Фредерик Форсайт
Лисицата (21)

21.

Не се налагаше двамата руски законсервирани агенти да се срещат. Единият посрещна „госта“ и го заведе в явочната квартира, апартамент под наем в градчето Стейнс. Другият изпълняваше ролята на разузнавач и водач.

Миша пристигна от Полша с полски паспорт, съвършен до най-малката подробност. Тъй като говореше със славянски акцент и идваше от друга страна членка на Европейския съюз, бързо мина на „Хийтроу“. На митницата дори не му провериха мешката.

И дори да я беше отворил, митничарят нямаше да заподозре нищо. Турист и аматьор орнитолог, който носеше камуфлажно облекло, здрави обувки и манерка. Няколко книги за птици и бинокъл допълваха образа на безобиден природолюбител. Но служителят изобщо не докосна багажа му.

Пред митницата чакаше посрещачът със съответното сако и вратовръзка и със съответната безсмислена размяна на фрази. Колата беше на паркинга за краткосрочен престой. Човекът във всяко отношение приличаше на британски гражданин с безукорен английски. Едва когато потеглиха със затворени прозорци двамата заговориха на руски. Два часа след кацането на самолета Миша се настани в апартамента в Стейнс.

След час посрещачът позвъни в РТ, канал, излъчващ проруска пропаганда на английски език, свърза се със съответния техник и произнесе съответното изречение. В посолството информираха Степан Кукушкин, че снайперистът е на място и чака пушката си. С помощта на обичайните дипломатически шифри Кукушкин на свой ред съобщи на Евгений Крилов за безпроблемното пристигане на убиеца. Бяха казали на Миша да не напуска квартирата. Той и не възнамеряваше, защото гледаше футбол по телевизията.

Нещата при разузнавача не вървяха толкова гладко. Той отиде при Чандлърс Корт, за да прецени как най-добре да вкара снайпериста в гората. На минаване покрай затворения портал агентът видя, че бариерата се вдига пред камион с логото на известна фирма за превози. Това го заинтригува. Кой се пренасяше? Някой от химиците в държавните лаборатории или обитател на имението?

Разузнавачът пренощува в собствения си дом през две графства оттам, обаче се върна по изгрев-слънце пеш, след като остави колата си на достатъчно разстояние. Камион на същата компания, но с друг регистрационен номер, излезе от имението и пое по пътя през селото. Разузнавачът се втурна към автомобила си и настигна камиона на изхода за магистрала М40. Завиха на север и след като минаха през Оксфорд, агентът отби, върна се на юг и докладва на своя ръководител.

На другия ден руснаците извадиха късмет. От имението излезе трети камион и също потегли на север. Този път го проследиха. Когато спря на бензиностанцията на първия паркинг за камиони, под задния му калник незабелязано поставиха проследяващо устройство.

След изтощително седемстотин и двайсет километрово пътуване камионът стигна до огромното имение на замъка Крейглевен в Инвърнесшър. Агентите на Москва докладваха по обичайните канали на Степан Кукушкин. Той осъзна, че по милостта на бог, в който не вярваше, кремълската операция е била спасена на косъм. Птичките бяха отлетели, но поне знаеше къде са отишли.

С известно облекчение резидентът можа да съобщи на своя началник Крилов, че е пратил агента си да разузнае при Чандлърс Корт тъкмо навреме, за да засече заминаването на обекта, и с удоволствие си приписа заслугата за установяването на новото местонахождение на момчето и неговия антураж. Операцията на Миша нямаше да бъде отменена, само малко щеше да се забави.

Кукушкин работеше на цялата територия на Великобритания, но единствената му постоянна дейност в Шотландия имаше за център базата на Кралските военноморски сили за ядрени подводници край Фаслейн на река Клайд, която се намираше много далеч от Инвърнес. Туристи от юг обаче посещаваха планинската област и щеше да се наложи резидентът да прати там законсервирания агент, когото използваше за разузнавач. Човекът получи инструкции веднага да купи кемпър за двама. Така поне щеше да избегне изненадващите отсядания на хотел в район, в който непознатите можеха да привлекат внимание.

След два дни резидентът на СВР уреди доставката на пратката със снайперската пушка на Миша. Разузнавачът се яви в явочната квартира в Стейнс и двамата със снайпериста потеглиха за Инвърнес.

Миша не шофираше от съображения за сигурност. Той нямаше британска книжка. Разузнавачът, който се представяше с британското име Брайън Симънс, уж таксиметров шофьор на свободна практика в Лондон, имаше напълно редовни документи и шофира по целия път. Навъртя над осемстотин километра за трийсет часа, включително нощта, прекарана на паркинг.

