Фредерик Форсайт
Лисицата (3)

3.

Когато в три през нощта арестуваха цялото семейство Дженингс, родителите бяха крайно изумени, но оказаха пълно съдействие на властите. Рядко се случва човек да се събуди в такъв час и да установи, че леглото му е обкръжено от облечени в черно мъже с автомати и лица, скрити под чудовищни очила за нощно виждане. Хората бяха уплашени и правеха каквото им наредят.

С настъпването на деня и пътуването до Латимър това отношение се смени с гняв. За това допринасяше присъствието на двамата войници, които ги придружаваха, както и любезният, но уклончив персонал в латимърското имение. И когато пристигна по обяд, сър Ейдриън беше посрещнат с яростен изблик. Той мълчаливо го изчака да се поуталожи и накрая каза:

— Вие май наистина не знаете.

Това накара Харолд Дженингс да млъкне. Жена му Сю седна до него и двамата впериха поглед в човека от Лондон.

— Какво да знаем?

— Какво е направил синът ви Люк.

— Люк ли? — изненада се Сю Дженингс. — Та той е безобиден. Има синдром на Аспергер. Това е вид аутизъм. Знаем го от много години.

— И не сте имали представа какво прави, докато седи на тавана, така ли?

Доскорошният гняв на Харолд и Сю Дженингс се смени с лошо предчувствие. Четеше се по лицата им.

— Кисне на компютъра — отвърна бащата. — Той само това прави.

За сър Ейдриън стана ясно, че тук има семеен проблем. Харолд Дженингс сто на сто бе искал здрав, буен син, който да ходи с момичета, да му прави компания на голф и да го кара да се гордее с него в клуба или да играе футбол или ръгби в отбора на графството. А му се беше родило срамежливо, затворено дете, което не се оправяше в истинския свят и се чувстваше добре само в полумрака пред екрана.

Уестън още не се беше срещнал с Люк Дженингс, но краткият телефонен разговор с доктор Хендрикс, който продължаваше да претърсва с хората си къщата в Лутън, го бе убедил, че проблемът наистина идва от по-големия син.

Вече започваше да разбира, че русокосата четирийсетгодишна жена е истинска майка орлица и със зъби и нокти ще се бори за своето лабилно дете. В хода на разговора се изясни, че този напълно затворен тийнейджър е емоционално зависим от майка си и е спокоен единствено когато контактува с външния свят чрез нея. Ако ги разделяха например, ако го екстрадираха в САЩ, най-вероятно щеше да го сполети разпад на личността.

— Хм, опасявам се, че Люк явно е успял да направи нещо невъзможно, като се има предвид с каква техника е разполагал. Проникнал е в сърцето на американската система за национална сигурност и е нанесъл щети за много милиони долари. И уплаши до смърт всички ни.

Родителите го зяпнаха. После господин Дженингс скри лицето си в шепи и промълви:

— Господи боже…

Той беше петдесет и три годишен счетоводител в частна кантора с двама партньори, печелеше добре, ако не и великолепно, и през уикендите обичаше да играе голф с приятели. Очевидно не разбираше какво е направил, та да заслужи такъв лабилен син, разярил главния съюзник на страната до такава степен, че може би му предстоеше екстрадиране и затвор.

— Невъзможно! — избухна жена му. — Та Люк изобщо не е напускал страната! Той почти не напуска Лутън и къщата, освен за да ходи на училище. Изпитва ужас да не го преместят от единственото му познато място. Неговият дом.

— Не се е и налагало — отвърна Ейдриън Уестън. — Светът на киберпространството е глобален. Изглежда, че американците, които в момента не са в особено добро настроение, ще настоят да го екстрадираме в Щатите, за да го съдят. Това означава да го пратят в затвор за много години.

— Не можете да му причините това! — Госпожа Дженингс беше пред истерия. — Той няма да издържи. Ще се самоубие.

