Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (47)

Четиридесет и шеста глава

Израел не им върна близостта. На Ида й се струваше, че са се отдалечили още повече. Марк изглеждаше в приповдигнато настроение; сините му очи блещукаха като мъниста върху обжареното от слънцето лице. Вирджиния беше бледа и болезнено отслабнала. Горещината и храната не й бяха понесли.

— Херинга, маслини, солено сирене… — изреди жално тя.

— Какво й е на херингата? Татко се изхранваше, търкаляйки каци с херинга — възрази добродушно Марк.

— Знам. Повтарял си ми го достатъчно — напомни му сухо тя.

Марк не й обърна внимание. Впусна се в хвалебствия за Израел. Красотата и историята на страната го изпълваха с гордост.

— Обичам нашата държава! — каза той на Ида.

— Не е съвсем твоя — промърмори Вирджиния.

— Носех скицника навсякъде — продължи Марк, сякаш не я е чул.

Разгърна го и показа на Ида и Франц рисунки на назаретски улици, на долини и възвишения в Галилея, величествени кипариси и древни сгради в Йерусалим.

— Ще ми помагат, когато изобразявам библейски сюжети.

Вирджиния мълчеше навъсена, докато той описваше гордо как са го посрещнали — официалните вечери с президента Хаим Вайцман и с министър-председателя Давид Бен Гурион, посещението в щабквартирата на генерал Моше Даян^[1].

— Моше Даян ме попита защо Марк не се установял в Израел — вметна сухо Вирджиния.

— А ти какво му отговори? — поинтересува се Ида.

— Обясних му, че в Израел е прекалено горещо — изсмя се Вирджиния.

Марк сви рамене, безразличен към иронията в думите й. Описа тълпите израелци, дошли за откриването на изложбата в музея в Тел Авив.

— Виждаш ли, татко! Казах ти, че израелците ще посрещнат топло Марк Шагал — възкликна Ида.

— Разбира се. Всички харесаха Марк Шагал — усмихна се той. Дори Голда Майерсън^[2], грозната американка, родена в Русия. Сега е министърка в кабинета на Бен Гурион. Говорят, че не харесвала никого, но хареса Марк Шагал. Заедно гледахме „Дибук“ в театър „Хабима“. Беше чудесно представление, нали, Вирджиния?

— Откъде да знам? Актьорите говореха на идиш. Щях да те помоля да ми превеждаш, но двамата с грозната Голда беседвахте съсредоточено на идиш — отговори Вирджиния.

Тонът й бе по-скоро равнодушен, отколкото обвинителен. Вирджиния вече не негодуваше, задето Марк използва руски и идиш — езици, които тя не владее. Свикнала да я изключват, вече не й правеше впечатление.

— Беше красиво представление — продължи Марк. — Музикантите изпълняваха любимата на майка ти еврейска музика, Идочка. Сигурно помниш песните.

Той затананика игриво, улови ръцете на дъщеря си и двамата затанцуваха. Франц пляскаше одобрително. Сбърчила чело, Вирджиния изведе Джийн и Давид в градината.

* * *

Лятото отмина. В ранната есен Марк реши да се занимава с керамика. Настояваше Вирджиния да го кара всеки ден до ателието във Ванс. Тя се оплака, че пътуването й пречи да работи.

— Рисунчиците ти? Тях ли наричаш работа? — отвърна пренебрежително Марк. — Могат ли да се сравнят с моята? Керамиката отваря нов свят пред мен.

— Да. Света на Пикасо — присви очи тя.

— Не ми говори за Испанеца! — ядоса се Марк.

Той шлифоваше бързо уменията си. Рисунките му интригуваха ванските майстори и те се събираха да се дивят на току-що извадените от пещта творби. Еврейският художник, чудеха се, бе станал вещ занаятчия.

— Направих го за теб — един следобед той подаде на Ида пакет, увит в груба кафява хартия.

