Фредерик Форсайт
Лисицата (1)

1.

Никой не ги виждаше. Никой не ги чуваше. Както и трябваше. Облечените в черно войници от силите за специални операции се промъкваха невидими към целевата къща в черната нощ.

В повечето населени места винаги има някаква светлина, дори в най-тъмна доба, но цялото обществено осветление в предградието на това английско провинциално градче се гасеше в един през нощта. Сега беше най-тъмният час, два след полунощ. Една самотна лисица наблюдаваше преминаването им, ала инстинктът й подсказа да не се изпречва на пътя на други ловци. От никоя къща не се процеждаше светлина, която да нарушава мрака.

Срещнаха само двама души, и двамата пешеходци, и двамата пияни след късни купони с приятели. Войниците се спотаяваха в градини и храсталаци, с черните си екипи се сливаха с черния фон и изчакваха минувачите залитайки да се отдалечат към домовете си.

Знаеха точно къде се намират, тъй като часове наред бяха изучавали до най-малки подробности улиците и целевата къща. Снимките бяха направени от преминаващи автомобили и прелитащи отгоре дронове.

Силно уголемени и закачени на стената на инструктажната зала в Стърлинг Лайнс, централата на СВВС край Херефорд, изображенията бяха запаметени до последния камък и бордюр. Бойците стъпваха безшумно с меките си подметки, без препъване и залитане.

Бяха дванайсет и сред тях имаше двама американци, включени по настояване на групата от САЩ, настанила се в посолството в Лондон. Други двама бяха от СРП, британския Специален разузнавателен полк, поделение още по-секретно от СВВС и СВМС — съответно Специалната военновъздушна служба и Специалната военноморска служба. Властите бяха решили да използват СВВС, известна просто като Полка.

В екипа на СРП имаше жена. Американците предполагаха, че е заради половото равенство. Тъкмо обратното. При наблюдението бяха установили, че един от обитателите на целевата къща е жена, а даже британските спецчасти се опитват да проявяват известна галантност. Целта на присъствието на СРП, понякога наричан в клуба „Крадците на нейно величество“, се състоеше в упражняването на едно от техните многобройни умения — тайното проникване.

Операцията не се състоеше само в проникването и овладяването на целевата къща заедно с нейните обитатели, но и в това да не бъдат видени от никого и никой да не избяга. Те се приближиха от всички посоки, едновременно се появиха около градинската ограда, отпред, отзад и отстрани, влязоха в двора и обсадиха къщата, все още незабелязани и нечути от неин съсед или обитател.

Никой не долови проскърцването на диамантения стъклорез, който описа правилен кръг върху един от кухненските прозорци, нито тихото изпращяване при изваждането на диска с вакуумна чашка. През дупката се провря ръка в ръкавица и отвори прозореца. Облечена в черно фигура прескочи перваза, стъпи в мивката, безшумно се приземи на пода и отвори задната врата. Групата се вмъкна вътре.

Въпреки че бяха запознати с архитектурния план, депозиран в общината при построяването на къщата, всички носеха очила за нощно виждане, в случай че собствениците са поставили прегради или дори капани. Започнаха от първия етаж, като минаваха от стая в стая, за да се уверят, че няма часови, спящи хора, опънати жици и безшумни аларми.

След десет минути командирът на групата сложи край на проверката и с кимване поведе четирима от тях в колона по един нагоре по тясното стълбище на привидно съвсем обикновената еднофамилна къща с четири спални. Все по-озадачени, двамата американци останаха долу. Те нямаше да подходят по такъв начин към едно изключително опасно терористично гнездо. При подобна операция в Щатите вече щяха да са използвани няколко пълнителя боеприпаси. Явно англичаните бяха адски странни.

Онези, които останаха долу, чуха сепнати възклицания от втория етаж. Звуците обаче незабавно утихнаха. След още десет минути произнасяни шепнешком нареждания командирът на групата докладва за пръв път. Не по интернет или по джиесем, които можеха да бъдат засечени, а по старомодна криптирана радиостанция.

— Обектът е овладян — тихо каза той. — Четирима обитатели. Ще изчакаме до изгрев-слънце.

Хората, които го слушаха, знаеха какво предстои. Всичко беше предварително планирано и отиграно.

Двамата американци, „тюлени“ от американския военноморски флот, също се свързаха със своето посолство на южния бряг на Темза в Лондон.

