Фредерик Форсайт
Лисицата (14)

14.

Макар и назначен за началник на разузнаването в Пасдаран, Хосеин Таеб не беше нито военен, нито разузнавач. Той бе духовник, пропит изцяло от теологията на шиитския ислям и предан до гроб на върховния водач аятолах Хаменей и революцията, управляваща Иран от падането на шаха. Донесението на единия от единствените два източника в израелското разузнаване го изпълваше с ярост.

Той знаеше точно какво е било извършено в големия завод „Фордо“. Знаеше и кой го е извършил. Беше присъствал на съвещанието в изключително тесен кръг, на което най-големите ирански ядрени физици бяха обяснили колко години и колко средства ще са нужни поне за да се приближат до изгубеното във „Фордо“ равнище и до количеството оръжеен уран, който вече не съществуваше.

Таеб също знаеше, че преди време, впечатлени от възможностите и богатствата, раждащи се в калифорнийската Силициева долина, в Израел са решили да създадат нейно копие. Неговият отдел наблюдаваше построяването на киберграда, преобразил някогашното прашно пустинно село Бер Шева в център с лъскави небостъргачи. Експертите му го бяха информирали за мащабното вербуване на най-блестящите млади умове в неговия враг Израел, които щяха да живеят и работят или над земята, или под повърхността, в поделение 8200 — най-добрата свръхсекретна кибершпионска служба след Челтнам и Форт Мийд. Знаеше и че Иран изобщо не може да се мери с нея.

Но също така знаеше, че за аварията във „Фордо“ не са виновни страхотните млади евреи в Бер Шева. Да, те бяха проникнали в компютъра майка и бяха въвели самоунищожителните инструкции. Други обаче им бяха дали кодовете за достъп, които те толкова отдавна се бяха опитвали да открият — и не бяха успели. Сега от Москва любезно бяха съобщили на върховния водач самоличността на човека, постигнал невъзможното — младеж от Англия, който със сигурност трябваше да бъде смятан за най-опасния хакер на света. И сега идваше в Израел, за да го наградят с безплатна почивка край водите на Акабския залив. Духовникът повика своя оперативен началник.

Полковник Мохамед Халк не беше духовно лице, а войник и убиец по рождение. Като младеж бе постъпил в Басидж, резерв от доброволци в Пасдаран, които по време на Ирано-иракската война срещу Саддам Хюсеин се бяха хвърляли на самоубийствени стада в иракските минни полета по границата, за да умрат за Аллах и Иран.

Неговата всеотдайност и смелост бяха привлекли внимание. Прехвърлиха го от Басидж в редовните сили на Пасдаран, където участваше в операция след операция и се издигна в звание, служи в Южен Ливан при обучаваните в Иран бойци от Хизбула, а наскоро и в силите на Асад в Сирия. Халк прочете донесението от предателя от Мосад и погледна Хосеин Таеб.

— Той трябва да умре — заяви духовникът.

— Разбира се — отвърна военният.

— Искам лично да поемете командването — продължи Таеб. — Ще ви осигуря всички необходими разрешения. Но не се бавете. Английската група няма да остане дълго там.

Полковник Халк веднага разбра, че наказателната операция трябва да се осъществи откъм морето. Разполагаше с огромен избор от мореходни съдове. Пасдаран не е само армия в армията, тайна полиция, машина за терор и гарант за народното покорство. Тя също разполага със собствени военновъздушни и военноморски сили, както и с огромна промишлено-търговска империя и търговски флот. Халк излезе от кабинета на своя началник и отиде да се срещне с генерала, командващ всички кораби на Пасдаран, и военните, и търговските.

Спряха се на парахода „Меркатор“, който по-рано носеше иранско име, но после го бяха преименували и сега плаваше под флага на Малта. Тази малка република от Европейския съюз се радва на таксите, които взима за регистрация на търговски съдове, чиито товари никога не й се налага да проверява.

За този избор допринесе фактът, че „Меркатор“ е само две хиляди тонен трампов параход, мърляв и ръждясал, който едва ли щеше да привлече внимание, докато се тътри с малките си товари от пристанище на пристанище. Нещо повече, в момента той чакаше празен в порт Бандар Абас, най-южната част на Иран.

