Фредерик Форсайт
Лисицата (4)

4.

След това пътуване до Вашингтон всичко мина гладко. Що се отнасяше до пресата, историята приключи, защото изобщо не беше съществувала. Това позволи на участниците в събитията да продължат да поправят щетите във Форт Мийд и да инсталират по-модерни и надеждни защитни системи, докато във Великобритания разсъждаваха какво крие бъдещето за изключително стресираното момче, вече наричано Лисицата.

Американците изпълниха обещанието си и тихомълком оттеглиха искането за екстрадиране, което не предизвика никакво вълнение, защото така и не го бяха обявили. Ала имаше една отрицателна последица.

В Министерството на правосъдието работеше законсервирана руска агентка. Макар и стопроцентова американка, тя беше готова да продаде родината си за пари, подобно на отдавна излежаващия присъдата си Олдрич Еймс.

Тя забеляза отмяната на искането до властите на Обединеното кралство за екстрадиране на британски младеж, заподозрян в хакерство, и написа кратко донесение до своите работодатели. Въпреки че не го определяше като приоритетно, системите са си системи и алчността си е алчност. Затова го предаде на своя водещ в руското посолство, който го препрати в Москва — в Службата за външно разузнаване на Руската федерация, СВР. Там просто го архивираха.

Сър Ейдриън проведе втора среща с госпожа Греъм, която изпитваше огромно облекчение, че няма да има дълга съдебна война със САЩ, и одобри последната част от плана му. Наложи се Уестън да се пренесе от Дорсет в Лондон поне за неговото времетраене. Отпуснаха му апартаментче недалеч от Адмиралтейската арка и обикновен седан с шофьор, който денонощно беше на негово разположение.

Ейдриън Уестън беше напуснал Лондон преди години и обичаше спокойствието, тишината и уединението на провинциалния си живот в Дорсет. Отдавна не бе ръководил операция, а и навремето се бяха борили срещу някогашния СССР и КГБ, който действаше в цялата съветска империя и източноевропейските сателитни държави.

После дойде Горбачов и краят на СССР, но не и на Руската федерация, нито пък на Кремъл. До пенсионирането си като заместник-началник на Секретната разузнавателна служба Уестън продължи да наблюдава внимателно безкрайната земя на изток от Полша, Унгария и Словакия.

Той знаеше, че при Горбачов КГБ е бил разделен на различни служби, обаче не се заблуждаваше, че Комитетът е престанал да съществува. Второ главно управление, вътрешната тайна полиция, вече се наричаше Федерална служба за сигурност, но неговият главен враг беше Първо главно управление, действащо срещу Запада. Сега то се казваше Служба за външно разузнаване и главната му квартира все още се намираше в Ясенево на югозапад от Москва. Сър Ейдриън знаеше и кой я ръководи в момента.

Дори през десетилетието на спокоен живот в Дорсет Уестън беше запазил многобройните си връзки във върхушката на Великобритания. След Даунинг стрийт той нареди на шофьора си да го закара в уестендския Клуб на силите за специални операции и оттам се обади на една своя отзивчива съседка, която се съгласи да вземе под наем ван с шофьор и да натовари онези вещи от къщата на сър Ейдриън, които щяха да му трябват в държавния апартамент зад Адмиралтейската арка. Жената в Дорсет щеше да прати два големи куфара с достатъчно багаж, за да превърне функционалното, но бездушно жилище в нещо като дом. По време на неговото отсъствие тя щеше да се грижи и за кучето му.

Най-много се нуждаеше от семейните си снимки. Всяка нощ преди да заспи Уестън се взираше във фотографията на съпругата си, починала преди пет години от левкемия. Загледан в лика на тази спокойна, мъдра жена, сър Ейдриън си спомняше деня, в който тя беше срещнала един травмиран млад парашутист, завърнал се от Северна Ирландия, и само след час вече бе решила да се омъжи за него и да възстанови целостта на личността му. И го направи.

