Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (15)

Четиринадесета глава

„Скъпа моя, колко странна е тази война“, писа Мишел на Ида. „Лейтенантът я нарича мнима война. Не се чуват изстрели. Не падат бомби. Дори не зареждам пълнителя на пушката. А и не знам как да я използвам. Армията не ни обучава. Офицерите явно разчитат да ги защитят добре скроените им униформи и елегантните барети. Продължават да ни уверяват, че линията «Мажино» е непробиваема. Надявам се да са прави, но се съмнявам. Ида, казват, че в Париж е сравнително спокойно, ала внимавай. Новината за изложбата на баща ти в галерия «Май» ме зарадва. Притеснявам се обаче, че ще се налага да пътуваш често от Лоара до града. Песимист съм, признавам. Но се страхувам мнимата война да не стане истинска. Моля те, помагай на родителите ми. Винаги си в мислите ми, скъпа моя.“

Ида препрочете писмото, припомняйки си нежните му бележки от дните на младежката им любов. Те неизменно завършваха с уверението: „Ти си винаги в мечтите ми, в сърцето ми“. Тези думи бяха изчезнали. Ида прибра писмото в скрина. Ако не в мечтите, поне бе в мислите му. Запита се дали двамата са все още в сърцата си.

Последва съвета му. Бдеше, когато с баща й отпътуваха за Париж да подготвят изложбата. Наеха шофьор, препоръчан от мадам Дювал, носеха паспортите и личните си карти.

Париж бе унил град. Наближаваше Коледа, но не се усещаше радостна празничност. По пресечките нямаше дядоколедовци в червени костюми. Само тук-там по витрините и над вратите на магазините висяха венци.

Всички бяха подозрителни в града, завладян от страх. Кафенетата пустееха, ресторантите бяха празни. Недоверието рушеше приятелства. Съседи се гледаха накриво. Нюансите в акцента не оставаха незабелязани и внушаваха съмнение. Марк, с буйните къдрици, руската риза и широките ленени панталони, и Ида, с огнената коса, прилепналите рокли с цвят на мъниста и решителна походка привличаха внимание. На два пъти ги спряха жандарми и поискаха документите им за самоличност. Продавач в сладкарница се направи, че не ги вижда. Ида се оплака на собственика. Получи отговор, че чужденците не са добре дошли в магазина му.

— Но аз съм французойка! — възрази тя.

Той се втренчи мълчаливо в нея с каменно лице. Ида излезе, без да купи нищо. Носеха се слухове. Гертруд Щайн и Алис Токлас бяха напуснали града. Не се знаеше къде са, но никой не се безпокоеше за тях. И двете разполагаха с достатъчно средства и имаха познайници сред фашистките симпатизанти. Тревога будеше съдбата на Хаим Сутин, Георг Трос и други изчезнали еврейски художници и писатели. Всички евреи бяха в опасност.

По обратния път към долината на Лоара колата им се движеше бавно по натоварените шосета. Камиони и автомобили, натъпкани с куфари и сандъци, и тромави фургони с мебели се влачеха в скръбен кортеж. Лицата на шофьорите бяха гневно изопнати. Навъсени деца се взираха през прашните прозорци, просълзени жени притискаха бебета до гърдите си. Ида с ужас си представи следващото пътуване до Париж, за да подготви каталога за изложбата. Не искаше да оставя родителите си сами през ваканционния сезон, но нямаше избор.

Сама в Париж, тя организира изложбата, като внимателно избягваше всеки, вдъхващ й съмнение. Хората шушукаха за фашистки сътрудници, питаха се кога ли германците ще завземат Париж.

Ида посети родителите на Мишел и застана между тях, когато запалиха ханука менора и изпяха тихо благословиите си. Картофените палачинки на Маша Рапапорт бяха пресолени; на Ида й се стори, че усеща вкуса на сълзите, стекли се от очите на свекърва й. Докато вървеше към къщи, се взираше в чуждите прозорци и зърваше меките светлинки по коледните елхи. Нейният дом тъмнееше. Включи радиото. Излъчваха любимата й „Токата в ре минор“ на Бах. Ида изключи радиото. Не можеше да изтърпи сладкогласните хорали на немски — езика на нацията, заплашваща живота й. Взря се в картината „Сватбеният стол“ и се запита къде ли е Мишел в тази студена звездна нощ.

