Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (21)

Двадесета глава

Марк бе спасен. Двамата с Белла седяха върху тясното хотелско легло, уловени за ръце като уплашени деца. Ида повтори предупреждението на Вариан Фрай.

— Няма време за губене. Веднага трябва да напуснете Марсилия.

Баща й кимна и веднага постави условие.

— Да. Ще отпътуваме скоро. Но няма да тръгна без картините си.

— Да му се не види! — просъска гневно Мишел. — Картините не кървят, не дишат. Човешкият живот, твоят, на Белла, на Ида и моят струва повече от проклетите ти платна.

Марк го изгледа с презрение.

— Не разбираш колко е важно великото изкуство, Мишел. Нека ти обясня. Чувал си за италианския скулптор Бенвенуто Челини, предполагам?

— Разбира се — тросна се Мишел.

— Ето какво разказват за него. Разтапял злато в метален казан, за да отлее медальон. Малкият му син играел край него. Смеската стигнала до точката на кипене, но й липсвал достатъчно калций за цвета, който Челини си представял. Той грабнал детето и го хвърлил в казана. Костите му щели да набавят необходимия калций. Отливката се получила, завършената творба била съвършена. Смята се, че това е медальонът с Леда и лебеда, изложен във Виенския музей. Медальонът е безсмъртен. Важният въпрос е — незначителният живот на детето или шедьовърът е неподвластен на времето. Интересна загадка, нали? — усмихна се предизвикателно Марк.

Замълчаха. Въпросът му не бе въпрос, загадката не бе загадка, а изявление с плашеща неопровержимост. Марк беше отговорил на Мишел. Да, картините са по-ценни от живота на всички тях.

Ида бе пребледняла от смайване.

— Наистина ли си готов да ни жертваш заради творбите си? — прошепна тя.

— Не, разбира се — сви лукаво рамене Марк. — Просто разказах една легенда. Исках да ви заинтригувам.

Мишел се намръщи. „Интересната легенда“ на Марк изразяваше възгледите му.

— Не бива да оставате в Марсилия — настоя Ида. — С Мишел даваме дума, че ще донесем картините ти в Америка. Господин Фрай обеща да ни помогне.

Ида се залови да уреди отпътуването. Мишел я слушаше с половин ухо какви усилия полага да изпрати с кораб платната.

Той пое към Ница да успокои родителите си, че е в безопасност, и да се увери, че не са ги арестували и депортирали в концентрационен лагер в Дранси^[1] или в Северна Африка.

— Не бива да се безпокоиш за нас, Мишел — настояваше Маша Рапапорт.

Родителите на Ида никога не бяха изрекли подобни думи. „Безпокой се за нас“ бе негласната им заръка.

Мишел си отдъхна, когато в началото на май Марк най-сетне се съгласи да замине за Лисабон. С помощта на Вариан Фрай Ида уреди картините да бъдат превозени до Мадрид.

Тъмни облаци забулваха небето в деня на отпътуването им. На път към гарата Белла плачеше в таксито и ги умоляваше:

— Ако умра в Америка, обещайте да върнете тялото ми във Франция.

— Няма да умреш в Америка — сряза я Марк.

— Обещай — настоя тя.

— Обещаваме — намеси се Ида. — Но недей да тънеш в такива мисли, мамо.

Знаеше, че думите й са безполезни. Смъртта преследваше Белла и за нея нямаше утеха.

Докато таксито лъкатушеше по тесните марсилски улички, завиха сирени. Подминаха ги полицейски камиони. Ругаейки, шофьорът търсеше заобиколни пътища, попадаше в задънени алеи, натискаше рязко спирачки, обръщаше и пак набираше скорост.

— Проклетите евреи са виновни! — обясни той. — Полицията най-после реши да ни отърве от смрадливите бегълци. От тази сутрин прочистват Марсилия. Край с парфюма на гетото. Пак ще дишаме чист въздух.

— Къде отвеждат евреите? — попита нехайно Мишел.

— Товарен кораб чака в пристанището. Дано да ги издавят до един навътре в морето.