— Ще обжалваме — заяви бащата. — Ще наема най-добрия адвокат в Лондон. Ще обжалвам във всеки съд в страната.

— Сигурен съм — каза сър Ейдриън. — И сигурно ще спечелите, но на огромна цена. Къщата, пенсията, спестяванията ви — всичко ще отиде за съдебни разноски.

— Няма значение — отсече Сю Дженингс. — Не можете да ми вземете детето и да го убиете — а точно на това ще е равносилно екстрадирането му, на смъртна присъда. Ще обжалваме даже във Върховния съд.

— Моля ви, проумейте го, госпожо Дженингс. Аз не съм ваш враг. Може би има начин да предотвратим всичко това. Само че ще ми е нужна вашата помощ. Иначе няма да успея.

След което обясни на родителите как стоят нещата от правна гледна точка, с която се беше запознал съвсем наскоро на задната седалка на колата. Допреди няколко години компютърното хакерство изобщо не фигурираше в наказателния кодекс на Великобритания. След поредния случай Парламентът се бе принудил да промени закона. Сега то съставляваше престъпление, но с максимална присъда от четири години, а при този лабилен обвиняем, с добър адвокат и човечен съдия, сигурно изобщо нямаше да се стигне до затвор. Наказанията в Америка бяха много по-сурови.

Затова можеше да не бъде допуснато екстрадиране — съдилищата вече на два пъти бяха отказвали да екстрадират обвиняемите, за огромно огорчение на САЩ. Освен това случаят щеше да придобие огромна публичност. Обществеността щеше да реагира емоционално. Призив за групово финансиране, отправен от някой ежедневник, спокойно можеше да покрие съдебните разноски, въпреки ужаса, който изпитваше от това Харолд Дженингс.

Но щяха да са нужни две години препирни с американското правителство, и то точно по време, когато международната търговия, борбата срещу тероризма, отделянето от Европейския съюз и постоянно изострящата се агресивност на Русия изискваха обединен англо-американски фронт.

Семейство Дженингс го изслуша мълчаливо. Накрая Харолд попита:

— Какво искате?

— По-скоро от какво имам нужда. Имам нужда от малко време. Досега пресата не знае за щетите, нанесени на американските киберсистеми. Разследващата журналистика в САЩ обаче е жестока. Тя няма да остане още дълго на тъмно. Когато се разчуе, сензацията ще е страхотна. Това означава, че даже тук семейството ви ще бъде преследвано денонощно и ще превърнат живота ви в мъчение. Може би ще успеем да избегнем всичко това. Имам нужда от седмица. Дори по-малко. Ще ми я дадете ли?

— Но как? — смая се Харолд Дженингс. — Хората ще забележат, че сме изчезнали от дома си.

— Що се отнася до съседите ви в Лутън, семейство Дженингс е отишло на кратка почивка. Господин Дженингс, можете ли да се свържете с партньорите си и да им обясните, че поради семеен проблем се е наложило спешно да заминете?

Харолд Дженингс кимна.

— Госпожо Дженингс, великденската ваканция на учениците започва в понеделник. Можете ли да се свържете с училището и да обясните, че Люк се е разболял и двамата с Маркъс ще излязат във ваканция няколко дни по-рано?

Отново кимване.

— А сега може ли да се срещна с Люк?

 

 

Заведоха сър Ейдриън в друга стая. Двете момчета увлечено играеха на смартфоните си, които кой знае как им бяха позволили да вземат със себе си.

Ако очакваше младежът, определян като киберпрестъпник или компютърен спец, да има изключително внушителна външност, Уестън щеше да се разочарова. Нищо подобно. Хлапето всъщност му направи впечатление с напълно обикновения си вид.

Люк беше висок и слаб, с непокорни руси къдрици, спускащи се върху бледо, невидяло слънце лице. Държеше се крайно срамежливо, като затворен в себе си човек, надничащ към вероятно враждебен свят. Съветникът по сигурността не можеше да повярва, че Люк Дженингс наистина е извършил нещата, в които го обвиняваха.