За „твърдото“ овладяване на сградата имаше съвсем проста причина. Предвид тежките щети за защитите на целия западен свят, нанесени от тази безобидна наглед къща, имаше вероятност вътре да се намират въоръжени лица, въпреки че едноседмичното секретно наблюдение не го потвърждаваше. Зад невинната фасада можеше да се крият терористи, фанатици, наемници. Затова и на Полка беше съобщено, че операцията, предвиждаща най-лошия случай, няма алтернатива.

Един час по-късно обаче командирът на групата отново се обади по радиостанцията.

— Няма да повярвате какво открихме тук.

 

 

Призори на 3 април 2019 година в една скромна спалня в една къща в Найтсбридж, богаташки квартал в лондонския Уест Енд, принадлежаща на силите за специални операции, прозвуча телефонен звън. На третото иззвъняване лампата на нощното шкафче светна. Човекът в леглото беше буден и напълно адекватен — резултат от дългогодишен опит. Преди да вдигне слушалката до ухото си, спусна краката си на пода и погледна светещия дисплей. После погледна часовника до лампата. Точно четири. Никога ли не спеше тази жена?!

— Да, госпожо премиер?

Събеседницата му явно изобщо не си беше лягала.

— Извинявайте, че ви будя по това време, Ейдриън. Можете ли да дойдете при мен в девет? Трябва да се срещна с американците. Подозирам, че ще са войнствено настроени, и се нуждая от вашата преценка и съвет. Срещата ми с тях е в десет.

Все същата старомодна любезност. Тя му нареждаше, не го молеше. Наричаше го на малко име, за да демонстрира дружелюбие. Той винаги се обръщаше към нея с длъжността й.

— Разбира се, госпожо премиер.

Нямаше какво повече да си кажат и затвориха. Сър Ейдриън Уестън стана и отиде в банята — малка, но достатъчна за него — да вземе душ и да се обръсне. В четири и половина слезе долу, като мина край рамкираните в черно портрети на всички агенти, заминали за окупираната от нацистите Европа, за да не се завърнат никога, кимна на нощния дежурен на бюрото във фоайето и излезе. Знаеше един хотел с денонощно кафене на Слоун стрийт.

 

 

Малко преди девет в ясната утрин на 11 септември 2001-ва американски пътнически самолет, пътуващ от Бостън за Лос Анджелис, означен като „Америкън Еърлайнс 11“, се отклони от курса си над Манхатън и се вряза в северния небостъргач на Световния търговски център. По време на полета го бяха отвлекли петима араби на служба в терористичната групировка Ал Кайда. Водеше ги египтянин. Помагаха му четирима въоръжени с макетни ножове саудитци, които се справиха със салонния екипаж и го поведоха към пилотската кабина.

След броени минути прекалено, ниско над Ню Йорк се появи друг пътнически самолет, „Юнайтед Еърлайнс“ 175, също извършващ полет от Бостън за Лос Анджелис, също отвлечен от петима терористи от Ал Кайда.

Пред невярващите погледи на Америка, а скоро и на целия свят, този „трагичен инцидент“, както изглеждаше отначало, се оказа нещо съвсем друго. Вторият „Боинг“ 767 целенасочено се заби в южния небостъргач на Световния търговски център. И двете сгради бяха улучени фатално в средата. Подхранени от горивото от пълните резервоари на самолетите, избухнаха свирепи пожари и започнаха да стопяват стоманените трегери, които носеха целите конструкции. В десет без една минута южният небостъргач рухна и се превърна в планина от нажежени до червено останки; половин час по-късно беше последван и от северния.

В 9:37 самолет на „Америкън Еърлайнс“, означен като „полет 77“, излетял от Вашингтонското международно летище „Дълес“, също пътуващ за Лос Анджелис с пълни резервоари, се блъсна в Пентагона откъм вирджинския бряг на Потомак. И той беше отвлечен от петима араби.

Четвъртият самолет, на „Юнайтед Еърлайнс“ 93, извършващ полет от Нюарк за Сан Франциско, също похитен във въздуха, отново беше овладян след пасажерски бунт, но прекалено късно, за да бъде спасен, и все още управляван от своя фанатизиран похитител, се разби в една пенсилванска нива.

До залез-слънце на този ден, днес наричан просто 11/9, загинаха близо три хиляди американци и чужденци. Сред тях бяха екипажите и пасажерите на четирите самолета, почти всички в двата небостъргача на Световния търговски център и сто двайсет и пет души в Пентагона. Плюс деветнайсетимата самоубили се терористи. Този едничък ден не само шокира, но и травматизира Америка. И това продължава и досега.

Когато получи толкова тежък удар, едно американско правителство прави две неща. Отмъщава и харчи.