Новата година донесе свирепа зима. Изложбата на Марк събра малцина посетители. В Париж се сипеха слухове на плътни пелени като неумолимия сняг.

Линията „Мажино“ няма да издържи.

Германската армия се придвижва на запад.

Париж е в опасност.

В Париж е безопасно.

Френските военни няма да предприемат действия, докато британците не се намесят.

Френската армия ще атакува, независимо дали ще получи британска подкрепа.

В Сен-Дие Шагалови четяха вестниците от край до край и слушаха ежечасните новини по радиото.

Седяха край надрасканата дървена маса на мадам Дювал и се мъчеха да разграничат слуховете от фактите, да съставят план. Къде да отидат? Какво да правят? Възможностите бяха оскъдни. Нямаше къде да отидат. Нямаше какво да направят. Ида продължаваше да пише умолителни писма. Вече не се стараеше да прикрива отчаянието. Някой трябваше да им помогне. Нахлуеха ли германците, смъртните им присъди бяха подписани.

Ида стана редовна посетителка на телеграфната станция в Сен-Дие. Изпращаше настойчиви телеграми, чакаше напразно да й отговорят. Белла, призрачно бледа, не ставаше от леглото по цял ден, а нощем кръстосваше боса стаите. Видение в бяла нощница, тя спираше от време на време до прозореца и се взираше в мрака, движейки нямо устни. Накрая Марк или Ида, също измъчвани от безсъние, я слагаха в леглото.

Правителството на Даладие падна. Новият премиер, Пол Рейно, изглеждаше на Ида слабоволев и уклончив, силен и решим — на Марк. Нямаше нищо сигурно, нищо предсказуемо. Хората се зареждаха с храна, теглеха парите си от банките. Ида и Марк разглеждаха карти и влакови разписания; Белла изнемощяваше и униваше все повече. Мадам Дювал смяташе да отиде на юг при роднини.

— Войната ще стигне до Лоара. Не искам да виждам кръв по улиците на моя Сен-Дие. Не искам да виждам нацисти да спят в леглата ми, да пият от виното ми — повтаряше тя.

Една нощ изнесе бутилките от мазето в градината и ги изля върху скованата от лед земя. Ида й помагаше, задавена от киселия мирис и окончателността на жеста.

Решението на мадам Дювал разсея колебанията им. Те също щяха да заминат на юг. Наеха шофьор да ги откара до Авиньон и се регистрираха в малък хотел. Ида избра стаи с изглед към булеварда, после отпътува за Париж с обещание да се върне възможно най-бързо.

— Тревожа се за родителите на Мишел — обясни тя. — И искам да отида в американското посолство. Може би има новини за нас.

— Рапапортови ще се справят. С майка ти се нуждаем от теб — възрази мрачно Марк. — А американците мислят само за своя интерес. Няма да ни помогнат.

Ида не отстъпи. Баща й нямаше власт над нея. Тя вече не беше безпомощната девойка, омъжена под натиска на родителите си. Сега контролираше и своя живот, и техния.

В американското посолство в Париж цареше хаос. Във фоайето бяха натрупани кашони с документи; въздухът миришеше на изгоряла хартия. Американците очевидно смятаха да се евакуират незабавно, ако германците завладеят Париж. Мъж в униформа на военноморски пехотинец я пусна неохотно да влезе; културен аташе с измъчено изражение вдигна за кратко глава от планината книжа пред него, за да я изслуша.

— Родителите ми са известни — обоснова тя молбата си за виза. — Баща ми е художник с международно признание.

— Знам кой е баща ви. Запознат съм с репутацията му. Но той е руснак. Квотата за руски емигранти е запълнена — отговори той.

— Баща ми има френско гражданство.

— Квотата за Франция също е изчерпана. Но ако случайно, колкото и да е невероятно, се намерят места, не забравяйте, че родителите ви трябва да внесат по три хиляди долара, за да гарантират, че могат да се издържат в САЩ. И трябва да платят пътните си разноски, разбира се.