Уестън си имаше ритуал, който никой друг никога нямаше да види — разказваше как е минал денят му, както бяха правили цели четирийсет години преди ракът да му я отнеме. До нейната щеше да постави снимката на техния син, единственото дете, с което я бе дарил богът, в когото вярваше. Той бе капитан на крайцер в Далечния изток. Така, заобиколен от най-скъпото си, Уестън отново можеше да се представи пред света като железния шпионски шеф.

 

 

Първо се отби в Латимър при семейство Дженингс, което нервничеше в своя „затвор“.

Харолд и Сю Дженингс бяха изпълнили обещанието си да се свържат с приятелите и колегите си в Лутън и им бяха обяснили, че синът им Люк се е разболял и цялото семейство е заминало на пролетна ваканция във вила на далечното корнуолско крайбрежие. Оттогава не отговаряха на телефонни обаждания и при всички следващи позвънявания оставяха да се включва гласова поща.

Маркъс, по-малкият брат, беше открил комплекти лъкове и стрели в един килер и стреляше по мишена в предния двор, наставляван от градинаря, който се оказа майстор в този спорт. Харолд четеше ежедневно доставяните вестници, решаваше кръстословици и опустошаваше богатата библиотека на имението, озадачен от множеството книги на немски и руски, отразяващи вкусовете на предишните гости на Нейно величество.

Люк беше в ужасно състояние и копнееше за таванската си стаичка и познатата обстановка в Лутън. В центъра на неговото съществувание стоеше върнатият му компютър. Той откри онлайн абсолютно всички файлове и ги възстанови точно както си бяха преди, както искаше да са, както трябваше да са. Майка му постоянно го успокояваше, обещаваше му, че скоро ще има собствена стая, ако не онази в Лутън, със сигурност същата като нея.

Доктор Джеръми Хендрикс дойде от Националния център за киберсигурност във Виктория и Люк му обясни стъпка по стъпка как е заобиколил всички защитни стени и уж непробиваеми кодове в база данните на Агенцията за национална сигурност във Форд Мийд. При пристигането на сър Ейдриън той още се намираше там и му преведе на обикновен език някои от тънкостите на единствения свят, в който явно можеше да съществува момчето и който представляваше затворена галактика за огромното мнозинство от човечеството. Професор Саймън Барън-Коен от Кеймбридж също беше идвал за четиричасов разговор с Люк и в момента работеше върху подробен доклад за синдрома на Аспергер и неговите прояви при Люк Дженингс.

Цялото семейство с огромно облекчение посрещна новината, че няма да бъде искано екстрадиране на първородния им син, за да го изправят пред съда в САЩ. Но сър Ейдриън категорично заяви, че тяхната част от сделката не е изпълнена. Висши служители от ЦПК щели да оформят постъпването на официално пълнолетния Люк на служба в Центъра и да му възлагат каквито задачи сметнат за нужно.

Никой от тях обаче не знаеше, че представляват най-важните елементи в съдържанието на листа, който предишния ден Ейдриън Уестън бе връчил на президента на САЩ — неговия план, вече утвърден от двама държавни глави.

Нарече го Операция „Троя“ в чест на Вергилий, чиято класика „Енеида“ описва древногръцката измама с дървения кон. Самият той възнамеряваше да извърши най-голямата измама в историята на киберсвета. Ала всичко зависеше от необикновения мозък на един свит британски тийнейджър, какъвто дотогава не се беше раждал.

 

 

За десет минути стана ясно, че за да успее операция „Троя“, Уестън трябва да спечели на своя страна не пасивния баща, а Сю Дженингс. Тя трябваше да приеме постъпването на Люк на служба в ЦПК. И също трябваше да бъде привлечена с технически функции, защото, ако не го окуражаваше непрекъснато, лабилният й син като че ли не беше в състояние да функционира в света на възрастните. Госпожа Дженингс явно притежаваше по-силен характер, управляваше семейството и поддържаше целостта му — от онези уравновесени, но яростно решителни жени, които са солта на земята.

От записките, предадени му от един асистент на премиера на Даунинг стрийт, сър Ейдриън знаеше, че тя е дъщеря на печатар и е завършила гимназия в Лутън. Още като тийнейджърка се запознала и омъжила за съпруга си, по онова време студент по счетоводство. Дотук нищо особено. На двайсет и две години родила първия си син.

