Фредерик Форсайт
Лисицата (22)

22.

За много хора ходенето из планините и доловете на Шотландия е приятна ваканция. Но е и предизвикателство, изискващо сериозна физическа подготовка.

Всяка планина, висока над деветстотин метра, се нарича Мънро. Те са общо двеста осемдесет и три, включително една в имението на лорд Крейглевен. Този октомври времето още не се беше развалило, слънцето светеше и вятърът продължаваше да е достатъчно топъл, поради което и предприеха тази екскурзия из хълмовете.

Водиха се дълги спорове дали Люк е достатъчно як, достатъчно издръжлив, за да се включи в групата. Той положи всички усилия да ги убеди. Майка му се съмняваше, но времето беше толкова хубаво и въздухът — толкова свеж, и тя се съгласи, че един осемкилометров преход ще му се отрази добре. Сю Дженингс отдавна се безпокоеше за часовете, които синът й прекарва в сумрак, приведен над клавиатурата на компютъра. Така че се разбраха: и той отиваше на екскурзия.

Може би се дължеше на природата или пък на компанията от военни и компютърджии, но Люк ставаше все по-уверен. От време на време дори сам казваше по няколко думи, а не чакаше срамежливо да го заговорят. Сю се надяваше момчето да почне да се ориентира в света извън компютърния екран и вихъра от кодове, до който толкова отдавна се свеждаше цялата му вселена.

Групата се състоеше от шестима. Водеха ги Стюарт Маки, който познаваше всеки сантиметър от хълмовете и доловете, и сержант Имън Дейвис от Полка, който имаше опит от планината Брекън Бийкънс в родния му Уелс. Другите четирима бяха още двама военни, един от компютърните специалисти и Люк Дженингс.

За гилито и сержант Дейвис екскурзията беше като разходка в парка — и двамата бяха в идеална форма. Същото се отнасяше за бойците от СВВС. Всички те можеха да докарат до пълно изтощение някой „равнинец“, затова вървяха в индианска нишка пред и зад компютърджията и тийнейджъра.

Военните бяха свикнали с грамадни самари, но сега им трябваха само леки раници с енергийни блокчета, манерки с вода и резервни чорапи. Дори носеха багажа на двамата компютърни спецове. Всичко трябваше да мине без произшествия.

След час направиха почивка, после се заизкачваха по Бен Дюъл. Полегатият склон стана по-стръмен, но пътеката беше широка цял метър и се ходеше леко. От едната страна се издигаше върхът, от другата теренът плавно се спускаше към долината. Като че ли нямаше причина Люк да се препъне в разровения чакъл.

Всичко се случи адски бързо.

Ако беше военен, следващият в колоната може би щеше да го подхване навреме. Само че отзад вървеше компютърният специалист. Той се хвърли към падащото момче, но не успя да го достигне. Люк не падна надалеч — претърколи се през пирена само на няколко метра. В храсталака обаче имаше камък и главата на младежа с тихо изпращяване се удари в ръба му.

Сержант Дейвис дотича при него за две секунди.

Бяха го подготвили да оказва първа помощ, разбира се. Той огледа охлузването на лявото слепоочие, преметна отпуснатото тяло през рамо и изкачи десетте метра по склона до пътеката. Отгоре се пресегнаха няколко ръце, за да ги изтеглят на равно. Сержантът провери раната по-отблизо.

Мястото се подуваше и посиняваше. Сержант Дейвис внимателно го тампонира с вода, но момчето продължаваше да е в безсъзнание. С другите двама бойци можеха да се редуват и да го пренесат до замъка, но това щеше да отнеме време. Дейвис не знаеше дали разполага с време. Вдигна глава и срещна погледа на Стюарт Маки.

— Хеликоптер — каза сержантът.

Гилито кимна и извади джиесема си. Най-близкият пост на планинската спасителна служба се намираше на шейсет и пет километра в Гленмор и там имаше вертолет. След четирийсет минути групата на склона чу рева на гленморския С-92, който се приближаваше над дола.

Спуснаха носилка и с нея вдигнаха неподвижното тяло на Люк Дженингс. След един час приеха пациента в спешното отделение на болницата „Рейгмор“ в Инвърнес, най-близкия по-голям град.

