Дмитрий Глуховски
Текст (9)

9

Сам си си виновен, каза Иля на Хазин. Сам, гадино. Ти, а не аз.

Ако не бях пристигнал в петък в Москва, ако нямаше магнитна буря и майка ми не беше умряла, тогава какво?! Дали щеше да можеш да й отговориш? Дали изобщо щеше да го направиш?!

Не, самият ти я тласкаше към това. Четеше съобщенията й, а отговаряше с публикации в мрежите. Знаел си, че е заседнала, че е зациклила на теб, че вечно проверява другия ти живот във всичките инстаграми: търси опровержение, а намира улики. А ти не се скъпиш на уликите. Защото те е страх, гадино, да й кажеш открито: давай, направи аборт, задушавам се от това твое недоносче, искам отново да започна да дишам свободно. Нали така? Да.

Защо тогава я успокояваш? Защо обещаваш да кажеш на родителите си? Лъжеш, за да не я разстроиш? Себе си щадиш така, не нея. Страх те е от сълзите? От мълчанието? Страхувал си се, че ще те нарече с истинското ти име: лайно. Най-лесното е така да наредиш нещата, че тя сама да стигне до този извод и сама да вземе решение. Защо, Нин, погуби детенцето? Напразно! Че аз нямах това предвид. Аз съм просто задник, боклук съм аз, но ти си го знаеше отпреди, но убиец — не, не съм, не съм подписвал присъди, дори ти казвах: да не си посмяла! Ти, истеричке, си измисляше всякакви неща и ето го резултата, себе си обвинявай за това.

Бих ти дал още време, Хазин: но ти нищо нямаше да направиш с това време!

Иля натисна с пръст празното поле в самия край на съвместния живот на Петя и Нина. Искаше му се да й напише нещо по човешки, а не това обикновеното „С мен всичко е наред“, искаше му се да й напише нещо за нея, а не вечното хазинско за себе си. Пръстът бавно натискаше буквите, но смисълът непрекъснато му убягваше. Налагаше се да трие. Не знаеше кои са правилните думи.

Така е най-добре, Нин. Така ще ти е по-добре, по-нататък сама ще го разбереш. Лошо е да забременееш от негодник, да заченеш от развален човек, завинаги да се свържеш с него чрез детето. Без общо дете — просто несполучлив роман, минало и заминало, дори не си спомняй за него. А детето ще те обвързва с него; ще те обърква. Дори да избягаш от него, ето го пак: винаги с теб, в детето, което имаш от него. В кръвта, в очите, в маниерите. Всеки ден. Непрекъснато те следва като сянка.

А когато си забременяла от мъртвец — тогава как?

Такова бреме е сто пъти по-тежко. Тогава върху детето няма да се излива изветрялата горчивина към бащата, а тъга. А срокът на съхранение на тъгата е дълъг. Може би до самия край ще си мислиш: ами ако беше останал жив? Ами ако детето растеше с родния си баща? И отново ще виждаш в него спомен за отдавна погребани неща. Все едно живееш с привидение. Нито ти ще намираш покой, нито той.

По-добре, че стана така. Че аз не успях и че той не успя.

Това е свобода, Нин. На вкус е като марината от сълзи. Трябва да я изпиеш сега гореща от гърлото на трилитровия буркан, тя ще те изпразни, ще те пречисти, ще отмие всичката кръв от теб. А след това ще си направиш нова кръв — прясна, безпаметна. Но пък в кухините ти няма да остане нищо от този човек. И ще можеш да ги напълниш с друга любов. Този и без това не те обичаше.

Не го искаше той твоето дете.

Ето какво трябваше да напише на Нина.

Остави телефона на масата.

За детето Иля знаеше всичко. От себе си. Колко пъти си беше мислил: когато майка му го гледа, дали си спомня за баща му? Няма значение дали е имала някаква връзка, или се е получило случайно. Така може би щеше да забрави. Иля не й приличаше особено — значи се беше метнал на него. Както и да я беше наранил баща му, дори да е било еднократно, нали нямаше как да го забрави, когато ежедневно гледаше как Иля се превръща от кукличка в него?

И какво? Това добре ли е, Нин?

За Иля — нищо хубаво. И за майката самота.

Незнайно защо пред погледа му се появи двойната количка от моргата. Един чаршаф за двамата спящи. Оголените крака до нея. Как майка му беше обърната с лице към чуждия мъж.

Тя никога не се бе оплаквала от самота. Тоест на Иля не се бе оплаквала.

А Иля я бе разделил и с него. Тогава не можа да го осъзнае. А сега не можеше да го изкара от ума си. Защо не се беше хванала с никого другиго? Не беше успяла да забрави баща му? Или Иля й пречеше?

