Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (25)

Двадесет и четвърта глава

Животът в Ню Йорк навлезе в рутина. Белла довършваше мемоарите си. Пишеше и пренаписваше на идиш; писалката й се движеше бързо, сякаш да улови света на детството, да не би паметта да го заличи, както действителността го бе разрушила. Витебската й хроника отричаше победата на Хитлер. Така каза на Йосиф и Адел Опатошу, най-близките приятели на Шагалови, след като изслушаха част от приключена глава, която тя прочете с глас, разтреперан от вълнение.

— Не бива да работиш толкова трескаво, Белла — посъветва я Йосиф Опатошу, изкусен романист. — Писателите имат нужда от време за размисъл, за да подхранят въображението си.

Белла сви рамене и продължи да работи с бясно темпо.

Пресъздавайки атмосферата на френския живот, всяка неделя Шагалови посрещаха приятели и познайници в апартамента си високо над Ривърсайд Драйв. Марк се наслаждаваше на ролята на щедър домакин и същевременно почетен гост в собствения си салон.

Говореше надълго и нашироко за новите си творби. Рисуваше с възобновена енергия в очакване на първата си нюйоркска изложба. По цял ден стоеше в ателието; четките му сновяха по платната, малки и големи; върху палитрата му блестяха бистроцветни езерца. Марк бе решил да остави ярка следа в града на изгнаничеството си. Пиер Матис и Ида прозорливо предполагаха, че войната и личната му история ще възобновят интереса към творчеството му.

Ида също работеше с ожесточение. Всяка сутрин прекосяваше града, за да помага при избора на картини от ранния парижки период. Подготвяше каталога, редактираше го часове наред, допълваше списъка с гости. Проверяваше дали всяко платно е поставено на най-подходящото място.

— Изтощаваш се — предупреди я Мишел, макар че и той самият работеше неуморно; тръгваше към „Гласът на Америка“ призори и се връщаше късно вечерта.

Новините се излъчваха съобразно парижкия часови пояс, между програмите четяха вестници и списания, за да събират материал; подбираха музика, подготвяха интервюта. Мишел даде идея всяка програма да започва с „Марсилезата“, вдъхваща патриотизъм, и да завършва с нежен шансон на Пиаф, внушаващ носталгия. Присъстваше на срещи във Вашингтон, участваше в конференции в Монреал.

Двамата с Ида водеха паралелен живот в различни светове и общуваха все по-рядко и повърхностно.

Изложбата бе открита през ноември. Ида играеше ролята на царствена домакиня; омайваше критици и меценати с проникновен анализ на творбите; посочваше дръзките цветове и полета на фантазията в композициите; изричаше запомнящи се твърдения.

— Баща ми е пионер. Картините му посяха семената на сюрреализма — заявяваше тя с брилянтна усмивка.

Удоволствието й от работата и възторгът й от творчеството на Марк бяха заразителни. Лондонският й успех се повтори. Елегантността и чарът й не останаха незабелязани. Сама замисляше кройката на дрехите си; залагаше на лъскави тъкани в смели цветове — лазурносиня коприна и нефритенозелен сатен, подчертаващи медените нюанси на гъстата й коса. Общуваше с лекота както с опитни колекционери, така и със заможни дилетанти. Говореше ту на френски, ту на английски, украсявайки ги с думи на немски и руски.

Драматичното й бягство от Европа и опасното плаване с „Навемаре“ бяха източник на смайващи анекдоти. Всички се възхищаваха от храбростта й, аплодираха бурния й живот. Младите жени й завиждаха за приключенията; младите мъже я смятаха за ослепителна и смела.

Шарл Лейренс, белгийски фотограф на посещение в Ню Йорк, дойде в апартамента и Марк и Белла му позираха. Той видя Ида на прага и насочи апарата си към нея, заинтригуван от откритото й лице, от изящната арка на веждите й. Умел и схватлив модел, тя се усмихваше, мръщеше и се взираше дръзко в него.

— И вие ли сте творец, мадмоазел Ида? — попита той.

— Мадам — поправи го Ида. С Мишел се виждаха рядко, но бракът й не биваше да се подминава. — Да, разбира се. И аз съм художничка.

Не беше загърбила работата си. Някак си намираше време да посещава уроци по рисуване. Запълваше скицниците си с портрети и пейзажи, натюрморти и свободни композиции с въглен и пастели. Никога не показваше творбите си на Марк, а и той не настояваше да ги види. Белла им хвърляше поглед, но я безпокоеше не изкуството, а бракът на дъщеря й.

— С Мишел трябва да прекарвате повече време заедно. С баща ти никога не сме се разделяли задълго — посочи тя.