Направиха му скенер на мозъка и заключиха, че трябва да го транспортират в Единбургската кралска болница, доста на юг оттам. В спешното отделение на ЕКБ има специализирано мозъчно крило. Дотам пътуваха със самолет.

Люк извади късмет. Само преди два дни от годишна отпуска се беше върнал професор Калъм Макавой, смятан за най-добрия мозъчен хирург в Шотландия. Той направи втори скенер и резултатът не му хареса. Външният вид на раната, заради който сержант Дейвис бе подценил пораженията, заблуждаваше. Пукнатата слепоочна кост беше предизвикала мозъчен кръвоизлив. Макавой реши незабавно да оперира.

Поставиха пациента в изкуствена кома и го подложиха на хемикраниектомия — отстраняване на голяма част от черепа. Вътре установиха точно това, от което се бяха опасявали. Имаше и една добра новина — че го бяха докарали навреме.

Касаеше се за екстрадурален хематом — кръвоизлив в мозъка — и всякакво забавяне би могло да предизвика постоянни увреждания. Макавой успя да спре кръвоизлива, като мислено благодареше на Инвърнес, задето са пратили младежа в неговото интензивно отделение.

Остави Люк още три дни в кома, преди да го върне в съзнание. Тийнейджърът прекара в болницата две седмици и едва след това, все още бинтован, го върнаха в замъка Крейглевен.

Придружаваха го майка му и капитан Хари Уилямс. Сю Дженингс беше отседнала в едно единбургско хотелче, за да го посещава ежедневно. Хари Уилямс просто искаше да е с нея и момчето.

Като се изключеха бинтовете, Люк изглеждаше същия като преди падането. Продължаваше да търси подкрепа от майка си при социални контакти, но умът му си беше наред. Завръщането в познатата обстановка на замъка го изпълни с облекчение — там всичките му вещи все още се намираха на точното място, на което той твърдеше, че трябвало да са.

Тийнейджърът остана цял час в стаята си, разположена откъм южната фасада. Оттам се разкриваше изумителна гледка към моравите и дола, от който — макар той да не го знаеше — за втори път едва не го бяха убили. Никой не му беше казал, че в гората на отсрещния склон сега е погребан руски снайперист.

Доктор Хендрикс се суетеше около него и нямаше търпение пак да го заведе в компютърната зала, предпочитаната от момчето обстановка. През пролетта и лятото, които бяха прекарали заедно, се бяха сближили дотолкова, че ученият от ЦПК вече почти играеше ролята на негов баща — до такава степен, че спомените на Люк за покойния му истински баща като че ли избледняваха. Не че истинският му баща беше проявявал дори искрица интерес към единствения интерес на сина си, тайнствения свят на киберпространството.

Но доктор Хендрикс установи, че докато обикаля стаята си и за стотен път проверява мястото на всичките си вещи, Люк не проявява особено желание да се върне в компютърната зала. И това щеше да дойде, помисли си ученият, и това щеше да дойде. След черепно-мозъчната травма просто му трябваше време.

Първата аларма прозвуча след като Люк прекара един час пред любимия си компютър. Биваше го, като всеки младеж в съвременната епоха. Пръстите му летяха по клавиатурата. Той издържа няколко елементарни теста. После доктор Хендрикс му зададе по-сложно предизвикателство.

 

 

Много по на юг оттам, в северозападната част на Лондон, се намира предградието Нортуд. Под дългите редове жилищни домове по обточените с дървета улици, далеч от очите и почти напълно — от мислите на хората, е разположен оперативният щаб на Кралските военноморски сили.

Адмиралтейството може и да е в центъра на британската столица, военните кораби пристават в Девънпорт, огромните самолетоносачи „Куин Елизабет“ и „Принс ъв Уелс“ още са на учения край Портсмут, а подводниците с ядрено оръжие — в устието на Клайд край Фаслейн, но компютърното сърце на флота е в Нортуд. База данните е скрита дълбоко под градските улици. И е пазена от страхотни защитни стени, които охраняват нейните жизненоважни кодове за достъп.

Сър Ейдриън поиска и получи разрешение от командира на военноморските сили да провери дали кибергеният ще успее да се добере до тези кодове. Люк прави едноседмични опити, но всяка негова атака биваше отблъсната. Шестото чувство, ясновидството или там каквото по-рано притежаваше, като че ли се беше изпарило. При теоретични упражнения други от ЦПК бяха постигали по-голям напредък, макар и никой да не бе прониквал в светая светих.

