Фредерик Форсайт
Лисицата (8)

8.

Те се върнаха — „Нощните вълци“ отново се появиха другата нощ и бяха въоръжени до зъби. Мислеха си, че атакуват незащитена цел. Имаха задача да нахлуят в стара голяма къща, и да очистят спящ тийнейджър в някоя от спалните. Всички други на етажа също трябваше да бъдат ликвидирани.

Носеха черни гащеризони и ски маски. Паркираха на пуст участък край оградата и скочиха вътре от покрива на буса. В колона по един минаха през гората и на лунната светлина видяха пред себе си имението Чандлърс Корт. Нямаха представа, че на един пулт в сградата яростно мигат червени светлинки. Нямаха представа и че в тях са вперени погледите на тринайсет души с очила за нощно виждане. И най-вече нямаха представа за оръжейния режим за нощно мерене. Нещо повече, изобщо не бяха чували за Лохгал.

В Специална военновъздушна служба имат привилегия (и тя не е единствената), на каквато се радват само в другите две подразделения от ССО. Те сами избират оръжията си от всички възможности на света, вместо да се задоволяват с онова, което им предоставя Министерството на отбраната.

За бойна пушка предпочитат карабина С8 на „Диемако“, днес произвеждана от „Колт Канада“. Цевта й е дълга по-малко от четирийсет сантиметра, но оръжието е студено ковано и изключително точно. За снайперска пушка са се спрели на АХ50 на „Акюраси Интернешънъл“ с оптичен прицел „Шмид & Бендер“. Зад завесите в Чандлърс Корт се криеха по шест броя от изброеното. Луната не се беше показала, но това нямаше значение. Нощният режим на мерниците осветяваше нападателите в течно зелено сияние. И насочените към тях оръжия бяха със заглушители.

 

 

Антон водеше другарите си по голата морава. Насилието не му беше чуждо — по марсилските улици лично бе направил инвалиди трима футболни фенове на Англия. Но въпреки това се изненада, когато куршумът с кух връх го улучи в гърдите. Половин секунда по-късно той престана да се изненадва, защото умря.

Спътниците му го видяха да пада и вдигнаха автоматите си за стрелба, ала закъсняха. Боеприпасите с кух връх не оставят място за размишления и посттравматична хирургия. Осъзнали, че са лесни мишени, двама от шестимата се обърнаха и се опитаха да се скрият сред дърветата, но се строполиха по очи и умряха.

 

 

След пет минути шестте трупа бяха замъкнати в една стопанска постройка на имението. Щяха да ги закарат с ван без прозорци в моргата в Стърлинг Лайне, докато се вземе решение. Майката природа и един дълъг маркуч щяха да се справят с червените петна по тревата.

На другия ден откриха буса край оградата, закараха го на сто и петдесет километра от имението и го изгориха. Полицията в съответното графство го свърза с лондонски търговец на коли втора ръка, от когото го купил с пари в брой несъществуващ човек. Опожареното купе отиде за скрап. Клането в Чандлърс Корт просто изобщо не се беше случвало.

В Ясенево Евгений Крилов напразно очакваше новини. След два дни щеше да осъзнае, че неговите убийци никога няма да се върнат. Шефът на СВР обаче имаше още козове. Щеше да опита отново. Налагаше се. Вожда щеше да настоява.

В Лондон сър Ейдриън за пореден път беше събуден преди разсъмване от телефонно обаждане и получи иносказателен доклад, който нямаше да означава нищо за евентуалните подслушвани. Нещо за успешното оплевяване на градината.

Докато изгряващото юнско слънце се показваше над върха на Биг Бен край Уестминстърския дворец на улица Уайтхол, той седеше в апартамента си и се взираше в лицето на рамкираната снимка. Оттам му отвръщаха очите над славянските скули, видени на живо за последен път на един глупав коктейл преди двайсет години. Високопоставеният британски разузнавач рядко псуваше, но сега изпсува. Злобно. Най-ужасните му страхове се бяха превърнали в действителност.

Името „Чандлърс Корт“ никога не беше пресичало Атлантика. Той щеше да прерови документите, щеше да открие всеки случай, в който е било използвано, къде и от кого. Кой можеше да го е чул? Как изобщо го бе научил Евгений Крилов?

