Фредерик Форсайт
Лисицата (17)

17.

Във всеки голям град има библиотеки, където учените могат да размишляват над документи и древни текстове, но Лондон е мечтата на всеки изследовател. В огромната столица съществуват архиви за абсолютно всичко, каквото са мислили, писали и правили хората още откакто първият троглодит е излязъл от своята пещера.

Едни от тях се съхраняват в светли нови библиотеки от стомана, бетон и стъкло. Други са в древни подземия, където черепи на хора, отдавна умрели в някогашни епидемии, зяпат живите и сякаш им казват: „Ние бяхме тук. Живяхме, обичахме, борихме се, страдахме, умряхме. Ние сме вашата история. Открийте ни, помнете ни“.

Сър Ейдриън се спря на Обединения кралски институт за изследвания, разположен в близост до Уайтхол и Темза. Човекът, когото потърси след усърдно разпитване, му се стори удивително млад. Но пък напоследък всички му се струваха млади. Напредващата старост е безмилостна. Четирийсетгодишният професор Мартин Диксън изучаваше ракетите още от ранното си юношество, когато тази тема дълбоко го заинтригувала. Това го насочило и към изучаването на двете Кореи.

— Стремежът на севернокорейския режим да притежава ядрени оръжия и ракети, които да ги носят, датира отпреди петдесет години — от основателя на династията Ким Ир Сен — каза му ученият. — След хиляда деветстотин четирийсет и пета, когато победената Япония се изтегля от Корейския полуостров, Йосиф Сталин лично избира първия Ким, който трябва да създаде комунистическата държава Северна Корея и да нападне Юга. Три години по-късно патовото положение на полуострова води до неговото окончателно разделяне.

— До смъртта си през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта Ким Ир Сен създава първата комунистическа династия в света и успява да предаде властта на сина си Ким Чен Ир. Освен това налага система на абсолютно преклонение пред него и семейството му сред народа, като промива мозъците на севернокорейците и ги превръща в марионетки, които го боготворят и никога не оспорват неговата полубожественост. За тази цел изолира Северна Корея от всякакво външно влияние. — И добави: — Междувременно Ким Ир Сен осъзнава, че една малка, почти гола държава с двайсет и три милионно население, което дори не може само да осигури храната си, никога няма да се превърне в световна сила, освен ако не разполага с ядрени оръжия и ракети, способни да стигнат до всяка точка на планетата. Това се превръща във фикс идея. Същото е и при неговия внук. Всичко, абсолютно всичко, каквото е или е можела да е Северна Корея, е принесено в жертва на този стремеж към всяване на страх в света.

— А ракетите?

— Първа беше бомбата, сър Ейдриън — отвърна младият учен. — Корейците и от Севера, и от Юга, са изключително интелигентен народ. Северът реши безброй технически проблеми, обогати достатъчно уран двеста трийсет и пет, а после и плутоний, за да създаде атомни и сега термоядрени оръжия, и днес разполага със запаси и от двете. Цялата им чужда валута отива за това.

— Стана обаче ясно, че няма смисъл да притежаваш атомна бомба, ако си в състояние да я взривиш единствено под собствения си задник. — Той се позасмя. — За да всяваш страх и да ти се кланят, трябва да можеш да я пренесеш и детонираш на много километри разстояние. Те първо внесоха ракетни технологии и построиха различни ракети, които нарекоха „Мусудан“. Тези ракети могат да носят бомби със скромни размери в бойните си глави, но само на малки разстояния. Ние на Запад наблюдавахме как изпитват атомната си бомба, многократно, винаги под земята, докато не осеяха цялата страна с грамадни дупки. Междувременно ракетната програма се развиваше и те преминаха от „Мусудан“ към нов тип ракета — с много по-голям полезен товар и обсег. Както знаете, тя се казва „Хвасон“.

— Докъде точно са стигнали?

— Ким Чен Ир продължи политиката на баща си. Учените продължаваха да усъвършенстват ракетите „Хвасон“ до смъртта на втория Ким през две хиляди и единайсета. Последва кратка борба за власт, но любимият син на починалия диктатор спечели с огромна преднина. Дебел, грозен, с шантава прическа — това няма значение. Той е абсолютно безпощаден, самовлюбен до крайност.

