Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (14)

Тринадесета глава

Наясно как отчаянието я поглъща, Мишел й писа да посети родителите си в долината на Лоара. „Сигурно им липсваш, а и те ти липсват. Знам, че искаш да видиш новите картини на баща ти. Все още е безопасно да се пътува на юг“, бе добавил кратко и Ида се запита дали съпругът й не разполага със секретни данни за предстоящо нападение.

С облекчение пое на юг. Париж бавно се превръщаше в крепост с прозорци със спуснати кепенци, тихомълком опразнени музеи, голи рафтове в бакалиите, обрани от домакини, подготвящи се за обсада. Търсейки успокоение, Ида съзерцаваше през прозореца на влака горските пейзажи, недокоснати от наближаващата война. Лек ветрец полюшваше клоните на дърветата, короните им блестяха под яркото слънце. Селяни работеха в нивите, овце се щураха мързеливо по поляните, осеяни с тучни туфи от морави детелини. Изглеждаше невероятно, че тези земи са пред прага на гибелта.

Марк и Белла я посрещнаха с въодушевление, предоволни от виното и сиренето, което бе успяла да измоли от намръщените бакали.

— Ах, Идочка, винаги може да разчитаме на теб! — възкликна Белла.

Ида се усмихна и се почуди кога са си разменили ролите; кога галената дъщеря е станала грижовна закрилница.

В стопанската барака, пригодена за ателие, тя се възхити на новите картини на баща си.

— С рисуване бягам от тъгата — обясни сухо Марк.

Тя обиколи импровизираното ателие, където миришеше на влажно сено и тор с примес на терпентин и безир, очарована отново от най-различните светове в картините му. Марк се бе върнал към любимия си цирков мотив. Пак рисуваше грациозни акробати и палави клоуни, екзотични фигури, чиято невинност сякаш предотвратяваше всяка възможност да сторят зло. Цирковите картини в очарователни пастелни цветове контрастираха със средоточието на по-големите му платна. През последните месеци нарастващият ужас от дебнещата заплаха го тласкаше към юдейско-християнската тематика; разпятия и жертвоприношения преследваха мислите му, нахлуваха в сънищата, оживяваха под четката му. Дръзко, напластявайки маслените бои, той смесваше заветите, Стария и Новия, юдейския и християнския. Двете религии се сблъскваха в шеметни цветове и фантасмагорични видения. Марк изваждаше наяве библейски сюжети и ги спояваше със съвременни образи; страданията на отминали векове се наслагваха върху неговия страдалчески свят, минало и настояще се събираха, злото срещаше зло.

Бяха му дали името на Мойсей, но той рисуваше Иисус. Ида се вгледа в „Бялото разпятие“, изображение на страдащия Иисус на кръста; еврейски молитвен шал, таллит, покриваше излинялото му тяло, очите му бяха склопени. Над ореола му имаше надпис на идиш: „Иисус от Назарет, цар на евреите“. В нозете му коленичеха покрусени оплаквани, заобиколени от страховити врагове. Марк бе нарисувал ужасени жени и беззащитни деца, подгонени от есесовски отряди и войници в униформи, размахали червени флагове. Хаотичната сцена представяше бягащи евреи, натоварени с безформени вързопи — оскъдни останки от застрашения им живот. Посланието беше ясно. Историята напредва, но страданията и преследването остават.

Имаше и други изображения на разпятия — непонятни и смущаващи. Той самият се бе представил като страдащ евреин. „Марк Шагал, цар на еврейските художници“, гласеше гневно надрасканият надпис върху платното.

Ида минаваше от картина на картина, пронизвана от спомени и непосилна тъга. Същата нощ, за пръв път от години, кошмарът се върна. Мятайки се в тясното легло, тя отново тичаше отчаяна към свободата, ала вече не бе дете, вкопчено в ръцете на родителите си. Облечена в сватбена рокля, стискаше букет повехнали бели рози. Бягаше сама по непозната улица, заобиколена от заплашителни непознати, говорещи загадъчни, неразбираеми езици. Събуди се с лице, овлажняло от сълзи. Лежеше неподвижна и се питаше дали е обречена цял живот да тича към спасително убежище, наяве и насън. Беше изморена, изморена до краен предел. Умората затискаше тялото й. Тя затвори очи, но се страхуваше да заспи, страхуваше се от съня, завладяващ я с хаос и ужас.

