Фредерик Форсайт
Лисицата (5)

5.

Започваше прекрасна пролетна утрин. Слънцето се издигаше в безоблачното синьо небе. Ранобудниците из крайбрежните градове и села в Североизточен Кент вече бяха станали и се разхождаха край морето с кучета, бинокли и фотоапарати. Грамадният сив силует на крайцера се плъзгаше от север през Па дьо Кале. Светът го следеше по напълно автоматични видео медии.

В красивото крайбрежно градче Дийл, отделено от почти видимата плитчина Гудуин с малка плавателна лагуна, в която тамошните рибари вадят черни морски миди и обикновени криви раци, местните жители закусваха до гледащите към морето прозорци на домовете си, без да подозират за носещото се към тях чудовище.

Капитан Денисович и неговите офицери стояха зад пултовете си на мостика и наблюдаваха отвисоко пръскащите се пред тях по-малки съдове. На огромен екран в далечна Москва Вожда също следеше предаването на живо, излъчвано от самолет, нает от държавната телевизия РТ (по-рано Раша Тудей), който кръжеше над кентския бряг.

„Нахимов“ започна да завива надясно и рулевият моментално коригира курса. Крайцерът продължи да се насочва към брега.

Вперили погледи напред над носа, офицерите и моряците видяха пъстрите къщи на Дийл. Оборотите на ядрените турбини в машинното отделение започнаха да се увеличават. Главният механик реши, че заповедта идва от мостика.

— Пет градуса наляво! — заповяда капитан Денисович на рулевия, който вече почукваше по дисплея, за да направи корекцията. Носът на кораба подскачаше през Дийл и скоростта се увеличаваше. „Нахимов“ просто отказа да се подчини на командата. Щурманът избута рулевия и зае мястото му. После светкавично въведе нужните корекции. Не се случи нищо.

На север в Мурманск адмиралът, командващ Северния флот, смаяно се вторачи в заемащия цяла стена телевизионен екран.

— Поеми управлението! — извика той. Пръстите на стоящия до него техник полетяха по пулта. Щом уредите на „Нахимов“ даваха дефект, Мурманск щеше да поеме управлението и да поведе кораба по определения му курс. Руската техника не можеше да се провали.

В Нортуд един млад офицер от Кралския военен флот се взираше в дисплея си и пръстите му даваха нови заповеди на руския кораб. По лицето му се стичаха капки пот. Зад него четирима адмирали напрегнато наблюдаваха телевизионния екран.

— По дяволите — промълви единият от тях.

В Москва дребосъкът с ледени очи, който управляваше най-голямата държава на света, още не разбираше, че нещо не е наред. Той не беше моряк. Пъстрите фасади на къщите в Дийл не трябваше да се точно пред носа. Трябваше да са доста по-надясно. Пред него трябваше да има километри искряща морска повърхност.

При отлив меките лепкави пясъци на Гудуин се виждат точно под повърхността на Ламанша. При прилив те са на три метра дълбочина. „Адмирал Нахимов“ газеше почти на десет метра. В 9:00 часа по Гринуич ядрените двигатели на дългия двеста петдесет и два метра и тежък 24 300 тона крайцер го изтласкаха с висока скорост върху плитчината Гудуин пред очите на целия свят.

Разположени дълбоко под кърмата, двете грамадни витла го избутаха напред и носът му се издигна във въздуха. Уредите в машинното отделение бяха включени на „пълен назад“, но тази команда не стигна до задвижващите валове. Човекът в Кремъл чак сега осъзна, че се е случило нещо много лошо. Сам в кабинета си, той закрещя от ярост.

Когато „Нахимов“ най-после спря напълно, бордовите системи отново се активираха. Всичко работеше идеално. Двигателите превключиха на „пълен назад“ и витлата се подчиниха — постепенно спряха и се завъртяха в обратната посока. В Гудуин няма скали и пясъкът е мек, но лепкав. Предната половина на крайцера беше заседнала дълбоко и не помръдваше. След половинчасови напразни усилия капитан Денисович угаси турбините.

