Фредерик Форсайт
Лисицата (16)

16.

Жълто море не е жълто. То е сиво, студено и негостоприемно и четиримата мъже в очуканата рибарска лодка трепереха. Започваше мрачно утро, но техните страдания не се дължаха нито на студа, нито на облаците, които скриваха изгряващото над Корея слънце. Дължаха се на страх.

Да избягаш от Северна Корея, чиито брегове все още се мержелееха през утринната мъгла, е изключително опасно. Те не трепереха заради бурното море, а защото знаеха, че ако някой от многобройните севернокорейски патрулни катери ги залови, ще получат доживотни присъди в робски трудов лагер или екзекуция от по-милостивия наказателен взвод.

Трима от мъжете бяха рибари, свикнали с водите на Корейския залив в северния край на Жълто море. Те бяха получили огромен подкуп от четвъртия мъж, за да се опитат да избегнат патрулите, да го оставят на южнокорейския бряг и после да се върнат обратно още преди да се е разсъмнало. И не бяха успели. Износеният стар двигател се беше повредил по средата на пътя на юг. Макар че гребяха бясно от часове, насрещният вятър и вълните не им позволяваха да се отдалечат от страховитото севернокорейско крайбрежие.

Чуха рева на двигателя преди да забележат сивото петно на хоризонта или да различат някое от знамената, за да определят принадлежността му. Но моторният тътен се приближаваше все повече. Надяваха се бурните вълни да скрият малкия корпус на лодката им, завита с мрежи в оптимистичен опит за камуфлаж. Но патрулният катер със сигурност имаше радар, вероятно беше усетил нещо и продължаваше да се приближава. След пет минути се извиси над тях и по мегафон им заповядаха да спрат.

Отстрани се виждаше друго петно, изплуващо от усилващата се светлина. Те се надяваха и се молеха това да е остров Каули с малкото пристанище Муду — само точка в океана, но в границите на Южна Корея. Гласът зад мегафона отново извика и един от рибарите обнадеждено погледна нагоре.

Езикът беше корейски, естествено, но акцентът не идваше от брега зад зората. Идваше от юг. Рибарят надникна изпод мрежата и видя знамето, което се развяваше на кърмата: двойната сълза от герба на Южна Корея. Никога повече нямаше да видят жените си, но нямаше и да се изправят пред наказателния взвод. Бяха успели, въпреки всичко. Щяха да им дадат убежище. Тайната полиция на Севера нямаше да се добере до тях.

Южнокорейският патрулен катер от новия клас „Чамсури“ ги качи на борда и двама моряци им дадоха одеяла. Трети завърза пълната им с вода лодка за кърмата. Рулевият запали двигателя и обърна носа на юг към Каули. Младият капитан с южняшки акцент включи радиостанцията и се свърза с базата си. Тъй като се отнасяше за инцидент, щеше да има следствие. Успешните бягства по суша бяха невъзможни, а по море — изключително редки. Той трябваше да се подсигури. Да докладва незабавно. Попита ги за имената им.

По-възрастният мъж, който беше подкупил рибарите да го откарат на юг въпреки рисковете, седеше и трепереше под одеялото. От студ ли? Или от страх? По-скоро от облекчение, заменило увереността, че ще ги разпитват и ще ги убият. Екипажът установи, че трима от бежанците са бедни рибари. Един от моряците се приближи до мъжа под одеялото с клипборд в ръка и попита:

— Как се казваш?

Четвъртият бежанец го погледна.

— Ли Сон Ри. — Одеялото се изхлузи от раменете му. Пагоните на униформата, осигурила му свободно преминаване през контролно-пропускателните постове по пътя от Пхенян до брега, заблестяха на слабото слънце. Това не беше отчаян ефрейтор, търсещ по-добър живот в Южна Корея. А генерал от армията на КНДР, Корейската народнодемократична република — член на свръхелита на диктатурата на Ким.

Капитанът погледна пагоните на мократа униформа и пак включи радиостанцията. Нямаше да подминат остров Каули. Там имаше хеликоптерна площадка. От щаба на военноморските сили в Инчон пристигаше вертолет. Историята на полуострова на двете Кореи щеше да се промени.