Страхът на Белла се долавяше осезаемо. Тя винаги щеше да отстоява ценностите на еврейския Витебск, където на развода, както и на неомъжените дъщери, изгубили девствеността си, се гледаше с лошо око.

Ида въздъхна. Не искаше да напомня на майка си за скиталчествата на Марк из френската провинция в търсене на нови пейзажи, нито дългото му усамотение в ателието.

— Бракът ми е различен от вашия, мамо — отговори нетърпеливо тя. — Времената са други. Сега жените водят самостоятелен живот. Съпрузите и бащите ни не определят кои сме.

Още преди да довърши, си даде сметка, че самото й име я определя. За света тя бе Ида Шагал, дъщерята на художника.

— Plus ça change, plus c’est la même chose. Колкото повече се променя, толкова повече остава същото. Бракът е крехко нещо. Внимавай — предупреди я Белла.

— Не се безпокой. Приключи ли изложбата, с Мишел ще отидем на почивка — обеща Ида.

Закриха изложбата през първия декемврийски петък. Пиер Матис я определи като изключително успешна. Увеличи месечните приходи на Марк; значителни средства щяха да постъпят и от продадените картини. Пиер написа щедър чек на Ида в отплата за съдействието й. За да отбележат успеха, Шагалови поканиха приятелите си на следобедна закуска в неделя. Белла реши, че атмосферата ще е по-празнична от обичайните им неделни салони.

Призори запретна ръкави в кухнята и плътно ухание на канела, ванилия и индийско орехче изпълни въздуха още предобед. С почервеняло лице, с широка бяла престилка върху зелената копринена рокля, тя сновеше от фурната до бюфета, подреждаше плодове и парчета ябълков и бананов кейк в подноси. Захарни кристалчета блещукаха като мъниста върху бузата й. Марк, в пауновосиньо кадифено сако, игриво ги облиза. Белла се засмя и го перна по ръката. Ида ги наблюдаваше от прага, развеселена, ала и със завист. В този кратък миг бе зърнала някогашните безгрижни и очарователни влюбени. Тя се усмихна и отиде в трапезарията, където Мишел стоеше до прозореца, взрян в сивата улица.

— Няма ли да работиш днес? — попита изненадана Ида.

— Журналистите имат теория, че в неделя не се случват важни събития. Генералите и политиците също имат нужда от почивка — отговори сухо той. — Имам свободен ден да се насладя на ябълковия кейк на майка ти.

Ида се засмя.

— Тогава ми помогни да се подготвим за важния прием — рече тя, доволна от неочакваната ведрост в тона му.

Застанаха от двете страни на масата и я застлаха с тежка ленена покривка. Мишел донесе самовара. Беше го открил в мизерен антикварен магазин. Белла бе излъскала потъмнялото сребро и сега самоварът блестеше в меката светлина на зимното утро. Мишел го остави до подноса с красиво подредени нарязани плодове — кафеникавочервени круши се допираха до румени ябълки, а помежду им пъстрееха златистооранжеви парченца портокал. Белла, естет до мозъка на костите, винаги държеше на външността. Домът и трапезата й говореха ясно, че Шагалови са оцелели с непокътнато достойнство. Ще живеят в изискано благоденствие, както са свикнали да живеят, независимо от премеждията и проклетия Хитлер.

Ида и Мишел подредиха порцелановите съдове и приборите. Общото усилие да изпълнят дребната домашна задача вдъхна на Ида странно спокойствие. От седмици не бяха правили нищо заедно, понесени от течението на новия живот.

Благодарна, тя улови ръката му и я целуна. Той я погледна изненадан. Замисли се дали да й каже колко красива изглежда в този момент. Медночервената рокля от тънка вълна, прилепнала по изваяното й тяло, подхождаше удивително на блестящата й коса. Мишел забеляза как лицето й поаленя, ала реши да замълчи. Разбираше колко крехко е емоционалното им равновесие, не искаше да го разклаща с нехайни думи.

Ида се извърна и влезе в просторната дневна, грижливо обзаведена с тежки тъмни скринове, дълбоки кожени кресла и шарени килими. Канапето, тапицирано в зелено-златист брокат, наглед приличаше досущ на неудобния диван в парижката им гостна. Някои мебели бяха взети от приятели, други — купени на търг. Канапето бе подарък от художник, на когото предстоеше развод; библиотеката се бе помещавала в галерията на Пиер Матис. Марк и Белла подбираха с нюх вещите, умееха да създават въздействащо декорирана сцена, където да играят ролите, вменени им от историята.