Върху бяла емайлирана плочка бе нарисувал свенлива млада жена с жълта огърлица на изящната шия. Любовникът й — красив млад мъж с корона от деликатни сини цветя — я държеше в прегръдките си. Ида обърна плочката и прочете надписа: „Годениците“.

— Годежен подарък — усмихна се гордо Марк.

— Прекрасен е! Благодаря, татко.

Ида се вгледа отново в рисунката. Колко различна бе от „Сватбения стол“ — пашкул на самотата, обвит в покров с безплътно бели цветя. Новият подарък за новия й брак, излъчваше топла обич, пулсираше от цветове и живот. Тя прокара длан по плочката, очарована от прохладната гладка повърхност. Това бе първият подарък за новия й дом.

— Харесва ли ти? — попита тя Вирджиния, надвесила се да разгледа рисунката.

— Да — кимна Вирджиния. — Но има ли значение какво мисля?

Въпросът не изискваше отговор.

* * *

На връщане от Ванс в един късен следобед Вирджиния видя Джийн да тича към нея, размахала бял плик.

— Писмо за теб мамо! — извика детето. — От Белгия. С много красиви марки! Ще ми ги дадеш ли?

— Какво вълнение за някакво си писмо — сви рамене Вирджиния. — Ще ти дам марките, разбира се.

Писмото се оказа от Шарл Лейренс. Преди време й бе съобщил, че е намерил време да снима как работи Марк. В предишното писмо разкриваше интереса си към прохождащия жанр синема верите. Щял да озаглави краткия си документален филм „Фантазия а ла Шагал“. „Искам да покажа на света как работи един велик художник“, пишеше Лейренс. „Надявам се двамата с мосю Шагал да ми позволите да снимам в «Ле Колин».“

Тя се усмихна. Пазеше приятни спомени от гостуването на Шарл в Хай Фолз. Портретите им, заснети тогава, бяха запечатали безценни моменти от по-щастливи дни. На една от снимките тя гледаше право напред, сложила закрилнически длан върху рамото на усмихнатия Марк, който бе опрял буза в косата й. Сложена в рамка, сега фотографията стоеше върху нощното й шкафче.

Същата вечер тя прочете писмото на Марк.

— Интересно предложение — съгласи се той. — Харесва ми заглавието „Фантазия а ла Шагал“. Не възразявам да съм обект на фантазия. Всъщност предпочитам фантазията пред реалността. Картините ми го показват. Забавно е да видя дали с камерата си Лейренс може да надмине четката ми. Покани го!

Вирджиния веднага написа на фотографа да дойде възможно по-скоро. Боеше се непредсказуемият Марк да не размисли и да оттегли поканата. Незнайно защо й се струваше важно да види отново Шарл Лейренс.

След седмица, в един есенен ден, когато листата на маслините в „Ле Колин“ вече сребрееха, а морският вятър развяваше пъстреещите листа на палмите, фотографът се появи на алеята пред дома им. Крачеше бавно, натоварен с тежък куфар и накичен с провесени през раменете фотоапарати. Джийн го видя първа.

— Мамо, мамо! — извика развълнувана тя. — Мъжът, който снима, е тук!

Вирджиния излезе бързо на терасата и проследи с поглед как Ида се отправя към него, стиснала току-що набран букет астри.

— Добре дошли в „Ле Колин“, мосю Лейренс — поздрави с усмивка тя. — Минаха години от първата ни среща. Помните ли ме?

— Никой не забравя красивата Ида Шагал — отговори той.

Очите му бяха впити в лицето й — фотографски поглед, преценяващ повърхнини и ъгли, сенки и светлини. Реши да я помоли да му позира в маслиновата горичка и да използва само естествена светлина. Сиянието, излъчвано от нея, стигаше.

Вирджиния приближи до тях, следвана от Джийн с висока чаша вода в ръка.

— Мосю Лейренс, радвам се да ви видя! Защо не ни съобщихте кога ще пристигнете? Щяхме да ви посрещнем. Сигурно сте много жаден.

Тя даде знак на Джийн. Детето протегна чашата и той я пое с треперещи пръсти.