Девет часа и също толкова часови зони на запад също започваше утрото. В един скромен апартамент край Адмиралтейската арка иззвъня телефон. Сър Ейдриън вдигна.

— Да, госпожо премиер.

— Има нещо ново. Спомняте ли си за какво разговаряхме преди няколко седмици? Е, някакъв севернокорейски генерал явно е избягал в Южна Корея. Било свързано с ракетната програма на Ким.

От прекараните години в СРС сър Ейдриън знаеше, че съществува процедура, позволяваща Даунинг Стрийт да бъде информиран за проблеми, счетени за достатъчно важни, преди обичайния сутрешен бюлетин — „докладните“, които премиерите четяха на закуска. Ако получените новини бяха достатъчно неотложни, премиерът можеше да бъде събуден по всяко време. Не че в този случай имаше значение. Сътрудниците на министър-председателката се чудеха кога изобщо спи тя.

— Ще възложа на нашите хора там да следят нещата.

— Много разумно, госпожо премиер.

Връзката прекъсна. Сър Ейдриън въздъхна и остави слушалката. Знаеше, че министър-председателката има предвид началника на британската резидентура на СРС в посолството в Сеул. Стана, облече си халата и отиде да си направи препечена филийка с масло. И кафе. Разбира се, кафе, неговата любима силна черна арабика.

Нямаше смисъл да обяснява дори на премиера колко часове е прекарал с най-добрите умове на Северна Корея, които бе успял да осигури Обединеният кралски институт за изследвания в областта на безопасността и отбраната. Бе изслушал многочасови доклади преди да се спре на генерал Ли Сон Ри. И въпреки това нямаше особено голяма вероятност ръководителят на ракетната програма да получи фалшивия есемес, камо ли да му повярва. И все пак, както се казва, ако не рискуваш…

Люк Дженингс пак беше постигнал невероятното и бе изровил кодовете за достъп до севернокорейската база данни с мобилни номера. Тя беше отлично защитена — що се отнасяше до киберпространството, севернокорейците не бяха начинаещи. Всъщност ги биваше много и постоянно атакуваха Запада с малуер, троянски коне и абсолютно всички възможни средства. Само че не бяха осемнайсетгодишни със синдром на Аспергер.

В тази параноична диктатура има милион и осемстотин хиляди стационарни телефона и те са достъпни само за най-висшите представители на властите и администрацията. Телефоните могат да станат източник на заговори и съзаклятия — те не са за масите. Дори благонадеждните трябва да попълват множество формуляри, за да получат номер, и всички линии постоянно се подслушват. Още по-строго е наблюдението върху притежателите на мобилни телефони.

Държавната телекомуникационна компания се казва Кориолинк, партньор с египетската Ораском. Смята се, че право да ползват джиесеми имат четиристотин хиляди души, и почти всички от тези четиристотин хиляди спадат към привилегированите, живеещи в столицата. Истинският елит се обслужва от още по-малка мрежа. Тъкмо в нея бе проникнал Люк Дженингс, макар и след седмици работа. Оттам поеха знаещите корейски от Обединения кралски институт за изследвания, Форин Офис и СРС, които преровиха база данните, за да открият личния номер на генерал Ли Сон Ри.

Писмото написа емигрант от Северна Корея, затворен в охранявана явочна квартира. По заповед на Ким Чен Ун през 2013-а бяха арестували и екзекутирали по скалъпени обвинения в държавна измяна неговия чичо и наставник Чан Сон Тек, може би най-влиятелния човек в страната след него. Чичото бил разстрелян с тежки картечници. Писмото до генерал Ли, анонимно, но явно от приятел сред елита, го предупреждаваше, че му готвят същата участ.

Не, засега нямаше нужда да разказва всичко това на премиера, размишляваше Уестън, докато отпиваше от своята арабика. „Необходимост да се знае“ и тъй нататък. Американците щяха да вземат Ли, разбира се. Той щеше да е луд да остане в Южна Корея. Някоя охранявана къща в близост до ЦРУ в Маклийн щеше да е по-безопасна и също толкова комфортна. Безброй часове подробни разпити на корейски.

