Фредерик Форсайт
Лисицата (18)

18.

Често се смята, че тъй като Северна Корея се самообявява за комунистическа държава, там не може да има религия и всички трябва да са пълни атеисти. Само че не е така. Народнодемократичната република е дълбоко религиозна и набожността на всички граждани е задължителна.

Разликата с традицията е, че по закон всеки севернокореец е длъжен да почита трима смъртни богове — един жив и двама мъртви. Това са тримата Ким — дядото, бащата и синът. Портретите на двамата покойници, Ким Ир Сен и Ким Чен Ир, са задължителни за всеки дом. Те висят на стената така, както разпятието — в къщата на набожни католици. Правят се редовни проверки, за да се гарантира, че портретите са закачени на видно място и са обект на почит.

Реверните значки на живия бог Ким Чен Ун също са масови. Всяко негово споменаване без званието „маршал“ се наказва. Всяка лична облага идва от него.

Както във всички религии, за укрепване на националната вяра са съчинени легенди. В Северна Корея една от тях е свързана със светостта на планинския връх, където се твърди, че бил роден вторият Ким, синът на Основателя. Върхът се казва Пектусан.

Това е спящ вулкан, разположен в северозападния край на страната, на север от Жълто море и Корейския залив, точно до границата с Китай. Тъкмо там режимът беше избрал да построи свръхсекретния ракетен силоз за все още разработваната Хвасон-20.

Под ръба на кратера е скромната дървена колиба, уж родно място на Ким номер две. Целта на легендата е да „докаже“, че този Ким е от скромен, но свят корейски произход, издигнал се е благодарение на собствените си качества и затова е достоен да го почитат като жив бог. Всичко това са глупости, естествено.

Вторият Ким всъщност е роден в Сибир, в пълна безопасност под закрилата на Сталин, където баща му командвал военна част от китайски и корейски емигранти. Детството му всъщност е преминало в изключително комфортна обстановка. И след разгрома на Япония през 1945-а тъкмо кръвожадният Сталин на практика създал Северна Корея и наложил Ким Ир Сен за неин комунистически диктатор. Със съветска подкрепа последният започнал Корейската война.

Тъй като Пектусан е свята земя, достъпът там е забранен за севернокорейския народ и върхът изцяло е окупиран от армията. Така изкопните дейности остават в тайна. Те до голяма степен са извършени на ръка от хиляди роби, идващи от многобройните концлагери. Никой не знае колко работници са умрели от преумора, недохранване, болести и измръзване през ледените зими, траещи на върха по пет месеца в годината.

Генерал Ли разкри всичко това на американците, но не бяха взети съответните мерки. Опитите за установяване на конструктивен диалог с третия Ким упорстваха, с безнадеждната цел доброволна денуклеаризация на Северна Корея в замяна на търговски отстъпки под формата на западни дарения — храни и нефт. Успоредно с това продължаваше производството на Хвасон-20. Накрая останаха да липсват само онези жизненоважни двигатели от Русия.

Зимният студ подрани в Москва с типичния признак — пронизващи ветрове от източните степи, — предупреждаващ за настъпващия мраз, докато по-голямата част от Европа още се радваше на късното лятно слънце.

На уединен коловоз зад Ярославската гара подготвяха извънредно секретна композиция. Транссибирската железопътна линия е известна, но само един от няколкото й маршрута води директно от Москва до Пхенян, без изобщо да навлиза в монголска и китайска територия. Този маршрут се обслужва от самите севернокорейци. Секретната композиция на коловоза беше точно такава.

Сцената напомняше нещо от Толстой. Облаци дим обгръщаха грамадния локомотив. На дълги отсечки от най-голямата железопътна мрежа в света, близо шест хиляди и петстотин километра в седем часови зони, няма дизелови и електрически локомотиви. Все още се използват парни машини, които се движат с въглища.

За преодоляване на някои стръмни склонове и в случай на повреда далеч от населено място имаше два огромни локомотива, украсени с кръстосаните знамена на Русия и Северна Корея. Персоналът се състоеше от севернокорейци. Зад локомотивите и контейнерите с въглища бяха закачени три запечатани товарни вагона. Те съдържаха все още несглобените части на новите ракетни двигатели РД250 от Енергомаш. Верига от руски и севернокорейски охранители опасваше влака и не допускаше да се приближават външни лица.

Накрая бяха изпълнени абсолютно всички бюрократични изисквания, бяха удовлетворени абсолютно всички официални лица и композицията получи разрешение за потегляне. Железните колела с писък се завъртяха, бълващото пара чудовище напусна коловоза, подмина пътническите влакове с техните щуращи се човешки товари и пое на изток.