Първо трябваше да сменят капитана и целия екипаж с отряд моряци с боен опит, взети от агресивните торпедни катери, които редовно смущават западното корабоплаване в Персийския залив. Тази задача беше изпълнена в рамките на едно денонощие от Али Фадави, началник на военния флот на Пасдаран. След това натовариха „Меркатор“ с дъски, стълбове и греди, според документите поръчани от строителна фирма в Акаба, Йордания, процъфтяващо пристанище на няколко километра път през залива от Ейлат в Израел.

За последните осем километра от Акаба до Ейлат полковникът осигури две от най-бързите яхти на света, „Брадстоун Чалънджър“, десетина от които напоследък бяха купени от Иран без посочена причина. Те вдигат над осемдесет възела в спокойни води и обикновено са богаташки играчки. Полковник Халк нареди да откарат две такива на юг и да ги натоварят на „Меркатор“ заедно с екипажите им. Яхтите бяха скрити под платнища на палубата.

Сега имаше нужда от своите хора. Избра дванайсет морски командоси, всички с опит в дебаркирането и близкия бой с малки оръжия. Цялата група замина на юг с хеликоптер, за да се срещне с „Меркатор“, вече в морето, на трийсет километра от брега в Ормузкия проток. Начело с полковник Халк, щурмоваците се спуснаха по въжета от вертолета на предната палуба на парахода и бяха отведени в отреденото им тясно пространство сред натоварения дървен материал. Плаването до Акабския залив щеше да отнеме пет дни при пълна мощност на турбината.

В донесението си Моти пишеше, че охраната на вилата била поверена на ейлатската полиция и тя определила няколко полицейски двойки, които щели да дежурят последователно, за да не смущават почивката на гостите. Поне така бяха казали на Моти, докато групата от Мосад летеше на север. Това не отговаряше съвсем на истината. Мейер Бен-Ави всъщност беше определил за охрана двайсет души от изключително специалното поделение на Силите за специални операции Сайерет Маткал.

Маткал обикновено действа извън границите на републиката и е специализиран в незабелязаното проникване из целия Близък изток. Въпреки че са майстори на невидимостта, когато решат да бъдат забелязани, бойците от Маткал всъщност са ужасно смъртоносни.

„Меркатор“ подмина порт Аден и тъкмо навлизаше в теснините на Бабелмандебския пролив, когато най-после го идентифицираха. Прелетелият над него израелски самолет просто приложи принципа на елиминирането. Корабът отговаряше по големина, малтийското му знаме не можеше да заблуди никого и оставащата зад него пенлива следа показваше, че се движи с пълна скорост. Бързата проверка в пристанищната администрация на Акаба установи, че това е неговото крайно пристанище. На палубата имаше покрити с платнища гърбици и йорданската строителна фирма, уж поръчала дървения материал, била влязла в процедура по фалит преди няколко месеца. Разузнавателния отдел на Хосеин Таеб явно го биваше в мотивацията, но не и в детайлите. След Джида израелците проследиха „Меркатор“ чак до Акаба.

Когато стигна местоназначението си, корабът не хвърли котва във вътрешното пристанище, а на рейдовете. С помощта на балките на „Меркатор“ спуснаха двете яхти в морето и ги завързаха за парахода. Заредени догоре с гориво, те можеха за минути да изминат осемте километра до Акабския залив и после да се понесат на юг за срещата с много по-големия и по-тежковъоръжен кораб на Пасдаран, който плаваше на север.

Преди да напусне Иран полковник Халк бе инструктирал агента, обслужващ тайника на Моти и в момента легендиран като турист в Йордания, да пресече сухопътната граница и да влезе в Израел. Все още като безобиден турист, той щеше да отиде на юг в Ейлат и да направи оглед на описаната от Моти вила, разположена на юг от курорта, близо до бара, някога притежаван от Рафи Нелсън.

Агентът видя с бинокъла си пристигането на „Меркатор“ и отиде с взета под наем лодка да се срещне със своя началник.

В капитанската каюта той подробно описа въпросната вила. Агентът беше забелязал двамата ейлатски полицаи да охраняват портала. Но не и бойците от Сайерет Маткал, скрити във вилата и из околния район.

