Фредерик Форсайт
Лисицата (12)

12.

Иран от много години копнееше да се сдобие с атомна бомба. Идеята се беше породила още при шаха, свален през 1979-а. Дотогава неговите приятели и закрилници в САЩ вече го бяха разубедили. Такова външно влияние отсъстваше при аятоласите.

Технологията отдавна не представляваше проблем. Един пакистански учен, участвал в успешните проучвания и създаването на атомната бомба в родината си, беше продал информацията на Иран. Проблем представляваше осигуряването на достатъчно количество уран.

Урановата руда, известна като „жълта торта“, дълги години се купуваше от различни доставчици по света. Но под формата на руда уран-235 има максимум пет процента чистота. Прекалено недостатъчно за производството на ядрено оръжие. Рудата трябва да се обогати, докато достигне чистота почти деветдесет и пет процента.

Като официална причина за нейното купуване винаги се посочваше създаването на атомни електроцентрали, за които е достатъчна чистота пет процента. Светът не вярваше на това оправдание. Защо страна, която буквално плаваше в океан от петрол и не даваше пет пари за екология, не експлоатираше безплатните си суровини, за да произвежда електричество? Отговорът се криеше в секретните химически заводи, чието съществуване се отричаше пред света и които имаха за задача да обогатяват урановата руда в оръжеен уран-235.

През 2015-а ядреният клуб на САЩ, Китай, Франция, Русия и Великобритания, както и безядрената Германия и Европейският съюз, сключиха споразумение с Иран, по силата на което той трябваше да преустанови ядрените си проучвания срещу отмяната на множество икономически санкции, наложени му тъкмо заради неговите ядрени амбиции. Тайно обаче споразумението се нарушаваше.

Аятоласите отдавна са постановили, че държавата Израел, която не притежава нефтени находища, но е изключително развита в технологично отношение, трябва да бъде изтрита от лицето на Земята. Затова Израел проявява сериозен интерес към иранските ядрени амбиции. Освен това Израел разполага с Мосад (Институцията), изключително ефективна секретна разузнавателна служба, полагаща постоянни усилия да открие точно какво планира и докъде е стигнала иранската диктатура.

Иран не беше първият съсед на Израел, започнал ядрена програма. Същото се отнасяше за Сирия, която получи урок през 2007-а. Израелските шпиони и разузнавателни самолети бяха открили, че в уединен район край Дейр ез-Зор в Източна Сирия се строи огромна квадратна сграда, на която в Тел Авив лепнаха прякора Куба. Това пораждаше прекалено много любопитство, за да бъде пренебрегнато. Оказа се, че там е инсталиран ядрен реактор, построен в Северна Корея, който трябва да осигури на сирийския диктатор плутоний — ядрото на атомна бомба.

Една нощ през 2007-а осем самолета излетяха от базите си в Южен Израел, насочиха се на запад над Средиземно море, после на север, след това на изток и незабелязано преминаха над сирийското крайбрежие. Движеха се на стотина метра височина, буквално над покривите, и със скорост, изискваща наносекундна точност. Носеха различни бомби, които щяха да гарантират пълното унищожаване на целта.

В 12:42 осемте самолета хвърлиха бомбите. Улучиха всички цели. В 12:45 командирът на ескадрилата предаде по радиостанцията една-единствена дума, „Аризона“ — „целта е унищожена“. Ескадрилата пое на север, стигна до турската граница и полетя на запад над нея, докато не стигна морето. После се насочи обратно към дома.

Разрушаването на Куба не засягаше пряко иранците, но им даваше урок. Когато стартираха ядрената си програма, те я скриха дълбоко в комплекс от подземни бункери. В тях започнаха да обогатяват уран-235, за да получат запас от оръжеен уран.

Установи се, че има два химически завода. По-малкият, „Натанз“, се намираше в изкорубена планина в северната част на страната. Много по-големият се казваше „Фордо“ и беше скрит толкова дълбоко под повърхността в пустинята, че нямаше да го засегнат и най-мощните противобункерни бомби.