— Добре ли спа, Идочка? — попита баща й на другата сутрин. Изгледа навъсено Катя, която бе успяла да разлее кафето върху покривката. Прислужницата не му обърна внимание.

— Много добре — излъга Ида, но срещна погледа на майка си, забеляза тъгата в очите й и разбра, че Белла както винаги е усетила настроението й и знае истината.

Жизнеността на Ида, неумолимата й решимост не можеха да заблудят Белла. Ида бе нейна дъщеря, наследница на унинията и страховете й, макар и по-добре снаряжена да се бори с тях. Ида не беше спала добре, разбира се. Мишел, съпругът й, бе войник на фронта. Сама в Париж, Ида водеше битка да спаси живота им. Как бе възможно да спи спокойно? В тези страховити времена никой не спеше спокойно.

Братът на Белла, Яков, пишеше, че кабинетът му в Париж е претъпкан от пациенти, търсещи отмора от безсъниците. Яков предписваше сънотворни и успокоителни на изтощени мъже и жени, ала те продължаваха да будуват през дългите нощи. Хитлер бе убил съня на евреите в Европа.

Белла си спомни бягството им от Русия, престоите в пансиони и странноприемници, където майки и бащи очакваха смрачаването с тревога; подреждаха чисти дрехи, здрави обувки и зимни палта до леглата на децата си, а те самите бодърстваха облечени. Белла и Марк лежаха от двете страни на малката Ида, сместени едва-едва в тесните легла, и усещаха топлия й сладък дъх върху лицата си. Белла помнеше всички ритуали на оцеляването — бижута и пари, зашити в подгъвите и ръкавите на дрехите, или скрити в подметките на обувките; документи, скътани под хастара на палтата. Винаги бяха готови за неизбежния момент, когато животът им ще се промени необратимо и скиталчеството ще започне отново.

Колко глупаво си е въобразявала, че са в безопасност, и на тяхната Ида, отраснала в Града на светлината ще й бъде спестен страхът, обсаждащ живота им. Сега на дъщеря им предстоеше тъжна и безутешна надпревара за оцеляване — нейното и тяхното.

Ида сведе глава; блестящата й коса се изплъзна от фибите и падна като завеса пред лицето й. Крехката Белла, облечена в бяла роба, износена до прозрачност, с широки ръкави като тънък воал около ръцете й, се приближи до нея и я прегърна. Ида се отпусна в обятията на майка си, облекчена поне за миг да изостави самоналожената си смелост, несигурната увереност. После ръка за ръка майка и дъщеря тръгнаха след Марк към импровизираното му ателие. Тази сутрин Белла щеше да му позира.

Тя зае мястото си. Бялата роба представляваше сватбена рокля, ала скръбното лице и безжизненото, отпуснато тяло на Белла й придаваха по-скоро вид на погребален покров. Марк не се смути. Бе решил да нарисува сватбена сцена и щеше да я нарисува.

— Ще я нарека „Годеницата“ — заяви той и четката му заснова по платното.

— Ако я довършиш, преди да замина, ще я взема в Париж. Американски колекционер плаща в долари. Научих, че обича сватбени сцени — каза Ида.

Скоро щяха да им трябват пари, много пари — за подкупи, за билети, за визи. Портрети на булки се продаваха по-лесно от картини с мъртъвци. Сметката в Шотландската банка бе единствената им застраховка; Ида я пазеше непокътната.

Тя наблюдаваше как баща й работи и се питаше за кого ли е сгодена Белла в творческата му фантазия. На невидим любовник ли е вречена, или на незрим ангел на смъртта, който навярно ще се появи в ъгъла на платното, размахал свастика вместо коса. Както винаги въображението на баща й оставаше енигма, едновременно примамлива и страшна. Ида се мъчеше да я разгадае, ала знаеше, че винаги ще изостава в съревнованието с брилянтните му, тайнствени фантазии.

Тя се върна в къщата, за да се заеме с домашното счетоводство, да поговори с неприветливия мосю Ласал, да му предложи няколкостотин франка за пресни яйца и масло за родителите й.

