Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (23)

Двадесет и втора глава

Опасностите, дебнещи ги занапред, ги връхлетяха още през първия ден в открито море. Разнесе се слух, че няма достатъчно питейна вода, и паникьосаните пътници се втурнаха да разграбят дажбите. Отчаяни жени се дращеха и блъскаха, за да докопат бутилки за децата си. Двама старци се налагаха с юмруци, докато разплаканите им съпруги се опитваха да ги усмирят. Деца пропълзяваха между краката на възрастните и побягваха, размахали победоносно бутилки с безценната течност.

Ида се обърна към Мишел и приятелите им.

— Трябва да ги спрем — каза тя.

И веднага се задейства. Качи се върху един обърнат варел, заобиколена от Мишел, младите Драйфус и Херцберг, всеки размахал импровизирано знаме от яркоцветните шалчета. Моше се бе оказал прав. От безсмисления подарък все пак имаше полза.

— Престанете! Спрете веднага! — изкрещя Ида.

Острият й глас надвика участниците в мелето и те се обърнаха към нея. Като по чудо размирицата стихна. Отчаяната тълпа застина в очаквателно, покорно мълчание.

— Застанете на опашка. По една пред всяко знаме — заповяда Ида и те се подчиниха. — Ще се нареждате така винаги когато се раздава храна и вода.

Чу се недоволен ропот, но опашките се строиха. Ден след ден, докато „Навемаре“ пореше вълните, пътниците заставаха по местата си. Начело с Ида, трите млади двойки също заемаха позиции със знамената, избледнели от яркото слънце и втвърдени от соления вятър. Ида лично носеше в трюма храна и вода за инвалидите. След като изпълнеше доброволно поетата задача, се увиваше в синята пелерина и сядаше на пост върху грамадните сандъци с картините на Марк.

Понякога Мишел отиваше при нея, докосваше меката й наметка и си спомняше отдавнашния ден, когато я бе облякла за пръв път. Представяше си как Ида влиза грациозно в кафенето на Левия бряг с баретата в тон, кацнала върху блестящите й къдрици. „Моята любима със сини криле“, беше си помислил тогава. Сега пелерината бе избледняла и изтъняла. Алпийската му Ида, нежната любовница, невястата с тъжни очи, бе станала царствена жена с изящно изваяни черти и обветрена кожа. Изкусителна владетелка, възкачена на корабния си трон.

* * *

„Навемаре“ не следваше еднопосочен курс. Германската флота бе превърнала Атлантическия океан в бойно поле. Подводниците на Райха дебнеха под надиплените вълни и вземаха на прицел товарни и пътнически кораби. Радистът на „Навемаре“ докладваше ежечасно на капитана и той променяше курса, насочвайки се ту на запад, ту на изток, за да избегне смъртоносния торпеден огън, потопил десетки съдове.

— Ще сновем вечно из морето — прошепна Клер Драйфус на Ида.

Двете седяха една до друга върху пирамидата й от сандъци.

Ида се засмя горчиво.

— Мисля, че „вечно“ отмина.

Тя се разхождаше по палубата със скицника си и намаляващия запас от графити. Нарисува дрипави дечица, които се държаха за ръце и се въртяха в кръг; старица, увита в одеяло, мъж с молитвен шал, поклащащ се благоговейно призори.

Дните изтляваха в нощи, нощите — в дни. Морето се разбушува и ги застигна буря. Корабът се люлееше застрашително, поривите на вятъра ставаха все по-могъщи. На уплашените пътници им се струваше, че и морето им е обявило война. Стояха свити в трюма и слушаха как дъждът обстрелва палубата и яростни вълни я помитат с грохот. Остри мълнии прорязваха небето, гръмотевици избухваха оглушително. Изтощените моряци газеха по палубата и от високите им ботуши преливаше морска вода.

Адската стихия не уплаши Ида. Увита в синята пелерина, с коса, подгизнала от дъжда, тя увещаваше моряците да покрият с брезент сандъците с картините. Двамата с Мишел овързаха платнищата, та свирепият вятър да не ги отнесе. Когато всички сандъци бяха защитени, Ида се строполи в ръцете на Мишел и се остави да я отнесе до койката й.

Бурята стихна; започнаха еврейските свещени дни. Морните пътници застанаха на палубата с лица, овлажнели от морската пара, примесена със сълзи, и приветстваха с молитви Рошха-Шана, еврейската Нова година. Вдигнаха наздравица със застояло осветено вино с вкус на оцет.

— Следващата година в Ню Йорк! — отекнаха горчивите им гласове.

Мечтите за Йерусалим бяха безплодни. Оцеляването бе едничката им цел; Ню Йорк — техният Цион, Съединените щати — обетованата им земя.