В процеса на обогатяване се използват безчет редици центрофуги, наричани в ранните дни „циклотрони“. Работата с тези машини е изключително опасна. Те представляват вертикални колони с височина от един и осемдесет до два и половина метра, чиито ядра се въртят с изумителните петдесет хиляди оборота в минута. Разположени са в редове, наричани „каскади“. Смяташе се, че в главната центрофужна зала има двайсет хиляди центрофуги, свързани в каскади от по сто двайсет и осем.

Причината за толкова големия брой центрофуги е, че те обогатяват урановата руда извънредно бавно и дневно извличат само по няколко безценни зрънца, които се съхраняват грижливо. Причината да са толкова опасни е фактът, че се въртят на лагери, които трябва да са балансирани внимателно. И най-малката промяна в скоростта на въртене или баланса им може да доведе или до прегряване, или да ги изтръгне от лагерите им, или и двете. Тогава цялата зала ще се превърне в истинска кланица — части от телата на операторите ще се разхвърчат във всички посоки и полуделите центрофуги ще разбият съседните машини и самите себе си на стопени късчета.

За да не се допусне такава катастрофа, целият процес се контролираше от компютър майка, управляван от база данни, защитена пласт по пласт от стена, разработена толкова майсторски, че през нея можеха да проникват единствено присъстващите там ирански оператори, снабдени с кодовете за достъп. Тъкмо тези свръхсекретни кодове беше осигурил тийнейджърът, който седеше до доктор Хендрикс в Чандлърс Корт.

Никой във „Фордо“ не бе забелязал нищо, затова и нищо не трябваше да се предприема. Стигаше само че притежават кодовете за достъп. С разрешението на премиера сър Ейдриън ги предаде на висш ръководител от ядрения сектор в израелското посолство на Палас Грийн в Лондон.

 

 

След седмица, в началото на юли, дълбоко под повърхността в иранската пустиня се случи нещо изключително странно. В компютъра майка се появи почти незабележима промяна. Скоростта на въртене на лагерите в една от центрофужните каскади започна да расте. Облеченият с бяла манта инженер на главния пулт нареди на база данните да я коригира. Техниката не реагира. Други ръце в пустинята Негев въвеждаха нови команди. Скоростта продължаваше да се повишава.

Обезпокоеният инженер във „Фордо“ повика свой началник. Озадаченият технолог въведе коригиращи кодове. Те бяха пренебрегнати. Датчикът, следящ температурата на лагерите, започна да сигнализира. Безпокойството се превърна в тревога и после в паника. База данните отказваше да се подчинява. Скоростта на въртене се повишаваше, както и температурата на лагерите. Стойностите преминаха допустимата граница. Технологът натисна един червен бутон. В огромната зала с центрофугите зави сирена. Мъже с бели манти забързаха към грамадните стоманени врати. Воят на сирената не спираше. Бързането прерасна в лудо бягство, в надпревара със смъртта — центрофугите от първата каскада се откъснаха от лагерите си. Металът засия в алено от неудържимото триене. Бягащите мъже се блъскаха, за да се измъкнат през отворените портали.

 

 

В предварителния доклад, който стигна до върховния водач на републиката, аятолах Хаменей, се посочваше, че и последният оператор се спасил тъкмо навреме. Вратите почнали да се затварят със съскане, за да изолират развихрящия се в голямата зала ад. Хората се отървали, но центрофугите каскада по каскада се самоунищожили, като се изтръгвали от лагерите си, за да съборят следващата каскада в редицата.

Многоуважаемият и превит от старост аятолах се насили да прочете и последния ред от доклада. Пред него в скромния му дом стояха строени пребледнели учени.

Двайсет години, гласеше преценката. Двайсет години неуморен труд и разходи отишли по дяволите за един катастрофален час. Щеше да има разследване, естествено. Той щеше да заповяда. Най-добрите умове на Иран щяха да проучат всичко. И щяха да му докладват. Щяха да му кажат какво се е случило, как, защо и най-важно, от чия ръка. Той освободи учените и се уедини за молитва в личната си джамия.