Ида прегърна Белла и целуна Марк по бузите, докато чакаше таксито, което щеше да я отведе до провинциалната гаричка.

— Грижи се за мама — прошепна тя на баща си; бледността и безсилието на Белла я тревожеха. — Кажи на Катя да готви супи, яхнии.

Ида погледна към плодородните ниви наоколо. Топлата късна пролет щеше да донесе ранна реколта от зеленчуци; изрядно прекопаните лехи вече бяха покрити с нежни филизи. Зелените поляни бяха осеяни със стръкчета киселец и сочни листа от избуяло цвекло.

— Борш — добави тя. — И супа от киселец със сметана. — Познатите храни от детството на Белла, любимите й рецепти. — Катя ще ви готви.

— Катя… пфу… — промърмори Марк.

Ида бе забелязала колко претупва работата си полякинята; застояваше се при фермера, оставяше мръсните съдове да се трупат, мързеше я да измете пода. Време беше да се отърват от нея. Не заслужаваше доверие. Щяха да я сменят с жена от селото. Ида реши да се заеме при следващото си посещение.

— Au revoir, татко.

Застанала до него, тя стъписана осъзна, че са почти еднакви на ръст. Никога не го бе смятала за дребен мъж.

— Au revoir.

Марк я целуна по бузите и й махна да се качва в таксито.

„Колко хубаво — помисли си Ида — че сбогуването на френски е оптимистично обещание за очаквана нова среща.“ Английското good-bye с тежката му окончателност винаги я изпълваше с тъга. Във влака на път за Париж тя се отпусна. Искаше да е сама, да си възвърне силите, да поднови кампанията с писмата, които сигурно щяха да останат без отговор. Все пак не искаше да загърби надеждата. Не бе в природата й. Може би ще има писмо от Мишел, любящи думи, уверяващи я, че той е невредим. С усилие на волята Ида се постара да приповдигне духа си, да надмогне изтощението. Нуждаеше се само от малко отмора, от кратко усамотение.

Нямаше отдих обаче. Трагедиите се трупаха една след друго. Седмица след завръщането й в Париж галеристът Амброаз Волар, важен източник на доходи за семейството им, загина в катастрофа.

Щяха да получат парите от продадените картини едва след като се уредят имуществените му дела. Спестяванията, на които можеха да разчитат, бяха ограничени. Единствената й утеха бяха сметките им, на сигурно място в Шотландската банка.

Последваха още злощастни събития. Ида слушаше разтреперана новините по радиото. Германският външен министър Йоахим фон Рибентроп и Йосиф Сталин се бяха споразумели двете страни да не се нападат и да не подпомагат трети държави, воюващи с тях. Литва, ведно с областта Вилнюс, бе отстъпена на Германия. Невъзможното се беше случило — фашизмът и комунизмът, немислими партньори, бяха сключили смъртоносен брачен съюз. Ида си спомни наивната фантазия на Марк за завръщане в Майка Русия и я полазиха тръпки, като си представи как ще приеме черното предателство. С натежало сърце тя пое отново на юг.

Страховете й не бяха безпочвени. Когато влезе в къщата, Марк едва-едва вдигна вяло глава — блед и неизбръснат, със скръбно изражение на опечален, борещ се да осмисли реалността на смъртта. Сините му очи бяха обезцветени, сякаш дълъг плач бе отмил блясъка им. Новината го беше сломила; вече нямаше сили да се бори с четка и платно с мъката. Ида сложи длан върху ръката му, погали го по лицето и избърса сълзата, стекла се по бузата му.

— Моята Русия… я няма вече — отрони той.

Никога нямаше да се върне в родната земя. Съдбата на Вилнюс подхранваше отчаянието му. Той заплака за красивия град, посрещнал го с въодушевление преди три години. Вилнюс, литовският Йерусалим, интелектуалната столица на народа му в изгнание, бе изгубен.

— Кажи ми, че не е вярно, Ида — настоя Марк.

Ида поклати глава, разстла парижките вестници върху кухненската маса и започна да сочи статия след статия, потвърждаваща злокобния съюз.

— Така е, татко. Но може би не е толкова страшно. Пактът между Хитлер и Сталин вероятно е просто дипломатическа маневра. Военна игра на шах.

