Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (43)

Четиридесет и втора глава

Лятото си отиде и есенно униние забули Ривиерата. Марк, винаги неспокоен при смяната на сезоните, реши да усъвършенства изкуството на литографията. Договори се да работи в ателието на Фернан Мурло^[1].

— Ще изуча уменията на Испанеца — обясни той на Вирджиния. — Как ти се струва?

— Добре. Изучи ги — отвърна равнодушно тя.

Двамата се отчуждаваха все повече. Разговорите им бяха пропити с раздразнение. Той се оплакваше от мрачните настроения на завърналата се от Англия Джийн и хокаше немирния Давид. Вирджиния му отвръщаше, че се скъпи за домашните разходи. Хранеха се в мълчание.

— Ида ще се радва да разполага с баща си в Париж — добави подмолно Вирджиния.

— Приятелите ти в Рокфор^[2] несъмнено ще се радват да те виждат по-често в мое отсъствие — не й остана длъжен Марк.

Не харесваше новите й познайници, прехласващи се като нея по холистичната медицина.

Ида го посрещна с възторг в дома си. Подготвяше изложбите му в Цюрих и в Израел. Всяка вечер двамата работеха заедно; обмисляха кои картини да изберат и как да ги подредят.

— Трябва да внимаваме — предупреди я Марк. — Израел не е Швейцария.

— Не бой се — успокои го тя. — Ще организирам лично и двете изложби.

Ида готвеше любимите му руски ястия и устройваше партита; свитата й от приятели, художници и писатели издигаше на пиедестал Марк. Най-често обаче двамата предпочитаха да се усамотяват, увити в пашкула на споделените спомени и взаимната всеотдайност към изкуството му. Ида отново бе разумната дъщеря, грижеща се за капризния си баща.

Вирджиния не дойде с тях в града. Обясни, че промяната на обстановката ще се отрази зле на Давид и Джийн. Не се чувствала самотна без Марк. Винаги била добре дошла при приятелите си в Рокфор.

Носеха се слухове за радикалната комуна там и Ида бе загрижена тя да не повлияе отрицателно върху децата. При кратко посещение в „Ле Колин“ реши да придружи Вирджиния и да се запознае с приятелите й. Остана отвратена от фанатичните им възгледи и странната уредба на живота им. Мивката преливаше от неизмити съдове, тоалетните бяха задръстени, голи деца тичаха из къщата. Нудисти се разхождаха навсякъде и се къпеха в едно разкаляно езерце.

— Как може да водиш децата там, Вирджиния? — попита тя по обратния път. — Тези хора са примитивни псевдоинтелектуалци. Би трябвало отдавна да са надживели празноглавото бохемство.

— Като теб ли, Ида? В някой от многото ти минали животи? — сряза я сухо Вирджиния.

Ида стисна волана, ядосана и изненадана. Знаеше, че Вирджиния негодува мълчаливо, но избягва сблъсъците. Беше се променила, и то коренно. Ида се съмняваше Марк да е забелязал. Той реагираше единствено ако понася неудобства или му пречат да работи. Тя предполагаше, че Вирджиния — заложница на щедростта му — е достатъчно умна да спазва въпросните граници.

— Често ли водиш Давид и Джийн там? — не отстъпи, борейки се гласът й да не издава безпокойство. — Позволяваш ли им да гледат как приятелите ти се къпят голи?

— От малка си позирала гола на баща си. Няма причина нудизмът да те смущава — отвърна Вирджиния. — Защо Давид и Джийн да не свикват с красотата на голото човешко тяло? За твое сведение, понякога отсядам в къщата, когато баща ти е в Париж. Тоест — все по-често.

— Първо, никога не съм позирала гола пред други хора. Татко не би го позволил нито тогава, нито сега. Второ, той е в Париж, защото изучава графика и подготвя изложби — обясни студено Ида.

— А ти, разбира се, му помагаш. Сигурно е чудесно да е изцяло на твое разположение. Това искаш, нали? — сряза я Вирджиния.