Милион пъти му се бе искало да си представи баща си. Първите хиляда пъти търсеше помощ от майка си, после престана.

Дете от изгубен баща е инвалидност, Нин. А от убит — урна с прах на кухненската маса.

Той никога нямаше да се ожени за теб. Какво там, баща му не му разрешавал? Това са само извинения. Та ти сама знаеш: той не може да види човешкото у хората. За какво ми даде седем години затвор? Заради един спор, заради едно отговаряне. Хрус — и продължаваме напред. И с теб така. С всички. Хайде, искаш ли да проверим какво се е случвало в действителност?

Когато чакаше да съобщи на родителите си, че си бременна от него. Или какво смятахте там да обявявате, сватба? Дай да направим очна ставка с него?

Намери края на октомври в разговорите на Петя с майка му: тогава, когато Нина мереше робата. Когато изглеждаше, че всичко важно най-после ще се случи — още тази седмица.

— Мамо, исках да прескоча към вас през уикенда заедно с Нина. Ще си бъдете ли вкъщи?

— Здравей! Ще си бъдем, да. Чакай, първо ще поговоря с баща ти.

И после — след половин час — пак тя:

— Чакай, не звъни. Той сега не е добре. Веднага започна да вика. Хайде по-късно, след като го успокоя.

— Можеш да не се стараеш.

Не. Тук вече е късно да задълбава. Трябва да копае по-надълбоко, да се върне по-нагоре. Кога Хазин е поискал за пръв път да запознае своето момиче с родителите си? Провери: през юни миналата година, на петнайсети. А Петината майка дали вече е можела да праща съобщения?

Можела е.

— Нещо не можах да разбера защо той през целия път седя с такава кисела физиономия. Аз всъщност ангел ви доведох.

— Петенка, ами нали го знаеш.

— Тя какво, не ви ли хареса?!

— Симпатично момиче. Но това няма никакво значение.

— Какво има тогава? Какво друго не бива да показвам вече на Борис Павлович?

— Нали разбираш, че направо му размахваш червена кърпа пред очите?

— Майко! Влюбих се в момиче. Сам се влюбих! Какъв е проблемът?!

— Проблемът е в Ксения, Петя.

— На никого с нищо не съм длъжен, майко. Личният живот си е личен! Така му кажи!

Сега пък и Ксения. Да ти се завие свят на тая въртележка. Как Хазин сам не се замотава?

Иля я потърси в контактите, намери няколко различни Ксении. Но почти всички се появяваха епизодично, за по една нощ, а денем изчезваха завинаги. Само с една имаше история.

Дълга, двугодишна — а може и по-отдавнашна, но началото й бе изгубено с купуването на новия айфон. Във фотоалбумите не беше запазено нищо от Ксения; вероятно Петя ги беше изтрил. Но преписката беше оставил.

Хазин се беше срещал с нея. Беше се срещал, гулял, обещавал, изкушавал. А тя му бе пращала свои снимки в бяло кабрио, под тропически покриви, от огледални бутици, под палми до белоснежни небостъргачи. Ксения. Каква си ти?

Добре изглеждаше, но не беше красавица. Руси коси, сиви очи. Пълно и семпло лице, макар и коригирано като че ли от майстор. И с такова изражение, което пепеляшките и проститутките никога не успяваха да докарат, колкото и да се стараеха. Всички тези кабриолети, острови с палми — на техния фон тя не изглеждаше като туристка, а като местна. В нея се усещаше помешчическа гордост, вродена: простачките винаги завиждат за такова излъчване и винаги се опитват да го почувстват или поне да успеят да го изобразят. Но се получава друго — неуверено, истерично, вулгарно.

А в Ксения веднага можеше да разбере — на нея не й е нужно да съблазнява никого, нито да го уговаря. Всичко, за което се стичат в Москва онеправданите при раждането си пеперудки, всичко, към което се опитват да се прилепят — тя го е получила още преди да може да си го поиска. И в съобщенията й, макар и в тях да се държеше нежно с Хазин, зад всяко въпросче и зад всеки отговор проблясваше като през бяло дантелено бельо господарска взискателност.

Не беше красавица, да, но очевидно никой не й го беше казвал. Не беше намерил смелост или любовта беше замъглила погледа му. И Петя не се беше осмелил.

Пред нея той се кипреше, показваше джигитски номера. Тя щеше да му е чудесна партия! Но — Иля скролна от бъдещето на напрегнатата им любовна игра в миналото, а после обратно — не се получаваше.

Хазин все изоставаше, изправяше се на пръсти, а не можеше да я достигне. Тя вероятно бе искала от него такъв живот, какъвто самият той не живееше; дразнеше я, че той е толкова невзрачен, и същевременно я умиляваше. В началото го приемаше като йоркширски териер, после започна да го храни, за да израсне до ротвайлер, но той само дебелееше и наглееше. Тогава започна да го бие.