— Откакто дойде на власт, Ким Чен Ун постига още по-бърз и настойчив напредък и в двете програми, с бомбата и ракетата. Изпитание след изпитание, изстрелване след изстрелване. Те бяха изключително скъпи и често — неуспешни, а неговото поведение става все по-ексцентрично. Всичко това като че ли е без значение. Налагат се търговски санкции, после се вдигат. Истината е, че светът се страхува от него. САЩ могат да ликвидират него и режима му с изпреварващ удар, същото може да направи и неговият огромен съсед и покровител Китай. Но и двете страни се опасяват, че той ще взриви достатъчно термоядрени устройства, че да опустоши целия полуостров и голяма част от Североизточен Китай. Оттук и… постоянните отстъпки, превъзнасянето му като държавник от световен мащаб. Що се отнася до ракетната програма, тя спада към тясната област на моите проучвания — продължи той. — Последната им ракета, с най-голям обсег и полезен товар, е Хвасон петнайсет. Тя е огромна, но не е достатъчно голяма, за да носи термоядрената бойна глава, която Ким Чен Ун иска да е в състояние да прати до всяка точка на света — и конкретно до Вашингтон. Знаете ли за бягството на генерал Ли Сон Ри?

— Имам скромно участие в него — разкри сър Ейдриън.

— Е, доколкото разбрах, генерал Ли е признал, че Северна Корея е решила да хвърли зара за последен път. Всичко или нищо. Хвасон двайсет. В процес на изграждане.

— Той каза точно това. Аз бях там.

— Късметлия сте, сър Ейдриън. Надявам се по-нататък да ме допуснат до генерала. Американците са първи. Но Хвасон двайсет ще трябва да е доста по-различен от своя предшественик.

— В какво отношение?

— Такива големи ракети обикновено се съхраняват в подземни силози и се изстрелват от тях. Покритието на силоза крие ракетата от любопитни очи в небето, докато не го вдигнат за изстрелването. После тя се издига отвесно върху огромно огнено кълбо, което я изхвърля в космоса. След като се отдалечи от Земята, ракетата се накланя и поема по нова траектория, която да я отведе до целта й. Там бойната глава се отделя, пада и избухва. Хвасон петнайсет се транспортира с камион с трийсет и две оси. Общо тежат сто тона. Само няколко специално подготвени шосета в Северна Корея са в състояние да поемат такъв товар. Но това няма значение. Даже да успеят да скрият в пещера една-единствена ракета и да замаскират само няколко километра път, те могат да я изкарат и изстрелят. Хвасон двайсет обаче ще трябва да се съхранява в силоз, построен и скрит в някакъв подземен комплекс, за който още не знаем.

— И аз така разбрах — каза сър Ейдриън. — И тук се включва в играта генерал Ли. Той знае.

— Това не е добре за Ким. Но не е и най-големият му проблем. Тази чест се пада на ракетния двигател. Северна Корея никога не е била в състояние да построи достатъчно мощен двигател за Хвасон.

— Тогава откъде ги взима? От Китай ли?

— Не, от Русия. Ракетният потенциал на Северна Корея бързо нарасна, откакто Ким Чен Ун дойде на власт. Причината е, че той смени двигателите. В някогашния СССР имаше два завода, които строяха съветските двигатели. Единият в Украйна, другият край Москва. После дойде разпадането на Съветския съюз и закриха украинския. Руският продължи да произвежда ракетния двигател РД двеста и петдесет. С него бяха снабдени Хвасон дванайсет, четиринайсет и петнайсет и това обяснява увеличената заплаха от Северна Корея при управлението на Шишкото. После настъпи катастрофата. Правителството в Москва стартира програма за превъоръжаване на стойност един трилион рубли и премина към нов ракетен двигател. Производителят на РД двеста и петдесет изгуби контракта. Това е Енергомаш. Имаха двигатели на склад, но нямаха поръчки. И тук се намесва Ким Чен Ун. Имам информация, че в Енергомаш спешно модернизират част от двигателите РД двеста и петдесет и ги подготвят за Хвасон двайсет. Ако заводът не го направи, с Ким е свършено. Той ще има бомби, но не и ракети, с които да ги изстреля.

— Правителството в Москва няма да им попречи — заяви сър Ейдриън. — Не и при сегашните настроения. В момента Русия е също толкова агресивна към Запада, колкото беше и през Студената война. Така че оттук не може да се очаква никаква помощ. Когато в Енергомаш приключат, как ще направят доставката?

