Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (4)

Трета глава

Ида се настани удобно до прозореца в първокласното купе, свали пелерината и разкопча горните копчета на бялата памучна рокля. Погледна одобрително отражението си в стъклото на забързания влак, извади сребърна кутийка от чантата и сложи лек руж на бузите си и червило — на устните. Прибра кутийката, откри опипом шишенце с парфюм и втри по капка зад всяко ухо. Люляков аромат се понесе във въздуха и закръглената възрастна жена срещу нея се усмихна добродушно.

— Казват, че люлякът е уханието на влюбените, мадмоазел — рече тя.

— Така ли? — попита Ида и разтвори „Евгений Онегин“.

Не искаше да размива безценните мигове усамотение с безсмислен разговор.

Влакът спря в Лион. Тя слезе на перона, даде на един скитник пакета с храна, приготвен от майка й, и си купи багета и кафе с мляко от бюфета на гарата. Дребната покупка я очарова. Преброи внимателно монетите, наслаждавайки се на независимостта си. Изпи кафето и изяде половината багета във влака, после грижливо я опакова, защото беше сигурна, че Мишел ще я посрещне гладен.

Както се бяха договорили, той я чакаше на перона в Амбрюн — селце, сгушено в сянката на Алпите. Сърцето й подскочи, когато го видя — висок и красив с астрагановата шапка и свободното манто от тъмна кожа, любимо облекло на студентите в Сорбоната. Той не я забеляза веднага. Очите му, потъмнели от разочарование, обходиха перона.

— Мишел! — извика тя.

Той се втурна към нея с широко разперени ръце.

— Ида!

Тя се хвърли в обятията му и той я притисна крепко. Багетата в ръката й се натроши и двамата се засмяха при вида на трохите, посипали се като сняг по чакълестия перон.

— Да знаеш колко бях изгладнял — оплака се той.

— Ще ти купя друга. Цяла каруца, ако искаш — обеща Ида, докато той наместваше куфара й в колата, наета да ги откара до лагера.

Тя облегна глава върху рамото му. Отново бяха заедно, мечтите им, лелеяни цяла година, се бяха осъществили. Колата се подхлъзна опасно на един остър завой и Мишел я притисна към себе си. Усмихната, тя се отпусна в сигурната му прегръдка.

* * *

— Как мислиш? Какво правят родителите ти сега, точно в този момент? — попита я Мишел на другия ден, докато се спускаха по една планинска пътечка към долчинката, където бели еделвайси блещукаха сред грубата, тъмна алпийска трева. Без никакво усилие бяха подновили безметежния ритъм на предишното лято.

— Татко рисува, а мама му позира, унесена в мечти за детството, за ненаписан стих или разказ — отговори без колебание Ида.

Спомни си как веднъж бе попитала майка си защо позира със затворени очи. „Но нали когато е унесен, всеки затваря очи“, отвърна й тогава Белла.

— А твоите родители? Какво правят? — усмихна се Ида на Мишел.

Не познаваше Рапапортови, но знаеше, че родителите й са разменяли по няколко думи с тях в Монмартърския храм, където посещаваха с престорена неохота събиранията на руските евреи. Марк и Белла присъстваха на подобни срещи, защото копнееха да говорят на майчиния си език, жадуваха да чуят новини за приятели и роднини в напуснатата родина. Марк, винаги претеглящ постиженията на другите спрямо своите, се връщаше от вечеринките доволен, че успехът и славата му са ненадминати. Той, синът на рибаря, дърпал мрежи с херинга, и на бакалка с неугледно магазинче, водеше в Париж живот, достъпен единствено за изгнаниците от най-привилегированите руски прослойки — банкери, адвокати и лекари — хора, които биха го презрели по време на студентските му дни в Москва и Санкт Петербург. Ида го бе попитала, съвсем небрежно, дали е срещал Рапапортови.

— Московска буржоазия. Имали къща в столицата, дача в Крим. Сега имат магазинче в „Льо Маре“^[1] и живеят в апартамент зад него. Дребни търговци. Нищо и никакви магазинери — бе отвърнал високомерно той.

— Не е престъпление да си магазинер. Майка имаше бакалница — бе възразила меко Белла. Предразсъдъците му я развеселяваха.

Ида не се развесели, но не каза нищо. Не искаше родителите й да се усъмнят защо проявява интерес към семейство Рапапорт. А сега чакаше търпеливо отговора на Мишел.