През осемте години на президентството на Джордж У. Буш и първите четири от управлението на Барак Обама САЩ похарчиха един трилион долара за изграждането на най-голямата, най-тромавата, най-дублираната и навярно най-неефективната система за национална сигурност в световната история.

Ако през 2001-ва деветте американски служби за вътрешно разузнаване и седемте за външно си бяха вършили работата, изобщо нямаше да се стигне до 11/9. Имало е признаци, намеци, донесения, предупреждения, податки и странности, които са били забелязвани, докладвани, архивирани и пренебрегвани.

11/9 беше последван от буквално зашеметяващ бум на харчене. Трябваше да се направи нещо и широката американска общественост да види, че се прави, затова и нещо се правеше. Бяха създадени куп нови служби, които дублираха и повтаряха функциите на вече съществуващите. Изникнаха хиляди нови небостъргачи, цял град, повечето собственост на и управлявани от частни фирми, жадни за невиждана доларова реколта.

Обяснявани с вездесъщата думичка „сигурност“, държавните харчове експлодираха като атомната бомба над атола Бикини, търпеливо и до шушка покривани от безкрайно доверчивия, безкрайно оптимистичен, безкрайно лековерен американски данъкоплатец. Това упражнение доведе до взрив от донесения, с традиционни писма и по имейл, толкова многобройни, че се четяха само десетина процента от тях. Просто нямаше време, както и персонал, въпреки грандиозните разплащателни ведомости, който дори само отчасти да се справи с такъв информационен поток. А през онези дванайсет години се случи и още нещо. Компютърът и неговият архив, база данните, станаха господари на света.

Когато търсещият ранна закуска на Слоун стрийт англичанин служеше като млад офицер в парашутнодесантните войски, по онова време в МИ6, записите се правеха върху хартия. Това отнемаше време, а съхраняването на архивите изискваше място, но проникването в секретен архив и съответно копирането или кражбата на документи — тоест шпионаж — ставаше трудно и броят на откраднатите документи във всеки даден момент и от всяко дадено място беше скромен.

По време на Студената война, която уж свърши през 1991-ва със съветския реформатор Михаил Горбачов, големите шпиони като Олег Пенковски можеха да откраднат само толкова документи, колкото са в състояние да носят със себе си. Фотоапаратите на „Минокс“ и техните микрофилми позволиха в малък флакон да се крият до сто документа. Микроточката направи копираните документи още по-малки и лесни за транспортиране. Но компютърът революционизира цялата област.

Смята се, че при пристигането си в Москва изменникът Едуард Сноудън е носел над милион и половина документи във флашка, достатъчно малка, за да бъде пъхната преди граничната проверка в ануса. Навремето за тази цел щеше да е нужна цяла колона камиони, а минаващият през портала конвой си е доста забележим.

Та когато компютърът замени човека, архивите, съдържащи трилиони тайни, започнаха да се съхраняват в база данни. Колкото по-чудати и сложни ставаха тънкостите на това загадъчно измерение, наречено „киберпространство“, толкова по-малко човешки мозъци разбираха как функционира то. Престъпността не изостана и също започна да преминава от кражби в магазини и незаконно присвояване към ежедневната в наше време компютърна измама, която позволява да се крадат повече богатства, отколкото когато и да било по-рано във финансовата история. Така модерният свят създаде идеята за компютризирано скрито богатство и същевременно за компютърния хакер. Крадецът в киберпространството.

Някои хакери обаче не крадяха пари — крадяха тайни. И тъкмо затова една безобидна наглед къща в предградията на провинциално английско градче беше щурмувана през нощта от англо-американско подразделение войници от силите за специални операции, които задържаха нейните обитатели. Затова и един от тези войници прошепна по микрофона на радиостанцията: „Няма да повярвате какво открихме тук“.

 

 

Три месеца преди щурма група американски компютърни гении от Агенцията за национална сигурност във Форд Мийд, щата Мериленд, откриха нещо, в което също не можеха да повярват. Явно беше хакната най-секретната база данни в САЩ, а може би и в целия свят.

Форт Мийд, както предполага първата дума от името му, официално е военна база. Той обаче е нещо много повече. Там се помещава страховитата Агенция за национална сигурност, или АНС. Дълбоко скрита от нежелано внимание сред гори и преградени пътища, тя е голяма колкото цял град. Само че се управлява от генерал вместо от кмет.

Там се помещава и онзи клон от всички разузнавателни служби, известен като ЕЛРАЗ или „електронно разузнаване“. Разположените на неговата територия безброй компютри следят света. ЕЛРАЗ засича, слуша, записва, съхранява. Ако нещо засечено е опасно, той предупреждава.