Зад това трябва да бяха израелците, разбира се, дано Аллах ги пратеше в ада. Но как бяха успели да се доберат до кодовете за достъп? Бяха се опитвали неуспешно години наред. Разработеният от тях и американците малуер „Стъкснет“ беше нанесъл щети, но кодовете бяха издържали. А сега някой бе успял. Можеше ли да са самите израелци? Иранците не можеха да знаят, че всъщност е бил някой много по-отдалече, най-великият хакер, който е виждал светът — или в този случай, който не е виждал.

 

 

Върховният водач не разбираше абсолютно нищо от компютри и затова изцяло зависеше от своите специалисти. След задълбочено разследване те му съобщиха, че ръцете, които са въвели в компютъра майка командата, инструктираща лагерите в центрофугите да повишат скоростта си на въртене до безумни равнища, предизвикали тяхното самоунищожаване, сигурно са израелски.

Проблемът обаче се състоеше в кодовете за достъп. Те бяха най-важното. Без тях никой не можеше да даде самоубийствените инструкции на компютъра майка. Докато с тях всичко беше възможно.

Аварията в Иран не остана дълго в тайна. Новината не можеше да се скрие. Подложените на травмиращи преживявания хора, дори учените, говорят за тях. Разказват на свои колеги, както на присъствалите, така и на онези, които не са били там. Разказват на семействата си. Вестта се разпространи и изтече в онази световна общност на учени, които работят на държавна служба и са посветили живота си на изучаване на чуждите успехи в същата област. Случилото се във „Фордо“ прекалено приличаше на компютърната авария в Мурманск.

Накрая загадката не се разгада в Техеран, а в Москва — в Кремъл знаеха кой е извършителят и къде се намира.

След два дни руският посланик в Техеран поиска частна аудиенция при върховния водач. Носеше лично послание от Вожда. В него се говореше за едно уединено имение в английската провинция и за един млад хакер, способен да постига невъзможното.

 

 

В изпълнение на даденото от сър Ейдриън обещание човекът в Белия дом получи подробен доклад. Подобен документ с почти същото съдържание дойде и от ЦРУ. Президентът разбра, че са го лъгали. Той и бездруго отдавна беше денонсирал договора, по силата на който Съединените щати бяха облекчили наложените на Иран финансови санкции в замяна на пълно прекратяване на ядрените изследвания, камо ли на обогатяването на уран. Президентът скъса договора и отново наложи пагубните икономически санкции.

 

 

Приблизително по същото време на деня в апартамента на сър Ейдриън до Адмиралтейската арка се получи писмо. Това го заинтригува. Съвсем малко хора знаеха този адрес и пликът беше донесен от куриер. Вътре имаше кратък любезен текст. Подателят смяташе, че е от взаимен интерес да се срещнат, и канеше Уестън да го посети за разговор. Бланката бе на израелското посолство. Подписът — на Авигдор Хирш, непознато на сър Ейдриън име.

По време на службата си в МИ6 сър Ейдриън работеше в областта на Русия, СССР и съветската империя от източноевропейски сателити. Близкият изток не спадаше към неговия ресор, а и от пенсионирането му вече бяха изтекли повече от десет години. Бяха се пенсионирали и други хора, имаше повишения, смяна на постове, напускания — едни доброволни, други с насърчение отгоре. Въпреки това обаче той разполагаше с връзки и към тях спадаше човекът, „ръководил“ Близкия изток, който като по-млад още работеше на Воксхол Крос. Казваше се Кристофър.

— Ави Хирш ли? Естествено, че го познавам — отговори гласът по обезопасената линия. — Тук е от три години, ръководи резидентурата на Мосад. Много интелигентен.

— Нещо друго?

— Ами, почнал е като юрист след военната си служба в техните Сили за специални операции. Специалист е по израелско, американско и британско право. Завършил е в Тринити Колидж, Кеймбридж. Определено не е тъп селяндур. Имаме много добро отношение към него. Какво иска?

— Още не знам — отвърна сър Ейдриън.

— Чу ли за аварията във „Фордо“?

— Разбира се. Както и за реакцията на Щатите.

— Е, заради това в отдела работим денонощно. Успех с Ави.

