Фредерик Форсайт
Лисицата (13)

13.

Когато една държава реши да се опита да се превърне в ядрена сила, се натрупва огромно количество документи. Иран беше взел това решение много отдавна, скоро след като на власт дойдоха аятоласите и създадоха своята безмилостна теокрация. Изявлението на аятолах Рафсанджани, че Израел трябва да бъде изтрит от лицето на Земята, представляваше обявяване на война — тайна, но все пак война, водена скришом, без спазване на Женевската конвенция и каквито и да било други общоприети норми.

Като обявяваше екзистенциална война на малката обкръжена страна, Иран се изправяше срещу най-страшния противник в радиус от три хиляди километра от Техеран. Израел беше роден чрез секретни операции, първо срещу уморените от военни действия британци през 1945-а, а от 1948-а нататък — срещу заобикалящото го множество гневни и отмъстителни палестински и арабски общности.

Арабите бяха в състояние да мобилизират на своя страна огромен брой хора, грамадни пространства и неограничени финансови средства. Израелците не разполагаха с нито едно от тези неща, но превъзхождаха противника с оръжията и уменията си. Те притежаваха дългогодишен опит в планирането, разработването и изпълнението на секретни операции. Добавете към това фанатичния патриотизъм, увереността, че загубата е равна на смърт, световната мрежа от сънародници, готови незабавно да помогнат по всеки възможен начин, и способността да минават за всичко друго освен за израелци или евреи.

Друго предимство бяха изключително високоразвитите технологии. Изправен пред алтернативата да бъде унищожен, в случай че загуби, Израел нямаше скрупули да приема помощ от бялата Южна Африка, друго военизирано малцинство, за да си осигури необходимите количества обогатен уран и да се превърне в ядрена сила, като построи завод за бомби при Димона в пустинята Негев.

В замяна израелците помогнаха на Южна Африка да създаде шест атомни бомби, унищожени преди да дойде на власт Африканският национален конгрес.

Тайната война бушуваше от шест десетилетия. От време на време обществеността зърваше по нещо на повърхността — тук труп, там разрушени съоръжения. Някогашният Мосад ле-Алия Бет, създаден за тайно транспортиране на европейски евреи, оцелели от Хитлеровия Холокост, от концлагерите до Обетованата земя, се преобразува в Мосад и се превърна в може би най-страховитата секретна разузнавателна служба в света.

Американското ЦРУ си има своя Отдел за специални действия, който ще отиде на война и ще убива, ако му бъде наредено. Британската МИ6 (или СРС) предпочита да пази ръцете си колкото може по-чисти и разчита поделенията от Силите за специални операции да вършат каквото има за вършене. Израел също има Сили за специални операции, но Мосад без колебание „ликвидира“ когото се налага, както в родината, така и зад граница. Оттук и поредицата убийства на врагове по целия свят, или заради евентуална бъдеща опасност за Израел, или за отмъщение, като в случая с убийците на израелските спортисти на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972-ра.

При шаха Израел почти нямаше защо да се бои от Иран, но след идването на аятоласите всичко се промени, особено след стартирането на иранската програма за създаване на ядрена бомба. Иран се въоръжи с Пасдаран и неговата бригада „Ал Кудс“, на която възлагаха терористични операции и убийства в и извън страната. Към тях може да се добавят ВАДЖА, Министерството на разузнаването и САВАМА, тайната полиция, разполагаща с верига от ужасяващи затвори и средства за изтезания.

Организацията, която трябваше да създаде ядрената бомба, беше ФЕДАТ, пазител на огромния архив за предприетите дейности, направените покупки, подкупените учени, местонахождението на запасите от ядрен материал и подробностите за постигнатия досега напредък. Иран от много години мамеше за всички тези документи. Докато светът преминаваше към компютризирани бази данни, близкоизточната държава продължаваше да съхранява много от секретните си архиви на хартия. Те бяха скрити пред очите на всички — в голям, но порутен склад в Шорабад, южен квартал на Техеран.

След това бяха откраднати, целият половин тон документи. Този удар беше извършен от Мосад, макар че си оставаше загадка точно как, освен за неговото ръководство в също толкова анонимната офис сграда на север от Тел Авив. Израелските агенти явно си бяха осигурили достъп до склада в Шорабад и колкото и да е удивително, бяха пренесли целия товар или до хеликоптерна площадка, или до кораб, чакащ край бреговете на Залива. И оттам до Израел — покрай Арабския полуостров и през Червено море.

Този архив обаче не изчерпваше всичко. Останалото продължаваше да е заключено в база данните на ФЕДАТ, а в нея не бяха проникнали. Засега. Такова проникване предлагаше сър Ейдриън като своята част от сделката с Ави Хирш, който очевидно беше получил разрешение по време на неочакваното си посещение в Тел Авив, пътувайки инкогнито с Ел Ал.