В навечерието на Йом Кипур, Деня на изкуплението, поклонниците се събраха отново. Телата им се поклащаха в ритъма на укротените вълни. Възрастен псалт^[1] подхвана напевно молитвата кол нидре. Ида го наблюдаваше, трогната от достолепието и благоговението му, напомнящо портрета на равина, нарочен от нацистите за „уродливо изкуство“.

На другия ден възрастният мъж се изправи отново пред тях и запя възвишената молитва унетане токеф. Морски пръски блещукаха по бялата му брада, с блеснали сини очи той пееше познатите вълнуващи думи: „Кой ще живее и кой ще умре… Спаси ни. Пази нашите деца“.

Ида и Мишел също се молеха. Молеха Бог, в когото бяха склонни да повярват, да ги закриля, да им предложи искрици надежда за тихо щастие, убягващо им толкова отдавна.

Ида забеляза как напористият вятър повдига молитвените шалове на мъжете. Баща вдигна малките си деца — син и дъщеря — и уви разтрепераните им телца с прокъсания си бял таллит^[2]. Косата на момиченцето бе лимоненожълта. Марк имаше тубичка маслена боя в същия оттенък. Ида се запита как ли би нарисувал тази синагога сред океана. Почуди се дали би се трогнал да надигне глас в молитва. „Не е необходимо“, хрумна й внезапно. Неговите картини бяха молитви.

Денят гаснеше. Залезът озаряваше с меланхоличните си пастелни лъчи вдигнатите лица на изнурените молители. Като по чудо отнякъде се появи шофар^[3] и псалтът ги поздрави с тържествен тръбен зов.

— Шана това. Добра година!

Вятърът разнесе прошепнатите им пожелания из мрачината.

* * *

Болести започнаха да покосяват пътниците. Анри Драйфус, техният приятел, отвори лекарското си куфарче и извади оскъдното му съдържание.

— Аспирин, спирт, мехлем. Това са оръжията ни. Как ще се преборим с тифа? Все едно да пускаме стрели срещу грамадни оръдия.

Гласът му бе мрачен, лицето — посърнало. През цялата нощ бе притичвал от един болник до друг.

— Сигурен ли си, че е тиф? — попита Мишел.

— Класически симптоми. Главоболие, повръщане, висока температура, кървава диария — отговори Анри. — Виждал съм само няколко случая. Стажувах в частна парижка болница, където тифът не вирее. Богатите страдат от сифилис и гонорея.

Клер не се отделяше от него. Пълнеше легени с вода за компреси, утешаваше безнадеждните с обнадеждаващи думи. Бледа и изтощена, тя се отпусна върху тясната койка, сложила закрилнически длан върху корема си. Ида осъзна, че приятелката й е бременна.

— Сигурно има и други лекари и медицински сестри на кораба. Ще ги помолим да ни помогнат — предложи тя.

Излезе бързо на палубата и заснова от група на група, настоявайки всеки с медицински опит да им съдейства. Някои се съгласиха охотно. Ида увещаваше пламенно нерешителните и те отстъпваха.

— Кой може да откаже на червенокосата фурия? — промърмори възрастен интернист на съпругата си и последва Ида.

Психиатър, работил с Фройд, кръжеше край пациентите с термометър и стетоскоп.

— Дано не съм забравил как се използва — рече той на Анри и му предложи запасите в своята медицинска чанта, основно лауданум и валериан.

Смъртта не закъсня. Отнесе първо псалта, сякаш в отговор на йомкипурската му молитва. Океанът му стана гроб. Изпосталялата му съпруга с перука трепереше неудържимо, докато спускаха увитото му в овехтелия молитвен шал тяло в морето. Хор от десетима мъже пееше кадиш^[4] и Ида с изненада забеляза Мишел сред тях. Запита се тъжно дали съпругът й се подготвя за своята печал.

Знаеше, че през неспокойните му нощи го преследват сънища за родителите му. Той се събуждаше, зовейки имената им, и протягаше ръце в зловонния въздух, сякаш придърпваше призраците им в обятията си. Ида не смееше да го успокои. Познаваше твърде добре могъществото на кошмарите. Тя също се будеше изтощена от видения за безкрайни бягства, измъчващи я през кратките часове на среднощен унес.

Смъртта вилнееше. Палубните погребения бяха бързи, излинелите тела потъваха в морето с тих плисък.

При поредната обиколка из трюма Ида видя, че момиченцето с лимоненожълта коса е болно. Тя донесе влажни кърпи на отчаяните родители и избърса челото на детето. „Лице като цвете — помисли си — с устица като розова пъпка и нежна кожа под прозирния слой пот.“

— Шаина, казва се Шаина — отрони майката, опряла буза в горещото чело на детето си.