 

 

Израелското посолство в Лондон има изключително усилена охрана. Тя е крайно необходима. Имало е опити за атентати и многобройни демонстрации пред входа му.

Колата на сър Ейдриън се приближи до портала от ковано желязо, където внимателно прегледаха документа му за самоличност. От лостовата будка бяха проведени телефонни разговори. После го пуснаха вътре. Друг охранител посочи къде да паркират и когато шофьорът угаси мотора, придружиха Уестън в сградата.

Нямаше досадни проверки като на летище, но Уестън знаеше, че незабележими скенери ще проучат всеки сантиметър от него. Не носеше багаж, нямаше дори куфарче. Помещението, в което го отведоха, се намираше под земята — очевидно конферентна зала, сканирана и изолирана, за да гарантира пълна сигурност.

Ави Хирш отговаряше на полученото от Уестън описание: към четирийсет и пет годишен, атлетичен, с хубав тен, изискан и отлично владеещ езика на Шекспир. Предложиха му кафе, което сър Ейдриън отказа. После останаха сами. Уестън знаеше, че този разговор не би се провел без подробни инструкции от върховното командване на Мосад, базирано в северните предградия на Тел Авив.

— Наредено ми е да ви съобщя, че моята страна и нейното правителство са ви изключително признателни — започна шефът на резидентурата на Мосад. И двамата бяха наясно, че става дума за предадените кодове за достъп до компютъра майка във „Фордо“.

Това всъщност беше голяма похвала. В шпионския свят, и особено в глобалния киберсвят, Израел е една глава над всички останали. Мосад има агенти по цялото земно кълбо и няма равни в Близкия изток. Дълбоко под повърхността в пустинята Негев край Бер Шева е скрит мозъчен тръст, известен като Шмоне матаим, в превод „поделение 8200“. Там са събрани най-добрите киберумове на страната, които разбиват кодове, разработват нови, проникват във вражески бази данни и следят цунамито от шифровани съобщения, разменяни между службите на техните противници — а и на приятелите им. Поделение 8200 никога не спи.

Повечето етапи от кариерата на сър Ейдриън бяха приключили преди всичко това. Той беше ветеран в младежки свят. Някои неща обаче не се променят. Има приятели, има врагове, има предатели, има глупаци, които плямпат много. Дните на предаване от ръка в ръка по калдъръмените улички на окупираната от Съветите Братислава може да изглеждаха отдавна в миналото, но точната информация на точното място в точното време още можеше да променя историята.

По-конкретно, забитият между ребрата нож или скритата под колата бомба още могат да отнемат човешки живот. И сър Ейдриън отлично знаеше, че изисканият шеф на резидентурата от отсрещната страна на масата представлява служба, която по никакъв начин не се е отказала от тези стари методи, стига да смята прилагането им за наложително.

Разузнавателната дейност на Мосад се подпомага от различни подразделения на Силите за специални операции, аналогични на Специалната военновъздушна служба, Специалната военноморска служба и Специалния разузнавателен полк във Великобритания и в САЩ — на момчетата от Делта Форс, военноморските тюлени и Отдела за специални действия в ЦРУ. Това са командосите от Сайерет Маткал, Кидон (в превод „Щик“ или „Връх на копие“), който извършва убийства в чужбина, и дори по-тайнствения Дувдеван, чиито бойци се специализират в езиците и особеностите на общностите в Близкия изток, за да могат да се инфилтрират във вражески страни, да минават за местни и се „законсервират“ за дълги години, преди да се активират.

Въпреки че Близкият изток не спадаше към неговия ресор, сър Ейдриън знаеше всичко това, защото то е общоизвестно в шпионските среди. Така че и беше наясно, че Иран трябва да е фрашкан със законсервирани израелски агенти, някои от които несъмнено заемащи високи постове, и мълчаливо зачака Ави Хирш да започне по същество.

— Ще бъда напълно откровен — каза израелецът, като имаше предвид тъкмо обратното. — Ясно е, че източникът на страхотната информация, която ни дадохте, кодовете за достъп до „Фордо“, трябва да е някакъв кибергений. В нашето поделение осем хиляди и двеста има много способни разбивачи на кодове, но вашият човек ги е изпреварил. Той е преодолял въздушната междина, което се смяташе за невъзможно. Това го прави изключително ценен, но и изключително уязвим.