— Не исках да ви безпокоя — отговори фотографът. — А и разходката беше приятна. Благодаря за водата, малка моя — той подаде празната чаша на момиченцето.

— Казвам се Джийн — представи се с реверанс тя. — Ще ме снимате ли?

— Ще видим — усмихна се добродушно той.

Вирджиния го наблюдаваше, борейки се да прикрие смущението от промяната у него. Все още изглеждаше привлекателен, но лицето му с изящни черти бе изопнато и пепелявосиво. Изрядно ушитият му костюм висеше върху отслабналото му тяло. Не помнеше, че очите му са с различен цвят — лявото зелено, дясното кафяво. Как е възможно да забрави толкова симпатична и неповторима особеност, почуди се тя.

— И аз съм щастлив в обкръжението на три красиви жени! Малката Джийн, мадмоазел Вирджиния и прелестната Ида Шагал! — добави той.

— Не след дълго ще бъда Ида Майер — поправи го тя. — Омъжвам се през януари. Хрумна ми идея. Няма ли да е чудесно вие да заснемете сватбата ми?

— С удоволствие, ако още съм във Франция — отговори той.

— Значи трябва да останете във Франция до януари! — Ида изрече думите с кокетната увереност, характерна за красивите жени, убедени, че желанията им се изпълняват.

Смръщила вежди, Вирджиния хвана чантата на фотографа.

— Сигурно сте много изморен — рече тя.

— Не, добре съм — възрази той, но й позволи да я вземе.

С благодарна усмивка подаде камерата на Джийн, която я понесе внимателно, както бе държала чашата с вода.

Вечерта той сподели, че всъщност е бил тежко болен.

— Нещо със сърцето. Обясниха ми, че е сериозно, защото все пак не съм младеж. За изненада на всички обаче се възстанових.

— Връстници сме, Лейренс — обади се Марк. — А аз не се смятам за старец. Ние сме творци, приятелю, творците никога не остаряват.

— Бих искал да вярвам в правотата ти, маестро — усмихна се скромно Лейренс.

Марк сви рамене. Отвори бутилка бренди, напълни си чашата и подаде бутилката на госта.

— Разказвал ли съм ти за краткото си чиракуване при един преуспял фотограф във Витебск? Уреди го майка ми. Тревожеше се за бъдещето ми както всички еврейски майки. Фотографът беше грозен и дебел, имаше грозна и дебела жена и грозна и грамадна къща. Страхувах се, че ако изуча занаята му, също ще стана дебел и грозен. За щастие бях ужасен чирак. Разливах разтворите, съсипвах плаките. Така и не станах селски фотограф, обречен да снима грозни семейства до края на дните си. — Той се засмя и добави бързо: — Не се обиждай. Ти си друг сорт фотограф.

— И не си дебел и грозен. Всъщност си прекалено слаб и доста привлекателен — вметна дръзко Вирджиния.

— А ако има съпруга, тя също ще е стройна и красива. Вероятно ще прилича на теб, Вирджиния — добави шеговито Ида.

Последва неловка тишина. Твърде бързо станаха от масата. Марк се върна в ателието. Шарл и Вирджиния излязоха да се разходят в портокаловата градина. Ида ги наблюдаваше от терасата. Някога, помисли си тя, Вирджиния бе съзерцавала Марк със същото нежно изражение. Тогава той бе уязвим и слаб, съсипан от смъртта на Белла, както изглеждаше сега фотографът след дългото боледуване.

— Глупаво сравнение — промърмори тя. — Време е да се върна в Париж.

Съгласи се все пак да остане в „Ле Колин“, за да позира на Марк. За сватбата баща й искаше да подари на Франц неин портрет. Работата обаче не вървеше. Двамата разглеждаха платното заедно и в крайна сметка Марк винаги го изстъргваше.

— Не мога да уловя духа ти, жизнеността ти — оплака се той. — Енергията и силата ти не се подчиняват на четката ми.

Ида повтори думите му пред Вирджиния.

— Не помня някога да се е затруднявал да нарисува портрет — отбеляза тя.