Ида се втренчи право напред. Замълча. Върна се в Париж с мрежичка цитрусови плодове и последните жълти есенни рози от градината в „Ле Колин“.

— Подарък от Вирджиния — рече на Марк.

Всъщност Давид и Джийн бяха набрали ароматните плодове, а Ида — розите. Тя не спомена нищо за комуната. Увери баща си, че Вирджиния се справя добре и децата са здрави. Той не настоя за подробности. Беше зает да съставя каталозите за швейцарската и израелската изложба.

През вечерта, когато най-сетне приключиха работата, Ида и Марк седнаха един срещу друг в гостната, свързани от споделена умора и задоволство от постигнатото. Тя пусна радиото и „Картини от една изложба“ на Мусоргски огласи стаята. Марк обичаше произведението, защото разбуждаше спомените му за изгубената Русия. Ида би предпочела Дебюси, но щом баща й бе доволен, доволна бе и тя. Дългите му зацапани с боя пръсти барабаняха по ръкохватката на креслото, очите му бяха затворени. Марк бе доброволен пленник на страстната ехтяща музика, пренесла го в родната земя.

Ида се вгледа в „Сватбения стол“ над камината. За пръв път й хрумна, че празният стол е обещание; някой ден навярно пак щеше да седне върху него като по-мъдра и уверена младоженка, а букетът й тогава ще грее в пъстри багри. Баща й ще й нарисува нова, по-радостна картина — подарък, подходящ за нов и щастлив живот.

Абсурдната представа я накара да се усмихне. Тя стана и пристъпи към прозореца. Първите снежинки танцуваха в ореола на уличните лампи и падаха меко в надиплената от вятъра Сена. Ида дръпна завесите от зелено кадифе и седна отново.

Мусоргски смени темпото и Марк отвори очи. Погледна я.

— Не се ли чувстваш самотна в тази голяма къща, Ида? — попита тихо.

— Но ти си тук с мен — отговори тя.

— Невинаги.

— Нямам време да се чувствам самотна, татко. Работя, имам приятели. Пътувам често. Скоро заминавам за Швейцария, после за Израел. Животът ми е вихрушка. Не се безпокой за мен.

Още преди да довърши обаче, я обзе странно и необяснимо убеждение, че ще се случи нещо паметно и нехайно споменатата бясна вихрушка ще я всмуче със свирепа сила.

Марк се взря в нея, усетил внезапната промяна в настроението й. Той прекоси стаята, коленичи до нея и вдигна дланта й до устните си.

— Не се безпокоя. Знам колко си силна. Но се грижи за себе си, Ида. Нямаш представа колко се нуждая от теб.

Думите му я изненадаха и притесниха. Той изразяваше пестеливо чувствата си. Пазеше страстите за работата си, заделяйки оскъдни порции на близките си.

— Знам. Нуждаем се един от друг — прошепна тя, погали го по бузата и прокара пръст по арката на веждата, гъста и сива в странен контраст с искрящите му яркосини очи.

Той се изправи рязко и стисна горната част на бедрото си с лице, разкривено от болка.

— Какво има, татко? Добре ли си? — сърцето на Ида се разтуптя от страх.

— Спазъм. Просто спазъм. Случва се понякога. Дреболия. Сигурен съм. Но за всеки случай Вирджиния ми уреди преглед при доктор Дьо Странж в Ница. Но съм здрав, убеден съм.

— Разбира се — увери го Ида, ала го хвана за ръка и не го пусна, докато не отзвуча какофоничното финално кресчендо на Мусоргски.

* * *

Не беше здрав.

— Рак — каза Вирджиния на Ида със зловещо спокоен глас.

Коленете на Ида се подкосиха. Тя стисна за опора гърба на стола. Рак. Дума, произнасяна винаги шепнешком, сякаш изречена отчетливо, би призовала Ангела на смъртта. Изпълнена с ужас, тя си представи как ракът изцежда живота с жестоките си щипки.

— Не се притеснявам — продължи Вирджиния. — Ракът е на простатата. Обикновено се овладява. Приятелите ми в Рокфор ме увериха, че се лекува със здравословно хранене.