И все пак според предварителната преценка на топекспертите от ЦПК Люк можел да прави такива неща и да ходи на такива места в киберпространството, каквито досега не били по силите на никого. Те го определяха или като най-талантливия, или като най-опасния тийнейджър на света… а може би и двете.

Люк седеше надвесен над джиесема си, напълно потънал в някакъв друг свят. Майка му го прегърна и зашепна в ухото му. Момчето вдигна очи и се вторачи в сър Ейдриън. Изражението му беше едновременно ужасено и агресивно.

Явно имаше проблем да срещне погледа на непознат или дори да приказва с него. Скоро се изясни, че не е способен и на най-обикновен разговор. По време на пътуването от Даунинг Стрийт до Латимър Уестън беше научил, че симптом за синдрома на Аспергер е фиксирането върху абсолютния ред — всичко да е на точното си обичайно място, никога да не се мести, да не се пипа. Предишния ден всичко се бе променило и следователно, от гледна точка на Люк, се беше превърнало на пух и прах. Момчето бе травмиране.

След като сър Ейдриън започна разговора, майката на Люк често се намесваше, за да обяснява какво иска да каже синът й и да го подканва да отговаря на въпросите. Ала младежът се интересуваше от едно-единствено нещо.

Едва когато Люк вдигна поглед, Уестън забеляза очите му. Те бяха различни на цвят, лявото — светлокафяво, дясното — бледосиньо. Спомняше си, че му бяха разказвали същото за покойния певец Дейвид Бауи.

— Искам си компютъра — заяви момчето.

— Ако ти върна компютъра, Люк, ще трябва да ми обещаеш нещо. Да не се опитваш да хакнеш никоя американска компютърна система. Ще ми дадеш ли думата си?

— Но техните системи са грешни — възрази Люк. — Аз се опитвах да им го покажа.

Младежът чисто и просто беше искал да помогне. Бе открил в киберпространството нещо, което според него не е както трябва. Нещо несъвършено. И беше проникнал до самата му същност, за да разкрие проблемите. Това „нещо“ бе база данните на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, щата Мериленд. Люк наистина не подозираше какви щети е нанесъл — и на киберсистемите, и на самолюбието на някои хора.

— Трябва да ми обещаеш, Люк.

— Добре, обещавам. Кога ще си го получа?

— Ще видя какво мога да направя.

Сър Ейдриън отиде в един свободен офис, затвори вратата и се обади на доктор Хендрикс. Спецът от ЦПК вече не се намираше в Лутън. След като бяха претършували таванското помещение, в момента Хендрикс седеше пред персоналния компютър на Люк Дженингс в Националния център за киберсигурност във Виктория, Лондон. Той се поколеба дали да изпълни искането на Уестън, защото трябваше да проучи машината и нейното съдържание до най-малки подробности, за да подготви доклада си.

— Добре — накрая се съгласи Хендрикс. — Ще сваля всичко от него на друг компютър и ще го пратя…

— Не, чакайте там. Ще пратя кола да го вземе.

 

 

След това сър Ейдриън позвъни на премиера. Тя седеше на първия ред в Камарата на общините. Парламентарният й секретар прошепна няколко думи в ухото й и в първия удобен момент госпожа Греъм се оттегли в кабинета си в Камарата и се обади на Уестън. Съветникът й отправи искането си. Тя внимателно го изслуша, зададе му няколко въпроса и каза:

— Прекалено е скоро. Той може да не се съгласи. Обаче ще опитам. Чакайте в Латимър. Ще ви позвъня пак.

В Лондон беше привечер, във Вашингтон наближаваше обяд. Човекът, когото търсеше госпожа Греъм, играеше голф, но прие разговора. За нейна изненада прие и молбата й. Тя нареди на един от асистентите си да се свърже с Уестън.

— Ако отидете в „Нортхолт“, сър Ейдриън, КВВС ще се опитат да ви помогнат. Колкото може по-бързо. Молбата ви е приета.