Мишел и Ида, Марк и Белла се спогледаха. Още ден и щяха да ги подкарат към кораба. Мишел не даде бакшиш на шофьора, който ги изруга и потегли.

На гарата се сбогуваха през сълзи. Мишел се изненада, че Марк го прегърна, и стъписан забеляза овлажнелите очи на тъста си.

— Грижи се за нашата Ида — заръча му той.

После родителите прегърнаха дъщеря си, приклещвайки я в мрежата на страха и обичта си.

— Ще те видим ли пак? — промълви Белла.

— Разбира се, мамо — гласът на Ида прозвуча спокойно, ала сърцето й бумтеше и ръцете й трепереха.

Мишел я изтръгна от ръцете им, когато кондукторът изкрещя на последните пътници да се качват. Марк и Белла неохотно изкачиха стъпалата към вагона.

— Au revoir — извикаха четиримата и пронизителната свирка не успя да заглуши гласовете им.

Белла остана на платформата, докато влакът се отдалечаваше от гарата. Размаха бяла кърпичка. Вятърът я поде и тя запърха като мъничко знаме на поражението.

* * *

Ида и Мишел се върнаха в Ница. Ида следеше как се придвижват родителите й по картичките, които й изпращаха. Стигнали до Испания без произшествия, но по настояване на германското посолство задържали сандъците с картини на испанската граница. Безпомощни, без подкрепа от приятели, Белла и Марк били принудени да продължат към Португалия. Марк изпрати на Ида трескава телеграма от Лисабон. Молеше я да уреди испанското правителство да освободи картините. Ида показа посланието на Мишел, той смачка листа и го захвърли.

— Трябва да направим нещо — примоли се тя.

— Направихме достатъчно — отвърна той. — Спасихме им живота. А ние сме тук като мишки в капан. Еврейски мишки. Баща ти рисувал ли е мишки, Ида? — горчивината му прерасна в ожесточение.

Последваха писма, пълни с оплаквания. Португалската столица била негостоприемна, хотелът — мизерен. Били изтощени. Белла била болна и потисната.

„Не се храня. Не излизам от стаята“, пишеше тя. „Понеже не може да рисува тук, баща ти пише. Пише писма, които не изпраща, и поеми на идиш, които никой няма да прочете. Ах, Идочка, по-добре изобщо да не бяхме напускали Витебск, по-добре да бяхме умрели в родното си място.“

Думите на майка й утаиха тежка горчилка в сърцето на Ида. Тя писа на Вариан Фрай и на уредника на „Прадо“ в Мадрид. Получи колебливи обещания за съдействие.

Марк писа, че в средата на юни ще отплават с португалския товарен кораб „Пинто Басто“. Корабът е стар, но по пътя няма да се чувстваме самотни, бе добавил саркастично той. Стотици евреи, събрани от лисабонските улици, щели да им бъдат спътници. Разпознавал ги — брадати мъже и жени с перуки, излезли от картините му.

„С болка напускаме Европа“, пишеше Марк. „Но очакваме с нетърпение да ви посрещнем с Мишел, когато пристигнете в Ню Йорк с картините ми. Не забравяй картините ми, Идочка.“

Ида подаде писмото на Мишел, той го прегледа набързо и й го хвърли обратно.

— Ще се зарадва ли да ни посрещне, ако дойдем без картините му? — попита я грубо.

Тя не отговори. Огради 21 юни в календара. На тази дата „Пинто Басто“ щеше да акостира в Ню Йорк и родителите й щяха да бъдат в безопасност.

С усилие на волята Ида си вдъхваше увереност и си пое облекчено дъх, когато секретарката на Вариан Фрай се обади, че Шагалови са в Ню Йорк и са минали благополучно през имиграционните служби. Имаше и други добри новини. С напевен глас, доволна, защото рядко съобщаваше окуражителни вести, секретарката обясни, че картините на Марк са освободени и чакат Ида в Мадрид.

Товарът на дългите месеци, изпълнени с тревога, се смъкна от раменете на Ида. Тя се втурна вкъщи, целуна Мишел по челото и го дръпна да стане, увличайки го в радостен танц. Стъписан, той я завъртя из стаята, доволен от доволството й.