Сър Ейдриън взе самолета за Инвърнес и после кола до замъка. Проведе дълги внимателни разговори с Люк и майка му, както и по-технически дискусии с доктор Хендрикс, който обясни, че явно нещо се е променило. Озадаченият младеж, който в момента разсеяно пишеше на клавиатурата, не беше същото момче, което преди две седмици бе отишло на екскурзия в планината.

Уестън отново се консултира с професор Саймън Барън-Коен от Кеймбридж. Ученият не го окуражи. Въпреки постигнатия напредък последиците от мозъчните увреждания все още били непредвидими.

Случилото се с Люк Дженингс не било просто лек удар по черепа, предизвикал временно изпадане в безсъзнание. Такова нещо получавали много хора — на боксовия ринг, на работния обект, вкъщи. Възстановяването било бързо и трайно.

Но явно имало по-сериозна травма. Професорът каза, че в резултат на уврежданията можело да настъпят трайни промени в мозъка. Просто нямало гаранция, че с времето увреденият мозък ще се възстанови.

 

 

Сър Ейдриън се прибра в Лондон и съобщи на министър-председателката, че операция „Троя“, разчитаща на невероятните способности на Лисицата, е приключила.

— Това момче има ли някакви други увреждания, Ейдриън? — попита тя.

— Не, госпожо премиер. Всъщност след завръщането си от болницата в планинския замък той като че ли започва да се превръща в много по-адаптивен младеж. Но трябва да приемем, че е изгубил удивителната си дарба да прониква през най-сложните защитни стени на света.

— Значи с тайното ни оръжие е свършено, така ли?

— Така изглежда.

— Кой знае за неговото съществуване?

— Само няколко души, госпожо премиер. От съюзниците — Белият дом и неколцина много високопоставени американци. От отсамната страна на океана — вие, двама-трима министри и няколко висши ръководители на разузнаването. Всички сме положили клетва да пазим тайна и го правим. Едва ли ще има изтичане на информация, ако прекратим съществуването на този център и хората се върнат в съответните си служби. Що се отнася до Кремъл, почти съм убеден, че ще гледат повече да не дърпат лъва за опашката.

— Ами Дженингс? Семейството сигурно е в пълен хаос.

— Според мен госпожа Дженингс иска да се омъжи повторно. Предлагам всички да подпишат декларация за неразпространение на информацията и да се отделят средства за осигуряване на работа на Люк, както и за образованието на Маркъс, плюс обезщетение за пролетта и лятото, през които ги бяхме ангажирали.

— Добре, Ейдриън. Разчитам на вас да уредите въпроса. Накратко, това изобщо не се е случвало или поне няма нищо общо с правителството на нейно величество.

— Разбрано, госпожо премиер.

 

 

Прекратяването на операцията щеше да стане изключително дискретно. С разрешение на министър-председателката сър Ейдриън нареди на доктор Хендрикс в планинския замък да започне разформироването на компютърния център и връщането на персонала в Челтнам.

Както беше предвидил Уестън, Сю Дженингс и капитан Хари Уилямс решиха да се оженят. Тя щеше да стане офицерска съпруга и да използва парите от продажбата на къщата в Лутън, за да купи семеен дом край Херефорд, близо до базата на СВВС.

Сю каза на двамата си сина какво е решила. Те и без това се разбираха добре с Хари Уилямс. Маркъс понесе философски перспективата за преместване в поредното училище, тъй като му оставаха още две години до матура. За нейна изненада дори Люк прие решението. Най-резките промени в поведението му, резултат от синдрома на Аспергер, като че ли отслабваха. Той искаше само компютърната си стая, където да играе на своите киберигри, и вече явно не можеше да всява хаос в бази данните на приятели и врагове.

Преди компютърният център в шотландския замък окончателно да бъде разформирован, доктор Хендрикс трябваше да реши още един проблем. Той все още разполагаше с информацията, получена след последния триумф на Люк — кодовете за достъп до самото сърце на севернокорейската ракетна програма. В Пхенян още не подозираха за тяхното разкриване. Ученият остави решението на сър Ейдриън.