— Уязвим?

— За опити за отмъщение. В перспектива донякъде се изясняват обстоятелствата около катастрофата на „Адмирал Нахимов“. Изглежда, че някой е поел управлението на крайцера.

— Хм — гласеше „многословният“ отговор на сър Ейдриън.

— Мога да ви кажа, че малко повече от седмица след аварията във „Фордо“ руският посланик е имал частна среща с аятолах Хаменей. Някакви идеи?

— Хм отново — каза Уестън.

— Разбирате ли, сър Ейдриън, хрумна ни, че Москва може вече да е информирала Иран за самоличността на този изумителен индивид, който явно дълбоко сте засекретили. А вероятно и за неговото местонахождение — стига да им е известно, естествено. Ако разполагат с тези данни, иранците може да се опитат да си отмъстят. Просто приятелски съвет. От една признателна организация. Може би е разумно да го преместите. Незабавно. Иран също разполага с поделения от убийци.

— Много любезно от ваша страна — каза сър Ейдриън. — Извънредно съм ви задължен. Това определено си струва да се обмисли на най-високо равнище.

Той знаеше нещо, за което Ави Хирш не подозираше. Преместването на Люк Дженингс в нова, чужда среда щеше да е невероятно трудно. Психическото състояние на младежа беше такова — маниакална привързаност към непосредствената обстановка, към мястото на всяка вещ около него и главно към организацията на алгоритмите в компютъра му, — че внезапното му прехвърляне другаде можеше да предизвика срив.

Ала предупреждението идваше навреме. Иран разполагаше с атентатори самоубийци, фанатици и килъри. В Ислямския революционен гвардейски корпус, Пасдаран, имаше едно вътрешно ядро, бригадата „Ал Кудс“, която извършваше масови или селективни убийства из целия Близък изток. Можеха ли да са спокойни, че Чандлърс Корт е извън техния обсег? Министър-председателката щеше ли да допусне още една престрелка из мирните зелени морави на Уорикшър?

Едва ли. Засядането на „Адмирал Нахимов“ беше справедливо възмездие за явната употреба на нервнопаралитичното вещество „Новичок“ по улиците на Солсбъри. Едно бе да помогнат на Израел да изобличи ядреното коварство на Иран към американския президент, а съвсем друго — да провокират извършването на атентати от близкоизточни маниаци в английската провинция.

— Кажете, Ави, ако имаше друга свръхсекретна иранска организация, съдържанието на чиято база данни вашите началници биха оценили повече от всичко друго, коя щеше да е тя? ВАДЖА или ФЕДАТ?

Израелският агент с усилие запази самообладание. Изненадваше се, че този възрастен пенсиониран „кремълолог“ е чувал за тях. Но сър Ейдриън се беше информирал. Той знаеше, че ВАДЖА е иранското Министерство на разузнаването, което има свои убийци и в Иран, но главно в чужбина, а ФЕДАТ е извънредно секретният научноизследователски и развоен център за ядрено оръжие в Министерството на отбраната. ФЕДАТ се помещава в модерен комплекс от офис сгради в центъра на Техеран, точно срещу университета „Малек Ащар“.

Докато колата му излизаше през портала от ковано желязо на израелското посолство, сър Ейдриън размишляваше за вероятността последната му хитрост — втората услуга за израелците — също да успее. Като им съдействаше за унищожаването на центрофугите във „Фордо“, той помагаше на световната сигурност. Сега имаше предвид нещо по-тясно свързано с Великобритания.

Уестън също се нуждаеше от услуга, а в неговия свят, както и в този на Ави Хирш, за услугите се плащаше с услуги.

Дълбоко в себе си сър Ейдриън подозираше, че която и организация да избере Тел Авив, в другата вече са проникнали специалистите от поделение 8200, действащи под повърхността на пустинята Негев край Бер Шева.

Три дни по-късно получи отговора: ФЕДАТ.