Не попита как ще стигнат до Мадрид и как ще си поискат картините. Не попита как ще платят визите си и пътуването до Америка, ако по чудо се доберат до отворено пристанище в Испания или Португалия. Не искаше да помрачава възторга, озарил красивото лице на съпругата му за пръв път от месеци. Озадачаваше го как Ида ликува, че родителите й са свободни, а отказва да проумее колко сериозно е собственото им положение.

— Не разбира, че всяка врата е затворена за нас — сподели той с майка си същия следобед, докато вървяха по брега.

Маша събираше миди и изработваше дребни украшения, за да ги продава по улиците.

— Лишени сме от гражданство. Може да ни арестуват всеки момент — продължи Мишел.

— Не всички врати са затворени — възрази тихо майка му. — Виж какво ти нося.

Тя остави кошницата върху влажния пясък и извади увит в кърпа пакет, скрит под мидите. Подаде му го. Не бе посмяла да го сложи в чантата си, защото непрекъснато я спираха полицаи и я претърсваха. Мишел размота кърпата и ахна при вида на две изходни визи, за него и за Ида; имената им бяха красиво изписани, златен печат удостоверяваше документите.

— Чудо! — възкликна той. — Как ги получи?

Тя се усмихна.

— Гуидо, италианският войник, онзи с красивия черен мустак, ме помоли да зашия копчетата на униформата му. Докато работех, ме попита защо съм толкова тъжна. Разказах му за теб и Ида и колко се страхуваме за живота ви. Гуидо е добър човек. Мрази фашизма. Секретар е на генерала, който отговаря за пристигащите и заминаващите италиански граждани. Успял да открадне празни формуляри за изходни визи от писалището му. Приятелят му Карлос е литограф от Флоренция. Той попълнил имената ви. Гуидо е особено горд от печата. Открил го в едно чекмедже до купчина папки. Няма никаква стойност, разбира се, но впечатлява. Точно в духа на безсмислената война, както отбеляза той. Помоли ме да обещая, че когато войната приключи, ще разкажа на Съюзниците как Гуидо Меркурио и Карлос Манджели са помогнали на едно еврейско семейство. Надяват се това да ги предпази от наказание. Обещах, разбира се.

Тя се наведе да вдигне голяма, красиво оформена седефена мида. Очите й искряха от гордост какво е постигнала.

— Дали ще се получи? — попита Мишел, внезапно обзет от съмнения. — А и дори да успеем да се измъкнем от Франция, как ще стигнем до Ню Йорк?

Маша се усмихна отново.

— Баща ти изпрати пари на Моше Рапапорт, нашия братовчед в Севиля. Той ви купи билети за кораба „Навемаре“. Ще отплавате от Севиля за Ню Йорк. С изходната виза ще стигнете до Мадрид, после ще отседнете при Моше в Севиля. Ето как ще отидете до Ню Йорк.

Мишел бе чувал за влиятелния братовчед, но родителите му, независими и горди, не искаха да му се натрапват. Не биха потърсили помощ за себе си. Бяха готови на всичко обаче за него, за своя Мишел, и за съпругата му Ида.

— Но как сте платили билетите? — смая се той.

— Брошката на мама. Диамантената игла за вратовръзка на дядо ти. Продадохме ги. — Тя сви рамене. — Пазехме ги, но каква е ползата от тях сега? Британците затвориха вратите на Палестина. Ще останем във Франция. Вие с Ида сте млади. Имате бъдеще. Ще се спасите.

— О, мамо… — прошепна Мишел, обзет от обич към нея, към баща си, възхитен от себеотрицанието и щедростта им. — Как ще ви напусна?

— Трябва — настоя тя. — Ние с баща ти ще оцелеем. Знам как. Ще бъдем заедно отново, когато приключи тази ужасна война.

Той я прегърна, усети колко крехко е тялото й, вдъхна уханието на обичта й, лавандуловия лъх на тънката й кожа, примесен със сладостния бриз, повяващ откъм кобалтовите вълни на Средиземно море.