В ясната утрин в средата на октомври наглед безобидният кемпър стигна до Крейглевен и видяха покривите на замъка. Оттук пое Миша. Интересуваха го единствено разстояния и ъгли. Два обществени пътя пресичаха имението и „туристите“ ги обиколиха и двата, за да огледат замъка от всички страни. Изясни се, че гостите обитават южното крило.

На приземния етаж имаше дневни и френските прозорци на южната фасада гледаха към обширните морави, стигащи до почти отвесния склон на дълбок дол, на дъното на който течеше поток. На отсрещния бряг теренът се издигаше към високи гористи хълмове. При моравите долът достигаше около хиляда метра широчина.

Миша вече знаеше къде ще трябва да установи незабележимата си снайперска позиция: на склона на хълма срещу моравите и прозорците на спалните на третия етаж. Рано или късно едно длъгнесто русо момче щеше да се покаже на някой от тях… и да умре. Или щеше да излезе с други на моравата да пият кафе на слънце… и да умре.

Карабината „Орсис“ Т-5000 е забележително оръжие, способно да пръсне човешки череп от две хиляди метра с патрони „Лапуа Магнум“, калибър 338. Условията в дола бяха благоприятни, почти не се очакваше отклонение заради вятър и едва еднокилометровото разстояние гарантираше сигурен успех.

Миша нареди на сънародника си да продължи нататък, докато замъкът се скри от погледа му. На първия паркинг слезе от кемпера с цялото си снаряжение и буквално изчезна в гората оттатък дола.

Оттук нататък снайперистът нямаше намерение да бъде забелязан от когото и да било. Щеше да живее в гората колкото се наложеше, нещо, с което беше свикнал. Вече носеше камуфлажния гащеризон на ивици. В чанта отзад на кръста си носеше малки хранителни порциони, манерка с вода и мултифункционален инструмент. На бедрото му висеше боен нож в камуфлажна кания.

Пушката беше увита в камуфлажно платно и в джобовете си носеше резервни боеприпаси, макар да не се съмняваше, че ще му е нужен само един патрон, а той вече беше в патронника. От два дни не се бе къпал и не си беше мил зъбите. В неговия бранш сапунът и пастата за зъби понякога са смъртоносни.

По униформата му имаше малки халки. В тях щеше да напъха вейки с листа, когато избереше позицията си.

Снайперистът безшумно навлезе в гората и тръгна към склона на хълма, който гледаше към дола срещу южното крило на замъка Крейглевен.

Шофьорът на кемпера проследи с поглед изчезването на своя подопечен в гората. Повече нищо не можеше да направи. Въпреки че телефонната връзка пак прекъсваше постоянно, той информира Кукушкин в Лондон и началника на СВР в Ясенево. Оттук нататък и двамата шефове бяха безпомощни.

Нито един от тях не можеше да знае точно къде се намира снайперистът, какво е видял в гората и какво прави. Знаеха само, че е ловък и опитен сред пустошта, хитър като див звяр в собствената си среда, най-точният стрелец в Спецназ.

Когато изпълнеше задачата си, Миша щеше да зареже пушката, отново да се превърне в безобиден любител орнитолог, да излезе от шотландската гора и да позвъни с няколко условни думи, за да повика транспорт. Дотогава трябваше да чакат.

* * *

Капитан Хари Уилямс от Специалната военновъздушна служба не беше снайперист, но имаше боен опит и добре владееше предпочитаната в Полка далекобойна пушка АХ50 на „Акюраси Интернешънъл“ с оптичен прицел „Шмид & Бендер“. Същата сутрин с неговите хора се настаняваха в стаите си над компютърната група в южното крило на замъка.

Сега отрядът за лична охрана се състоеше от него и още трима — сержант и двама бойци. След преместването на север сър Ейдриън оценяваше риска за своя млад подопечен като минимален. Никой не подозираше, че са ги видели да се изнасят от Уорикшър. В уединения планински замък сякаш царуваше пълен покой. И така, на втората вечер капитан Уилямс взе джипа на отряда и отиде до единственото село в имението, Ензли, на три и половина километра оттам.