 

 

Стотиците милиони зрители по света бяха изумени. Жителите на Запада се събудиха, включиха телевизорите си и сцената с неподвижния „Адмирал Нахимов“ изпълни екраните им. Когато вестта се разпространи, жителите на Изтока напуснаха бюрата си и се стълпиха край телевизорите, за да се включат във възбудените обсъждания. Никой не можеше да го проумее. И все пак се беше случило!

В Русия разследването започна след броени минути. От кабинета на Вожда към Мурманск потекоха безброй въпроси, но щабът на Северния флот не можеше да даде логично обяснение.

Във Вашингтон бяха събудили президента и той гледаше репортажите по всички телевизионни канали. После почна да туитва. Освен това позвъни на Марджъри Греъм в Лондон.

Тя се опитваше да се свърже със сър Ейдриън. Уестън се прибираше от Нортуд в апартамента си до Адмиралтейската арка. Беше бодърствал цяла нощ, тъй като бе трябвало да овладее управлението на един руски крайцер. В Чандлърс Корт доктор Джеръми Хендрикс следеше екраните в компютърната зала и тихо псуваше.

В друго крило на сградата дълбоко спеше тийнейджърът, предоставил кодовете, които бяха направили възможно хакването. Всичко това изобщо не го интересуваше.

 

 

Киберспециалистите в Мурманск докладваха в Кремъл след по-малко от едно денонощие. Не ставаше въпрос за дефект. Оказваше се, че въпреки немислимо малката вероятност, тяхната система просто е била хакната и в продължение на седем жизненоважни минути е била под контрола на неизвестен злосторник.

Гласът от кремълския кабинет не прояви снизхождение. Бяха го уверявали, че тяхната технология е непробиваема — вероятността за хакване била едно на един трилион. Щяха да последват множество уволнения и даже подвеждане под отговорност за престъпна небрежност.

Техническите специалисти в Мурманск се заеха да подготвят мащабната операция по измъкването на неподвижната стоманена грамада от пясъчната плитчина. Базираните в Москва държавно контролирани медии, които до обяд дори не бяха съобщили за случая, се опитваха да измислят някакво обяснение, макар и за пред хрисимата руска публика. Мълвата се разпространяваше — влиянието на интернет не може дълго да се възпира даже в диктатури.

Човекът, който ръководеше външното разузнаване на Руската федерация, стоеше пред големия прозорец на кабинета си на седмия етаж в Ясенево, който гледаше към брезовата гора долу. В далечината пролетното слънце се отразяваше в кубетата на катедралния храм „Св. Василий“ на Червения площад. Той знаеше, че ще му позвънят. Потърсиха го по обед в деня след злополуката. Евгений Крилов нямаше съмнение кой е отсреща. Това беше червеният телефон. Той пресече стаята и вдигна на второто иззвъняване. Изслуша краткото нареждане и поръча да му приготвят колата.

 

 

Подобно на скромния англичанин, който в момента се настаняваше в едно лондонско апартаментче, Крилов беше разузнавач от кариерата, започнал службата си още по комунистическо време. И него го бяха забелязали заради качествата му още в университета и го бяха подложили на подробни разпити преди да го приемат в КГБ.

Негов набор беше човекът, на чието позвъняване в момента се отзоваваше, бившият таен агент, издигнал се до господар на цяла Русия. Заради способността на Евгений Крилов да учи чужди езици, го бяха назначили в Първо главно управление (външен шпионаж), което се смяташе за най-елитно.

След това служи в три посолства, две от които във вражески столици: Рим и Лондон. Знаеше прилично италиански и идеално английски. Също като Вожда, когато настъпи моментът, той без колебание се раздели с комунизма, понеже отдавна виждаше многобройните му недостатъци. Ала никога не изгуби любовта си към Майка Русия.

Въпреки че все още нямаше представа как се е случила катастрофата в плитчината Гудуин, нито кой стои зад нея, по ирония на съдбата двамата с англичанина и преди бяха кръстосвали шпаги през дългите си кариери в шпионажа.