Тъй като не навсякъде се говори на английски, ЕЛРАЗ превежда от всички езици, диалекти и жаргони, разпространени на планетата Земя. Той шифрова и разшифрова. И крие тайните на САЩ в различни суперкомпютри, които съдържат най-секретните база данни в страната.

Тези база данни не се пазят с обикновени капани и клопки, а с толкова сложни защитни стени, че онези, които са ги създали и които ежедневно ги наблюдават, бяха абсолютно убедени в тяхната непробиваемост. Но един ден тези хранители на американската кибердуша смаяно се вторачиха в доказателствата пред тях.

Провериха ги веднъж, после пак. Невъзможно. Нямаше начин. Накрая тримата бяха принудени да поискат среща с генерала и да му развалят настроението. Главната им база данни беше хакната. На теория кодовете за достъп бяха толкова непонятни, че без тях никой не можеше да проникне в сърцето на суперкомпютъра. Никой не можеше да преодолее защитната система, наричана просто „въздушната междина“. Само че някой беше успял.

Всеки ден по света се извършват хиляди хакерски атаки. Повечето са свързани с кражба на пари. Правят се опити за проникване в банковите сметки на гражданите, влагащи спестяванията си там, където смятат, че са на сигурно място. Ако хакването е успешно, измамникът може да се престори, че е титулярят, и да нареди на банковия компютър да преведе средства на негова сметка — на много километри оттам, а често и в съвсем друг край на света.

Всички банки, всички финансови институции вече трябва да предпазват сметките на клиентите си със защитни стени, обикновено под формата на кодове за лично идентифициране, които хакерът не може да знае и без които банковият компютър няма да се съгласи да преведе нито стотинка. Това е част от цената, която развитият свят плаща за своята пълна зависимост от компютрите. Изключително е досадно, но е по-добре, отколкото сметката ви да олекне, и днес е неизменна характеристика на съвременния живот.

Други атаки представляват опити за саботаж, мотивирани от чиста злоба. Хакнатата база данни може да бъде инструктирана да предизвика хаос и функционален срив. Това обикновено се постига чрез вкарване на саботажна инструкция, наречена „малуер“ или „троянски кон“. И база данните трябва да се предпазва със сложна охрана под формата на защитни стени, целящи да спрат хакера и да осигурят безопасността на компютърната система.

Някои бази данни са толкова секретни и жизненоважни, че от тяхната защитеност от кибератаки зависи сигурността на цели нации. Защитните стени са толкова сложни, че техните създатели ги смятат за непробиваеми. Такива стени не съдържат само разбъркани букви и цифри, а и йероглифи и символи, които предотвратяват проникването на всеки друг, освен официално упълномощен оператор, разполагащ с точните кодове за достъп.

Такава база данни се съхраняваше в сърцето на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд и в нея се пазеха трилиони тайни, жизненоважни за сигурността на целите САЩ.

Естествено, скриха проникването в нея. Налагаше се. Такъв скандал проваля цели кариери — и това не е най-страшното. Той може да събори министри, да опустоши министерства, да разтърси основите на цели правителства. Но въпреки че скриха случая от обществеността и преди всичко от медиите и от ония негодници, разследващите журналисти, Овалният кабинет трябваше да научи…

Когато най-после проумя колосалните мащаби на удара, нанесен на неговата страна, човекът в Овалния кабинет толкова се разяри, че запелтечи. И издаде президентски указ. „Открийте го. Затворете го. В затвор със свръхспециален режим, някъде дълбоко под скалите на Аризона. Завинаги“.

* * *

Последва тримесечен лов на хакери. Бидейки наясно, че британският еквивалент на Форт Мийд, известен като Център за правителствени комуникации, също е от световна класа и че британците, в края на краищата, са съюзници, те още отначало помолиха ЦПК за съдействие. Британците създадоха специално звено за тази задача начело с доктор Джеръми Хендрикс, един от най-добрите им киберловци.

Доктор Хендрикс работеше в британския Национален център за киберсигурност или НЦКС във Виктория, централен Лондон, клон на Центъра за правителствени комуникации в Челтнам. Както предполага името му, Центърът се занимава с противодействие на хакерство. Подобно на всички хранители, той трябваше да изучава врага: хакера. Тъкмо затова сър Ейдриън потърси съвета на господин Киърън Мартин, директора на НЦКС, който неохотно и благородно позволи на сър Ейдриън да му отмъкне доктор Хендрикс, след като получи уверение, че е само временно.