Той си погледна часовника.

— Да видим… Десет и половина сутринта е. Мама сигурно се пазари с клиент, който иска да купи плат на половин цена. Татко чете „Льо Монд“, следи акциите на борсата и търси начин да инвестира пари, които няма — обясни тъжно Мишел.

Ида се засмя. И двамата бяха мъдри деца, закрилници на глупави родители, неприспособени към новия живот във Франция. Родителите на Мишел се надяваха той да учи усърдно и да завърши право, за да възстанови престижа и изгубеното благоденствие на семейството. Шагалови разчитаха Ида да ги зарежда с енергия, да озарява живота им с радост и красота и да замести изгубените им семейства.

— Десет и половина — замисли се Ида. — По това време татко спира да работи, за да слуша новините по Би Би Си. Ако те интересува какво е вечерял Адолф Хитлер, следващата сутрин питай Марк Шагал.

— Значи, взема насериозно противния австрийски дребосък? — попита Мишел.

— Мисля, че всички трябва да го вземаме насериозно — отвърна категорично Ида.

Мишел се облегна на едно хвойново дърво. Не искаше да обсъжда Хитлер. Бяха във ваканция от тъгата.

— Да се връщаме — предложи той. — Лекцията по литература започва след малко. Ще говори професор по руски от Сорбоната.

— Втръсна ми да слушам за Тургенев и Толстой. Не искам да обсъждам танци и партита със скучните момичета. Или как мечтаят да станат аптекарки и учителки. Не искам да съм аптекарка. Не искам да съм учителка. Всичко ми е безинтересно.

Тя разкриви лице — очарователна мимика, упражнявана често пред огледалото и оценена лично от Матис, когато я бе изпробвала върху него в едно кафене. Момичетата, с които делеше спалня, обикновените, шаблонни дъщери на почтени до болка руски емигранти, навярно не бяха чували за Матис. Любовните им историйки, споделяни шепнешком през нощта, я дразнеха. Несвикнали да показват телата си, те се събличаха под завивките, докато Ида, позирала за баща си, се разхождаше гола из спалнята. Слушаше ги как говорят за ивановци и борисовци; Наталия се чудеше да позволи ли на Иван да докосне гърдите й, Анна доверяваше най-сериозно как Борис я целунал — „по устните“ добавяше с блажена усмивка тя.

— Глупави гъски — нахока ги Ида пред Елза, докторката с роля на съветничка в момичешката спалня.

— Не са глупави. Просто са млади — отвърна й Елза.

Сега Мишел я попита шеговито:

— Никой от лагера ли не те интересува?

— Може би Елза.

— И никой друг ли? — настоя през смях той.

— Добре, де. Ти ме интересуваш. Не знам защо, но е така.

Тя се разкикоти и отметна толкова рязко глава, че блестящата й коса я шибна през лицето. Баретата й се свлече и внезапен повей на вятъра я поде.

Хукнаха заедно след нея. Хвърлиха се да я уловят и паднаха на земята. Тялото му натежа върху нейното, пръстите й сграбчиха баретата и бързо я пуснаха, за да се освободят и да докоснат лицето му — да проследят очертанията на устните, извивките на веждите му.

— Ида — прошепна той.

— Мишел.

Имената им бяха обет, изплъзнал се между устните им, устни, които първо се срещнаха меко, с нежно приятелство, после с нарастваща настойчивост. Там, на алпийската поляна, те за пръв път си съблякоха дрехите. Под хвойновото дърво Мишел разстла кожената си наметка и двамата се сляха с възторг; болезненият й вик мигом заглъхна в ненадейна вълна от наслада и тя простена блажено. Сърцата им биеха заедно в див ритъм. Изтощени, те впериха очи в безоблачното небе. Ида се замисли как глупавите й съученички обсъждат, кикотейки се, откраднати целувки и предпазливи ласки.

Тя не беше такова момиче. Сега бе жена, каквато бе казала на майка си, че ще стане. Беше дъщеря на родителите си, горда от своето тяло, очарована от гальовния вятър и от слънцето, милващо кожата й, от свободата и силата на чувствата си към Мишел, от неговите чувства към нея.

Той улови ръката й и целуна пръстите й един по един.

— Не съжаляваш, нали, ma chérie? — попита тихо.

— Да съжалявам? Защо? — тя отпусна глава върху рамото му и притисна дланта му към лицето си.