— Това не е проблем — увери го тя.

Сметката на баща й в Шотландската банка щеше да стигне.

Аташето обаче вече не я слушаше. Вниманието му се бе насочило към пороя от паметни записки, изсипан върху писалището от бледата му секретарка. Ида излезе от посолството, без да се обръща назад.

Отиде в дома на Рапапортови и им помогна да съберат скромните си притежания за пътуването към южния бряг. Преди да тръгнат, Маша обходи с поглед оголелите стаи и прибра ключа в износената си черна чантичка. Метал звънна о метал. Тя се усмихна горчиво.

— Ключове… — отрони. — Ключовете на всички напуснати домове. Къщата ми в Москва. Дачата в Крим. Апартаментът в Берлин. А сега магазинчето и жилището в Париж. Колко ли още ключове ще събера за един живот, Ида? Още два, ако ни провърви? Ще се молим за чудо. Ще има ли чудо, Идочка?

Ида поклати глава.

— Ще се надяваме. Ще се молим — рече тя с равен глас, лишен от надежда, безразличен към молитвите.

Целуна за сбогом родителите на Мишел. Бузата на свекърва й бе като излиняла хартия, наболата брада на свекъра й я издраска по устните.

— Au revoir.

Прошепнаха думите едновременно и Ида се отдалечи бързо, за да не видят сълзите й.

Върна се в тесния си апартамент и събра малкото вещи, облекчена, че през краткия си отпуск Мишел бе опаковал „Сватбения стол“ и бе изпратил картината в Сен-Дие. Ида прибра скицника и моливите си във вече издутата дамска чанта. Плати на портиерката дължимия наем и обясни, че с Мишел напускат Париж.

— Ще се върнете ли, мадам Рапапорт? — попита добродушната жена.

— Не мисля — отговори Ида.

— Къде ще отидете?

— Не е сигурно.

Не вярваше на никого. Дори на тази приятна жена, с която понякога бяха споделяли по чаша евтино вино.

— Разбирам — кимна тъжно портиерката.

Ръкуваха се със сериозни лица и Ида тръгна бързо, нетърпелива да хване следващия автобус за Авиньон.

По дългия път тя отвори скицника за пръв път от месеци. С чудати геометрични фигури нарисува разклатена кула от ключове със странна форма. Жена, увита в шал, стоеше на върха й, разперила ръце. Ида се вгледа в завършената картина, изненадана от умението си. Съвсем бе забравила, че и тя е художничка.

Заспа изтощена и се събуди чак когато автобусът спря в Авиньон.

Църковните камбани биеха, докато вървеше бързо по калдъръмените улички на старинния град. Собственикът на хотела, където бяха настанени родителите й, я изгледа изненадан.

— Мосю и мадам Шагал не са тук. Заминаха преди няколко дни. Преместиха се в новия си дом.

— Нов дом ли?

Тя се втренчи удивена в него.

— Да, мадам. Сега живеят в Горд. Красиво селце. Избраха странна къща, много странна, но не се поколебаха. Оставиха ви писмо с новия адрес. Толкова са мили родителите ви, толкова очарователни. Вижте, баща ви ми даде тази картина. Сложих я в рамка.

Той посочи скица с въглен, изобразяваща хотела. Ида си спомни как Марк я бе надраскал набързо, машинално, без да забрави да добави името си в ъгъла, разбира се.

— Да. Да. Много са мили.

Ида потегли с такси към Горд. Шофьорът й обясни, че селцето било бедно, нямало кой знае какви забележителности.

— Тук в Авиньон си имаме папски дворец, а и моста Сен-Бенезе. Какво имат те? Бедност и нищо друго. Уличките там са толкова тесни, мадам, и тъй стръмни, че е невъзможно да минеш една пресечка, без да спреш да си поемеш дъх.

Тя прочете на глас адреса на родителите си.

— Квартал „Фонтен Бас“. Защо ли са го избрали родителите ви? — попита неодобрително шофьорът. — Е, къщите са евтини, много евтини. Вашите хора обичат да купуват на безценица, нали? Пазарят се ловко. Евреи…

Той се обърна, погледна я лукаво и опипа едрия медальон с лика на свети Бенезе, окачен на врата му.