Втората къртица, този неизвестен информатор, трябваше да е в Лондон, в самото сърце на организацията. Москва просто знаеше прекалено много. От ФБР бяха категорични, че покойният Харолд Дженингс, бащата на гениалния аутист, не е имал възможност да издаде името. Но те го знаеха. Трябваше да има предател. Ловджийският ген в Ейдриън Уестън отново се задейства.

 

 

Някога през Студената война, дори след потушаването на Унгарското въстание през 1956-а и бруталното смазване на чехите през 1968-а, когато много комунисти на Запад се бяха отказали от своята безумна вяра, отвратени от безпощадността на Москва, пак бяха останали твърдоглавци, вкопчени докрай в бляновете на Карл Маркс.

Но този край отдавна беше настъпил. Даже Москва и човекът, който сега управляваше Русия, бяха заменили комунизма с яростен национализъм. Дори най-заблуденият интелектуалец — а сър Ейдриън никога не си бе правил илюзии, че и изтъкнат интелектуалец не може да е тъп като галош, — вече нямаше да шпионира от комунистически убеждения. Предателят трябваше да има мотив, при това силен. Какъв можеше да е той?

Наранена гордост, негодувание срещу обидно отношение, самонадеяност? Като търсач на агенти и вербовчик през Студената война, сър Ейдриън беше използвал всичко това.

Свободният живот на Запад действаше като мотив за пленниците на комунистическия свят, но зад това изтичане на информация се криеше нещо друго. Къде и в какви документи се споменаваше името „Чандлърс Корт“? Само в няколко, което означаваше, че изтичането най-вероятно идваше от високите етажи на британската йерархия — от човек с добра заплата, привилегирован и разглезен. Уестън се спря на два мотива. Изнудване, вероятно за прикриване на пагубно за кариерата лично поведение? Това все още можеше да действа. Или старомодната алчност за пари. Продажност, стара като човечеството. После започна да търси изтичането. Използва влиянието си, за да изиска стенограмите — всички съвещания покрай преместването на семейство Дженингс бяха стенографирани.

Имаше едно заседание в конферентната зала на Министерския съвет. Спомняше си го — на дългата овална маса в онова тихо помещение. Тъй като се намираше под земята, там не се чуваше грохотът на трафика по Уайтхол като на горните етажи. Присъстваха само петима, при това най-високопоставените. Чандлърс Корт не присъстваше в стенограмата. Никой от другите не знаеше, че сър Ейдриън е избрал имението за нов дом на свръхсекретното киберзвено. А той не беше споменал името.

Имаше и едно правителствено заседание в тесен кръг, проведено на Даунинг Стрийт 10, в същата зала, в която двамата с премиера се бяха срещнали с американския посланик. Бяха присъствали госпожа Марджъри Греъм, министрите на вътрешните и външните работи и на отбраната, главният секретар на правителството — най-висшият държавен служител в страната — и двама стенографи. И там не бяха споменавали Чандлърс Корт.

Оставаше само едно съвещание — на Съвета за национална сигурност, на което сър Ейдриън беше присъствал като гост. И да, Чандлърс Корт се спомена веднъж. Участваха министрите на вътрешните и външните работи и шефовете на ЦПК, МИ6, МИ5 и Обединения разузнавателен комитет. И заместник главният секретар на правителството, тъй като онзи ден неговият началник и министър-председателката бяха в чужбина.

Уестън реши да се съсредоточи върху това заседание. Всички участници имаха най-високо ниво на достъп до класифицирана информация. Такова обаче бяха дали някога и на Ким Филби. В историята не съществуваше човешка машина, която да не може да сбърка. Във Фирмата имаха една поговорка: ако искаш да запазиш в тайна нещо, което е известно на трима души, застреляй двама от тях. Той се замисли за двата възможни мотива.

Изнудване? Сър Ейдриън изпитателно плъзна поглед по седемте лица. Можеше ли един от тях да е жертва на шантаж? Таен любител на оргии? Педофил? Извършител на финансова злоупотреба на предишна служба?

Или продажност? Навремето, през Студената война, британците се подлъгваха по комунистическата идеология. Американците винаги се бяха продавали за пари. Той си спомняше семейство Уокър, Олдрич Еймс — все предатели, купени с пари.

Лондон от векове е световен банков център. Добавете към това застрахователна дейност, паричен мениджмънт, международни финанси. От британската столица излизат пипала към хиляди банки в стотици държави, наред с лични приятелства и връзки. Ейдриън Уестън имаше известни познанства в този свят, съсредоточен на площ от два и половина квадратни километра във вътрешността на града, известна просто като Ситито. Познаваше някои бивши шпиони, които след края на службата си бяха станали членове на банкови бордове. И реши да оползотвори някои направени в миналото услуги.