 

 

Старият разузнавач беше преживял седем забележителни, но уморителни месеца. Лондон му бе омръзнал — шумът, стресът, бензиновите изпарения, блъсканицата. Копнееше за вилата си сред непокътнатата природа на Дорсет. Една съседка се грижеше за шпаньола му. Той обаче искаше пак да се разхожда из гората с кучето си, да живее сред книгите и спомените си, огънят да бумти в камината през зимните вечери. Ала му оставаше да свърши още нещо, преди да напусне столицата.

Великобритания все още можеше скришом да овладее насочващите системи на севернокорейската ракетна програма. Уестън реши, че ще е жалко да прахоса такъв шанс.

 

 

Същата есен севернокорейците изпитваха друга ракета. Не Хвасон-15, а по-малкия и по-стар Тепходон-2. Логиката им беше проста. Въпреки всичките си обещания Пхенян тайно продължаваше работата върху „смаляването“ на ядрените бойни глави в неизвестни изследователски лаборатории, скрити дълбоко под земята. Демонстративното разрушаване на полигони на повърхността целеше да осигури търговските отстъпки на САЩ.

След катастрофалния провал на Хвасон-20 бяха решили да усъвършенстват из основи по-стария Тепходон и да му монтират по-малката атомна бойна глава, когато е готова. Публично се съобщаваше, че четиристепенната ракета е предназначена само за космически изследвания, затова и нямаше бойна глава.

Изстреляха я от Мусуданри, за да не пораждат подозрения. И преди бяха използвали тази площадка за обикновени ракети.

Най-новата Тепходон се държеше идеално… отначало. Издигна се без проблеми в стратосферата. По план трябваше да я напусне, да навлезе в екзосферата и да завие на изток към Японско море. След като прелетеше над японския остров Хокайдо, горивото й щеше да свърши и ракетата щеше да падне в западната част на Тихия океан. В най-високата точка на издигането й обаче нещо се обърка. Тя се разтресе, наклони се и се завъртя на запад. Към Китай.

Учените пред редиците компютри в Мусуданри трескаво въведоха команди, за да върнат Тепходон в заложения й курс. Сензорите не реагираха. Когато стана ясно, че ракетата е неконтролируема, те отчаяно се опитаха да задействат кодовете й за самовзривяване. Тя продължи да лети, затрепери, наклони се и започна да пада.

Сгромоляса се в пуст район, предизвика страшна експлозия и образува огромен кратер, но нямаше човешки жертви и не бяха нанесени почти никакви щети освен десетината поразтърсени селски къщи точно на север от Пекин. Китайските отбранителни радарни системи обаче се задействаха и беше обявена тревога. В кабинета на президента Си Дзинпин в пекинския Забранен град първо се получи информация за тревогата, а после и за нейната отмяна.

По случайност същата сутрин в три севернокорейски провинциални града избухнаха бунтове. Изнемогващи от глад граждани нападнаха хранителните магазини на привилегированото малцинство. Преторианската гвардия се намеси с жестоки репресии, но неколцина генерали наредиха на своите части да останат в казармите. Доклади за тези събития стигнаха до Пекин, включително за това, че севернокорейците от няколко седмици били засипвани с брошури, носени от хелиеви балони, които долитали от юг с есенните ветрове.

Президентът Ким Чен Ун се оттегли в укрепената си луксозна резиденция на Уънсанския залив. Всички входове се охраняваха от цяла дивизия свръхверни президентски гвардейци.

Една седмица след падането на ракетата елитни китайски морски десантници дебаркираха на западния бряг на Корейския залив. Никой не се опита да ги спре. Частите на севернокорейската армия бяха съветвани с повтарящи се съобщения на корейски по всички радиовълни, които използваха, да останат в казармите си заради собствената им безопасност, и повечето го направиха.

За севернокорейския диктатор настъпваше моментът на Чаушеску, за който покойният му баща бе споменал в разговор с Кондолиза Райс — моментът, в който множеството крепостни с промити мозъци престава да ръкопляска и започва да дюдюка.

След седмица той напусна крепостта на Уънсанския залив като арестант. Фотографски дронове, излетели от два американски военни кораба до южнокорейското крайбрежие, излъчиха събитията до целия свят.

 

 

Минаващите край един замък в шотландските планини, една вила в Дорсет и в близост до базата на СВВС при Херефорд чуваха чести изстрели. Сезонът на фазаните беше в разгара си.