Селото беше само от петдесетина къщи, но поне имаше черква, ъглово магазинче и кръчма. Селският обществен живот явно зависеше от последната. Хари Уилямс носеше дънки и карирана риза. Нямаше нужда от униформа. Местните хора знаеха, че графът има гости, въпреки че двамата с графинята не бяха там. Пиячите по масите потънаха в мълчание. Външните хора бяха рядкост. Уилямс кимна за поздрав.

— Добър вечер на всички. — Говореше като полицай от телевизията. Последваха десетина кимвания. Щом беше от гостите на графа, ставаше.

Пиячите бяха пръснати из единственото помещение, но на бара седеше самотен клиент, сякаш потънал в размисъл. До него имаше празен стол. Уилямс се настани там. Двамата се спогледаха.

— Хубав ден.

— Аха.

— Малцово ли пиеш?

Капитанът погледна бармана и кимна към чашата на мъжа. Барманът свали от рафта бутилка качествено малцово уиски и наля. После повдигна вежди.

— И за мене същото — каза Уилямс.

Мъжът до него беше доста по-възрастен, поне шейсетинагодишен. Имаше обветрено загоряло от лятното слънце лице, цялото в бръчки, включително от смях в ъгълчетата на очите, но нямаше вид на глупак. Можеше да се наложи Хари да остане цели седмици в Крейглевен. Просто искаше да се сприятели с местните хора. Нямаше представа, че това ще му се изплати стократно.

Двамата вдигнаха чаши за наздравица и отпиха.

Маки реши, че гостите на графа може и да не са обикновени туристи. Човекът, който седеше до него, адски приличаше на военен.

— В замъка ли си отседнал? — попита той.

— За известно време — отвърна капитанът.

— Познаваш ли тукашните планини?

— Не много добре, обаче съм ловил сьомга на Спей^[1].

Гилито^[2] беше проницателен бивш войник. Знаеше две и двеста. Човекът, с когото пиеше в момента, не можеше да е обикновен пехотен офицер в отпуска. Беше жилав и корав, но повечето от другите гости на графа явно бяха цивилни. Значи този им осигуряваше охрана.

— Един друг непознат наскоро влезе в гората — каза той на събеседника си.

Военният се скова.

— Турист ли? Или любител орнитолог?

Маки бавно поклати глава.

Хари Уилямс за броени секунди изхвърча от бара и заговори по джиесема си със своя сержант.

— Никой да не се доближава до прозорците — нареди капитанът. — Спуснете всички завеси. Отвсякъде. Връщам се веднага. Обявявам обща тревога.

 

 

Като главен пазач на дивеча в имението на графа, подобно на баща му преди него, Стюарт Маки обръщаше специално внимание на вредителите и борбата с тях. Инвърнес е местообитание на червената катерица, но вредителският сив вид се опитваше също да се настани в района и гилито се опитваше да го предотврати. Затова залагаше капани. Когато хващаше и от двата вида, пускаше червените и убиваше сивите.

Същата сутрин, докато проверяваше капаните си, видя нещо, което не би трябвало да е там. Случайно зърна бял проблясък сред зеления гъсталак. Вейка, наскоро отрязана под ъгъл — бялата сърцевина на дървото лъщеше на утринното слънце. Маки огледа разреза. Не беше счупена, нито откъсната, срезът бе равен. Направен с нож, остър като бръснач. Значи… човек. Непознат в неговата гора.

Човек реже клон в гората, даже да е вейка, само защото му пречи. Но вейката не може да пречи. Тя може да се отмести настрани. Следователно е била нужна за нещо и това нещо можеше да е само едно. Камуфлаж.

Кой се нуждае от камуфлаж в гората? Любителят орнитолог. Само че тези природолюбители, въоръжени с бинокли и фотоапарати, търсят редки видове, екзотика. Стюарт Маки познаваше птиците в своята гора. В нея нямаше редки видове. Кой друг се крие под камуфлаж в гората? На младини той беше служил в Черната стража, батальон от Кралския шотландски полк. Знаеше за снайперистите.

* * *

Хари се върна в бара и поръча още две малцови, въпреки че първото му уиски така и си стоеше непокътнато.

— Хората, които охраняваме с моите момчета, са невероятно ценни — тихо каза той. — Май ще имам нужда от помощта ти.

Стюарт Маки отпи глътка от току-що напълнената си чаша и отговори:

— Дадено.

 

 

Отново се зазоряваше и Маки стоеше в гората безшумно като дърво, наблюдаваше, слушаше. Виждаше горските обитатели. Познаваше ги до един. От време на време беззвучно правеше по няколко крачки към стръмния склон, който се спускаше към потока на дъното на дола. На един километър оттам се виждаше южната фасада на замъка, прозорците, моравите.