Тя не вярваше на собствените си думи, но друго не можеше да предложи. Разопакова багетите и сиренето, донесени от Париж, извади любимите кроасани на Белла и първите сладки череши, появили се наскоро по сергиите в Халите. Отвори хладилния шкаф и се намръщи при вида на празните полици. Мивката бе препълнена с мръсни съдове; плотовете лепнеха от засъхнала мазнина. За родителите й нямаше сготвен обяд; вероятно не бяха и закусвали.

— Катя! — извика гневно Ида.

Баща й поклати предупредително глава.

— Не я викай. Няма смисъл. По цял ден е при Ласал. Двамата замислят да ни убият в леглата и да ни откраднат парите. Ще ни предадат на нацистите, когато завземат страната.

Марк говореше шепнешком, в сините му очи се четеше див страх. Той прекоси стаята и с треперещ пръст показа вратата към къщата на фермера. Ида, влязла през градината, едва сега забеляза, че вратата е затисната с писалище — безсмислена и най-вероятно непотребна барикада. Ласал имаше неприятен характер и бе настроен враждебно към евреите. Катя, също неприятна и с антисемитски възгледи, сигурно му беше любовница. Според Ида обаче двамата не бяха нито убийци, нито крадци. Тя осъзна, че баща й, недоспал и недохранен, е изгубил връзка с реалността и се е поддал на дремещата у него параноя. Ирационалният страх бе замъглил разума. „Временно е“, успокои се Ида, и се подготви за действие. Щеше да му помогне да се възстанови. Марк се нуждаеше от сън, храна и окуражаване. Щеше да преодолее срива.

Тя го поведе към стола и му заговори със спокойствие, каквото не изпитваше:

— Разбирам страха ти. Времената са тежки. Но ще се справим. Ще намеря ново място, където да отседнем. Ще отпратя Катя. Отдавна трябваше да го направя.

Не му каза, че са видели прислужницата на нацистки митинг. Не биваше да подклажда параноята му.

— Успокой се. Не те заплашва нищо — продължи тя с мек глас.

Сипа му голяма чаша водка, разполови багетата и покри резенчетата с любимото му козе сирене. После наряза парчетата на хапки, все едно приготвя закуска за дете. Подаваше му по залък, напомняше му да дъвче бавно. Той ядеше и пиеше покорно. Ръцете му спряха да треперят; закима й, пожелал да повярва. Тя продължи да му се усмихва насърчително. Потупваше го по рамото и го подканваше да се храни като майка с изгладняло, но апатично дете.

— Яж, татко, яж — увещаваше го.

Обърна се, когато майка й влезе в стаята, и се втурна към нея.

— Ах, Идочка! Толкова се бяхме разстроили!

Белла говореше с треперлив глас, дъхът й излизаше на пресекулки. Бе сложила руж върху ужасно бледите си бузи, черна линия обрамчваше очите й. Носеше халат в цветовете на дъгата, напомадената й гарвановочерна коса наподобяваше лъскав шлем. Приличаше на изпосталяла циганка, скитаща из парижките улици. Ида я прегърна. Стори й се, че чува как сърцето на майка й пърха под тънкия плат.

— Всичко ще е наред, мамо. Обещавам — прошепна тя.

Осъзна, че имитира тона на Белла, изрича нейните думи, повтаря мелодиката на майчинското окуражаване; дъщерята се бе превърнала в майка.

На другата сутрин Ида намери квартира за родителите си в пансион в Сен-Дие край брега на Лоара. Съпругът на съдържателката, мадам Дювал, бе загинал през Първата световна война. Вдовицата носеше само рокли от черен шевиот — облеклото на вечния траур. Ден след ден подхранваше скръбта си с омраза.

— Les Boches. Швабите.

Тя изплю презрението си към германците и показа снимка в златна рамка на млад мъж в униформа. Умрял на двайсет и пет. На колко е съпругът на Ида, попита мадам Дювал, и очите й се напълниха със сълзи, когато разбра, че Мишел още не е навършил двайсет и пет. Ида й каза, че е еврейка, и мадам Дювал заплака отново. С гордост щяла да приеме евреи в дома си.