Ида поруменя. Как бе разбрал, че Шагалови са евреи? Нищо чудно всъщност. Марк Шагал бе известен във Франция, наричаха го lʼartiste juif, „еврейския художник“, въпреки мечтата му да се прослави като lʼartiste français, „френския художник“. Щом таксиметровият шофьор от Авиньон знаеше, че е евреин, значи всички във Франция знаеха потеклото му. Нахлуеха ли германците, Марк щеше да е жигосан.

Ида се взря през прозореца, докато колата се катереше по уличките между тесни къщи от розов камък. Шофьорът лъкатушеше по калдъръма и ругаеше сенките, които му пречеха да вижда.

— Това е квартал „Фонтен Бас“ — промърмори най-сетне той.

Подкара по-бавно и спря пред масивна каменна сграда. Свери адреса и се обърна към Ида.

— Грешите, мадам. Родителите ви едва ли живеят тук. Навремето това беше католическо училище. Сестра ми учеше тук. От години пустее. Помещенията са огромни и трудно се затоплят. Горката ми сестра зъзнеше в часовете. А и прозорците са големи. Монахините ги миеха с часове. Кой би харесал такива стаи, такива прозорци? Адресът сигурно е сбъркан.

— Баща ми вероятно е наел сградата за кратко — отговори Ида. — Художник е. Имаше нужда от място, за да складира картините си, докато се подготви за път.

Усети горчивия вкус на думите. Каква ти подготовка за път? Плати дължимото и добави голям бакшиш.

— Щедри хора сме, мосю. Ние, евреите — рече тя, когато шофьорът се втренчи изненадан в банкнотите.

Смутен, той й помогна да извади чантите.

— Разбира се. Не тая лоши мисли, мадам.

— Да. Никой не таи лоши мисли — сви изнурено рамене тя.

Не почука. Отвори широко тежката врата и слънцето нахлу в стаята. Сепнати от внезапното зарево, Белла и Марк се извърнаха и се втурнаха да я посрещнат. Лицата им сияеха, гласовете им бяха звънки.

— Идочка! Чудесно е, че си тук! Прекрасно е, нали? Просторно, великолепна светлина. Не е за вярване, че открихме толкова красиво място — изрече на един дъх Марк.

Прегърна я с възобновени сили.

Белла, прогонила унинието, я целуна по бузите. Носеше униформата си за преместване. Ида позна гащеризона, с който разопаковаше багажа при всяка смяна на дома, избелелия шал върху косата й.

— Скъпа моя. Каква изненада ти подготвихме, нали? Ела до прозореца. Виж каква гледка имаме — възкликна тя и дръпна Ида към другия край на стаята.

Размаха четката с пера за бърсане на прах, сякаш да обхване грамадното помещение с много прозорци — царица в новата си крепост. Вече не бе наемателка, имаше си дом. Ида знаеше, че майка й е най-щастлива, когато създава красиво и уютно укрепление, подвластно само на нея. Дори светът наоколо да се срине в хаос, нейният дом ще е подреден и изящен.

Белла поведе дъщеря си към широкия отворен прозорец с лъснали в следобедно слънце стъкла. Ида се вгледа в нивите с лавандула, чието ухание изпълваше стаята. Вдигна очи към посребрения от блещукаща слюда назъбен хребет на Воклюз^[1].

— Да. Прекрасно място — съгласи се тя. — Гледката наистина е смайваща. Разбирам защо сте наели къщата.

Баща й я погледна изненадан.

— Не сме я наели. Купихме я.

— Какво?

Ида не повярва на ушите си. Как е възможно да купуват дом в страна, откъдето скоро ще са принудени да побегнат? Сега бе време да се купуват бижута и диаманти, защото са леки и е лесно да ги скриеш, лъскави дрънкулки, продаващи се бързо, използвани за подкуп, предлагани на фалшификатори срещу мними документи. Евреите не купуват къщи, за да ги изоставят; не събират ключове за врати, които може никога вече да не отворят. Родителите й, като майката на Мишел, пазеха ключове за напуснати къщи и ателиета във Витебск и Берлин, Париж и Моншове. Сега щяха да добавят и ключовете за католическо училище в Горд. Тя се вторачи в тях, почервеняла от гняв.