Човек не можеше да й даде четирийсет години — сигурно ходеше на фитнес и през лятото играеше тенис в местния клуб. Пак нищо необичайно. В семейство Дженингс нямаше какво да привлече какъвто и да е интерес, освен патологично срамежливото затворено осемнайсетгодишно момче, което седеше в ъгъла, докато родителите му се пазаряха с човека от Лондон. Изглеждаше, че въпреки или може би тъкмо поради проблемите си то е компютърен гений.

Ейдриън Уестън полагаше безуспешни усилия да включи младежа в разговора на възрастните. Люк не можеше или не желаеше да общува с него лично. Майката постоянно отговаряше вместо сина си — тигрица, бранеща малкото си. Сър Ейдриън нямаше опит със синдрома на Аспергер, но информацията, събрана набързо в деня на задържането на семейството, показваше, че това състояние се проявява с различна тежест. Телефонният разговор с професор Барън-Коен току-що беше потвърдил, че Люк е тежък случай.

Когато усещаше, че синът й се разстройва, защото възрастните разговарят за нещо, което той е извършил, без да знае, Сю Дженингс утешително го прегръщаше през раменете и му шепнеше в ухото. Едва тогава момчето се успокояваше.

 

 

После трябваше да намери сигурно, но изолирано място, където семейството да живее и работи. Когато се върна в квартирата си на Уайтхол, Уестън започна да търси сред стотици държавни жилища. Издирването продължи още два дни, през които той продължаваше да пътува до Латимър. Почти не спеше. Почти и не се хранеше, освен някое и друго случайно хапване. Не помнеше да е бил под такова напрежение, откакто през Студената война се бе наложило да бяга през Желязната завеса, когато побърканият Юрий Андропов едва не докара света до ядрена война. На третия ден реши, че най-после е открил мястото.

Ако разпитате минувачите по която и да е британска улица, най-вероятно никой от тях няма да е чувал за Чандлърс Корт. Това наистина беше изключително потаен адрес.

През Първата световна война собственик на имота бил производител на платове, който спечелил поръчка за доставка на шевиотни униформи за британската армия. По онова време били сигурни, че войната ще свърши преди Коледа 1914-а. Само че кръвопролитията се разраствали и новите поръчки на униформи ставали все по-големи. Производителят забогатял неимоверно и през 1918-а, вече мултимилионер, си купил имение, построено през XVII век в една уорикшърска гора.

По време на Голямата депресия, когато опашките от безработни се виели много километри, той създал работни места, като наел зидари да издигнат два и половина метрова тухлена стена около осемстотинте декара имот. Обявяван за военен спекулант, богаташът не се радвал на особена популярност и затова се нуждаел от уединение. Каквото си осигурил със стената и двата й охраняеми портала.

Когато в началото на 50-те години починал, без да остави нито вдовица, нито потомство, той завещал Чандлърс Корт на държавата. Имението било превърнато в дом за тежко ранени войници. След това го изоставили. В края на 80-те го превърнали в научноизследователска лаборатория, забулена в секретност и забранена за външни лица, защото там се занимавали с едни от най-страшните отрови, известни на човека.

В съвсем ново време, след отравянето на бившия съветски шпионин Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия с „Новичок“, тъкмо Чандлърс Корт, а не много по-широко известната лаборатория Портън Даун, осигури противоотровата, която им спаси живота. Медиите по очевидни причини приписаха заслугата на Портън Даун.

Бяха съхранили и поддържаха огромното имение Чандлърс Корт, макар че стоеше необитаемо. Лабораториите бяха пръснати из гората, както и комфортните модерни жилищни блокове на младшия персонал. Само старшите учени живееха извън тухлената стена. Имаше два портала — главният за служителите и един за доставки. И двата се охраняваха.

В рамките на една седмица бригади от работници и декоратори на денонощни смени отново направиха сградата годна за обитаване. Показаха я на Дженингс и съвсем малко повече от три седмици след срещата в Белия дом семейството се пренесе там. Доктор Хендрикс се беше съгласил, че градчето на челтнамския ЦПК не е подходящо за операция „Троя“, защото е прекалено голямо и смущаващо, а за Люк Дженингс — прекалено плашещо и пренаселено. Той и още двама негови колеги също щяха да се настанят в Чандлърс Корт, за да контролират програмите и да наставляват гениалния младеж.