В един свят, в който водеща роля получаваха тийнейджърите, Джеръми Хендрикс минаваше четирийсет. Слаб, спретнат и сдържан. Дори колегите му не знаеха почти нищо за личния му живот, както и предпочиташе. Той беше гей, но не го демонстрираше, и живееше в скромно безбрачие. Така можеше да се наслаждава на двете си страсти: компютрите, които му бяха и професия, и тропическите рибки, които развъждаше и хранеше в аквариуми в апартамента си във Виктория, на няколко минути пеш от службата му.

Беше завършил магистратура по компютърни науки в Йоркския университет, прераснала в докторантура, а после и още една в Масачузетския технологичен институт, преди да се върне във Великобритания и моментално да получи място в ЦПК. Притежаваше изключителната способност да открива и най-незабележимите следи, които хакерите често оставят и които в крайна сметка неволно разкриват тяхната самоличност. Но проникналият в компютъра на Форт Мийд кибертерорист за малко да го победи. След щурма на къщата в онова предградие на север от Лондон Хендрикс беше един от първите, получили достъп, тъй като бе изиграл важна роля в установяването на източника на хакването.

Само че нямаше почти нищо, за което да се хванат. И по-рано имаше хакери, но лесно ги проследяваха. Преди усъвършенстваните защитни стени да направят проникването почти невъзможно.

Този хакер не беше оставил следи. Нямаше нищо откраднато, нищо саботирано, нищо унищожено. Сякаш беше влязъл, поогледал беше наоколо и си беше тръгнал. Липсваше жизненоважният интернет протокол, който служи като идентификационен номер, адрес на източника.

Провериха всички известни прецеденти. Дали в друга база данни е прониквано по този начин? Взеха предвид някои страшно находчиви аналитични данни. Започнаха да изключват една по една известните хакерски групировки по света. Не бяха руснаците от онзи небостъргач в предградията на Санкт Петербург. Нито иранците и израелците, нито дори севернокорейците. Всички те бяха активни в хакерския свят, обаче си имаха запазени марки, като индивидуалния почерк на радист, използващ морзовата азбука.

Накрая решиха, че са засекли половин интернет протокол в сродна база данни — нещо като размазан пръстов отпечатък, открит от полицейски детектив. Не стигаше, за да разпознаят някого, но ако се появеше другаде, можеха да го свържат с него. През третия месец се притаиха и зачакаха. И отпечатъкът отново се появи, този път в хакнатата база данни на водеща световна банка.

Това хакване също представляваше загадка. По време на пребиваването си вътре извършителят беше разполагал с възможността да прехвърли на своя сметка стотици милиони, след което да направи така, че те завинаги да изчезнат. Той обаче не беше направил нищо подобно. Както и в случая с Форт Мийд, нямаше нищо съсипано, нищо откраднато.

Доктор Хендрикс си мислеше, че хакерът му прилича на любопитно дете, което, след като е обиколило магазин за играчки, е задоволило любопитството си и си е тръгнало. Само че, за разлика от Форт Мийд, сега той беше оставил малка следа, която Хендрикс забеляза. Дотогава ловците вече бяха измислили прякор на своята плячка. Заради неговата неуловимост го нарекоха Лисицата. И все пак следата си беше следа.

Даже лисиците допускат грешки. Не често, само от време на време. Забелязаната от Хендрикс следа представляваше част от интернет протокол и съответстваше на отпечатъка от сродната база данни. Двете половинчати следи образуваха една цяла. Проследиха я и за известен срам на британския контингент, тя водеше в Англия.

Според американците това доказваше, че Великобритания е била подложена на своеобразно нашествие, овладяване на сграда от страна на чуждестранни саботьори с невъобразими умения, сигурно наемници на вражеска държава, най-вероятно въоръжени. Те настояваха за „твърд“ щурм на сградата.

Тъй като въпросният хакер явно обитаваше уединена къща в спокойно предградие на провинциалното градче Лутън, графство Бедфордшър, непосредствено на север от Лондон, британците настояваха за незабележима операция под прикритието на нощта, за да не вдигнат шум и да не привлекат внимание. И се наложиха.

Американците пратиха отряд от шестима тюлени, настаниха ги при военния аташе (също морски пехотинец) в посолството на САЩ и поискаха поне двама от тях да участват заедно със СВВС. И така операцията се проведе, без съседите да усетят нещо.

Нямаше нито чужденци, нито наемници, нито въоръжени хора. Само едно дълбоко заспало четиричленно семейство. Един изумен счетоводител, вече разпознат като господин Харолд Дженингс, жена му Сю и двамата им синове — осемнайсетгодишният Люк и тринайсетгодишният Маркъс.

Ето какво имаше предвид старши сержантът от СВВС в три през нощта. „Няма да повярвате…“