Онези, които са пътували по Транссибирската магистрала, ще потвърдят, че това не е най-комфортният влак на света. С него се возят само най-верните поклонници на железопътния транспорт.

В продължение на сякаш безконечни часове той преминава през всеобхватните руски гори от борове, лиственици и смърчове. Това е единствената гледка, минута след минута, ден след ден, за онези, които предпочитат да гледат през прозореца. Скуката е убийствена. В този конкретен влак имаше само охранители: покорни, невъзмутими, дисциплинирани, без нищо за четене, но явно неподатливи на досадата.

Във вагона на охраната имаше легла, на които мнозина прекарваха пътуването в дрямка. Имаше проста безвкусна храна, но поне в достатъчни количества, само по себе си цяло щастие. И чай — безкрайни чаши чай от неизчерпаем самовар. Никога няма да узнаем дали стражите бяха наясно каква страховита мощ охраняват и колко нестабилно е хиперголичното ракетно гориво в огромните контейнери. Но най-вероятно не бяха. Нямаха представа. Просто изпълняваха заповед и си вършеха работата.

Нощта преля в ден и после пак в нощ. Напуснаха европейска Русия, пресякоха Урал и навлязоха в родната си Азия. Бавно минаваха през зле осветени градове, обгърнати в облаци смог, и се насочваха към Екатеринбург, където през 1918-а в едно мазе било избито семейството на последния цар, макар че те нито го знаеха, нито ги интересуваше.

Дните и нощите се нижеха бавно. Сибирският студ стягаше като в менгеме бездънните гори. Пещта поглъщаше въглища, локомотивът ревеше, водата кипеше, буталата се движеха, колелата се въртяха.

Минаваха през градове с имена, които севернокорейците не можеха нито да прочетат, нито да произнесат: Новосибирск, Красноярск и Иркутск, където през 1960-а бяха свалили шпионския самолет Ю-2 на американския пилот Гари Пауърс. Тук охранителите видяха през прозорците огромно езеро — Байкал, най-дълбокото на света. Охранителите не знаеха и това.

На юг се простираше Монголия, но те не пресякоха границата. Не можеха да рискуват евентуалното конфискуване на този товар, нито дори неговата проверка. После страната на юг стана Китай, но релсите продължаваха през Русия. Дойде и отмина Хабаровск и най-после завиха на юг към границата с родината им. Покрай тях се плъзна Владивосток и накрая влакът спря.

Но това беше просто Туманган, гарата на руско-корейската граница. Въпреки че бяха дежурили на смени в продължение на седем денонощия, локомотивните бригади бяха изтощени. Смениха ги с нови. Ако беше пътнически и возеше онези малцина западни туристи, които се отправяха на това пътешествие, влакът щеше да продължи и да измине последните няколкостотин километра до столицата.

Само че този специален товар имаше специално местоназначение. Връх Пектусан се намираше на много километри от главната линия Пхенян-Москва. Щяха да отклонят композицията и да прехвърлят товара на друга линия. На граничната гара гъмжеше от агенти на тайната полиция — Министерството на държавната сигурност.

След смяна на локомотива композицията потегли през устието на река Туманган, после зави на запад към вътрешността, където се намираше свещеният връх и секретният силоз, криещ Хвасон-20 от любопитни очи.

Маршалът научи новината в пхенянския си дворец и грейна от щастие. Неговото двуличие беше успяло. Стремящият се към разведряване президент на Юга Мун пращаше хуманитарна помощ от царевица, пшеница и ориз. Южна Корея се радваше на добра реколта и имаше предостатъчно излишъци, които можеше да дари. До една седмица той, Любимият ръководител, щеше да се превърне в истинска световна термоядрена сила.

Сър Ейдриън беше абониран за няколко специализирани списания за международни отношения и разузнавателни анализи, които имаха ограничено разпространение. В едно от тях прочете за някой си Сон Джи Уей, за когото никога не беше чувал. Гостът щял да изнесе лекция за Корея. Очаквала се малобройна публика. Въпреки това пенсионираният разузнавач реши да се срещне с него.

Господин Сон беше имал необикновен живот. Роден в Северна Корея преди петдесет години, когато бил едва десетгодишен, родителите му избягали в Китай и оттам — на Запад. Но така изгубили сина си, който бил заловен от полицията и след няколко седмици — изхвърлен на улицата.

Здравата власт на тримата Ким над народа отчасти се крепи и на безпощадното наказание за целите семейства на бежанците. Ако някой се опита — камо ли ако успее — да избяга в чужбина, арестуват всичките му близки, родители, братя и сестри, деца, и ги пращат в концлагери. Престъпление е дори самото желание да избягаш.