Имаше само един проблем и в деня преди заминаването за Чандлърс Корт сър Ейдриън стана свидетел на напрегнато семейно прощаване в Латимър. Оказваше се, че бракът от десет години е в криза. Родителите се опитвали да крият от синовете си разрива между двамата, ала това било все по-трудно, докато накрая станало невъзможно. Накратко, те искаха да се разделят.

Реши се, че Люк ще живее в Чандлърс Корт и ще работи по задачите, които му възлагат от ЦПК. Майка му щеше да е с него и да му помага в контактите му с другите. По-малкият брат Маркъс имаше избор между две-три чудесни училища в района. Харолд Дженингс не искаше да живее там и след края на брака им дори не възнамеряваше да се върне към предишната си счетоводна практика в Лутън.

Истинското му желание изненада сър Ейдриън — да емигрира в САЩ и да се засели в Ню Йорк. Мечтаел си за това от години, откакто участвал в някаква конференция там.

Уестън му каза, че има връзки в Щатите и сигурно ще може да му помогне с ускоряване на бюрократичните формалности по уреждане на разрешение за пребиваване и работа в страната.

Всичко това стана невероятно бързо. Харолд Дженингс напусна лутънската си практика и своя голф клуб. Повериха къщата на грижите на тамошен агент на недвижими имоти. В Ню Йорк той получи добре платена работа в британска финансова компания в непосредствена близост до Уолстрийт. След като поживееше известно време на хотел, щеше да си намери удобна квартира и да започне новия си живот.

И после дойде раздялата. За външен човек тя изглеждаше необичайна, защото беше напълно лишена от емоция като самия Харолд Дженингс. Ако имаше чувства и желание да ги прояви, той може би би спасил брака си още преди години. Изглеждаше обаче, че душата на този човек е суха и безжизнена като сметките и цифрите, на които бе посветил цялата си кариера.

Счетоводителят прегърна двамата си сина и после жена си, ала неловко, сякаш са просто познати, които се срещат на коктейл. Момчетата бяха свикнали с неговото отношение и му отговориха със същото.

„Довиждане, тате, и успех в Америка“, каза Маркъс, по-малкият, с което накара баща си паникьосано да се усмихне и да го увери: „Ще се оправя“. Липсата на топлота в прегръдката на родителите обясняваше защо преди месец войниците са ги заварили в отделни легла на горния етаж в лутънската къща.

Пред имението чакаше такси. Дженингс остави семейството си в коридора, излезе и замина за летището.

Когато вечерта научи за това, сър Ейдриън реши, че никога повече няма да чуе за Харолд Дженингс. Заблуждаваше се.

 

 

На другата сутрин Сю Дженингс и синовете й се настаниха в просторен апартамент на горния етаж на имението Чандлърс Корт. Още миришеше на боя, но мекото за началото на май време позволи помещенията лесно да проветрят.

Доктор Хендрикс, който беше ерген и живееше сам, се нанесе в южното крило и надзираваше довършването на компютърната зала, сърцето на операция „Троя“. Цялото оборудване идваше от ЦПК в Челтнам, възможно най-доброто. Други двама наставници се настаниха в жилищни блокове в гората, откъдето можеха да ходят пеш на работа в имението. Записаха Маркъс Дженингс в хубаво училище само на шест километра от Чандлърс Корт.

Люк Дженингс разполагаше със самостоятелна стая и започна да я превръща в точно копие на таванското помещение под покрива в Лутън. Поради особената му психика абсолютно всички неща трябваше да са онези, с които е свикнал. Камион за мебели докара обзавеждането в Уорикшър и всеки стол и маса, всяка книга и украса бяха поставени точно там, където трябваше да са. Люк дори възрази срещу часовника, понеже тиктакал. Поиска безшумен часовник. И получи такъв.