— Купихме я, разбира се — повтори небрежно Марк. — Защо не? И двамата се влюбихме в нея. Побира всичките ми картини. Имам и чудесно ателие. Още не си видяла всичко. Има апартамент за теб и Мишел. Мислехме, че ще се зарадваш.

Ида с усилие удържа гласа си спокоен, усмири яда.

— Колко платихте? — попита тя, вече уплашена от отговора.

Марк приближи до разхвърляното писалище и затършува из купчина документи.

— Тук беше. Чакай. А, това е нотариалният акт. Да ти го покажа ли?

— Не. Искам да знам колко си платил — настоя Ида.

— Момент. Ще намеря разписката. — Той продължи да рови из книжата, без да обръща внимание на политналите към пода листове, фактури бяха разбъркани с писма, изрезки от вестници — с надраскани надве-натри списъци за пазаруване. „Както винаги очаква аз да ги подредя“, помисли си горчиво Ида. Все пак му беше и секретарка, и счетоводителка. — Не мога да открия разписката. Но вписах плащането в чековата книжка, както все ми напомняш.

Усмихна й се като момченце, предвкусващо похвала за послушание, и размаха книжката с кожена подвързия. Със свито сърце Ида позна аления герб на Кралската шотландска банка. Беше му оставила и спестовната, и чековата книжка, разбира се. Не очакваше да ги погледне, камо ли да напише чек, платим от влога им. Тя плащаше всички текущи сметки и отчиташе разходите. Марк твърдеше, че парите не го интересуват. Погълнат бил от изкуството си. Нямал време да се занимава с финансови дреболии.

Ида се справяше умело със семейния бюджет — водеше грижливо счетоводство, следеше и пресмяташе банковите извлечения. Знаеше с точност колко средства са депозирали в Единбург, включително приходите от изложбата в лондонската галерия, покупката на Гугенхайм и постъпленията от продажбите на Волар. Разполагаха с достатъчно стерлинги да покрият пътните си разходи и вноските от три хиляди долара за американските визи. Тези пари бяха единствената им застраховка, гаранцията им за оцеляване.

Ида взе чековата книжка с разтреперани ръце и се взря в сумата, дължима на брокер на недвижими имоти от Авиньон за покупката на пустеещото католическо училище. Възлизаше на шест хиляди и седемстотин лири стерлинги. Дъхът й секна, усети кисел вкус в устата си. Седна и стисна ръкохватките на стола; нов стол, осъзна, тапициран с червено кадифе. За мебели бяха похарчени още пари. С горчива усмивка тя погали плата. За какво ще му послужи на баща й червеното кадифе, когато се наложи да избягат от Горд? Знаеше отговора. Той просто щеше да го забрави. Имаше навик да загърбва нещата. Нещата и хората. Мебели събираха прах в складове в Париж, в Берлин. Сестрите му във Витебск, учителите и приятелите в Санкт Петербург и Берлин — всички бяха изоставени, с неизвестен адрес.

Ида въздъхна дълбоко. Не биваше да му оставя чековата книжка. Знаеше, че въпреки показното безразличие към парите, той винаги купува каквото иска, не се скъпи за дрехи за себе си и за Белла, харчи нашироко за мебели и пътуване. Парите не му осигуряваха само материални придобивки. Те му бяха оръжие, емоционален лост. Ида помнеше как бе купил съгласието й за аборта и за брака, заплашвайки да й откаже финансова подкрепа.

Тя организираше продажбите на картините му и макар да не оспорваше вещината й, Марк винаги я разпитваше с отработено равнодушие за договорените цени и за стойността на комисионната й.

— Забогатяваш благодарение на мен, Идочка — подхвърляше със суховато великодушие той.

Сега Ида разбра още по-ясно колко мнимо е показното му безразличие към парите. Наясно с колко средства разполага в Шотландската банка, Марк не се бе поколебал да ги похарчи за къща в Горд и за пищна мебелировка.