Предупреди го сърничката. Тя също вървеше през шубраците в търсене на свежа трева. Маки я видя, тя него — не. Но сърничката рязко завъртя глава, обърна се, подуши въздуха и побягна. Не беше забелязала нищо, обаче усещаше някаква миризма, която не би трябвало да е там. Той впери поглед в посоката, указана от сърничката.

 

 

Миша си беше намерил идеална огнева позиция. Камара нападали дънери и пънове, джунгла от клони, на склона, гледащ към южната страна на замъка. Напомнящият на лупа далекомер показваше хиляда метра, половината от смъртоносния обсег на неговата „Орсис“ Т-5000.

С ивичестия си камуфлажен гащеризон, покрит с вейки и листа, той беше станал почти невидим. Прикладът на оръжието плътно опираше в рамото му, металните части бяха покрити с платно. Снайперистът лежеше неподвижно, както бе прекарал и цялата нощ, и ако се наложеше, часове наред нямаше да помръдне нито мускул, дори за да се почеше. Така го бяха научили и тъкмо на тази дисциплина дължеше живота си в гъсталаците на Донецк и Луганск, докато застрелваше украинец след украинец.

Той също видя сърничката. Когато го забеляза, тя се намираше на три метра от него. Сега наблизо скачаше катерица. Миша нямаше представа, че го търсят две други очи на петдесет метра разстояние по склона, не подозираше, че в гората има още една неподвижна фигура, не по-малко опитна от него.

 

 

Стюарт Маки се опитваше да види какво е стреснало сърничката. Надолу по склона — камара повалени дънери. Не помръдваше нищо… докато не се появи катерицата. Прескачаше пъновете и клоните. После и тя спря и се загледа. И побягна, за да се спаси, като надаваше тревожни крясъци. Беше зърнала човешко око от половин метър разстояние. Маки се напрегна. Над дънерите цареше тишина и неподвижност.

А, биваше си го. Там беше обаче. Силует сред листака. С борови и широколистни вейки, напъхани в гайките на камуфлажния му гащеризон. Под тях — рамене, ръце, глава под качулка. Залегнал зад един дънер, метнал платно върху матовия метал, за да не лъщи на утринните лъчи.

Маки безшумно се отдалечи, като запомни мястото. Зад един дъб извади джиесема си и набра запаметения номер. Оттатък дола му отговориха с шепот.

— Стюарт?

— Открих го — прошепна гилито.

— Къде?

Хари Уилямс се намираше в стая на последния етаж, откъм южната фасада. Прозорците бяха отворени, но той стоеше навътре, за да не го виждат отвън. Държеше бинокъл „Цайс“ пред очите си и джиесема до ухото си.

— Виждаш ли бялата скала? — попита Маки.

Военният огледа отсрещния склон. Имаше само една бяла скала.

— Да — потвърди капитан Уилямс.

— Три метра над нея. Петнайсет метра наляво. Твое ляво. Нападали дънери. Платно, маскировка с листа.

— Видях го — каза Уилямс.

Затвори и отпусна бинокъла. После се дотътри на колене до прекатурения фотьойл и пушката отгоре му, опря приклада в рамото си и долепи око до оптичния прицел „Шмид & Бендер“. Повалените дънери се виждаха също толкова ясно, колкото и през цайса. Съвсем малка настройка. Още по-ясно. Все едно беше на десет метра от него.

Платно — което нямаше място в гората — и проблясък на стъкло отдолу. Друг оптичен прицел, насочен към него. Някъде, два-три сантиметра над стъклото, невидимо под качулката, трябваше да е лицето на снайпериста.

Долу се разнесоха гласове. Компютърджиите. Отваряха се френските прозорци. Беше ги предупредил да не се доближават до моравата и да не вдигат завесите, но някой излизаше да подиша чист въздух. Можеше да е Люк. Нямаше време за милост. Спусъкът на АХ50 лежеше под показалеца му. Лек натиск. Слаб откат в рамото му.

Петдесеткалибровият куршум пресече дола за три секунди. Руснакът не видя нищо, не чу нищо, не усети нищо. Долетялото парче метал мина над горния край на собствения му оптичен прицел и проникна в мозъка му. Миша умря.

Люк Дженингс не излизаше на моравата. Той се взираше в екрана си в компютърния център. До него стоеше приведен доктор Хендрикс. Бяха будували през цялата нощ. За Лисицата не съществуваха ден и нощ, а само мъждукащите знаци на дисплея и клавишите под пръстите му.