И настроението му се оправи. Стресът и предизвиканите от него гневни изблици и сълзи от седмиците след щурма на къщата изчезнаха. След възстановяването на личното му пространство, седнал пред компютъра си, той можеше да поднови обичайния си живот. Можеше да седи в сумрака, да скита из киберпространството и да разглежда разни неща.

 

 

В крайния север на Русия последните швартови въжета бяха хвърлени на кея и могъщият „Адмирал Нахимов“ напусна корабостроителницата Севмаш, за да се отправи в очакващото го море. Докато носът на най-страховития надводен боен кораб на света завиваше на север, капитан Денисович и неговите офицери зърнаха върховете на сградите в недалечния пристанищен град Архангелск. Зад тях се смаляваше Северодвинск. Лицата им сияеха от радост и гордост.

Капитанът и офицерите гледаха от мостика чудото на крайцерите шифър „Орлан“, най-големия неавионосен боен кораб на света, плаваща крепост от стомана и атомна енергия. „Нахимов“ беше дълъг двеста петдесет и два метра и трийсетина метра широк, с водоизместимост 24 300 тона и екипаж от над седемстотин моряци.

Тези руски крайцери представляват въоръжени до зъби подвижни платформи, способни да унищожат всеки вражески кораб на земята. Напускащият корабостроителницата съд беше най-модерният в своя клас, с напълно компютризирано управление на функциите чрез сензорноекранна технология.

Неговите сонари откриваха безопасната дълбочина и го водеха по тази траектория, така че никога да не кривва към брега, освен ако не бъде насочен натам. Всички данни се съобщаваха на мостика чрез високотехнологичните уреди, които го управляваха. А имаше и още.

Преди много години в Съединените щати излезе романът „Ловът на «Червения октомври»“. Тази дебютна книга на Том Кланси придоби изключителна популярност. Разказваше се за съветски морски капитан, който бяга на Запад със своята ядрена подводница. В СССР я забраниха веднага — прочетоха я само неколцина изключително високопоставени мъже, за които нейният сюжет представляваше постоянен източник на страх.

Бягствата от Съветския съюз, особено на висши политици, разузнавачи и военни, бяха истински кошмар, а идеята, че някой може да изчезне на Запад с такава ултрамодерна техника, беше още по-ужасяваща. Съветският военноморски флот и Политбюро приеха романа на Кланси извънредно сериозно.

Сега вече това щеше да е не само невъобразимо, но и можеше незабавно да се предотврати. Всички функции на „Нахимов“ бяха компютризирани и подлежаха на контрол от главната база данни в щаба на Северния флот в Мурманск. Така Мурманск можеше с един замах да поеме изцяло управлението на кораба. Това напълно елиминираше възможността за измяна.

Повредите и смущенията също бяха изключени. Крайцерът не се управляваше със създадената в САЩ и широко разпространена Глобална система за позициониране или джипиес, добре позната на всички потребители на сателитни навигатори по пътищата, а с ГЛОНАСС-К2, наследена от постсъветската руска държава. Тя беше собственост на армията.

ГЛОНАСС може да определи положението на руски военноморски кораб с точност до десет-двайсет метра където и да е по света. Тя използва двайсет и четири сателита, орбитиращи в близкия космос. Ако някой хакер се опита да пробие системата, ще трябва едновременно да овладее пет отделни спътника, което явно не е възможно.

Курсът на „Нахимов“ беше зададен предварително. Крайцерът щеше да напусне Бяло море и да се отправи на север към Баренцово, а после — на северозапад. Когато норвежкият нос Нордкап останеше вляво от него, той отново щеше да завие, да премине от Баренцово море в Северния атлантически океан и след това да се спусне на юг покрай Норвегия. На руля винаги щеше да има човек, но това не се налагаше. Компютрите щяха да поддържат безопасния курс на кораба.

И през следващите пет дни се случи тъкмо това.

Ледът и кучият студ на Бяло море и Нордкап отстъпиха и изгря слънце. Свободните от задължения моряци се разхождаха по палубата и се наслаждаваха на свежия въздух. Планините около фиордите в района на Тромсьо, където през 1944-та британската авиация най-после беше успяла да потопи могъщия „Тирпиц“, изплуваха от мъглите и отново потъваха в тях. Лофотенските острови се скриха от поглед.