Частният самолет „Гълфстрийм“ VI кацна във военновъздушната база „Брайз Нортън“ в Оксфордшър. Той принадлежеше на израелски мултимилионер и носеше означенията на неговата ИТ компания. Въпросният мултимилионер спадаше към Саяним, Помощниците, световна мрежа от евреи, която не може да бъде свързана с Мосад, но при нужда „подава ръка“. Самолетът не беше базиран на телавивското летище „Бен Гурион“, а във военната база „Сде Дов“ на север. Британската група чакаше някъде на закрито. Те излязоха след презареждането и един старшина от наземното обслужване ги заведе до стълбичката на гълфстрийма. Посрещачите, които щяха да ги придружат до Израел, не слязоха от самолета.

Британската група се състоеше от красива руса жена, която се грижеше за нервен, болезнено срамежлив и явно пътуващ с нежелание тийнейджър и неговия по-малък брат. Плюс трима киберспециалисти, които живееха с тях и майка им.

На борда бяха двучленният екипаж и стюардесата, всички в униформи на компанията. Имаше и четирима от Мосад, които казаха само малките си имена — Ювал, Моше, Мордехай, наричан Моти, и Аврам, — пък и те не бяха истинските. Снимките бяха забранени — не че някой искаше да снима.

Не особено добрата новина беше, че един от тях е предател. Беше роден и израснал в Иран и към него се бяха обърнали от ВАДЖА с предложение за много голяма сума, ако шпионира за тях. Понеже мечтаеше някой ден да емигрира в САЩ като богаташ, той се бе поддал.

Само че имаше по-добра новина. Директорът на Мосад Мейер Бен-Ави (с кодово име Ръкавелите) знаеше за това и го използваше като средство за дезинформация на Техеран. И все пак всичко си има граници и в не много далечното бъдеще щеше да бъде извършен предутринен арест, последван от секретен съдебен процес и дългогодишна присъда в подземна килия. Или по-вероятно автомобилна катастрофа с фатален край. След това една тайна банкова сметка, която всъщност не беше съвсем тайна, щеше да бъде запорирана и съдържанието й щеше да бъде дарено на фонда за вдовици и сираци.

Полетът мина спокойно и кацнаха на старото летище „Овда“. Там ги посрещнаха три лимузини, които щяха да ги откарат в новоподготвената вила в околностите на Ейлат, далеч от погледите на туристите, но достатъчно близо до морето, за да могат всеки ден да се къпят в топлите сини води. Създаденият от Рафи Нелсън^[1] морски бар се намираше точно край брега.

След като настаниха британската група във вилата край водите на Акабския залив, четиримата придружители от Мосад бяха освободени и отлетяха обратно за Тел Авив. Един от тях, онзи, наричан Моти, имаше сериозен проблем. Трябваше да докладва всичко научено на своите господари в Техеран.

Аварията, сполетяла завода за обогатяване на уран, вече беше общоизвестен факт. Но Моти също знаеше, че колкото и невероятно да изглежда, компютърният гений, осигурил кодовете за достъп до компютъра майка във „Фордо“, е седял на няколко крачки от него по време на шестчасовия полет от „Брайз Нортън“ до Ейлат.

Британците не знаеха нито дума иврит и бяха разговаряли само на английски, но Моти владееше добре и този език. Неспокойният тийнейджър седеше в дъното на самолета със спуснати над илюминаторите щори и отказваше да погледне навън и надолу към моретата и сушата под тях. Момчето четеше технически списания, които щяха да са непонятни за Моти, с неговите работни познания за обикновените компютърни системи. То приемаше само лимонада от стюардесата и срамежливо й се усмихваше, когато тя се обръщаше към него. Стана обаче ясно, че тъкмо то е разбило кодовете във „Фордо“. И сега, обратно в апартаментчето си край Тел Авив, Моти трябваше да прати тази информация хиляди километри на изток.

Роден и отраснал в Исфахан, той произхождаше от семейство, част от малката трийсетхилядна еврейска общност, все още живееща в Иран. Като тийнейджър се беше възползвал от безредиците при свалянето на шаха, за да пресече границата и да емигрира в Израел по силата на Закона за завръщането.

Естествено, можеше да мине за иранец и говореше фарси без акцент. Поиска да го пратят в Дувдеван, но прецениха, че е прекалено рисковано да се връща на секретни операции в Иран, след като аятоласите бяха взели властта. Всеки от миналото му щеше да го познае и можеше да го изобличи, макар и неволно. Вместо това го назначиха в самия Мосад.