Агентът разказа, че наблюдавал шестчленната английска група: трима мъже, майката и двамата синове, единият от които, срамежлив и нервен, се нуждаел от окуражаване, за да влезе в топлата синя вода. Не можел да извади фотоапарат в близост до вилата, но успял да направи точни скици, които предаде на полковник Халк. Полковникът планира удара за следващата нощ.

В два през нощта, часа на нощния убиец, двете яхти бяха отвързани и потеглиха в залива. Не се налагаше да бързат — висока скорост щеше да е необходима за бягството към Червено море. Откакто в девет предишната вечер се спусна мрак, на запад сияеха светлините на Ейлат, този магнит за туристите, и над смълчаното море можеше да се чуе музика от стотици барове, ресторанти, клубове и партита. По-малко шум идваше откъм промишленото пристанище Акаба зад тях, което някога Лорънс Арабски и Хашемитите освободили от турците. До два часа пристанищният град вече спеше. Мощните, но приглушени двигатели на двата чалънджъра издаваха само клокочещ звук, докато яхтите плаваха на запад с по-малко от десет възела.

На юг от града се появиха пръснатите тук-там светлини на крайградските вили. Предишния ден, клекнал в надуваемата лодка с твърд корпус, служеща като спасителна лодка на „Меркатор“, в случай че се наложи екипажът да напусне кораба, полковникът се беше смесил с летовниците, за да мине покрай плажа и лично да се запознае с местоположението на обекта. За ориентир му служеше самотен плажен бар. Щяха да дебаркират десетина метра встрани от него и до целта щяха да им остават сто метра тичане по открит терен.

Всеки чалънджър имаше двучленен екипаж. Във всяка от яхтите с тях имаше по шестима командоси. Имаше място за още, но полковник Халк не искаше да се блъскат, докато скачат в дълбоката до коленете вода и тичат нагоре по плажа. Огневата мощ на дванайсетима опитни стрелци щеше да е предостатъчна за ликвидирането на целите.

Той не знаеше, че други очи, въоръжени с мощни очила за нощно виждане, са забелязали яхтите да изплуват от чернотата на морето и да се приближават към брега. На сушата тихо бяха дадени заповеди, само че не на фарси, а на иврит.

Хората на полковника дебаркираха успешно и се втурнаха по пясъка в почти права редица. Снайперистите можеха да ги повалят много по-рано, но инструкциите на бойците от Маткал бяха други. Във вилата имаше само манекени, свити в леглата, сякаш заспали. Командосите от Пасдаран стигнаха до сградата, чиито врати и прозорци бяха отворени, нахлуха вътре и тичешком се качиха на втория етаж. После започна стрелбата, която разкъса нощната тишина. Други хора на стотици метри оттам се събудиха и скочиха от креватите си с уплашени викове.

Туристите в съседните вили и на плажа залегнаха, за да се спасят. Последните двама пиячи на плажния бар изпсуваха и се хвърлиха на пода, където вече лежеше барманът.

Нападателите на вилата не срещнаха съпротива. Обиколиха всички спални и обсипаха спящите с куршуми. Най-младият командос влетя в една от стаите, от която изскачаше полковник Халк. На воднистозелената полусветлина на очилата си за нощно виждане той ясно видя тялото на русокос младеж с бяла памучна пижама, цялата подгизнала от кръв, проснато върху също така окървавения чаршаф. Войникът се завъртя и последва командира си. Бяха си свършили работата. Бяха изпълнили мисията.

Дванайсетимата убийци напуснаха вилата по същия начин, по който бяха влезли — през входната врата и прозорците. Заради заглушителите оръжията на снайперистите не издадоха звук. Паникьосаните туристи не чуха нищо. Точно преди да умре полковник Халк се запита защо двамата ейлатски полицаи не са там, където ги беше видял по време на следобедната си обиколка край плажа. Така и не получи отговор на въпроса си.

Също като войниците от Силите за специални операции в Чандлърс Корт хората от Маткал използваха боеприпаси с кухи върхове. Всеки куршум проникна в съответното тичащо тяло и се разшири, за да остави изходна рана с големина на чинийка за чаена чаша. Оцеляха само двама. Заповедите бяха пределно ясни. Един-двама трябваше да стигнат до брега и да се качат на яхтите. Другите десетима изминаха не повече от петдесет от необходимите сто метра.