След освобождаването си детето се присъединило към така наречените „пърхащи лястовички“ — безпризорни хлапета, които спели по улиците, ровели из боклуците за храна и не ходели на училище. Това било далече от столицата, тъй че туристите не ги виждали. На осемнайсет години Сон също се опитал да се измъкне през китайската граница, пресякъл я една безлунна нощ, но след два дни го хванали да краде храна. По онова време китайските власти връщали бежанците обратно в Северна Корея. Осъдили го на доживотен трудов лагер. Там го подложили на изтезания и побой и го пратили да работи. Мъчил се единайсет години, преди да успее да се спаси.

Този път имал трима спътници и отново се насочил на север към границата с Китай, вместо към южнокорейската граница, Демилитаризираната зона, или ДМЗ, далеч на юг. ДМЗ изобщо не е демилитаризирана, а е най-опасната граница на света: всъщност две граници, разделени от ивица, широка километър и половина и осеяна с противопехотни мини, стражеви вишки и картечни гнезда. Малцина успяват да избягат на юг.

Четиримата стигнали в Китай. Единият от тях бил работил там и добре знаел китайски. Другите трима си държали устите затворени, докато другарят им ги уреждал да пътуват с камиони и в товарен вагон на бавно движещ се влак. Навлизали все по-навътре в Китай и се отдалечавали от границата с нейните многобройни патрули. После завили на юг и накрая се добрали до Шанхай.

Много отдавна е минало времето, когато Шанхай е бил рибарско село. Днес той е просто гигантски. Километричните му докове, кейове и пристани приютяват всевъзможни търговски кораби. Повечето са големи контейнеровози, но още има и каботажни кораби и те открили един, който плавал за Южна Корея през Източнокитайско море.

Скрили се под брезентовото платнище на спасителна лодка. Когато в открито море ги намерил един от моряците, го убедили да върне платнището обратно и да не ги издава. Полумъртви от глад, четиримата слезли на брега в Пусан, Южна Корея, и поискали убежище.

Сон Джи Уей бил умен. Възстановил здравето си и си намерил работа, с която си изкарвал прехраната. Десет години по-късно започнал борбата, като използвал спестяванията си и известна финансова подкрепа от Южна Корея. Създал движението „Без вериги“.

Когато се срещна с Уестън след лекцията си, той обясни на сър Ейдриън какво върши.

В основата на озадачаващото покорство на широките народни маси в Северна Корея, каза Сон, било тяхното пълно неведение за всичко случващо се във външния свят. Изолацията на родината и живота им от всичко навън била тотална.

Нямали радио, за да слушат чужди предавания, нито телевизори и айпади. От сутрин до вечер, а после и до зори, и така през целия им живот, ги заливала правителствена пропаганда. Без никакви примери за сравнение, те смятали живота си за нормален, а не безкрайно извратен.

Около един милион от двайсет и три милионното население били привилегированите, които живеели сравнително добре. Те не страдали от периодичния глад, в резултат на който по улиците се образували камари от трупове, защото оцелелите били прекалено слаби, за да погребват мъртвите. Цената била пълна и абсолютна вярност към династията Ким.

Двайсетина процента от гражданите, включително деца, били доносници, подпомагани от около едномилионна тайна полиция, постоянно бдяща за намеци за предателство или неподчинение.

— Те може да се променят… и ще се променят, ако им бъде обяснено колко прекрасен може да е животът на свобода — каза господин Сон. И неговата задача била да се опита да ги информира.

Той разполагал няколко доброволци край границата в очакване на южен вятър. После пускали малки хелиеви балони с писма и снимки, описващи живота в Южна Корея. Балоните отлитали на север, издигали се и когато накрая се спуквали, писмата падали на земята. Въпреки че било престъпление да ги четат, той знаел, че мнозина се престрашават.

Сър Ейдриън си спомни историята за вече покойния Ким Чен Ир и тайния му страх от „момента на Чаушеску“, когато хората престанат да ръкопляскат и един подир друг започнат да дюдюкат.

— Какво ви е нужно, за да разширите дейността си? — попита Уестън.

Господин Сон сви рамене и се усмихна.

— Финансиране. Движението „Без вериги“ не получава материална помощ нито от южнокорейските власти, нито от чужбина. Балоните и хелият струват пари. Ако разполагам със средства, дори бих могъл да помисля дали да сменя балоните с дронове. Те ще се връщат невредими и могат да се използват пак. Многократно. Дроновете могат да носят малки евтини възпроизвеждащи устройства с батерии. Живото слово и движещите се образи са много по-въздействащи, по-убедителни. Севернокорейците могат да видят истината за живота в Юга. Свободата, човешките права, възможността да говориш каквото мислиш и каквото искаш. Но всичко това е много далеч в бъдещето.