Девет часови зони на изток, в една пещера под планина на север от Пхенян, специалистите, които вардеха тайните на ракетната програма на Ким Чен Ун, не подозираха нищо. Не усещаха, че някой прониква през защитните им стени и че кодовете им за достъп се предават на високофункционалния мозък на някакво русо англичанче.

Също в сумрачна зала, само че в шотландски замък, доктор Хендрикс, който наблюдаваше отварящите се пред него киберврати, само прошепна:

— Мама му стара!

 

 

Един час след изстрела в имението Крейглевен сър Ейдриън получи подробен доклад от капитан Уилямс и това го изправи пред сериозна дилема. Направеното от руснаците беше явен акт на агресия и ако медиите надушеха, щеше да избухне грандиозен скандал.

Москва щеше да заяви, че не знае нищо, разбира се. В случая с бащата и дъщерята Скрипал имаше двама полуживи кандидати за убежище, по чиято брава бяха открили чисто руското нервнопаралитично вещество „Новичок“. Въпреки тоновете доказателства Русия продължаваше да отрича всякаква връзка с атентата и скандалът бушува месеци наред.

Сега пък имаха труп, чиито зъби го идентифицираха като чист руснак. Но и това можеше да бъде отречено. Имаше и една също толкова руска снайперска пушка „Орсис“ Т-5000 — обаче Великобритания щеше да бъде обвинена, че се е сдобила с нея от специализирани източници извън Русия. Пък и сър Ейдриън имаше изрично нареждане от Марджъри Греъм да не подпалва война.

И накрая, всичко това можеше да доведе до разкриването на младежа, настанен в замъка Крейглевен, а Уестън искаше да избегне това на всяка цена.

Той отлично знаеше кой е дал заповед за снайперистката атака в шотландските планини. Ако не беше намесата на едно изключително наблюдателно шотландско гили, снайперистът спокойно можеше и да успее. Докато обядваше сам в клуба, изведнъж му хрумна идея, която можеше да реши всички проблеми и да въздаде отдавна дължимото възмездие на Евгений Крилов. Сър Ейдриън се обади на капитан Уилямс по обезопасен телефон и му даде инструкции.

Що се отнасяше до Крилов, който чакаше новини в Ясенево, щеше да го остави да се попържи… засега.

 

 

След седмица британският външен министър се срещна с руския посланик, когото бяха повикали на Кинг Чарлз стрийт. Министърът остана прав, за да покаже, че няма време за забавления. Това щеше да е официално мъмрене.

— Имам неприятното задължение да ви уведомя, че британските сили за сигурност са заловили представител на руските Сили за специални операции, Спецназ, извършващ акт на агресия в нашата страна — каза той на дипломата. — Правителството на нейно величество се отнася извънредно сериозно към това престъпление. Въпросният индивид е бил със снайперска пушка, с която е възнамерявал да извърши убийство.

Министърът се обърна и посочи масата в дъното на помещението, върху която лежеше предмет, завит със зелено сукно. Един асистент вдигна плата и отдолу се видя „Орсис“ Т-5000 с двунога и монтиран оптичен прицел. Посланикът, допреди секунди почервенял от гняв и готов да отрече всичко, пребледня.

— Длъжен съм да ви уведомя, ваше превъзходителство, че въпросният индивид реши да признае всичко в най-големи подробности и поиска политическо убежище. Когато му беше предложен избор, предпочете да емигрира и да започне нов живот в САЩ. Искането му е удовлетворено. Замина тази сутрин. Това е всичко.

Руският посланик си тръгна. Макар външно да се владееше, вътрешно кипеше от ярост, само че не към британците. Гневът му беше насочен към глупаците в неговата родина, които му бяха причинили това унижение.

Докладът, който прати по-късно същия ден, напълно отразяваше настроението му.

Докладът не отиде в Ясенево, централата на СВР. Отиде във външното министерство на Смоленски площад. И оттам в Кремъл.

 

 

Четиримата, които дойдоха, бяха в пълна униформа на кремълски гвардейци. Вожда искаше да направи демонстрация. Мълчаливо ги заведоха на седмия етаж, без някой да им пречи. Евгений Крилов не протестира. Нямаше смисъл. Всички знаеха чия заповед изпълняват гвардейците. Докато го извеждаха от сградата, вратите на кабинетите останаха затворени. Лимузината ЗИЛ не го чакаше навън. Повече не го видяха в сребристата брезова гора.