Както винаги, зилът на Крилов влезе през Боровицката порта, отворена само за най-високопоставените ръководители на страната. Въпреки че в лимузината не можеше да се вози незначителен служител, фанатично преданите охранители от Федералната служба за охрана я спряха и го огледаха през прозорците. После вдигнаха бариерата и дадоха знак на шофьора да продължи.

Вожда има три кабинета. В големия външен посреща делегации, докато по-малкият вътрешен е функционален, работен, с кръстосани знамена зад бюрото — руския национален флаг и черния двуглав орел. Почти никой не влиза в най-малкото и най-вътрешно помещение, където са личните семейни портрети. Тъкмо там обаче приеха Крилов.

Човекът, който напълно контролираше бандитския режим на новата Русия, беше пребледнял от ярост. Почти се задъхваше от възбуда.

Крилов го познаваше добре. Двамата не само бяха на една възраст, но и кариерите им се бяха развивали успоредно. Той знаеше, че Вожда така и не е могъл да преглътне разпадането на онази Руска империя, СССР, съпътствало управлението на Михаил Горбачов, на когото никога нямаше да прости. Беше гледал как Вожда кипи при рухването на Съветския съюз и се черви от срам заради опозоряването на любимата му Майка Русия. Не той бе предал комунизма, а обратното — комунизмът беше предал неговата родина. Вожда се завърна от Дрезден точно преди Германската демократична република да изчезне след обединението й със Западна Германия. Изкатери се по етажите на бюрократичната структура, която командваше родния му Санкт Петербург, после се прехвърли в Москва. В столицата свърза кариерата си със звездата на Борис Елцин и постепенно се превърна в незаменим помощник на дъртия пияница.

Не беше тайна, че той не изпитва никакво уважение към остаряващия алкохолик, но можеше да го манипулира до такава степен, че когато се оттегли, за да умре в мир, Елцин го назначи за свой наследник.

По време на Елциновото управление сегашният бос гневно беше наблюдавал как ограбват всички природни ресурси на родината му, как корумпирани чиновници ги предават на авантюристи и бандити. Но тогава не можеше да се направи нищо. Когато се добра до президентския пост, вече беше научил и проумял трите крайъгълни камъка на властта в Русия. Те не се бяха променяли още от епохата на царете.

Майната й на демокрацията. Тя беше преструвка, измама, пък и руският народ всъщност не я желаеше. Трите стълба на властта бяха държавата с нейната тайна полиция, мегапарите и подземният свят на престъпността. Изгради съюз от тях и ще можеш вечно да управляваш Русия. Вожда така и стори.

Чрез Федералната служба за сигурност, както сега се казваше тайната полиция, можеше да арестуваш и осъдиш всеки, който ти се изпречи на пътя. Такава власт означаваше, че ще спечелиш всякакви избори, дори да се наложи да ги фалшифицираш, че медиите ще правят и публикуват каквото им се нареди, че Думата, парламентът, ще гласува всеки закон, който му заповядаш. Добави въоръжените сили, полицията и съдебната система, и страната е твоя.

Що се отнасяше до втория крайъгълен камък, той лесно се справи с мегапарите. Гневният бивш таен агент може и да беше кипял, виждайки как ограбват природните богатства на отечеството му и как след това се образува мрежа от петстотин олигарси мултимилионери, но не се поколеба да се присъедини към тях. Евгений Крилов знаеше, че стои до най-богатия човек в Русия, а може би и в целия свят. Никой не можеше да върти какъвто и да е бизнес в страната, без да плаща процент на върховния бос, макар и чрез сложна система от фиктивни фирми и подставени лица.

А третият фактор, безмилостните „законни крадци“, това алтернативно общество съществуваше от времето на царете и всъщност беше управлявало отвътре трудовите лагери, страховития Гулаг. През посткомунистическата епоха „ворм в законе“ бяха създали големи печеливши клонове в повечето градове на развития свят и особено в Ню Йорк и Лондон. Те бяха много полезни за „мокри поръчки“, послушно извършване на насилствени актове когато и където се налагаше. („Мокротата“, естествено, означава човешка кръв.)