 

 

Формално „Нортхолт“ още е база на Кралските военновъздушни сили в северозападните покрайнини на Лондон, точно от вътрешната страна на околовръстната магистрала М25, но отдавна предоставя услуги на частния сектор, като „приютява“ самолетите на богатите и привилегированите.

Сър Ейдриън прекара шест часа в залата за заминаващи, където си поръча доста закъснял обед в кафетерията и си взе и куп вестници. В полунощ млад военнослужещ от КВВС го придружи до един от изходите. На пистата зареждаха неговия самолет с гориво за презокеанския полет — „Бритиш Аероспейс“ 125, двумоторна реактивна машина, която можеше да стигне до военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон за осем часа при насрещен вятър, но щеше да навакса пет заради различните часови зони.

След като през половината си живот беше свикнал да подремва когато и където може, Ейдриън Уестън получи сандвич и чаша посредствено червено вино от стюарда, отпусна се на седалката и заспа, докато самолетът се отдалечаваше от ирландското крайбрежие.

 

 

Кацнаха във военновъздушната база „Андрюс“ малко след четири сутринта. Сър Ейдриън благодари на стюарда, който му беше сервирал закуска, и на екипажа, който го бе доставил на местоназначението му. Майорът на лявата седалка го увери, че са инструктирани да го изчакат да свърши за каквото е дошъл и да го откарат обратно.

Последваха още няколко часа чакане в залата за пристигащи, докато дойдат да го вземат. Тъй като цялото пътуване се осъществяваше в секретност, не бяха уведомили британското посолство. От Белия дом пратиха необозначен форд „Краун Виктория“, до чийто шофьор седеше млад служител от Западното крило. Не му провериха паспорта, въпреки че Уестън винаги го носеше със себе си.

Пътят отне още час, главно заради едва пълзящия поток коли на отиващите на работа в центъра на Вашингтон, които пресичаха Потомак. Шофьорът си разбираше от занаята. Бяха му наредили да сведе до минимум всяка вероятност случаен фоторепортер да забележи форда и неговия пътник, затова влезе в Белия дом през задния вход.

Лимузината мина по Конститюшън авеню и зави надясно по Седемнайсета улица, после пак надясно по Стейт драйв край правителствената сграда „Айзенхауер“. Служителят от Белия дом показа пропуска си на портала и преграждащите пътя четири стоманени стълбчета потънаха в асфалта. Продължиха по късото Уест Екзекютив авеню, водещо право до Западното крило, където живее и работи президентът.

Колата спря под навеса на входа и сър Ейдриън слезе. Пое го нов придружител, който го въведе вътре. Завиха наляво и се качиха по стълбището. Там се намираше кабинетът на съветника по националната сигурност. Журналистите нямат свободен достъп до тази зона.

Тръгнаха по друг коридор и стигнаха в приемна с две бюра, където прекараха куфарчето му през скенер. Той знаеше, че със скрити камери вече са му направили външен оглед като на летище. В дъното на помещението имаше още една последна врата — за самия Овален кабинет. Един от служителите на бюрата отиде и почука, заслуша се, отвори вратата и даде знак на сър Ейдриън да влезе. После затвори вратата зад него.

Вътре седяха четирима души. Пред бюрото на президента на Съединените щати имаше още един свободен стол.

Там бяха началникът на кабинета, министърът на отбраната и министърът на правосъдието. Президентът седеше намръщен зад богато орнаментираното дъбово бюро, изработено от дъски от британския боен кораб „Резолют“ и подарено от кралица Виктория на друг президент преди повече от сто години. До дясната му ръка имаше червен бутон — не за обявяване на ядрена война, а за поръчка на диетична кола.

Началникът на кабинета ненужно ги представи. Безброй обективи бяха направили добре познати всички лица, освен това на сър Ейдриън. Атмосферата беше любезна, макар и не дружелюбна.