После бързо се облякоха и се върнаха в лагера, където лекцията за Тургенев бе приключила и обядът беше сервиран върху дълги дървени маси.

* * *

През останалите седмици сред планината двамата бяха неразделни. Седяха един до друг по време на малкото лекции, на които присъстваха. Говореха надлежно на руски, изучаваха песните на моряците по Волга и народните танци на украинските селяни. Седяха на първата редица в деня, когато пламенен поет обсъждаше творчеството на Шолем Алейхем. Четеше откъси на глас, не на оригиналния напевен идиш, а в тромав руски превод, предпочитан от претенциозните интелектуалци. „Глупаво самомнение“, помисли си Ида.

— Някой познава ли творчеството на Шолем Алейхем? — обърна се лекторът към младежите, които не криеха отегчението си.

— Аз. Татко нарисува декорите, когато представяха пиесите му в Московския еврейски театър — отговори лаконично Ида.

Поетът я погледна заинтригуван.

— Баща ви? Вие сте дъщерята на Марк Шагал? Неговата Идочка. Виждал съм ви, когато бяхте малка. В Берлин, мисля. Да, в Берлин. Не ме помните, разбира се, но предайте, моля, поздрави на почитаемите си родители.

Той се втренчи в нея от подиума, навярно представяйки си палавото дете с кестенява коса — галена любимка на малобройната им общност.

— Идочка — зашушукаха подигравателно името й в залата; съученичките й я сочеха и се сръчкваха с лакът.

Ида не им обърна внимание. Сви безразлично рамене.

— Непременно, господин професоре — увери го тя.

Знаеше, че родителите й вероятно няма да си спомнят дори името му. Той не бе достатъчно известен, за да го включат в тесния си приятелски кръг или в списъка с познайници, чиито телефонни номера записваха в адресник с черна кожена подвързия. Човек не знае кога ще му потрябва някой. Животът им, изпълнен с перипетии, ги бе научил на това.

Възрастният професор й се усмихна доволен.

— Ах… малката Ида — промърмори той и се вгледа отново в записките си.

— Ах, да знаеше само колко е пораснала малката му Ида — прошепна й Мишел на ухо.

— Да му кажа ли колко съм пораснала? На всеослушание? — подкачи го Ида, сдържайки напушилия я смях.

Нямаше да каже на никого, разбира се. Мишел — също. Двамата бяха опиянени от тайната на сладостната си близост.

Всеки следобед пропускаха заниманията в лагера и се втурваха към изоставената пастирска барака в далечния край на една просторна ливада. Всеки ден любовната им игра бе по-бавна, по-осъзната.

— Трябва да внимаваме — беше я предупредил Мишел, а тя бе кимнала утвърдително с усмивка на уста.

Имаше напредничави родители. Белла й бе обяснила всичко за месечния цикъл, поруменяла леко, но решена да бъде модерна жена, модерна майка. Нейната Ида, парижкото момиче, нямаше да се срамува от тялото си.

— Знам какво правя, Мишел — увери го тя. — Моето тяло ми е приятел. Разбираме се.

Събличаха се един друг; както си представяше, копчетата на роклята й винаги затрудняваха Мишел. Коленичила, тя събуваше обувките му и галеше стройните му, светли крака. Опознаваха се с блеснали очи и нежно докосване. Тичаха голи по плъстения под, боричкаха се и игрите им винаги приключваха с бурно и радостно отдаване. Преструваха се на семейство — хранеха се с въображаеми ястия от алпийска трева и шишарки. Построиха си беседка от преплетени ластуни; Мишел застилаше меко легло от елхови клонки под дългата кожена наметка. Яркозелени борови иглички блещукаха сред къдриците й с цвят на мед; тя ги изваждаше грижливо една по една, докато вървяха много бавно към лагера.

Сега спеше спокойно, сънищата й бяха приятни и ги забравяше бързо. Събуждаше се усмихната и ведра.

Една вечер отиде късно в общата баня. Докато подсушаваше косата си с хавлия, Елза седна до нея. Ида й се усмихна. Харесваше сериозните очи на Елза, съвсем различна от другите момичета. Осиротяла в Москва, тя бе дошла в Париж, закриляна от еврейски организации за взаимопомощ, и стоически беше поела отговорност за живота си. Учела медицина и се издържала със скромна стипендия и работейки какво ли не. Някак си намерила време да се влюби в младия хирург Андре. На снимката, която Елза бе показала на Ида, той изглеждаше възпълен, олисял отрано, с голям нос и тесни очи.