Ида запали лампите, за да прогони сумрака на притъмнелия зимен ден. Разгледа картините на баща си, развълнувана отново от пейзажите и цирковите му фантазии, от нарисувания с гваш политнал Витебск, от мастилената графика на синагогата, подготвена да илюстрира мемоарите на Белла. Тя се взря в свой портрет, представящ тъжно и мечтателно дете сред френска градина. Запита се какво ли си е мислила, докато е позирала през онзи ден. Щастлива ли е била, или са я обсебвали образите от сънищата, които още тогава я преследваха и денем?

— Къде е моята засмяна Ида? — бе попитал Мишел, когато за пръв път видя портрета.

Сега не би задал подобен въпрос. Познаваше отлично източника на тъгата й.

Звънецът проехтя и я изтръгна от меланхоличния унес. Тя отвори бързо вратата и редовните гости влязоха с изпръхнали от мразовития вятър лица и закопчани догоре, възшироки, тежки палта. Всички изглеждаха доволни да избягат от мрачната самота на зимната неделя в град, който не е техен. Мейер Шапиро, високият изкуствовед с изтънчени черти, носеше букет люляци от скъп цветарски бутик. Подари ги на Белла — екстравагантен жест, но той знаеше колко обича тя цветята. Тя го разцелува с благодарност и сложи люляците по средата на масата във ваза от прозрачно синьо стъкло. Уханието на деликатните цветове изпълни стаята и всеки новодошъл го вдишваше дълбоко, припомняйки си навярно своята далечна изоставена градина с люлякови храсти.

Напълниха чашите с чай и се настаниха на групички в дневната сред езерцата от светлината на лампите. Говореха тихо, нежно жужене на различни езици — идиш и френски, немски и английски, руски и полски.

В точния час Марк включи радиото и всички замълчаха. Новините бяха неотменна част от неделния им ритуал. Отпиваха чай, отхапваха от кейка и чакаха говорителят да им каже какво се случва на континента, където се бяха родили. Чу се необичайно пращене, после с внезапна яснота мъжки глас, одрезгавял и потреперващ, ги зашемети с ужасна новина. Напрягаха се да проумеят думите, лицата им пребледняха от страх, очите им се разшириха от неверие. Далечната война бе нахлула в тихия им следобед.

Стъписани, замаяни, те долавяха отделни думи и се мъчеха да ги сглобят в понятна цялост.

— Атака — чуха.

— Тази сутрин.

— Пърл Харбър.

Спогледаха се. Кого са атакували? Къде е Пърл Харбър?

— Японски самолети — чуха. — Бомбардирана е американската флота. Загинали американски войници.

Всяка дума бе нащърбено парченце от езикова мозайка, чийто смисъл им убягваше.

— Защо японски бомби убиват американци? — прошепна Белла на Марк, който затвори плътно очи.

Не можеше да отговори, защото не знаеше. Тяхната война се водеше в Европа, отвъд Атлантика. Тихият океан, Хаваите, Азия надхвърляха въображението им.

— Тази непровокирана атака хвърля Съединените американски щати във война — продължи говорителят с натежал от скръб глас. — Японската агресия е военно посегателство.

Спогледаха се отново. Разбраха. Те самите бяха жертви на военни посегателства. В тишината говорителят повтори злокобното изречение, произнасяйки отчетливо всяка сричка. Марк увеличи звука. Чу се звънтеж на чаени лъжички по порцелан — деликатният звук сякаш подчерта тежките думи. Научиха, че Пърл Харбър се намира на Хаваите. Бойният кораб „Оклахома“ бил бомбардиран в Хонолулу. Филипините били под нападение. По непотвърдени данни Германия била замесена.

— Германците, проклетите германци — промърмори Марк.

Белла изпусна чашата си. Не погледна към дъсчения под, където порцеланът се разби на крехки парченца.

— Нова война — отрони тя и сълзи потекоха по лицето й.

— Не. Същата война — поправи я Марк и всички кимнаха едновременно.

Тази война бяха очаквали с надежда и ужас. Не бяха включвали Япония в уравнението, но това нямаше значение. Съединените щати, приютилата ги земя, влизаше във война с германски съюзник и скоро щеше да е във война с нацистите. Марк изключи радиото. Гостите потънаха в неловкото мълчание на посетители в траурен дом.

Мишел скочи на крака и се втурна към дрешника да вземе палтото си. Ида го последва.

— Отивам в студиото — каза й той. — Изглежда съм сгрешил. В неделя се случват важни събития.

Гласът му бе пропит от горчивина.

— Ще се върнеш възможно най-скоро, нали? — попита тя и Мишел разбра, че въпросът е молба.

— Да.

Сложи длан върху главата й и тя продължи да усеща успокоителния допир на ръката му дори когато вратата се затвори зад него. Върна се в дневната и застана до родителите си пред прозореца, стъписана при вида на колите, движещи се спокойно по Ривърсайд Драйв. Пешеходците обаче вдигаха глава към небето и ускоряваха ход.