— Дипломирани лекари ли са приятелите ти? — попита презрително Ида.

Нехайството на Вирджиния, нелепото доверие в нелепите й приятели я вбеси.

— Не ме интересува мнението им — отсече тя. — Какво каза доктор Льо Странж?

— Препоръчва операция. Но не е необходимо. Приятелите ми разбират от холистична медицина. Варя билкови чайове на баща ти.

— Билковите ти чайове също не ме интересуват. Идвам при вас, за да решим какво да предприемем.

— Аз вече съм решила! — настоя предизвикателно Вирджиния.

— Нямаш право да вземаш решения от името на баща ми. Не си му съпруга — отвърна Ида и затръшна слушалката.

Нямаше време да убеждава Вирджиния. Обади се на Елза в Ню Йорк. Разчиташе приятелката й да я посъветва. Елза я изслуша внимателно.

— Ще се консултирам с нашите онколози — обеща тя.

Позвъни на другия ден.

— Ракът на простатата наистина се овладява, но винаги съществува опасност от метастази. Онколозите тук единодушно потвърдиха, че операцията е най-добрата възможност. Ще успееш да убедиш Вирджиния, сигурна съм.

— Не ми трябва съгласието й — отсече Ида.

— Но тя ти е необходима. Баща ти зависи от нея. Бъди внимателна, Ида — предупреди я Елза.

Ида се усмихна.

— Съветваш ме да внимавам, откакто се запознахме — напомни тя на приятелката си.

— Не ме послуша тогава — отговори Елза. — Както и да е, независимо дали Вирджиния е съгласна, погрижи се да насрочиш операция.

— Непременно — зарече се Ида. — Кога ще те видя пак, Елза? Елате ми на гости с Андре и малкия Даниел.

— Андре не иска да се връща в Европа. Още не е забравил войната. Обещавам ти обаче да дойдем на сватбата ти.

Ида се засмя.

— Толкова ли си сигурна, че ще се омъжа повторно?

— Съвсем сигурна. Погледни се в огледалото, скъпа. Създадена си за любов. Ще бъдеш съпруга. Ще бъдеш майка — отговори Елза. — Баща ти ще бъде горд дядо. Сега се погрижи за здравето му. Уреди операцията.

— Разбира се — обеща Ида.

Веднага се обади на доктор Льо Странж.

— Времето е от значение — предупреди я той. — Трябва да го оперираме възможно най-скоро.

— Разбирам — увери го тя.

Нямаше да се бави. Щеше да замине на юг още щом доуточни всички подробности за изложбите в Швейцария и Израел. Обзета от чувство за неотложност, тя веднага се залови с купчината документи върху писалището си. Елза бе споменала за опасността от разсейки. Нямаше да позволи да се стигне дотам. Баща й не можеше да умре. Нямаше да му разреши да умре.

Същата нощ я събуди познатият кошмар. Отново тичаше, стиснала ръката на баща си. Бягаше отчаяно от тъмна фигура с качулка. Злокобният преследвач приближаваше. Ида прегърна закрилнически Марк и двамата полетяха към небето. Усещаше как сърцето му бие до нейното. Свистящият вятър ги понесе към облаците, отвъд хватката на хищника — Ангела на смъртта, владетел на нощното царство на кошмарите и ужаса.

— Няма да победи! — изкрещя тя в мрака.

Най-сетне работата покрай изложбите приключи. Тя хукна към любимата сладкарница на Марк и купи еклери, пасти и ягоди в шоколадова глазура. От пазара избра кошница черни трюфели и китки киселец за любимата му супа. По целия път държа вкуснотиите в скута си. В „Ле Колин“ ги подреди веднага върху масата в трапезарията.

— Нося ти любимите сладкиши, татко! — заяви и разкъса белите картонени кутии, съдържащи съкровищата. — А тази вечер ще ти сготвя паста с трюфели във винен сос и супа от киселец със сметана.

Лицето на Марк грейна, но Вирджиния я изгледа смръщена.

— Баща ти не бива да яде мазни и сладки храни. На строга диета е, разработена от приятелите ми специално за него — рече с леден глас тя точно когато Марк посягаше към еклерите.