След броени дни получи отговор.

Зададеният от него въпрос беше прост. Дали някой е забелязал, най-вероятно в данъчен или банков рай — с други думи място на съмнителни трансакции, — депозитна сметка, наскоро открита от руснаци? Открита, натъпкана с пари, после бързо изпразнена и закрита?

Обади му се един търговски банкер, който бил чул слух. Лихтенщайн. Вадуц Банк. Обилно полята с алкохол вечеря в Давос не много отдавна и някой си хер Лудвиг Фрич, който прекалено много приказвал.

 

 

Във Вадуц няма международно летище. Лихтенщайн е мъничко княжество, разположено изцяло в Алпите, което на глава от населението е най-богатата държава на света. В столицата Вадуц има дванайсет големи и дискретни банки. Сър Ейдриън си уговори среща с хер Фрич по телефона. Помогна му рицарският сан — той намекна, че може би търси къде да вложи известна сума, и това беше достатъчно.

Стигна със самолет до Цюрих в съседна Швейцария и нае кола. Винаги пътуваше само с ръчен багаж, икономична класа, и в паспорта му нямаше „сър“. Старите навици умират трудно. Цялата му кариера беше отдадена на незабележимостта и това му вършеше добра работа.

Напътстван от навигационната система, той пристигна един час по-рано и изчака на чаша кафе в заведението срещу банката. Столицата на Лихтенщайн е тихо градче — докато седеше на масата си до прозореца, сър Ейдриън видя само десетина пешеходци по тротоарите. Във Вадуц хората се придвижват с коли. И шофират внимателно.

В банката го поеха от фоайето и го качиха с асансьора на втория етаж в кабинета на хер Лудвиг Фрич. Първата му работа беше да опровергае впечатлението, че идва да вложи голяма сума.

— Въпросът е деликатен — поясни той.

Фрич се оказа изключително ловък и дискретен. Даде да се разбере, че рядко се занимава с неща, които не са деликатни. Двамата отпиха изворна вода от кристалните си чаши.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър Ейдриън?

— В родината ми е открадната много голяма сума. Сред ощетените е и нейно величество.

Това съобщение потресе мазния хер Фрич. През киберепохата финансовите престъпления се бяха превърнали в истинска епидемия и Лондон не можеше да разчита на имунитет. Но Вадуц не желаеше да се превръща в скривалище за крадени пари — освен в недоказуеми случаи. А и всичко, свързано с британската кралица, можеше да стигне чак до собствения им държавен глава, княз Ханс-Адам II. Сериозна работа.

— Ужасно.

— Отнася се за измама в огромни размери, включваща пране на пари.

— Това е истинска напаст, сър Ейдриън. Навсякъде. С какво мога да ви бъда полезен? — Този път банкерът говореше искрено.

— Извършителят ни е известен. В отдела за банкови престъпления в Скотланд Ярд не са глупаци.

— Смятате, че е от Лихтенщайн ли? Боже опази!

— Не, не, не. Руснак е. Откраднатата сума е отишла в Русия. Изключително съмнителен милиардер. За съжаление, позволяваме на прекалено много като него да живеят в Лондон.

Хер Фрич кимна в знак на искрена убеденост. По този въпрос между мненията на двамата нямаше абсолютно никаква разлика.

— Вие британците сте много толерантни, сър Ейдриън.

— Определено повече, отколкото би трябвало.

— Така е. Но какво отношение има това към Лихтенщайн и конкретно към Вадуц Банк?

— Всяко стадо има мърша, хер Фрич. Според нас измамникът е получил известна помощ. От стадото. Всъщност сме сигурни. И престъпникът ще настоява да вземе извънредно голямо финансово възнаграждение. Знам, че мога да разчитам на вашата дискретност…

— Нашата банка е известна с дискретността си.

— … и ще ви разкрия, че са подслушвани телефони и са засечени разговори.

Лудвиг Фрич нямаше нужда от убеждаване. Опитът на британците в тези неща датираше още от времето, когато сър Франсис Уолсингам, ловец на шпиони при кралица Елизабет I, многократно спасявал живота на своята владетелка, като засичал тайни писма на заговорници.