На това място „Нахимов“ можеше да завие на запад навътре в Северния Атлантик, за да заобиколи отдалече оставащите на изток Британски острови по пътя си на юг край нос Добра надежда към Ориента. Но решението за курса му беше взето преди седмици в Москва от самия Вожд.

Крайцерът щеше да продължи на юг между Дания (отляво) и Шотландия (отдясно), после да напусне Северно море и да поеме по най-оживения корабен маршрут в света — Ламанша. Загледан през прозореца на кабинета си към Александровия парк край западната стена на Кремъл, Вожда пределно ясно беше изложил волята си на командващия Северния флот.

Разгонвайки пред себе си десетки съдове, „Адмирал Нахимов“ щеше да мине през Ламанша и да излезе през Па дьо Кале. Проклетите британци щяха да седят пред панорамните си прозорци в Рамсгейт, Маргейт, Дувър и Фолкстоун и да се дивят на носещото се покрай страната им могъщество на нова Русия, извисило се над тях и над жалкия им флот, който ескортираше величествения „Нахимов“ на юг.

 

 

На осмия ден след отплаването от Севмаш моряците на „Нахимов“ се взираха в пенещите се край тях вълни. Далеч наляво Дания се беше преляла в Германия, а Германия — в Холандия. Някъде надясно зад мъглите се криеха мочурищата на Линкълншър.

В едно апартаментче зад Адмиралтейската арка иззвъня телефон. Сър Ейдриън вдигна. Обаждаше се задъханият доктор Хендрикс.

— За втори път тази година не вярвам на очите си — каза киберспециалистът. — Той успя. Невъзможно е, обаче момчето успя. Вътре сме. В ГЛОНАСС-К2. Пет сателита. И най-шантавото е, че те изобщо не усетиха хакването.

— Браво, докторе. Моля, не се отдалечавайте от телефона до ново нареждане. Денонощно.

Когато приключи разговора, сър Ейдриън набра друг номер. На щаба на Кралските военноморски сили край предградието Нортуд в северозападен Лондон. Там бяха предупредени.

— Да, сър Ейдриън?

— Идвам при вас. Утре може би ни очаква тежък ден.

 

 

Отправилият се да заеме мястото на флагман на руския Тихоокеански флот „Адмирал Нахимов“ спокойно можеше да заобиколи Британските острови, като държи курс на запад от Ирландия в дълбоки и спокойни води, далече от сушата. Само че Вожда явно нарочно искаше да нанесе обида на британците, като го преведе през Северно море и Па дьо Кале — един от най-оживените морски пътища в света.

С двата си потока морски трафик, единия на север и другия на юг, в Па дьо Кале се спазват строги правила, за да се избегнат сблъсъци. Както се и очакваше, „Нахимов“ можеше да успее само ако мине точно през средата. Руски военни кораби го бяха правили и преди, като съзнателна провокация на Москва към Великобритания.

Нямаше нужда да съобщават на Адмиралтейството къде е „Нахимов“. Ескортираха го две фрегати, във въздуха постоянно се сменяха наблюдателни дронове от базата на Кралските ВВС в Уадингтън. Той плаваше край бреговете на Норфолк, но намаляваше ход, за да изчака нощта преди да излезе от пролива. Плитчината Догер Банк остана зад него в Северно море. Сонарите му показваха, че има над трийсет метра вода под кила. Курсът му предвиждаше, че дълбочината в нито една точка няма да падне под двайсет и пет метра.

Призори крайцерът се намираше срещу Филикстоу в Съфолк и увеличаваше ход до оптимална скорост. Проливът се стесняваше, наляво започваше да се различава Белгия. Руският мастодонт нарушаваше всички правила и радиовълните оживяха от развълнуваните разговори на търговските кораби в това морско задръстване.

Напред се виждаше най-тясната част, Па дьо Кале, и „Нахимов“ се доближи до плитчината Гудуин край бреговете на Есекс и Кент. Разумните моряци бягат от Гудуин като от чума. Морето е ужасно плитко. Но компютрите бяха непреклонни. Крайцерът щеше да мине много по-близо до тях, отколкото до френския бряг.