— Навярно не иска да споделя представата си за теб с Франц — предположи Вирджиния.

Ида я изгледа с негодувание, но през нощта, докато будуваше в леглото, си призна, че Вирджиния е досегнала истината. Баща й я бе рисувал цял живот, но пазеше ревностно картините в личната си колекция — никога не ги предлагаше за продан и рядко ги излагаше в галерии. Не искаше да преотстъпва образа й другиму, дори на един бъдещ съпруг.

Сутринта тя му предложи да се откаже от портрета.

— Пречи ти да работиш и да отделяш време за снимките на Лейренс — обясни.

— Вероятно имаш право — съгласи се той и Ида долови облекчение в гласа му.

* * *

Не след дълго филмът на Шарл завладя живота в „Ле Колин“. Марк се наслаждаваше на главната си роля. От сутрин до вечер фотографът го следваше с камерата. Натоварена с оборудване, Вирджиния не се отделяше от него. Сега фотографията бе нейната страст. Учеше се да наглася обектива, да използва светломер; обсъждаше вещо зрителни ъгли и експониране. Подаваше пъргаво ленти и принадлежности на Шарл.

— Все едно бяха хирург и медицинска сестра в операционната — описа ги Ида на Франц.

Доловил ледения й тон, той попита меко:

— Защо да не помага на Лейренс, щом й доставя удоволствие, а и баща ти не възразява?

Марк не възразяваше. Интересуваше го само собствената му роля. Камерата го записа как рисува дребните бантамски кокошки — домашните любимци на Джийн и Давид. Играеше си с децата в маслиновата горичка, винаги грижливо наклонил глава под ъгъла, представящ го най-добре. Прокарваше пръсти през сивите си къдрици, упражняваше усмивки и разпитваше дали е по-фотогенично да се усмихва широко, или със затворена уста. В ателието „Мадура“ Лейренс го засне как извайва ваза на грънчарско колело и я гледжосва, танцувайки около нея с капеща четка. Марк изработваше нов сватбен подарък за Ида и Франц — вечерен сервиз от шейсет части.

— Нищо чудно да станат и седемдесет — обяви той. — Дъщеря ми и съпругът й ще канят много гости — колекционери, художествени критици, дори кралски особи.

Марк се усмихна при мисълта как Ида ще събира в дома си европейската аристокрация. Двамата с красивата му дъщеря бяха надвили историята.

Лейренс насочи обектива към Ида. Застанала до пещта, тя разглеждаше чиниите една по една. Само с два цвята, огненочервено и нежносиньо, Марк бе изрисувал очарователни фантасмагорични образи — грижовни майки и влюбени, елегантни танцьори и летящи животни. Всяка чиния разказваше различна история. Цирковите актьори разсмиваха Ида, чудатите създания, слели човешки и животински черти, я изумяваха. Представяше си как ги подрежда върху масата, застлана с наситеносиня ленена покривка. По средата щеше да сложи ваза с червени и бели рози с дълги стебла. Бе дъщеря на Белла, наследница на очарователната суета на майка си.

Сълзи замъглиха очите й. Споменът за майка й изплува неканен и помрачи радостта й. Тя излезе бързо от ателието. Не искаше да показва тъгата си пред обектива.

* * *

Изгледаха лентата. Марк ликуваше; аплодираше собствените си клоунади. Поздрави Лейренс за добре свършената работа и излезе с Ида на терасата.

— Надявам се снимките да са приключили. Отнеха ми много време. Лейренс се задържа твърде дълго вкъщи. Вирджиния върви след него и занемарява Давид — оплака се той.

— Давид не е занемарено дете — възрази Ида.

Все пак посъветва Вирджиния да обръща повече внимание на него и по-малко — на Лейренс. Вирджиния вирна брадичка.

— Не е твоя грижа как прекарвам времето си — отсече тя.

— Става моя грижа, щом се занимавам с децата, докато ти се учиш да снимаш кокошки и обсъждаш фотоапарати с госта ни — отвърна Ида.