— И смятате, че вашите някогашни съграждани могат да се променят, така ли? Да въстанат? Да се вдигнат?

— Не веднага — призна господин Сон. — И това няма да са широките народни маси. Също като в Румъния преди години, това ще са генералите, които виждате да се подмазват на дебелака. Те всъщност управляват машината за репресии и поробване. Тях ги устройва да живеят в разкош и спокойствие. В момента боготворенето на Ким им дава възможност да го правят.

— Не забравяйте и възрастовия фактор — продължи той. — Старостта е на почит в корейското общество. Цялото висше командване се състои от хора, които биха могли да са бащи на Ким. Те не обичат да се отнасят към тях с презрение. Бягството на генерал Ли сериозно ги е потресло. Затова Ким трябва да нанася удари и да го прави непрестанно. И му го позволява фактът, че Западът е толкова лековерен и смята, че някой ден Ким ще се откаже от всичките си ядрени оръжия. Така че генералите ще стоят до него… докато не се появи заплаха за самите тях. Тогава ще го свалят, като генералите в Румъния.

— Убедителен сте, господин Сон — каза сър Ейдриън. — Самият аз не мога да ви помогна. Но май познавам човек, който може.

Той не се съмняваше, че свръхобремененият британски данъкоплатец не бива да бъде товарен с поредния принос към чужда кауза, но не лъжеше, че се сеща за евентуален спонсор.

Никога няма да узнаем какво всъщност се е объркало в сърцето на свещения връх Пектусан през онзи септемврийски ден.

Ракетата Хвасон-20 се издигаше от дъното на силоза си. Наистина беше огромна. Част по част и с огромно внимание бяха монтирали новия двигател РД250. Още по-внимателно бяха заредили крайно нестабилното гориво, хиперголичния пропелант, който щеше да я пренесе над половината планета. Още нямаше термоядрена бойна глава и изработените от високояка стомана врати към небето още бяха затворени.

Но всички системи трябваше да бъдат изпитани. И нещо се обърка тъкмо по време на изпитанието. Теоретично не можеше да се повреди нищо. Включването и изключването на веригите, проверката на връзките, за да е сигурно, че няма да се издънят в момент на нужда — това не трябваше да е опасно.

Взривът пръсна свещения връх на парчета. В сравнение с него планираните експлозии в „Пунгери“, толкова жадно проследени от медиите и американските наблюдатели, приличаха на празнични фойерверки.

На Пектусан нямаше чужденци. Но севернокорейските генерали бяха там, в бункерите си. Бяха дошли да присъстват на триумф. А сега с олюляване се запътиха обратно към своите лимузини, като изтупваха праха от униформите си.

Няколко различни сеизмографа много далеч оттам отчетоха трус някъде в северната част на Корея. Локализираха източника като единствения вулкан в тази част на света. Учените заключиха, че е забоботил връх Пектусан. Но той не трябваше ли да е спящ?

Външният свят, хората, които наблюдаваха екраните на сеизмографите, можеха само да гадаят защо един уж спящ вулкан внезапно се е събудил. В пхенянския дворец на маршала нямаше чудене, само забавяне.

Генералите, които бяха присъствали на катастрофата, се върнаха в столицата с лимузините си, след като бяха профучали през села с измършавели от недохранване селяни, които ги посрещаха с овации, защото не смееха да направят друго. Щом пристигнаха, никой от тях не посмя пръв да съобщи новината. Едва след като дебелият диктатор повтори въпроса си, един от тях призна, че имало „проблем“. Когато се разкриха всички подробности, клетият вестоносец изгуби и работата, и свободата си. Пратиха го в трудов лагер.

В това общество е позор да крещиш от гняв, но все пак маршалът закрещя. И крещя цял час. Придворните ужасено избягаха. Когато се успокои, той поиска да му доложат и най-малката подробност и после нареди да проведат пълно разследване за причините. Анализите на останките щяха да установят, че повредата вероятно е била в доставения от Русия двигател РД250, някакъв производствен дефект, предизвикал искра. Така или иначе, горивото се беше възпламенило. Но до тези разкрития имаше няколко седмици.

Междувременно маршалът знаеше само, че рискованата му игра се е провалила. Увенчана с най-смъртоносната термоядрена бойна глава от неговия арсенал, ракетата Хвасон-20 трябваше да го превърне в истинска ядрена сила, канена на най-елитните срещи на върха. А сега неговите учени му казваха, че щяло да отнеме години и астрономически суми, за да построят нова ракета и нов силоз в друга планина.

И тогава той повика руския посланик, който си тръгна с пребледняло лице.