Професор Диксън се замисли, после каза:

— Това ще е голяма машина. Двигател с течно гориво, но едностепенен. И огромни количества хиперголично гориво, което е изключително токсично и нестабилно. Едва ли може да се пренася със самолет. По-скоро с херметично затворен влак. През Сибир, на север от Китай и Монголия и надолу по провлака към тясната граница между Русия и Северна Корея.

— Казвате, че горивото е нестабилно. Може ли да се случи авария?

— Само ако се предизвика.

Сър Ейдриън му благодари и си тръгна.

 

 

Когато министър-председателката и сър Ейдриън се срещнаха отново, лятното слънце пак сияеше и терасата в Чекърс си оставаше приятно място за обяд.

— Е, как е вашият корейски бежанец? — попита тя, когато останаха сами.

— Изключително интелигентен и много гневен. Разбира се, трябва да се държи на положение, затова се владее.

— Това добре ли е?

— Определено, госпожо премиер. Когато е убеден, че с него са се отнесли несправедливо, човек изпитва ярост и затова не крие нищо. Генерал Ли ще ни каже всичко, каквото знае, а той знае много.

— Знае ли защо са се готвили да го арестуват?

— Не. Бил е напълно предан на режима на Ким Чен Ун.

— А кой го е предупредил навреме, за да избяга?

Сър Ейдриън се умълча, сякаш обмисляше отговора си.

— Няма представа, нали?

— За щастие, няма. Както и севернокорейското правителство. Предупреждението си остава загадка за тях.

— Били сте вие, нали, Ейдриън?

— Човек прави каквото може, госпожо премиер.

Марджъри Греъм замислено отпи голяма глътка вино, за да запази неутрално изражение.

— Случайно да е замесена и лисица?

— Опасявам се, че имате право, госпожо премиер.

— А сведенията на генерала?

— Най-важното е, че режимът на Ким Чен Ун изобщо не е имал намерение да денуклеаризира Северна Корея в замяна на търговски отстъпки, дори жизненоважни. Американците не са особено доволни, че за малко не са били измамени.

— Оттук и отказът от тези отстъпки и отмяната на всякакви бъдещи срещи.

— Точно така.

— Идва зима. Без огромен внос, за какъвто не могат да платят, севернокорейският народ пак ще гладува.

— Режимът на Ким Чен Ун не се интересува от това, госпожо премиер.

— Е, тогава каква ще е следващата му стъпка?

— Изглежда — или поне така твърди генерал Ли и аз разполагам с информация, която го потвърждава, — че под негово ръководство в секретна пещера, която американските шпионски самолети още не са забелязали, строят наистина грамадна нова ракета.

— Нашият млад хакер в Чандлърс може ли да я открие?

— Винаги можем да опитаме, госпожо премиер.

— Да, опитайте, Ейдриън, моля ви. Кафе?

 

 

Сър Ейдриън завари доктор Хендрикс в кабинета му в компютърното крило на старото имение в съседство с оперативната зала, където тихо жужаха редици супермодерни компютри.

— В Русия има един завод, Енергомаш — каза Уестън. — Споменава ли се нещо за него в публичния домейн?

Джеръми Хендрикс придърпа компютъра към себе си, логна се и се зае да въвежда въпроса си.

— Има го, да — каза след малко. — Публично е огласен: производствено оборудване и части за космическата промишленост.

— И така може да се каже.

— Директорски борд, акции, споменаване за държавни и военни поръчки. Много теми са класифицирани, тоест секретни. Значи има вероятност повечето запитвания да бъдат отхвърлени от съображения за сигурност. И ние правим същото. Явно произвеждат ракетни части.

— Не ме интересува фирмената структура. Може ли да научим някакви технически подробности?

— Не и тук. Ще трябва да отидем в съседната стая и да се консултираме със собствената си класифицирана информация за тези хора. Това не е за публична консумация.

В главната зала доктор Хендрикс се наведе над друг компютър и въведе въпросите си.

— Системите им за сигурност са изключително стабилни на всяка стъпка и да, компютърно управлявани са. Имат свръхсложни защитни стени, които ги пазят от нерегламентиран достъп, камо ли от ровичкане.

— Но ако проникне през защитните стени, ако прескочи въздушната междина, въпреки че това теоретично не е възможно, човек може ли да пусне вътре малуер и незабелязано да се измъкне?