Какво щеше да разкаже генерал Ли? И дали американците щяха да допуснат да присъства британец? Бяха минали много години, повечето му добри приятели от Компанията също като него бяха пенсионери. Поне официално. Но той все още поддържаше някои стари връзки, създадени навремето зад Желязната завеса. Преживени заедно опасности, вдигнати наздравици. Както казваха ветераните на бара в клуба на ССО, позабавлявахме се. Сър Ейдриън щеше да се чуе с някой от тях.

Инстинктът на сър Ейдриън не го подведе. Бързо отведоха бежанеца от инчонската военноморска база в столицата Сеул. Никой местен командир не искаше да носи отговорност за тази потенциална опасност по-дълго, отколкото се налагаше.

Същото се отнасяше за южнокорейското правителство. Уж трябваше да е настъпил период на разведряване в отношенията между Севера и Юга, широко прокламирано и акламирано по целия свят, а сега в ръцете на правителството на Юга се появяваше дипломатическа бомба, която можеше да взриви целия процес и пак да доведе до открита война.

Това щеше да е страшен позор за Пхенян и северното правителство научи новината по-късно същата сутрин. Веднага отправиха искане генерал Ли да им бъде върнат. Вместо да се обиди, южнокорейският режим посрещна с облекчение силовата намеса на ЦРУ от американското посолство в Сеул. Все още в лекьосаната си с морска сол униформа, генералът се съгласи с американците, че наистина желае да го прехвърлят в САЩ.

Прехвърлянето се осъществи още същата вечер с транспортен самолет на американските военновъздушни сили. Само час след отпътуването му, докато генерал Ли спеше в самолета, Сеул започна да разпространява слуха, че цялата операция била организирана от ЦРУ. Управлението не прояви никакъв интерес да го отрече. Ако беше вярно, това щеше да е майсторски удар.

Второто предвиждане на британския ветеран също се оказа точно. Броени часове след кацането на самолета настаниха генерал Ли Сон Ри в изключително комфортна квартира, охранявана от здравеняци от Отдела за специални действия и разположена в грамадния комплекс на Управлението в Лангли, щата Вирджиния.

От ЦРУ, Пентагона, Държавния департамент и университетите светкавично бяха събрани специалисти по Северна Корея, нейното управление, оръжейна програма, култура и език. От тях сформираха ядрото на екипа за разпити и присъстващите наблюдатели. Не се налагаше да предупреждават генерала, дори деликатно, че цената за неговото спасение и защита е пълно съдействие. Той не беше глупак.

Белият дом настояваше да се бърза. Президентът искаше незабавно всичко, което можеше да разкрие мъжът, идващ от сърцето на севернокорейската власт и военна машина.

Световете на дипломацията и медиите бяха в смут. Скоро САЩ вече не бяха в състояние да подготвят нови срещи на върха. Въздействието на безсмислените разговори между президента и корейския диктатор на едно островче край Сингапур започна да отшумява. Любопитството към евентуалните сведения на избягалия генерал напълно засенчваше поредното шоу.

Правителството на Северна Корея заплашително мълчеше. След като само веднъж „изобличи“ Запада с всичките му хитрости и направи неубедителен опит да обяви бежанеца за самозванец, самоизолиралата се държава прекрати всякакви контакти с външния свят. Главната грижа на Пхенян явно била, обясняваха на света анализаторите в западните медии, севернокорейският народ да не узнае за случилото се. Известно време се получаваше, но вестта постепенно се разпространи.

Самият разпит на генерал Ли, учтиво наричан „разговор“, започна след два дни в базата на ЦРУ — в напълно изолирана среда под охраната на Отдела за специални действия.

Генералът носеше шит по поръчка тъмен костюм, риза и вратовръзка, негов избор, и разпитващите бяха облечени по същия начин. Те бяха четирима, плюс двама преводачи: американски учен и корейски бежанец, гражданин на САЩ от трийсет години. Двайсет наблюдатели следяха срещата на видеоекрани.