— Господин президент, нося ви най-сърдечни поздрави от британския премиер и нашата благодарност, че се съгласихте да ме приемете толкова скоро.

Едрата фризирана руса глава навъсено кимна.

— Сър Ейдриън, моля, имайте предвид, че приех само от уважение към моята приятелка Марджъри Греъм. Един ваш сънародник явно ни е нанесъл огромни щети и ние смятаме, че той трябва да бъде съден тук.

Уестън съзнаваше, че трябва да действа директно.

— Строшен прозорец, господин президент.

— Какво?!

— Този млад кибергений, за чието съществуване изобщо не подозирахме, е проникнал в американската база данни като крадец — строшил е прозореца, за да влезе. Но вътре само се е огледал и си е тръгнал. Не е унищожил нищо, не е саботирал нищо и най-важното, не е откраднал нищо. Това не ви е Едуард Сноудън. Той не е предал абсолютно нищо на враговете на нашите страни.

При споменаването на последното име четиримата американци се сковаха. Прекалено добре знаеха как Едуард Сноудън, американец на държавна служба, беше откраднал над един милион класифицирани документи, записани на флашка, и бе отлетял за Москва, където живееше в момента.

— И въпреки това е причинил страхотни щети — изсумтя правосъдният министър.

— И е направил нещо, което се е смятало за напълно невъзможно. Обаче не е било. Е, ами ако го беше извършил истински враг? Строшен прозорец, господа. Ние имаме стъклари. Можем да го поправим. Но всичките ви тайни са си на мястото. Повтарям: той не е откраднал нищо, нищо не е изнесъл. Огньовете в ада са за предателите, нали така?

— И прекосихте Атлантика само за да ни помолите да поправим причинените от него щети и да проявим снизхождение, така ли, сър Ейдриън? — попита президентът.

— Не, господин президент. Прекосих океана по две причини. Първо, за да ви направя едно предложение.

— А именно?

В отговор Уестън извади от джоба си един лист, приближи се до бюрото „Резолют“ и го постави пред водача на западния свят. После се върна на мястото си. Всички наблюдаваха как русата глава се навежда над листа. Президентът не бързаше. Накрая се изправи и впери очи в британския пратеник. После подаде листа на правосъдния министър, който седеше най-близо до него. Останалите двама го прочетоха след него.

— Ще се получи ли? — попита президентът.

— Както обикновено в живота, господин президент, няма да разберем, докато не проверим.

— Казахте, че визитата ви цели две неща — обади се военният министър. — Какво е второто?

— Да се опитаме да сключим сделка. Предполагам, че всички тук сме чели „Изкуството на сделката“.

Говореше за написаната от самия президент книга за същината на бизнеса. Лицето на русокосия мъж грейна — той не можеше да се насити на похвали за „творбата“, която смяташе за свой шедьовър.

— Каква сделка?

— Ако получим одобрение за това тук… — сър Ейдриън посочи листа, — ще го вземем на щат. Той ще подпише декларация за неразгласяване. Ще го държим в изолация. Ще контролираме дейността му. И ако успеем, ако има разузнавателна информация, вие ще я споделяте с нас. Цялата.

— Господин президент, нямаме абсолютно никакви доказателства, че това нещо може да успее — намеси се министърът на отбраната.

Последва пълно мълчание. След това едрата руса глава се вдигна и се завъртя към правосъдния министър.

— Ще го одобря, Джон. Разкарай искането за екстрадиране. Не непременно завинаги. Обаче ще опитаме.

 

 

След два часа сър Ейдриън отново беше в „Андрюс“. Обратният полет продължи по-кратко заради попътния западен вятър. Колата му го очакваше в „Нортхолт“. Той позвъни на премиера от задната седалка. Наближаваше полунощ и тя тъкмо си лягаше, след като бе нагласила будилника на нощното шкафче за пет сутринта.

Но беше достатъчно будна, за да му даде нужните разрешения.

А далеч оттам морският лед край Архангелск започваше да се пропуква.