Единият оцелял беше младият командос, влязъл в спалнята на момчето след полковника. Той усети, че другарите му падат около него, но в продължение на няколко секунди си мислеше, че просто се препъват, и се чудеше защо. После вече газеше до колене в морето и се пресягаше към ръцете, протегнати към него. Двата чалънджъра с рев потеглиха от брега и полетяха към мрака. Не ги последва нито един куршум.

От бункер, разположен над и зад вилата, Ави Хирш наблюдаваше как двете пенливи следи се стопяват в мрака. Бяха му разрешили да остави своя заместник да ръководи резидентурата в Лондон, за да може той да отлети за родината си и да контролира ейлатската операция. В крайна сметка, изтъкна Хирш пред Мейер Бен-Ави, идеята се беше родила по време на разговор в обезопасена откъм подслушване стая на Палас Грийн между него и един хитър стар англичанин с рицарски сан, прекарал цялата си кариера в МИ6, с която Мосад бяха провеждали съвместни операции.

Измина час, докато двата чалънджъра стигнат до военния кораб на Пасдаран. Изчерпали горивото си, яхтите бяха изтеглени на борда за пътуването от Червено море и край оманския бряг към Ормузкия проток. Но радиовълните са по-бързи.

Подслушан от младите специалисти от поделение 8200 под пясъците край Бер Шева, докладът на командосите стигна до Хосеин Таеб след един час. Той на свой ред се яви в скромния апартамент на върховния водач на улица „Пастьор“. Командосите претърпели тежки загуби, когато еврейските неверници се събудили и отговорили на огъня. Но закъснели. Англичанчето било мъртво — един от оцелелите бойци от Пасдаран лично го разпознал.

Тази измислица се поддържаше и в Израел. Ликуването рано или късно щеше да изтече. За ейлатските медии това беше голяма сензация — среднощен сблъсък между две конкуриращи се банди на плаж край града. Туристите получиха категорични уверения. Всички бандити били заловени от полицията, която била предупредена и ги очаквала. Подобно на повечето медийни сензации и тази пошумя и отшумя. Туристите имаха чудесния навик да се прибират у дома след края на почивката си. Никой не видя труповете — всички те бяха изчезнали преди изгрев-слънце.

Най-горещи поздравления получиха шестимата актьори от Израелската филмова школа, особено двойникът с изрусените къдрици, представил се блестящо в ролята на Люк Дженингс. Както и техническият отдел на Спиро Филмс — там бяха произвели шестте манекена, от които под дъжда от куршуми бяха изригнали цели кофи съвсем истинска наглед кръв.

Актьорите също бяха похвалени за перфектния английски по време на полета от „Брайз Нортън“ до летище „Овда“ и после по пътя до вилата. Бяха успели да заблудят дори Моти.

В Техеран ликуваха, тъй като вярваха, че унищожителят на центрофугите във „Фордо“ най-после гние в ада на неверниците.

Иранският посланик в Москва помоли за лична среща с Вожда. Сподели, че имал да предаде важна информация, която трябвало да стигне лично до ушите на кремълския господар. Руснакът отначало се държеше скептично. Когато дипломатът му разкри, че по време на почивка в Израел кибергеният Люк Дженингс е бил убит от ирански командоси, той изпадна във възторг и отправи искрени поздравления към госта си.

След тръгването на посланика, който любезно беше отказал тост с водка, руснакът позвъни на шефа на шпионажа в Ясенево. Евгений Крилов се зарадва на похвалата. След края на разговора обаче поиска да му занесат няколко досиета от архива. Известен факт е, че в света на шпионажа всеки следи известните си приятели, но поддържа много по-подробни архиви за своите врагове. Архивът в Ясенево съдържаше богата информация за известните служители на ЦРУ, ФБР и други американски служби. Аналогични сведения се пазеха за британската МИ5 и още повече за МИ6. И данните обхващаха много години назад в миналото.

Сър Ейдриън Уестън беше привлякъл вниманието още през Студената война, когато го повишиха в шеф на източноевропейския отдел. Войната може и да се смяташе за приключила, но не и интересът към него. Досието му подробно отразяваше и неговото назначаване за заместник-началник на МИ6. Когато получи документите, Крилов ги проучва цял час.