— Не е красавец, знам — призна откровено Елза. — Но и аз не съм красавица. Обичаме се, каквито сме, а не заради външния вид. Той е предан и усърден, брилянтен хирург. Внимателен е и ме цени. Отдавна никой не бе проявявал загриженост към мен.

— А ти? Цениш ли го? — попита Ида.

— Обичам го — отвърна Елза без колебание.

Андре и Елза бяха сгодени, скоро щяха да се оженят. Разполагаха с бъдещето си. Ида се възхищаваше на Елза, завиждаше й, че е независима. Младата лекарка нямаше родители да й държат сметка, нито знаменита фамилия, чието име да пази. Бе свободна да живее по свой избор. Ида осъзна — и изтръпна — че й завижда, задето е сирак.

— Харесва ли ти в лагера, Ида? — попита Елза.

— Много — отвърна предпазливо Ида и пое подадения й гребен.

— Забелязах колко сте се сближили с Мишел — продължи лекарката.

— Запознахме се миналото лято и си пишехме цяла година. Добри приятели сме.

— Мисля, че сте повече от приятели — отбеляза многозначително Елза.

— Да. Така е. Повече от приятели сме.

Бузите й пламнаха в алено, непознато на бащината й четка. Прииска й се да сподели тайната си с Елза, която я наблюдаваше сериозно. Щеше да я разбере. Навярно дори да одобри.

— Любовници сме — добави Ида с разтуптяно сърце.

Топлина обля тялото й; олекна й, че е изрекла гласно думите.

— Не съм изненадана. Предполагах — усмихна се Елза. — Внимателни сте, надявам се.

— Внимателни ли? — обърка се Ида.

— Не разбираш ли какво имам предвид? — погледна я учудена Елза.

— О, да, разбирам — отвърна прекалено бързо Ида.

Внимателни. Мишел бе използвал същата дума и загрижеността му я беше разсмяла. Познаваше ритъма на тялото си, знаеше кога може да зачене.

Бе уверила Мишел, че безпокойството е излишно. Тя не се притесняваше. А и защо? Грижливо записваше датите на менструалния си цикъл и разбираше капризите му. Нищо не може да се обърка. Тя е галеница на съдбата, винаги ценена и закриляна; вълшебната дъщеря на родителите си, надарена с плам и енергия; красивата възлюбена на Мишел. Ида бе разчорлила косата му, разсейвайки през смях загрижеността му.

Сега тя се обърна импулсивно към Елза и я прегърна.

— Радвам се, че мислиш за нас, но всичко е наред.

— Да. Разбира се. Всичко е наред, докато не се обърка — отвърна сухо лекарката.

През последния ден от лагера Елза подаде на Ида къс хартия.

— Адресът ми в Париж. Ако ти потрябвам.

— Благодаря. Може ли да дойда да те видя, дори да няма нужда? — попита шеговито Ида.

— Разбира се. Приятелки сме. Нощем съм дежурна в отделението, но следобед съм си вкъщи. Никога не заключвам вратата.

— Непременно ще те отвлека. С Мишел ще ви заведем с твоя Андре в едно чудесно кафене на Левия бряг.^[2]

Ида сияеше от вълнение. Приятелството с друга млада жена бе ново преживяване за нея. Великолепно щеше да е да седи на терасата с любимия си и с приятелката си и да съзерцава как светлините на Париж танцуват по Сена.

Тя втъкна листа с адреса на Елза в ъгъла на куфара си до торбичките с лавандула, които така и не бе сложила в чекмеджетата.

С Мишел пътуваха заедно до Париж. Той носеше букет от късни алпийски рози за майка си. Беше му болно, че майка му, която толкова обича цветята и градините, през цялото лято е затворничка в тясното магазинче, за да не изгуби дори няколко франка. Бедността на родителите му го натъжаваше. Жертвите, които бяха направили за него, го изпълваха с чувство на вина.

Ида не носеше цветни дарове. Марк и Белла бяха напуснали Моншове и се бяха върнали в апартамента в съседство с Булонската гора. Всеки ден майка й посещаваше цветния пазар и се прибираше вкъщи, обгърнала пищни букети в ръждивочервените багри на есента. Горда с дома си, Белла постоянно подреждаше и преподреждаше мебели и картини, пълнеше купи и вази с цветя. Домът бе нейната крепост, сигурното убежище сред грозния и несигурен свят.