Някой в Исфахан трябва да го беше издал. Заговориха го в Стария град на Йерусалим и му предложиха сделка. Срещу голяма сума, каквато щеше да получава и за всяка следваща информация, трябваше да мине на тяхна страна и да работи за ВАДЖА. Моти мечтаеше да се пенсионира като богаташ и затова се съгласи.

Разкриването му като двоен агент не закъсня. Израелец рядко предава родината си и работи за Иран или която и да е друга близкоизточна диктатура, но обратното се случва често. Многомилионното иранско население е поробено и държано в страх от Пасдаран и мнозина са готови да работят срещу тази организация и копнеят за радикални промени.

Мейер Бен-Ави ръководеше мрежа от агенти в Иран, включително двама във ВАДЖА, и Моти скоро беше разкрит. Щеше да е лесно да го арестуват и да сломят съпротивата му в подземния комплекс под пясъците на Негев, но Бен-Ави предпочете друг подход. Въпреки трудоемкостта той постави изменника под наблюдение. Следеше се всяка сричка, която той изричаше гласно, принтираше или пишеше на ръка.

Умишлената дезинформация е силно оръжие в шпионажа и всяка страна се стреми да подава сведения направо на най-висшите органи на врага. Такава роля сега неволно играеше Моти.

Преходът към напълно дигитализирани форми на комуникация облекчаваше всички законни и незаконни дейности. Но също така превръщаше засичането им в детска игра. По тази причина се наблюдаваше и тенденция на връщане към старите методи.

Иран години наред успяваше да решава този проблем, като съхраняваше ядрената си документация на хартия в шорабадския склад, далеч от проверките на Международната агенция за атомна енергия във Виена. Изправени пред опасността от киберразкриване, тайните агенти също прибягваха към средствата от миналото. Сред тях са предаването от ръка в ръка и шпионският тайник.

Първото е елементарно, но изисква точен до секундата разчет на времето. Шпионинът носи стотици класифицирани документи, заснети на микрофилм, в контейнер, не по-голям от кибритена кутия. Контейнерът трябва напълно незабелязано да премине в ръцете на резидента. Само че шпионинът вече е под подозрение и по улицата го следят агенти на тайната полиция.

Той ненадейно завива и влиза в някой бар или ресторант. Резидентът тъкмо си тръгва и върви към изхода. Двамата се разминават за половин секунда. Размяната се извършва през това време. Полицейските агенти се появяват на прага. Резидентът любезно се отдръпва, за да им направи път. После излиза със стоката. Шпионинът вече е напълно „чист“.

Тайникът е просто някаква дупка. Може да е зад хлабава тухла в стена или в дървесен дънер в парк. Той е известен единствено на шпионина и резидента. Шпионинът отива при тайника, уверява се, че не го наблюдават, и оставя пратката вътре. По-късно на предварително уговорено място се появява тебеширен знак. Шпионинът и резидентът няма нужда да се приближават и на километри един от друг. Предупреден от тебеширения знак, за който проверява редовно, че пратката е в тайника, резидентът отива там и я взима. Моти имаше тайник зад едно арабско кафене в Стария град в (Източен) Йерусалим.

Той грижливо написа донесението си на фарси на лист съвсем обикновена купена от магазина хартия, изтри отпечатъците си с гъба, напоена в белина, сгъна листа многократно и го пъхна в кибритена кутия, също грижливо избърсана. Кутията влезе в памучна торбичка и никога повече нямаше да бъде докосната от пръстите му. После Моти взе автобуса на Егед до Йерусалим.

Слезе в западната част и се вля във върволиците туристи, които се виеха през контролно-пропускателния пункт „Манделбаум“ и обикаляха из лабиринта от исторически улички и пазари, какъвто е Старият град. След час кибритената кутия лежеше в дупката зад разхлабената тухла и на каменните подпори на един мост на няма и сто метра от Виа Долороза се появи тебеширен знак. Това остана незабелязано както за жителите на града, така и за туристите.

Взетите от него предпазни мерки бяха изключителни. Моти не поемаше никакви рискове. Но един млад стажант в Мосад, който имаше досадната задача да държи под наблюдение тайника от висок тавански прозорец, гледащ към клозетите на кафенето, видя Моти да оставя пратката и докладва. След няколко часа забеляза мургавия резидент да се прокрадва край клозетите, да завива по пустата уличка и да прибира пратката. Стажантът отново докладва.

До спускането на нощта мургавият мъж се върна в Йордания по моста „Алънби“, а кибритената кутия замина за Техеран и стигна до Хосеин Таеб, началник на разузнаването в Пасдаран. Край Тел Авив Бен-Ави угаждаше на страстта си към отлежалия скоч с чаша „Чивас Регал“ и се наслаждаваше на последните отблясъци на потъващото в Средиземно море слънце.

Беше направил всичко възможно. Сега можеше само да чака. В шпионажа има ужасно много чакане.