В тях се съобщаваше, че тогавашният господин Уестън е постигнал поразителни, макар и неафиширани успехи срещу СССР и после срещу Руската федерация. Знаеше се, че е вербувал двама важни съветски и руски предатели, и имаше подозрения за вербуване на други. Изглеждаше, че негов специалитет е измамата: заблуда, отклоняване на вниманието, хитрости. Споменаваше се, че дори имало вероятност след пенсионирането му дискретно да е бил привлечен за съветник на новата британска министър-председателка.

Дали наистина можеше да се е върнал в играта? Всички неотдавнашни неволи на Русия и нейните съюзници носеха почерка на човека, чието дебело два и половина сантиметра досие лежеше разтворено пред Крилов. Имаше и снимка, направена с микрокамера на дипломатически прием преди много години. Подозренията на Крилов се изостриха до почти пълна увереност. Тъкмо Ейдриън Уестън беше ходил при Фрич във Вадуц Банк — бяха го заснели да пресича фоайето и снимката от досието явно беше на същия човек. Само че той очевидно не се бе хванал на въдицата. Една катастрофа следваше друга. Крилов се вторачи в снимката и започнаха да го обземат съмнения за касапницата в Акабския залив.

Гостуването на шестимата израелци достави удоволствие на Сю Дженингс. Тя не знаеше причините за него, но достатъчно се доверяваше на сър Ейдриън, който й каза, че имал план за осигуряване на безопасността на нейното семейство.

Сю забеляза приликата на блондинката с нея и на къдрокосите момчета със синовете й. Не беше толкова глупава, че да я приеме за случайна. Сигурно се готвеше някакъв театър, но тя нямаше представа защо. Не се и налагаше да има представа. Нещата в света на шпионажа просто стоят така.

Но тяхното гостуване й достави удоволствие. То разнообрази монотонното й ежедневие. Те останаха само няколко дни, като през цялото време внимателно наблюдаваха нея и синовете й, после си заминаха.

Като се оставеше това, в прегръдките на капитан Хари Уилямс от СВВС тя се радваше на секс, какъвто в предишния си живот нито беше правила, нито си бе представяла. Вторият й син Маркъс беше напълно доволен от новото си училище. Определиха го за капитан на отбора по крикет Жребчетата XI и това му спечели вниманието на първото му гадже.

Сю обаче не знаеше точно какво се случва в компютърното крило, където нейният по-голям син Люк, вторачен в екрана както винаги, прекарваше часове в писане на клавиатурата — в свят, в който не можеше да го следва никой, даже доктор Хендрикс.

* * *

Един извънредно горещ ден в началото на август същият този доктор Хендрикс се оттегли в личния си кабинет и набра телефонния номер на сър Ейдриън.

— Той успя — каза ученият, когато отсреща му отговориха. — Успя, по дяволите! Кой ли не се мъчи от години, но сега са наши! И Техеран дори не усети проникването.

Сър Ейдриън можеше да каже на Ави Хирш, отново на поста си в Лондон, но понеже беше скромен човек, остави подаръка на госпожа Марджъри Греъм. Министър-председателката се свърза по сигурна линия с израелския посланик и го уведоми, като знаеше, че премиерът на Израел ще се зарадва. После нареди кодовете за достъп до главната компютърна база данни на ФЕДАТ да бъдат предадени на Йерусалим и Вашингтон.

Данните, които бяха извлечени с помощта на тези кодове от научноизследователския ядрен център в Техеран, доказваха, че двамата лидери, израелският и американският, имат право. Иран постоянно лъжеше Международната агенция за атомна енергия и съответно света. Ядрените изследвания изобщо не бяха преставали, дори не бяха забавяли темповете си. Ударът срещу архива в Шорабад не можеше да се сравнява с мащабите на информацията, получена от ФЕДАТ. Това предизвика скандал.

САЩ се бяха оттеглили от международния договор, отменящ икономическите санкции срещу Иран. Повечето други страни по споразумението бяха възразили. Но те не бяха виждали съдържанието на архива на ФЕДАТ.

Един тайник в стена зад едно кафене в Йерусалим беше затворен завинаги и в Тел Авив извършиха дискретен арест.