— Има вероятност… — Хер Фрич разбираше, че става въпрос за нещо много повече от вероятност. Проклетите британци разполагаха с доказателства, иначе какво правеше в кабинета му този очевиден шпионин? И дворецът на княза се намираше само на километър и половина… — съвсем наскоро лице от руски произход да е открило депозитна сметка. В нея бързо да е била преведена голяма сума. И друго лице да я е изпразнило, може би като е изтеглило парите в брой. Естествено, ще сме ви безкрайно признателни…

Хер Фрич се извини и излезе от кабинета. Когато се върна, носеше тънка папка.

— Посъветвах се с колеги, сър Ейдриън — започна банкерът. На лицето на Уестън не се четеше нищо, но той знаеше, че го лъжат. Значи мазният хер Фрич трябваше да е съучастник. Продажник. — Преди месец дойде един господин, седеше точно там, където сте сега вие. Беше от руското посолство в Берн. Откри депозитна сметка. С минимална сума. Седмица по-късно с електронен превод в нея постъпи евро равностойността на пет милиона щатски долара. Без посочен източник.

— Прилична сума. А бенефициентът?

— След една седмица дойде друг мъж. Не си каза името. Не се и налагаше. Според условията на сметката се изискваше само буквено-цифров код. Този човек разполагаше с него. Но той определено беше ваш съотечественик.

— И е изтеглил всичко в брой.

— Точно така. Упълномощен съм да ви разкрия това само при условие че имам думата ви информацията да не се разпространява.

— Имате думата ми, хер Фрич. Но докато мъжът е пресичал фоайето, охранителната камера, която забелязах там, със сигурност го е заснела.

— Много сте наблюдателен, сър Ейдриън.

— Старая се, хер Фрич.

— Наясно сте, че не мога да позволя тази папка да напусне стаята. Ако случайно я прегледате обаче, не бих могъл да ви спра.

Папката лежеше между тях. Банкерът се изправи и се обърна с гръб, за да погледне през прозореца надолу към града. Ейдриън Уестън се наведе напред и разтвори папката. Вътре имаше разпечатка, на която се виждаше мъж, пресичащ фоайето. Сър Ейдриън затвори папката и я побутна обратно. Хер Фрич се върна на мястото си.

— Хер Фрич, и лично аз, и родината ми сме ви безкрайно признателни. Уверявам ви, че това, което видях днес, няма да бъде разпространявано. Ще бъдат взети мерки, но те в никакъв случай няма да засегнат тази банка.

Двамата се ръкуваха с ловко подправено дружелюбие. Беше повикан придружител, който изпрати британеца до изхода. Той се озърна нагоре към камерата, заснела мъжа с издутата „докторска“ чанта, съдържаща пет милиона долара в евро банкноти с голям номинал.

Взетата под наем кола го очакваше на паркинга на банката. Сър Ейдриън се отправи обратно по дългия път до цюрихското летище. Хер Лудвиг Фрич го изпрати с поглед от кабинета си на втория етаж и се пресегна за телефона.

* * *

По пътя Уестън размишляваше за видяното. Снимката показваше висш държавен служител на средна възраст, пресичащ фоайето, през което преди минути беше минал той. Лицето се виждаше ясно и той добре го познаваше. Джулиан Маршал, заместник главен секретар на правителството.

Сър Ейдриън отдавна се беше досетил, че виновникът трябва да е ходил във Вадуц, за да вземе своите трийсет сребърника. Но това щеше да е търсене на игла в копа сено. Абсолютно всички на самия връх на дървото имаха вили в провинцията и редовно ги посещаваха през уикендите. Всеки големец можеше да се изплъзне незабелязано, да се качи на частен самолет, да отиде до Вадуц и да се върне, без да направи впечатление. Разследванията му не бяха дали никакъв резултат. Той мислено се вгледа отново в снимката. Нещо му убягваше, някаква дребна подробност. И тогава го осени.

Сглобилият изображението руснак в Ясенево се беше справил отлично. Обувките сигурно бяха на „Лоб“ от „Сейнт Джеймс“, чудесно ушитият костюм — несъмнено от Савил Роу. И залепеното с Фотошоп към торса лице определено принадлежеше на държавния служител, председателствал заседанието на Съвета за национална сигурност, на което бяха споменали Чандлърс Корт.

Авторът на „снимката“ беше допуснал една-единствена грешка. Фалшифицираната фигура носеше „неправилна“ вратовръзка.