Нарежданията на Вожда бяха кратки. Нямаше нужда да споменава името „Адмирал Нахимов“.

— Не е било злополука, нито технически дефект. Било е саботаж. Това е пределно ясно. Извършителят — и аз подозирам нашите врагове във Великобритания — подложи родината ни на страшно унижение. Цялата планета гледа как нашият кораб е заседнал в английската плитчина. Трябва да има възмездие. Възлагам го на теб. Имаш три задачи.

Погледна го твърдо.

— Установете кои са извършителите. Открийте ги. И ги премахнете. Свободен си.

Крилов беше получил заповедите си. Докато най-големите влекачи в руския военен флот и в корабния свят получаваха нареждане или биваха наети да отплават за Ламанша, той потегли обратно към Ясенево, за да организира „хайката“.

* * *

Почти нищо в шпионажа не е толкова просто, обаче Крилов извади късмет. Когато новите заповеди започнаха пътя си надолу по етажите в Ясенево, един наблюдателен архивист си спомни незначителна новина от Вашингтон. Преди няколко седмици американските власти кой знае защо бяха отправили към Великобритания искане за екстрадиране на компютърен хакер. Броени дни по-късно, също без да посочат причина, Съединените щати бяха оттеглили искането си. Можеше и да не е нищо, каза си Крилов, но дори в света на разузнаването, някога описан от ветерана от ЦРУ Джеймс Енгълтън като „пустиня от огледала“, две и две пак правеше четири. Двама сериозни компютърни хакери за един месец?! Той поиска сводката.

Към информацията от Министерството на правосъдието можеше да се добави съвсем малко, но доскоро издирваният извършител се казваше Люк Дженингс и идваше от Лутън.

Евгений Крилов разполагаше с две агентурни мрежи във Великобритания. Едната беше официална, мрежата в руското посолство или поне останките от нея след опустошителното експулсиране в резултат на аферата „Скрипал“. В момента течеше нейното възстановяване. Тя се оглавяваше от наскоро назначения Степан Кукушкин, легендиран като заместник търговски съветник, макар че това сигурно не заблуждаваше никого.

Другата мрежа се състоеше от „нелегални“ или „законсервирани“ агенти, които се представяха за британски граждани и перфектно говореха английски. Агентът, който я ръководеше, държеше магазин в лондонския Уест Енд под името Бърк. Всъщност се казваше Дмитрий Волков.

Законсервираните агенти най-общо се делят на две категории. Някои са родени и отраснали в страните, които сега са готови да предадат. Те лесно минават за тамошни, понеже са тъкмо такива. Що се отнася до мотивите им, те биват няколко.

През Студената война мнозинството от предалите своята родина западняци бяха убедени комунисти, чийто копнеж да видят триумфа на комунизма в целия свят стоеше над всякаква преданост към страната, в която живееха. Хората от отсрещната страна на Желязната завеса, които бяха готови да работят за Запада, почти винаги го правеха заради пълното си разочарование, прераснало в омраза към комунистическите диктатури, в които бяха родени. Имаше и други мотиви: алчност, негодувание от отношението към тях, стремеж да си осигурят помощ за бягство и по-добър живот на Запад. На първо място обаче стоеше желанието да съдействат за събарянето на режима, който презираха. Те обикновено предлагаха еднократна услуга в замяна на помощ за бягство, но ги убеждаваха да останат като агенти, докато заслужат извеждането им от страната.

Втората категория се състои от съвсем друг тип патриоти, внедрени при огромна опасност за тях, които се представят за местни жители в държавата, обект на шпионажа, отлично познават нейния език и култура и живеят там, за да служат на обичаната от тях родина. Те се наричат „нелегални“ и също са „законсервирани“.

