Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (40)

Тридесет и девета глава

Приказните им дни във Венеция бързо угаснаха в носталгичен спомен. Ида отново се гмурна във въртопа на трескавия си живот. Прелиташе през дните и едва намираше време да рисува между срещите със собственици на галерии и деловите вечери с колекционери.

За новите следвоенни милионери изкуството бе инвестиция. Шедьовър на Шагал не беше просто картина, а финансов авоар. Ида презираше подобни купувачи, ала прозорливо не ги пренебрегваше. Пазареше се непреклонно, оттегляше се с престорено безразличие, ако не приемаха исканията й.

— Говоря от името на баща ми. Разберете, че когато Ида Шагал, дъщерята на художника, казва пет хиляди долара, това значи пет хиляди долара — обясни тя на помпозен американски колекционер. — Не продавам херинга, мосю.

Той написа покорно чек за пет хиляди долара. Никога не би предположил, че Ида Шагал всъщност е внучка на рибар, търкалял каци с херинга, и на зарзаватчийка, пазарила се навярно също толкова неотстъпчиво за няколко копейки.

Всеки ден Марк се обаждаше на Ида, капризничеше и я заливаше с жаловити тиради. Къщата била студена, през зле уплътнените прозорци духало, не можел да рисува в препълнените с платна и принадлежности ателиета.

— Как да работя така, Ида? — вайкаше се той.

— Ще се погрижа за всичко — обещаваше тя, но недоволството на Марк не стихваше.

Шкафовете се разпадали. Децата го безпокоили. Обаждаше се на Ида по всяко време и изливаше негодуванието си.

— Да станеш бавачка ли иска? — попита гневно Геа. — Нека Вирджиния усмирява децата. Да наеме дърводелец. Защо ти да си отговорна за всички ежедневни дреболии?

— Защото винаги съм отговаряла — отговори Ида.

Предателски си пое облекчено дъх, когато Марк и Вирджиния решиха да прекарат пролетните месеци в Сен-Жан-Кап-Фера^[1], където се намираше гостоприемният дом на Териад. В съседство с него имаше приятен скромен пансион.

— Можем ли да си го позволим? — попита тревожно Марк. — Скъпо ще е седмици наред да живеем в пансион.

— Можеш да си позволиш каквото ти харесва, татко — отговори Ида с великодушна усмивка. — Не си ли разбрал? Марк Шагал е богаташ.

Той сви рамене.

— Какво е богатството? — подхвърли с престорено безразличие. — Идва и си отива.

Не успя да заблуди Ида.

— Богатството е свобода — отговори внимателно тя. — Дава ти свобода да прекараш пролетта в Южна Франция. Права ли съм, Вирджиния?

Младата жена сви рамене. Намираше за вулгарни разговорите за пари.

— Вирджиния ме смята за недодялана материалистка — сподели Ида с Геа.

— Хрумвало ли ти е, че Вирджиния може би ревнува? — попита той.

— Защо ще ревнува? Аз съм дъщеря на баща си, не съм му любовница — отвърна Ида, но думите му я обезпокоиха.

Отсъствието на Марк й донесе отмора от постоянното пътуване до Оржьовал. Освободена от безкрайните задачи, възлагани от баща й, тя се наслаждаваше на мекото пролетно слънце в Париж, разхождаше се с Геа по здрач, седеше с приятели в открити кафенета и се усмихваше блажено на любовника си, чиято ласкава ръка току досягаше гъстата й медена коса. Пренебрегваше болката в корема, решена да не й позволява да помрачи приятните дни и още по-приятните нощи.

Марк пишеше редовно от Сен-Жан-Кап-Фера. Омагьосан от Средиземно море, разпъвал триножника си на брега, за да улавя вълшебните цветове на водата. Работел с гваш върху шифонена хартия — сложен и интересен експеримент, очаровал Еме Мает, влиятелния агент на Миро, Джакомети и Брак.

„Тук има прекрасни цветя и Вирджиния ги подрежда красиво“, пишеше той.

Ида се запита дали баща й си спомня как Белла плетеше гирлянди от диви цветя и пълнеше медни купи с нарциси. Прогони мисълта — беше глупава и предателска.

Вирджиния я уведоми, че с Марк търсят да купят къща. Харесали една — очарователна сграда с голяма градина, засенчена от цитрусови дървета.

Ида прочете писмото на Геа.

— Парижкият живот на баща ти явно приключи. Ривиерата го е омаяла — отбеляза той.

Ида си спомни импулсивните покупки в Горд и Хай Фолз и реши да замине на юг и да види къщата.

Влетя като вихър в пансиона. Вдигна засмения Давид на ръце и се хвърли в прегръдките на Марк. Както винаги носеше куп подаръци — грамадна червена топка за Давид, кукла и игри за Джийн, зелено кадифено сако за Марк, копринен шал с извезани теменужки за Вирджиния. Марк облече сакото, завърза си шалче в тон и се взря доволен в огледалото. Вирджиния благодари учтиво на Ида и не извади шала от кутията.