Управлението искаше да постави генерал Ли в спокойна, комфортна и безстресова обстановка — все едно петима професионалисти водят дружески разговор. Главният разпитващ, професор по кореистика, владееше отлично езика, след като беше посветил целия си живот на своята област. Бяха го инструктирали подробно какви сведения спешно искат да получат военните.

Генерал Ли всъщност спадаше към онзи безкрайно малък процент севернокорейци, които добре знаеха английски. Двамата преводачи следяха за точността и от време на време помагаха с терминологията. Всички, включително наблюдателите, имаха най-високо ниво на достъп до класифицирана информация. Сред тях се намираше възрастен англичанин, който безмълвно седеше в дъното — неговата любима роля.

Въпреки че сред политиците и висшите служители, които можеха мигом да бъдат уволнени за несъгласие с президента, господстваше тенденция към самозаблуждение, ЦРУ запазваше ядрото си от последователни реалисти и професионалисти. Тъкмо с тях имаха отлични контакти британските им партньори от МИ6. И тъкмо те се бяха наложили над своите американски колеги да включат пенсионирания британец в съвсем ограничения списък на гостите.

Движеща сила зад всичко това беше директорът на ЦРУ, когото напълно конфиденциално бяха информирали, че ако не е бил един тийнейджър, който в момента си „играе“ с компютъра си в сърцето на Уорикшър, генерал Ли Сон Ри още е щял да е в Пхенян. Никой друг във Вашингтон — включително самият генерал — не подозираше, че есемесът, който е накарал севернокорееца да избяга, е измама.

Такива разпити не траят еднократно, макар и продължително. Те се точат дни наред. Едва на втория ден позволиха на Ли да навлезе в своята експертна област — ракетната програма на Ким Чен Ун, оглавявана от самия него. И тогава той хвърли бомбата, най-вероятно без да го съзнава. Генералът нямаше представа точно какво знаят западните съюзници, нито че знаят по-малко, отколкото си мислят.

Първия ден високопоставеният бежанец беше потвърдил предупреждението на сър Ейдриън, че разрушаването на ядрения полигон „Пунгери“ е просто трик. Севернокорейците определено бяха заблудили световните медии, които с радост бяха осведомили своите читатели, слушатели и зрители за сериозната отстъпка на Северна Корея.

Всъщност полигонът вече бил в развалини, съобщи генералът. Жертва на прекомерно изкорубване, изпитания и земетресение, той представлявал лабиринт от срутени тунели, пещери и галерии. Зад запечатаните с експлозиви входове имало само камари останки и съборени тавани.

Ли потвърди също, че предизвикващата такива вълнения междуконтинентална балистична ракета Хвасон-15 е прекалено слаба да носи онази термоядрена бойна глава, която ще превърне Северна Корея в истинска ядрена сила.

На втория ден той разкри две неща, които Западът наистина не знаеше. Първо, че диктаторът Ким Чен Ун е по-слаб, отколкото предполагат всички. Генерал Ли се кълнеше, че Ким бил фигурант, поддържан от така наречените селектори — около две хиляди генерали и висши бюрократи. Тъкмо те притежавали и управлявали страната и живеели в изключителен разкош, докато народът гладувал. Така Ким Чен Ун можел да прави онова, за което имал най-голяма дарба — да позира пред медиите, да маха с ръка на кланящия се пред него пролетариат и да яде.

Второто му разкритие предполагаше, че несъвършенствата на Хвасон-15 не слагат точка на корейската ядрена програма. Дълбоко под секретна планина, неизвестна на външния свят, имало друга пещера, където разработвали нова мощна ракета, Хвасон-20. Тя със сигурност щяла да пренесе най-тежката им термоядрена бойна глава до всяка точка на света. Липсвали само многостепенните двигатели, които трябвало да са готови всеки момент.

Към края на първия ден от разпитите Вашингтон отмени обявената втора среща между Ким Чен Ун и американския президент въз основа на недобросъвестност, проявена от другата страна.

Вечерта на втория ден сър Ейдриън отлетя обратно за Великобритания. Предстоеше му да докладва на една дама, но първо трябваше да направи още някои справки.