За използването им също има две възможности. Някои просто предават редовно информация, която стига до тях чрез работата им. Това обикновено не са особено важни сведения и тяхното добиване не представлява сериозна опасност. Но такива агенти трябва да се „обслужват“, тоест нуждаят се от постоянен канал, по който да предават информацията, за да стигне до разузнавателната централа на страната, на която служат.

Такава функция изпълняваше законсервираната агентка в американското Министерство на правосъдието, която беше забелязала, че Съединените щати без обяснение са подали искане до Великобритания за екстрадиране на британския тийнейджър Люк Дженингс от Лутън по обвинение в хакване на американски компютри с класифицирана информация.

Другата възможност е да поддържаш напълно незабележим агент, който може да се използва за еднократни операции — от време на време по някоя задача, малко детективска работа. Такова нареждане получи руският агент Дмитрий Волков в изпълнение на операцията, възложена от Крилов.

 

 

Два дни по-късно Волков — или господин Бърк — видя на обичайното място рекламна листовка от обичайната хартия. Тя съдържаше обичайните безобидни изрази, което означаваше, че го викат в Москва. Той затвори магазина си и потегли на изток, като се отклони през три различни държави, всички членки на Европейския съюз и страни по Шенгенското споразумение, с други думи, там всъщност не се извършваха гранични проверки. Волков пристигна като турист на летище „Шереметиево“ след цели двайсет часа път. В таксито на път за центъра той смени британския си паспорт с руския.

Инструктажът беше кратък и по същество. Той дори не ходи до Ясенево. Срещата се състоя в града, за да не го познаят негови бивши колеги, с които някога е работил в централата. Предпазливостта винаги си струва.

Крилов предаде на своя британски агент цялата информация, с която разполагаше. Мястото било Лутън, името на семейството — Дженингс, и един от тях бил компютърен маниак. Къде се намирал в момента той?

След едно денонощие Дмитрий Волков отново пое за Лондон. Нямаше нищо записано на хартия, абсолютно нищо не стигна до радиовълните и интернет.

По обратния път до Великобритания Дмитрий Волков, също стар шпионин и ветеран от едно време, размишляваше, че по ирония на съдбата, заради всички тези модерни технологии, тоталната сигурност днес изисква да прилагат старите методи, лична „среща“. Освен това Волков избра за тази операция четирима от двайсетимата законсервирани агенти, на които можеше да разчита.

Нито един от тези британски граждани нямаше да знае за другите трима. Всички щяха да контактуват лично с него чрез безобидни телефонни разговори.

Единият щеше да установи точно от кое семейство Дженингс е въпросният Люк и къде живеят те или къде са живели, ако са се преместили. После Волков щеше да предаде получената информация на агент Б. И толкова. Вторият агент щеше да поеме къщата. Ако се окажеше празна, агентът можеше да се представи за потенциален купувач и да разпита човека от фирмата за недвижими имоти и може би съседите. Третият щеше да проучи обществения живот на обекта. Четвъртият щеше да чака на разположение в хотелската си стая.

Изборът на четирима законсервирани агенти се дължеше на съображения за сигурност. Ако един и същи човек почнеше да задава въпроси из града, можеше да направи впечатление, в случай че към самия Люк Дженингс проявява интерес и британското контраразузнаване.

 

 

След два дни отседналите в различни хотелчета четирима агенти плъзнаха с различни коли из Лутън. Всички имаха едни и същи кратки инструкции: да действат бързо.

Агент А имаше задача да прегледа изборните списъци. Във Великобритания това е публичен регистър, който съдържа и адреси. Агентът докладва на другия ден. В Лутън живеели девет семейства на име Дженингс, но само в едно от тях имало Люк, осемнайсетгодишен младеж. Бил вписан в регистъра след последния си рожден ден. Живеел с родителите си. На посочения адрес имало трима гласоподаватели. Бащата Харолд, майката Сю, а сега вече и тийнейджърът.

Агент Б получи информация къде да отиде и мина с колата си край мястото. На двора видя стълб с обява, че къщата е за продан. Агентът посети фирмата за недвижими имоти и уговори оглед същия следобед.