— Вижда се краят на тревогите ти. Шарл се връща в Белгия за Коледа — съобщи й Вирджиния.

— Добре.

Ида си отдъхна, защото Марк щеше да спре да нервничи, но същевременно се разочарова, че известният фотограф няма да я снима на сватбата.

— Не бой се, ще дойде пак за сватбата — добави Вирджиния, сякаш прочела мислите й. — Както винаги, Ида, твоето желание е закон.

— Моята сватба ли е единствената причина да се върне в „Ле Колин“?

Въпросът на Ида прозвуча хапливо. Вирджиния се изчерви, но не продума. Словесният им дуел приключи с ясно очертани граници. Бяха казали много, без да разкриват нищо.

Дни по-късно Ида наблюдаваше от терасата как Шарл Лейренс се сбогува с домакините си. Ръкува се с Марк и целуна Вирджиния по бузите. Подаде й снимка на Джийн и Давид, свели глави един до друг. На свой ред тя му даде запечатан плик. Фотографът го пъхна в джоба на кафявото си кадифено сако. Ида бе сигурна, че ще го отвори още щом колата му потегли.

— С любовно послание ли го изпрати? — попита Ида същата вечер, седнала до писалището да прегледа домашното счетоводство.

— Написах му благодарствена бележка — отговори студено Вирджиния. — Подчертах колко сме доволни от филма и колко ценим приятелството му.

— Ние?

— Да. Аз, Марк и децата. Ти също, предполагам.

— Доста се увличаш в предположения, Вирджиния.

Ида се съсредоточи върху числата. Подвоуми се дали да не напише на Лейренс, че е уредила друг да заснеме сватбата и няма нужда да се връща в „Ле Колин“. Почти веднага отхвърли идеята, фотографът не представляваше опасност. Увлеченията на Вирджиния бяха краткотрайни. Давид бе син на Марк. Вирджиния не би застрашила ролята му, а и своята, в живота на Марк. „Не — каза си Ида — подобни опасения са глупави.“

Реши да се помири с Вирджиния. Бяха създали някакво приятелство. Щяха да го възстановят. В интерес на баща й, а и в неин, младата жена трябваше да се чувства обичана и ценена, за да остане в „Ле Колин“ като буфер на Марк срещу ужасяващата самота.

За коледните празници им гостуваха родителите на Вирджиния — Годфри и Джорджиана Хагард. Ида ги посрещна с въодушевление и им обясни колко е привързана към дъщеря им.

— Ида е толкова великодушна — сподели Джорджиана. — Рядко се случва доведена дъщеря да таи толкова топли чувства.

— Доведена дъщеря ли? — повтори Вирджиния, сякаш не знаеше думата.

Ако се ожени обаче за Марк, ще бъде мащеха на Ида, разбира се, а Марк ще е пастрок на Джийн. Вирджиния сдържа истеричния смях, напушил я при мисълта за странната конфигурация.

— С майка ти предполагаме, че ще станеш съпруга на Шагал, след като се разведеш с Джон Макнийл — рече строго баща й. — Тази комедия се проточи достатъчно. Тук ли смяташ да се омъжиш, или в Англия?

Едва след седмици родителите й осъзнаха, че Вирджиния не бе отговорила на въпроса.

Сбогуваха се сърдечно. Хагардови поздравиха Ида за предстоящата сватба. Джорджиана попита къде ще свият гнездо с Франц.

— Ще живеем в Швейцария и Париж. Вирджиния ще бъде стопанка на „Ле Колин“.

— А какво бях досега? — попита остро Вирджиния.

Ида сви рамене. Въпросът не изискваше отговор.

С лека усмивка тя разцелува Джорджиана и Годфри. „Все пак — помисли си развеселена — нищо чудно да ми станат доведени баба и дядо.“

Вирджиния и Ида махаха от терасата, докато колата им се отдалечаваше. После се обърнаха и се разделиха. Ида влезе в ателието на баща си, а Вирджиния закрачи мудно из градината.