Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bridal Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
art54 (2021)
Корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Глория Голдрайх

Заглавие: Дъщерята на художника

Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: немска

Излязла от печат: 27.07.2018

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-381-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15650

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Дните в Горд минаваха бавно. Ида поднови епистоларната си бомбардировка, съсредоточена върху угрозата, надвиснала над Шагалови. Елза й отговаряше, но не можеше да предложи кой знае каква помощ. С Андре имаха момченце и работеха на двойни смени в болницата.

„Но, Ида, ти сякаш се безпокоиш само за родителите си. Трябва да мислиш за себе си и за Мишел“, написа й тя.

„С Мишел сме млади и силни“, отговори Ида. „Ще се справим. Родителите ми са възрастни. Мама е изтощена. И двамата не осъзнават напълно колко опасно е положението, принудена съм да се боря за тях. Знам, че мога да разчитам на теб.“

Немногословно писмо от Елза донесе надежда. Пациент на Андре, много богат, участвал в комитет за подпомагане на европейски художници и писатели, заплашени от нацисткия режим. „Има основания за оптимизъм“, отбелязваше предпазливо Елза.

Ида разбираше защо не се изразява по-ясно. Слуховете за цензура не бяха безпочвени. Всеки плик, получен в Горд, бе отварян и небрежно залепен наново. Ида продължи да пише упорито, стиснала здраво писалката със зацапани с мастило пръсти.

Марк работеше трескаво. В ателието с широки прозорци той редуваше мъчителните изображения на разпятия с рисунки на зрели праскови, лъскави гроздове, богато гарнирани птици. Уравновесяваше мъченичеството с храна, човешката жестокост — с вечната красота на природното изобилие.

Белла готвеше. Аромат на къкрещи супи и яхнии се носеше в къщата. Хранеха се добре, седнали до дългата дървена маса — наследство от трапезарията на католическото училище. Белла не пропускаше сутрин да набере свежи цветя и да ги подреди във ваза върху бюфета. Бяха актьори от сцена, излъчваща домашен покой; лъжици звънтяха по порцелан, чашите с вино блестяха, тримата разговаряха тихо. Не споменаваха войната. Нито Мишел, чийто батальон бе разквартируван в далечен гарнизон, вероятно край Сома[1]. Ида се молеше за живота му всяка нощ, после се питаше на кого се моли. Завиждаше на чичо си Яков за непоклатимата му вяра.

— Моля се на бога на Яков — шепнеше си тя.

Всяка сутрин Белла сновеше из безметежната градина, пълнеше си кошницата с китки лавандула и ги подреждаше из къщата заедно с първите напъпили рози. Сладостното ухание изпълваше всички стаи, борейки се с мириса на страх, процеждащ се през вратите и прозорците.

В един великолепен юнски следобед Белла извика Ида в градината. Люляковият храст бе разцъфнал.

— Имаме прекрасен бял люляк! — възкликна тя с трептящ от възторг глас. — Ела веднага, Ида! Трябва да го видиш!

Ида не помръдна от писалището. Седеше като в ступор, дланта й бе застинала върху бутона на радиото. Както винаги следеше новините ежечасно, възобновила изоставения от баща й навик. Сутринта, в която люляците бяха разцъфтели, говорителят възвести гибел. Германска атака! Германска победа! Париж, Градът на светлината, е паднал в ръцете на нацистите. В гърлото й на талази се надигаше горчилка. Очакваше най-лошото, ала се оказа неподготвена.

„Не — помисли си отчаяна тя. — О, не. Не е възможно!“

Новината я парализира. Немислимото бе действителност. Въпреки британската подкрепа, френската армия се бе предала. Бяха се съпротивлявали по-кратко от поляците, на които тъй лицемерно се подиграваха. Храбрите, красиви думи на премиера Рейно бяха ударили на камък. Народът му не бе изпълнил призива да се вдигне във величавия час. Нито люляците, нито лавандулата щяха да защитят Марк и Белла Шагал от опасностите, които отказваха да признаят.

— Ида! — подвикна отново майка й.

Ида приближи до прозореца. Погледна към озареното от слънце небе и към люляковия храст, натежал от алабастрови цветове. Красивият ден разкъса сърцето й. Едва си пое дъх, за да повика Белла, вече прегърнала прелестен бял букет.

— Доведи татко! Елате веднага и двамата!

Седнаха заедно — Ида, сплела омастилени пръсти, Белла, прегърнала белите си люляци; Марк, в зацапана с боя престилка и с карминена вадичка, прорязваща бузата му, се настани на тапицирания с червено кадифе стол. Изслушаха мълком условията на примирието, което очевидно не беше никакво примирие, а унизително приемане на поражението. Нацистите щяха да окупират две трети от страната. Маршал Петен щеше да управлява централните и южните райони от щабквартирата си във Виши.

— Виши ли? — възкликна Белла.

Познаваше града, беше се къпала в целебните му минерални води. Красиво място, пейзаж, несъвместим във война.

— Да. Виши — повтори Ида.

Шарадата[2] бе приключила. Родителите й вече не можеха да пренебрегват опасното си положение. Живописният Виши се бе превърнал в мрачно седалище на фашизма. Всички френски пристанища, с изключение на Марсилия бяха затворени. Оптимизмът на Ида се бе оказал безпочвен. Всъщност не разполагаха с никакво време. Маша Рапапорт беше права. Само чудо можеше да ги спаси. Обзе я страх за родителите на Мишел. Дали са стигнали до Ривиерата, където за кратко все още вероятно ще са защитени? А семейството на чичо й Яков, останало в капан в завзетия от нацистите Париж? Ида застана до прозореца и се взря в люляковия храст, чиито невинни цветове трептяха под ласката на ветреца.

Ръка за ръка, Марк и Белла излязоха и затвориха тихо вратата след себе си.

В стаята си Ида вдигна снимката на Мишел от писалището. Къде е сега, нейният съпруг войник, нейният приятел и любим? Жив ли е, или мъртъв, на свобода, или в плен? Тя погледна към календара. Нямаше да забрави скоро датата. На 14 юни 1940 бе настъпил краят на досегашния й живот.

— Мишел — прошепна Ида и рухна на леглото.

Снимката му в рамка затисна тежко гърдите й.

Бележки

[1] Сома — река в Северна Франция, вливаща се в Ламанша. — Б.р.

[2] Шарада — социална игра на думи, обяснявани с пантомима. — Б.р.