— Клетите евреи. Les pauvres Juifs — въздъхна тя. — Клетият Иисус също е бил евреин.

Докосна кръста, провесен на врата й.

Мадам Дювал осветяваше приглушено студените стаи. Кухнята бе тясна и претъпкана, но Ида не се поколеба — тук нямаше хазяин фашист, нито мързелива прислужница, мразеща евреите. Върна се във фермата, плати на Ласал повече от дължимото и даде на Катя надница за два месеца. Не остави адреса на мадам Дювал. Катя я изгледа презрително.

— Не можете да ме купите, мадам Рапапорт — рече тя. — Двете с вас се познаваме.

Ида не отговори. Враждебността на Катя вече не я касаеше.

— На добър час! — пожела й и продължи да събира багажа.

* * *

Лятото отмина. През първия септемврийски ден говорител със сериозен глас прекъсна Четвъртата симфония на Малер с новината, че Хитлер е нахлул в Полша. Шагалови се спогледаха с нямо изумление.

— Какво значи това? — попита уплашена Белла.

Ида погледна към ясното небе отвъд прозореца, към засенчените алеи, опасани от снопове слънчева светлина, към децата, подтичващи до майките си, понесли мрежи със зеленчуци. Мирна картина в зелено. Ако Мишел бе тук в такъв ден, двамата щяха да се разходят край реката, омаяни от яркото слънце, от прохладния ветрец. Мишел обаче бе войник в армия, подготвяща се за битка. Англия и Франция бяха подписали пакт да защитават Полша и следователно скоро щяха да са във война с Германия.

— Още не знаем какво значи, мамо — отвърна Ида, борейки се за сламчица надежда.

Ала баща й поклати морно глава. Тясното му лице бе застинало в маска на смъртно отчаяние. Той изключи радиото. Нямаше нужда от повече новини.

Два дни по-късно мадам Дювал почука настойчиво на вратата им. Бузите й пламтяха, стискаше кръста си, сякаш търси спасение от злочестините.

— Госпожи, господине, войната започна — изрече с едва доловим глас. — Войната, войната — повтори и се олюля.

Ида скочи да я подкрепи. Марк пусна радио „Би Би Си“ и заедно чуха меланхоличния глас на говорителя. В единайсет сутринта министър-председателят Чембърлейн, обещал мирни времена на лейди Кларк, бе оповестил, че Великобритания е във война с Германия. „Бог да ви благослови. Той защитава правдата. Трябва да се преборим със злото — грубата сила, злонамерената пропаганда, несправедливостта, потисничеството и насилието. Сигурен съм, че доброто ще надделее над тях“, бе заключил той.

Приковани към радиото, те чуха премиера Едуар Даладие да съобщава с тъжен, приглушен глас, че е призовал Камарата на депутатите да гласува обявяване на война на Германия.

„Мирът е изгубен“, отбеляза скръбно говорителят.

— Сякаш някога е бил намерен — промърмори Марк и нетърпеливо запрехвърля станциите, все едно другаде излъчваха по-оптимистични новини.

Чуха още по-мрачно комюнике, последва кратко затишие и в ефира прозвуча запис на „Марсилезата“.

В стаичката в Сен-Дие Шагалови и мадам Дювал се изправиха и изпяха химна на обичната страна. Гласът на хазяйката бе тънък, но трогателно мелодичен. Тя улови ръката на Ида и звучните им гласове се разбунтуваха срещу мрачните новини. „Le jour de gloire est arrivé“, пееха те, а Ида се питаше колко ли месеци, колко години ще минат, преди денят на славата наистина да настъпи.

Марк изключи радиото. Белла се отпусна тежко в креслото.

— Не отново — отрони тя и по бузите й се стекоха сълзи.

Беше на двайсет и пет, когато през 1914 проехтяха августовските гърмежи, сега, през петдесетата й година, Европа пак воюваше. Всеки четвърт век в живота й ли ще носи катастрофа? Тя зарида мълчаливо. Марк и Ида я наблюдаваха безпомощни. Мадам Дювал седна до нея и улови ръцете й.

— Такъв е животът, мадам — прошепна тя. — Такъв е животът.

— Такъв е животът — повтори Белла с пресекващ, немощен глас.