— А сега ми разкажете за къщата. — Ида седна и с облекчение отпи глътка абсент с надеждата да облекчи свития си на топка стомах. „Напрежението от пътуването си казва думата“, реши тя и както винаги пренебрегна болката. Щеше да отмине.

Описаха й къщата с въодушевление. Стаите били просторни, градината — очарователна.

— Точно тук искаме да живеем, Ида — добави Марк. — Сега Ривиерата е средище на изкуството. Пикасо има дом и ателие във Валори, Матис — в Симие. Спокойно е, работя добре. Илюстрациите за „Декамерон“ са почти готови. Вирджиния ми чете новелите, както Белла ми четеше басните на Лафонтен.

Вирджиния сведе поглед. Спомените за Белла, постоянно призрачно присъствие в живота им с Марк, я смущаваха. Отчайващо е да съперничиш на безплътна сянка.

— Звучи чудесно — съгласи се Ида. — Утре ще отидем да видим къщата и ако е подходяща, ще договорим покупката.

— Вече се споразумяхме. — Марк я озари с отработена усмивка на пакостливо момченце, наясно, че винаги ще му прощават. — Подписах тримесечен предварителен договор.

— Разбира се — кимна студено Ида. — Капарото обаче не те обвързва.

— Къщата ми харесва — вметна тихо Вирджиния. — Искам Марк да я купи.

— Очаквам с нетърпение да я видя — отвърна Ида.

— Сигурен съм, че ще останеш доволна, Идочка — увери я Марк.

— Защо трябва да й хареса? Нали няма да живее в нея? — обади се Джийн от ъгъла на стаята, където събличаше и обличаше куклата си.

Въпросът на детето увисна в неловката тишина. Никой не отговори. Отидоха да вечерят в трапезарията. Ида се извини, че е изморена, и се оттегли преди десерта. Болката в стомаха я прерязваше с ожесточение.

На другата сутрин се чувстваше по-добре. Поеха към къщата. Оказа се очарователна, както твърдяха Марк и Вирджиния. Ида обаче веднага разбра, че е неподходяща за баща й. Имаше високи стълбища, водопроводът бе в отчайващо състояние, през тесните прозорци влизаше оскъдна светлина.

— Няма светлина, татко — посочи Ида. — Ще можеш ли да рисуваш в тъмно ателие?

Вирджиния бързо запали лампа.

— Хвърля красиво сияние — рече тя. — Обичам да рисувам на лампа.

— Ти не си Марк Шагал — отсече Ида. — Татко има нужда от естествена светлина.

— Да, да — съгласи се тъжно Марк.

Ида поклати глава и се обърна към него.

— Къщата е невъзможна. Как ти хрумна да я купиш? — попита тя.

Отговори й Вирджиния:

— Харесвам я. И децата я харесват. Ще я ремонтираме.

— И е достолепна — добави Марк. — На тази възраст искам дом, достоен за положението ми. Матис и Пикасо имат великолепни къщи. Шагал заслужава същото.

— Сигурна съм, че казанчетата в къщите им работят. Сигурна съм, че рисуват в светли ателиета. На Лазурния бряг несъмнено има по-подходящи къщи, дори по-красиви от техните.

Ида се отпусна в едно твърдо кресло и от занемарената тапицерия се вдигна облак прах.

— Разбираш, че съм права, нали, татко?

Гласът й звучеше ласкаво, успокоително. Марк кимна.

— Права си. Какво мислиш, Вирджиния? Ида разбира от тези неща, нали?

— Разбира се. Ида винаги е права — отговори Вирджиния и извърна очи, пълни с разочарование.

Същия следобед Ида посети брокера. Умела преговаряща, тя го информира, че няма да го изправи пред съда, макар да не е посочил надлежно в колко лошо състояние е къщата.

— Но, мадмоазел, баща ви подписа предварителен договор! — възрази той.

— А аз имам отличен адвокат — отвърна Ида. — Не искам обаче да водя дела. Ще задържите капарото за ремонт и почистване на къщата. Татко и семейството му ще живеят в нея, докато изтече тримесечният срок. Споразумяхме ли се?

— Няма как да възразя — отговори горчиво брокерът.

Доволна, Ида докладва компромиса на Марк.

— Винаги мога да разчитам на теб — усмихна се благодарно той. — Винаги можем да разчитаме на Ида, нали, Вирджиния?

— Да, винаги — съгласи се тя.

На другия ден Ида се върна в Париж. Разопакова куфара и откри шала, който бе подарила на Вирджиния, увит в една нощница.

— Объркала се е — предположи Геа.

— Нищо подобно. Дава ми знак — отвърна Ида и се отпусна на дивана, стиснала шала.

Болката в корема я пронизваше по-силно от всякога. Запита се докога ще е безопасно да я пренебрегва.