— Всичката сладост в живота ли ще ми отнемат? — проплака той.

— Не, татко, не — увери го Ида. — Ще има сладост в живота ти!

Тя взе избрания от него еклер, сложи го в една чиния и му даде вилица. Той задъвка лакомо; сметаната потече по брадичката му, по устните му полепна шоколад.

Ида избърса нежно устата му с кърпичката си, сложи ябълкова тарталета в чинията и му се усмихна. Двете с Вирджиния не се поглеждаха. Вирджиния не възрази, когато малкият Давид лапна ягода с шоколадова глазура. Битката бе приключила. Ида отново беше победила.

На другия ден тя заведе Марк в клиниката в Ница, за да насрочат операцията.

— Има две процедури — обясни им доктор Льо Странж. — Налага се да посветите на здравето си два месеца от живота си, мосю — усмихна се добросърдечно той.

Художниците бяха любимите му пациенти. „Като децата са“, бе споделил веднъж с госпожа Льо Странж. Марк Шагал, чиито творби го изпълваха с възхищение, също се държеше като уязвимо момченце. Устните му трепереха, пръстите му бяха свити в юмруци.

— Ще боли ли? — попита жално той.

Отговори му Ида:

— Няма да усетиш нищо, татко. Ще спиш — обясни му с утешителен майчински тон. — Нали така, докторе?

— След операцията е нормално да изпитвате известно неудобство — призна лекарят.

Марк сви рамене, но лицето му бе пепелявосиво и по челото му блестяха капчици пот. Ида нежно я попи с бродираната си носна кърпичка.

— Всичко ще бъде наред, татко — увери го тихо тя, когато останаха сами.

— Мразя болниците. Майка ти умря в болница.

Още виждаше като наяве крехкото безжизнено тяло на Белла върху тясното бяло легло под очертанията на кръста, свален преди това от грижовната сестра.

— Това е клиника, не е болница. Вирджиния може да остане в стаята ти. Аз също ще бъда тук — обеща Ида.

— Но нали заминаваш в Цюрих за изложбата? — възрази Марк.

— От Цюрих до Ница има самолети. Пътуването отнема само няколко часа. Нищо сложно. — Тя се усмихна и разтри дланите му, леденостудени в затоплената стая.

В деня на операцията седеше до Вирджиния в чакалнята на болницата. Доктор Льо Странж ги увери, че процедурата е бърза. Не повече от два часа. Минаха два, после три часа. Пребледнели сестри влизаха и излизаха от операционната. Вирджиния стискаше ръката на Ида, забила остри нокти в меките й длани. „Дали е време за молитва“, помисли си Ида. Знаеше обаче само една молитва, а тя не беше за живите.

Най-сетне доктор Льо Странж дойде при тях. Имало усложнения, внезапен кръвоизлив, но го овладели. Марк бил добре. Всичко било наред.

Ида се изправи и протегна ръка.

— Благодаря ви, благодаря ви от сърце — отрони тя.

Беше до Вирджиния край леглото на Марк, когато той се събуди от упойката. Целуна го по челото и дочака сънливата му усмивка.

— Виждаш ли, татко. Всичко е наред. Сега отлитам за Цюрих. Ще се върна след няколко дни.

— Моята Идочка — промълви той и затвори очи.

Ида се обърна към Вирджиния, решена да послуша съвета на Елза.

— Много ти благодаря. Ще съм спокойна в Цюрих, защото ти си тук.

— Не ми е нужна благодарността ти. Правя го за Марк — отговори Вирджиния. — Разбирам дълга и отговорността си към него.

„Странни думи“, помисли си Ида. Дълг, отговорност. Стигаше просто „любов“. Тя се вгледа във Вирджиния, която подреждаше дреболиите по нощната масичка на Марк — подравни шишенцата с хапчета и гарафата, премести вазата с жълта роза върху перваза на прозореца.

Ида излезе и затвори тихо вратата. Въздъхна и си погледна часовника. Трябваше да побърза, за да не изпусне самолета.