— На света има само един хакер, който е способен на това, и двамата го познаваме.

 

 

Люк Дженингс дойде от жилищното крило с майка си. Както винаги се държеше неестествено срамежливо сред хора, не желаеше да се ръкува и да гледа другите в очите, въпреки майчиното си поощрение. Сър Ейдриън не настоя.

След като се увери, че всичко в компютърната зала е точно където трябва, момчето видимо се отпусна. Самото жужене на редиците компютри му действаше почти като успокоително. Доктор Хендрикс му показа един лист с редове цифри и йероглифи. Това бяха защитните стени на суперкомпютър в далечна Русия.

Сър Ейдриън отново установи промяна в отношенията между тийнейджъра и по-възрастния мъж. Двамата, изглежда, се бяха сближили още повече. Уестън се досещаше за причината. Люк Дженингс за пръв път имаше колега. Беше прекарал целия си млад живот сам на тавана в Лутън. В Чандлърс Корт отначало всички бяха непознати. Изглежда, най-сетне друго човешко същество бе проникнало в затворения свят на момчето и беше получило разрешение да остане там. Но въпреки всичките си познания за киберсвета, въпреки всичките си години работа в ЦПК, въпреки всички седмици, прекарани в наблюдение над рамото на Люк, Джеръми Хендрикс все още не можеше да проумее, камо ли да повтори онова, което правеше младежът, за да постигне невъзможното.

— Тези хора са много опасни за нашата страна, Люк — каза Хендрикс. — Смяташ ли, че бихме могли да разберем какво са намислили?

Очите на момчето грейнаха. То проучи знаците на листа в ръката си. Ново предизвикателство. Когато чу думите „Според мен е невъзможно“, Люк се оживи. В това се състоеше смисълът на живота му.

 

 

Сър Ейдриън пренощува в един близък хотел: древни тухли, почернели от вековете греди, пай с дивеч по местна рецепта. По време на кафето с калвадос намери зарязан „Дейли Телеграф“ и провери способностите си с кръстословицата, като попълни две трети от нея, преди да признае, че мозъкът му не е в състояние да го отведе по-нататък. Уестън знаеше, че в сумрачната компютърна зала Лисицата ще работи през цялата нощ.

В осем сутринта се върна в имението. Някъде вътре спеше тийнейджърът, който озадачаваше световните свръхсили. В гората наоколо се сменяше охраната. Войниците от нощната смяна не бяха спали. За всеки случай. Доктор Хендрикс още бодърстваше и го очакваше.

— Проследих всичките му ходове и просто не мога да разбера как го направи — каза на сър Ейдриън ученият и му подаде друг лист. — Това са кодовете за достъп до компютъра майка на Енергомаш. Този компютър контролира производството и монтажа на ракетния двигател РД двеста и петдесет, последен модел. Ахилесовата им пета са монтажните процедури. При цялото количество хиперголично гориво, което се бълника наоколо, една-единствена искрица… Във всеки случай Люк получи кодовете и като че ли никой в Русия не забеляза абсолютно нищо.

* * *

По обратния път до Лондон сър Ейдриън имаше причина да е признателен на Киърън Мартин от Националния център за киберсигурност, задето му бе позволил да отмъкне Джеръми Хендрикс от неговия екип. Този човек се беше оказал способен да хвърли мост над пропастта между уязвимия осемнайсетгодишен младеж, който разбираше всичко в киберсвета и почти нищо в реалния свят, и много по-възрастния някогашен шпионин, който познаваше и понякога прилагаше хитростите и заблудите на секретния свят, но можеше да лети из киберпространството също толкова, колкото и в космоса.

Но Уестън имаше една основна тревога. Тайното звено в Чандлърс Корт все някога трябваше да се закрие. Както Александър Велики плакал, когато не останали повече светове за завоюване, щеше да дойде ден, когато нямаше да има повече загадки за разгадаване — или поне по нареждане на правителството.

Люк Дженингс нямаше да има цена за престъпниците — той можеше да прониква в банките. Ала това никога не биваше да се случва. Заради деликатността му не можеха да го пратят да работи в офис сграда с още сто колеги. Джеръми Хендрикс можеше да иска да остане негов наставник, негов професионален осиновител, но операция „Троя“ щеше да приключи. И тогава какво щеше да прави Люк? Уестън още се измъчваше от тези мисли, когато пристигна при Адмиралтейската арка.