Ида го погледна, сякаш го виждаше за пръв път. Той извърна очи от пронизващия й взор. Белла бързо застана до него и сложи закрилнически длан върху рамото му.

— Защо си толкова притеснена, Ида? — попита нетърпеливо Марк. — Тази къща значи много за майка ти. А и парите все пак са мои.

— Разбира се — отвърна тя. — Мислех, че ще ги използваш, за да защитиш мама, да защитиш мен и Мишел, а и родителите му. Сега няма с какво да платим гаранцията, ако по чудо ни издадат визи за Америка. Няма как да платим пътните разходи. Ти си пропилял всичко за тази къща, за едно изоставено училище.

Ида размаха ръце и обходи с очи стаята, притъмняла, защото над възвишенията се събираха буреносни облаци.

— Не са ни нужни визи — отсече баща й. — Никой няма да арестува Марк Шагал. Няма да посмеят. Няма да се наложи да напуснем Франция. Тук сме защитени. Френски граждани сме.

— Други така наречени френски граждани, известни художници и писатели, вече са заминали или се подготвят да заминат. Хаим Сутин е напуснал Париж. Пикасо ми каза, че Гертруд Щайн и приятелката й Алис са отпътували. Макс Ернст, Франц и Алма Верфел, Лион Фойхтвангер, дори Голо Ман, синът на Томас Ман, търсят убежище и разбират опасността. Щом Голо, син на Нобелов лауреат, не вярва, че славата на семейството му ще го защити, нима е разумно ти да се смяташ за неуязвим просто защото си великият Марк Шагал? Как можа да проиграеш шанса ни за оцеляване? — попита горчиво Ида.

— Има още пари — той сви рамене. — Твоята сметка е непокътната.

— Така наречената „моя сметка“ ни издържаше през последните месеци. — Гласът на Ида бе натежал от сарказъм, после се извиси гневно: — Всъщност никога не съм я мислила за моя. Използвах я за семейството.

Ида прекоси стаята и застана пред един отворен прозорец. Вече валеше. Тя се надвеси навън и подложи лице под капките. Дъждът охлади лицето й, овлажни косата й. Гневът й стихна в примирение. Вдиша благоуханния въздух.

Не всичко бе изгубено. Времето все още беше на тяхна страна. Германия бе нахлула в Белгия и Холандия, но Франция щеше да продължи да се бори за свобода. Премиерът Пол Рейно беше уверил нацията, че Париж няма да падне. Ида бе запомнила думите му, призоваващи френския народ „да посрещне достойно величавия час, да не свежда глава пред злощастието“. Навярно щеше да дойде помощ от САЩ, където работеше комитет за подпомагане на известни творци. Ида бе писала на лорд Кларк да им съдейства за британски визи. Палестина също беше възможност. Обърна се към майка си с пресилена усмивка. Кимна на баща си — сдържан жест на прошка.

Белла си пое облекчена дъх. Боеше се, че избухливостта на Марк и гневът на Ида ще се сблъскат като кремък и стомана и ще подпалят пожар. Поне тази опасност бе отминала. Целуна Ида и приглади влажните й къдрици.

— Хайде, Идочка. Ела да ти покажа каква красива стая съм ти подготвила — подкани я. — Чудесно е, че имаме свой дом, и сме на сигурно място в него.

Ида я последва в просторното помещение. Надлежно се възхити на плетената виолетова покривка и на пъстроцветните възглавнички, подредени върху леглото. „Сватбеният стол“ висеше на белосаната стена. Ида се вгледа в картината, после се наведе да помирише белите рози в черна керамична ваза върху нощната масичка. Свежите цветове с широки коронки сякаш бяха извадени от овързания с панделка булчински букет от платното на баща й със снежнобелия стол без младоженка. Върху писалището Белла бе сложила снимка на Мишел в сребърна рамка. Ида се вгледа в тясното му лице, в тъжните, тъмни очи.

„Къде ли е сега — запита се. — Къде е алпийският ми любим, къде е морният ми съпруг?“

— Благодаря, мамо. Стаята е красива — рече най-сетне тя.

Обвиненията бяха приключили. Стореното сторено. Щеше да намери начин; да състави нов план за оцеляване.