По време на огледа стана ясно, че домът е тотално опразнен и професионално почистен. Нямаше стари пликове от писма, фактури или сметки, подсказващи къде се е преместило семейството. Докато не стигнаха до шкафа под стълбището. Агент Б настоя да надникне навсякъде и в малкото пространство встрани от антрето до отсрещната стена лежеше захвърлен голф пин. В тъмния шкаф сигурно преди бяха държали стикове за голф, хоби на бащата най-вероятно.

На другия ден пое агент В. Три голф клуба обслужваха Лутън. Руснакът позвъни от хотелската си стая в първия, но улучи десетката във втория. Разговорът беше напълно безобиден.

— Току-що се преместих в района на Лутън и искам да се свържа с един стар приятел, който живее тук. Той ми прати визитката си, ама каквото съм магаре, взех, че я изгубих. Обаче навремето ми беше споменал, че се е записал в страхотен голф клуб. Дали не е вашият? Приятелят ми се казва Харолд Дженингс.

— Имаме записан Харолд Дженингс, господине — отговори секретарката. — Може ли да е той?

— Да, той трябва да е. Бихте ли ми дали телефонния му номер?

Номерът беше на стационарен телефон, който се оказа изключен. Най-вероятно в напуснатата къща. Не че вече имаше значение. Агент В посети голф клуба.

Избра обедно време, поиска да се срещне със секретаря и попита дали може да се запише.

— Май ще извадите късмет, господине — отговори приветливият служител. — Обикновено нямаме никакви свободни места, обаче наскоро се разделихме с неколцина членове. Единият замина за великата деветнайсета дупка на небето, а другият, струва ми се, емигрира. Елате да ви заведа в бара, докато отида да проверя.

В претъпкания бар цареше приповдигната атмосфера. От осемнайсетата дупка прииждаха членове по двама или четирима, оставяха екипировката си в съблекалнята и си поръчваха по чашка преди обяд. Агент В закръжи сред тях. Приказките му бяха безобидни като по телефона.

— Наскоро се преместих от Лондон. Имах един много добър приятел, който членуваше във вашия клуб. Харолд Дженингс. Още ли е тук?

Тоби Уилсън седеше на бара и големият му покрит с морави жилки нос показваше, че е редовен потребител.

— Беше допреди месец. При нас ли ще постъпвате? Клуба си го бива. Да, Харолд напусна и емигрира. А, с удоволствие. Джин и тоник. Много благодаря.

Барманът си знаеше човека. Чашата с мехурчетата се появи на бара още преди да бъде изпразнена предишната. Секретарят се върна с формулярите. Агент В ги попълни. Така или иначе нямаше да го открият — посоченият адрес беше измислен. Чиста формалност, обясни служителят. Заявлението щяло да се разгледа от комисията, но смятал, че нямало да има проблеми за приятел на Харолд Дженингс, сто процента. Междувременно защо не се почерпел за негова сметка? После някой го повика. Агент В пак се зае с Тоби Уилсън.

— Да, всъщност е жалко. Бракът му се провали. Казвам ви, с радост бих му свил тая негова жена. Страхотна мадама!

— Сю, нали?

— Да. Разкошна мацка. Тъй де, двамата се разделиха и той замина за Ню Йорк. Последно чух, че имал добра работа, хубава квартира, нов живот.

— Значи поддържате връзка, така ли?

— Тия дни ми позвъни.

 

 

След час агент В помогна на Тоби да стигне до колата си и през това време един джиесем се премести от джоба на Уилсън в този на агента.

Агент В се обади на Дмитрий Волков и му предаде изключително полезна информация. Ако хакерът било момчето, двамата с майка му определено били изчезнали от Лутън. Но ако някой знаел къде са отишли, това трябвало да е бащата. Той се намирал в Ню Йорк, обаче агентът вече разполагал с мобилния му номер.

СВР имаше друга агентурна мрежа в Ню Йорк, а при съвременната техника за проследяване мобилният номер вършеше същата работа като адреса. Незабавно се установи връзка с нюйоркската колония от руски гангстери.