В писмата си до Ида разказваше как е обновила стаята й — със снежнобели завеси на прозорците, ориенталски килим на пода, пурпурен копринен балдахин над леглото. Новото канапе било розово, отрупано с пухкави възглавнички. Подредила книгите по лавиците; детската й колекция от дървените фигурки на животни — върху бюрото. „Колко щастлива ще бъдеш там, ma fille“, бе добавила.

Ида прочете писмото с усмивка и с усмивка го подаде на Мишел.

— Мама е обзавела детска стая. Играчки, илюстровани книжки и пухкави възглавнички. Не разбира, че съм пораснала. Не съм малкото й момиченце. Вече съм jeune personne, зрял човек.

— Иска да те зарадва. Не й се ядосвай — предупреди я Мишел.

Благ и добросърдечен, той винаги избираше пътя на сговорчивостта. Родителите му го насърчаваха да не се набива на очи и да избягва всякакви сблъсъци. Както Шагалови, макар и без техните средства, те си бяха проправили тихо път от Русия до Берлин, а после до Франция.

— Не бива да привличаме внимание към себе си — напомняше му отново и отново баща му.

Евреите бяха длъжни да се обвиват в мълчание и анонимност.

Мишел бе възприел бащиния съвет. Буйната жизнерадост на Ида му беше чужда. Страстната й енергия го интригуваше и същевременно го изтощаваше. Славата на баща й го плашеше. Но това нямаше значение. Тя го запленяваше. Самоувереността й, красотата й, жизнеността й, нежните й ласки го очароваха. Обичаше я. Несъмнено. Заспиваше с мисъл за нея и се събуждаше с мисъл за смеха й, за бурната й радост.

— Не съм ядосана, разбира се — увери го Ида. — С родителите ми никога не се караме.

Шагалови не смееха да си позволят лукса на гнева. Твърде много зависеха един от друг, съзнаваха прекалено ясно колко са видими, винаги облечени като излезли от картина за показ пред света. Знаеха, че ги възприемат като обаятелно трио — одухотворения Марк с елфически черти; крехката, тъмнокоса Белла; и Ида, рано разцъфтялата, жизнена дъщеря с огнени коси.

Когато влакът спря на лионската гара, Ида и Мишел седнаха в отделни купета, както се бяха договорили. Не искаха родителите им да ги видят как слизат заедно. Бяха решили да обяснят близостта, „приятелството“ си след време. Сега Мишел щеше да се върне в университета, а Ида да се запише в художествената школа „Ла Палет“ в „Монпарнас“, достатъчно близо до Сорбоната, за да се срещат без особени затруднения. Родителите й вече се бяха съгласили, че „Ла Палет“ предлага по-добро обучение от предишната й школа.

Предстоящите месеци се простираха пред Ида като примамлив път от време. Двамата с Мишел щяха да открадват миговете между неговите и нейните часове, да обядват набързо в кафенетата по левия бряг на реката. По здрач, синия час, щяха да се разхождат ръка за ръка край Сена; да спират на „Пон Ньоф“ и да съзерцават как отраженията на първите звезди танцуват по тъмната вода.

Усмихната, Ида се вслуша в стържещите спирачки на влака. Проследи с поглед как Мишел слиза и крачи по перона към нисичката побеляла жена в тъмен костюм. Тя се надигна на пръсти, за да целуне стройния си син, и прие с усмивка букета от рози. Ида изчака, после изтича навън и се спусна към родителите си.

— Мамо! Тате! Колко се радвам да ви видя! Чувствах се прекрасно, но ми липсвахте. Липсвахте ми всяка минута.

С шеметна жизнерадост тя се притисна в обятията на майка си и се усмихна щастливо на баща си. Марк сложи длан върху главата й и опря кичур копринени къдрици в бузата си. Вгледа се в поруменялото лице на дъщеря си и се почуди защо му се струва толкова променена.

— Добре дошла у дома, Идочка — рече тихо той. — Soyez la bienvenue.

Ръка за ръка те се отдалечиха от гарата и докато чакаха шофьора си на изхода, Ида видя Мишел и майка му да слизат в метрото. Мишел бе обгърнал закрилнически с ръка тесните рамене на майка си, тя притискаше до сърцето си кървавочервените рози.