— Наистина е шаин, красива. На колко е? — попита Ида.

— На седем, само на седем.

Очите на Ида се напълниха със сълзи. Тя самата можеше сега да е майка на седемгодишно дете. Упрекна се мислено; ужасно бе да скърби за призрачното си неродено дете, когато живото, дишащо дете пред нея отчаяно се нуждае от помощта й. Умората си играеше коварно с въображението й. Ида се отърси от гнетящите представи, стри безценен аспирин, разтвори го във вода и помогна на Шаина да го изпие. Намокри втора кърпа и изтри тънките й като вейки ръчички. Температурата не спадаше. Макар подгизнало от пот, детето се тресеше и зъзнеше. Пред очите на Ида розовата устица се изви в усмивка, клепките запърхаха и се склопиха, сякаш сладостен сън я изпроводи полека в смъртта.

— Не! Nein! Nein! — нададе вик баща й и притисна в обятията си бездиханното телце.

Малкият брат на момиченцето заплака и майка му го прегърна.

— Шаина, Шаина — зашепна тя в ухото на живото дете, сякаш да запечата името в паметта му.

— Шаина, Шаина — повтаряше момченцето със сподавен глас.

Погребаха я след час и сега Ида застана сред малобройната група оплаквачи. Запя кадиш, копнеейки да повярва в молитвата. Възможно ли е великият и възславян Бог да отреди такава тъжна и ужасна смърт на дете с лимоненожълта коса?

* * *

Смъртта на Шаина бе последната на „Навемаре“. Болестта бе взела своето. Оцелелите пътници се осмелиха да си представят новия живот, който ги очаква. Децата пак се хващаха за ръце и се въртяха в кръг; влюбените търсеха сладостно усамотение в спасителните лодки и дори лицата на моряците омекнаха.

Ханелоре и Клер сядаха до Ида на обичайния й пост върху сандъците. От захвърлени одеяла и платнища Мишел направи гнездо за трите приятелки, вдигнали лица да уловят ефимерните слънчеви лъчи. Бременността на Клер вече личеше. Тя сподели, че усеща детето да се движи в утробата й. Двете млади жени докоснаха свенливо меката издутина и доловиха нежното пърхане на зараждащия се живот.

— Проявила си истинска смелост да запазиш детето — рече Ханелоре. — Сестра ми забременя точно когато със съпруга й най-сетне получиха визи за Доминиканската република. Ужасяваше се как ще носи детето по опасния път и как ще го роди в опасния свят.

— Какво реши? — попита Ида, макар да знаеше отговора.

— Направи аборт. Млада е. Ще имат други деца — обясни Ханелоре.

— И ние размисляхме — призна Клер. — Аз съм медицинска сестра, Анри е лекар. Разбирахме, че имаме избор, и абортът не представлява сериозна опасност. От друга страна, попадне ли бременна жена в концентрационен лагер, чака я сигурна смърт.

— Защо не направи аборт? — попита Ида.

— Не исках да дам на Хитлер още една победа. Анри предостави решението на мен, но видях колко му олекна, че искам да родя детето ни. Вече бяхме поемали толкова рискове, не биваше да поемаме още един.

— Не съжаляваш, нали? — попита Ханелоре.

— Не. Дали сестра ти ще съжалява някой ден? — Клер ловко й подхвърли обратно въпроса.

Отговори Ида.

— Независимо дали се разкайва, или не, никога няма да забрави.

Погледнаха я и сложиха длани върху ръцете й, ала не попитаха нищо. Ида също не продума. Впери поглед напред, към далечната морска шир, където ненадейно се появи ято чайки. Спуснаха се надолу и се понесоха грациозно по разпенените гребени на вълните.

— Чайки! — произнесе благоговейно Ханелоре. — Сигурно наближаваме суша.

— Ню Йорк — рече тихо Ида и се запита дали родителите й знаят за пристигането на „Навемаре“.

Осъзна, че за пръв път от седмици се сеща за Марк и Белла, и се почуди дали е редно да изпитва вина, или облекчение. Всъщност не изпитваше нито едното, нито другото. Не след дълго отново щеше да се завърти в орбитата на тяхната обич, на нуждите и изискванията им.

На следващата сутрин я събудиха възторжени възгласи, пляскане, тропане, развълнуван детски смях и радостни викове. Ръка за ръка, Ида и Мишел изскочиха на палубата и се взряха във величествената статуя, възправена царствено над пристанището.

— Свободата — прошепна Мишел. — В Америка сме. В Америка сме, Идочка!

Тя притисна лице в гърдите му и заплака, овлажнявайки ризата му със сълзите си. Той я прегърна крепко, сложил длан върху блестящата й коса. Замаяна и безсилна, тя се отпусна в обятията му.