Бяха се опитали да живеят заедно, както с Нина; само че Хазин се беше преместил при Ксения. Нейното жилище вече беше наистина голямо, луксозно. Не пенопластова декоративна мазилка, а сталинска, от костно брашно. Не прът за стриптийз, а маслени картини в златни рамки.

Но в този апартамент Петя се чувстваше като прибран от улицата, нищо че беше генералски син. Ксения му натякваше за трохите по масата, за следите в тоалетната: значи беше научена на ред. Петя издържа два месеца на такъв живот, а после ухапа стопанката по ръката и избяга. Освен това целият им път беше обсипан с бял прах. Ксения смяташе, че тя опитомява Хазин, а всъщност той я примамваше. Преди Петя може и да беше опитвала, но той я беше научил да се възторгва от дрогата. С праха я подкупваше и се откупваше от нея. Всичко, което не му достигаше, прахът му го даваше. Вдишваше и се раздуваше като риба таралеж, за да изглежда по-голям, отколкото беше в действителност: за да не си помисли Ксения, че може веднага да го погълне.

Заряза я съвсем — Иля свери датите — когато родителите заведоха съвсем обезсилената Ксения на лечение в алпийските поляни, в клиника за пристрастени към кокаина. Това се беше случило по същото време, когато Хазин бе изпратил на Нина своето пробно: „Вчера се запознахме в «Тройка»… Беше весело“.

Последната снимка беше от Алпите — Ксения със своята маман: закалено, обветрено женище с къса щръкнала коса. Изпълваше до пръсване чуждоземната пъстроцветна рокля. Устните й бяха извити надолу.

Петя скъса с Ксения с един равнодушен есемес. На писъците й не отвръщаше изобщо. Повече не се срещнаха.

Иля събра две и две.

Спомни си Борис Павлович от вчерашната софра в чест на генералските звезди — онзи оплешивяващ дебелак с черните мустаци, който благославяше хазинската династия и нареждаше на именника.

Върна се в архива, прослуша отново звънтенето на чашите. Изчака да дойде редът за тоста на Борис Павлович. И докато той пожелаваше на големия Хазин Родината да го повишава своевременно, гледаше застаналата до него жена — дебела, червендалеста, остригана като учителка. Майката на Ксения. Значи Борис Павлович е баща й. Седяха заедно, почти като семейство. Ама и династия!

Записа в Петиния блокнот кога са празнували: половин година преди Хазин да зареже Ксения. Събра всичко. Разбра защо новоизпеченият генерал-майор така се лензеше пред Борис Павлович. Канеха се да се сродяват със старшия по звание. А колко старши?

Сети се как да научи какъв е бащата на Ксения.

Потърси в Яндекс: „Борис Павлович, генерал, МВР“ — и още на втората връзка излови Коржавин Б.П., цял заместник-министър, същински генерал без всякакви приставки и суфикси.

Значи така, Петя: срещал си се с дъщерята на заместник-министър, обнадеждил си баща си; а после си я зарибил с наркотици и си я зарязал. Заменил си я с някаква чужденка, безродница. И си я завел при баща си да се запознаят: ето тая обичам. Не е ли Юда?

А Юрий Андреевич Хазин какъв работи тогава?

Иля написа и неговото име в търсачката. На министерския сайт не го откри. Започна да рови в новините и го намери в някакъв милицайски вестник с половингодишна давност: излязъл в оставка по собствено желание.

От длъжност заместник-началник на кадровия департамент на МВР — в някакъв селскостопанско-вилен участък. В пустошта.

Защо такъв забележителен човек сам ще подава оставка? Малко преди това, когато поливаха генералските звезди, нямаше никакво намерение да се маха, други изпращаше пред себе си в космоса. Може би проблеми със здравето?

Очите го заболяха от хазинския живот.

Иля остави мобилния телефон, запали котлона под тенджерата.

Постави от едната страна на кантара Нина, от другата — Ксения. Веднага стана ясно как може да се откажеш от дъщерята на заместник-министър, с все мазилка и бързо издигане до звездите. Горделивец си ти, Хазин.

Навън вече се беше стъмнило; денят свърши, преди да е успял да започне. Изсърба преднощната супа под акомпанимента на телевизора.

Достолепен човек в син скъп костюм, но с жабешка физиономия, обясняваше, че Украйна се намира на границата на разпада и че американските спонсори, раздразнени от кражбите на властта, всеки момент ще й обърнат гръб. После поговориха за това как руските войски бомбардират някакви терористи в Сирия, а на мирните хора раздават прясно изпечен хляб. По-късно се порадва, че в Америка е спечелил Тръмп, оплака се, че враговете му изобщо не могат да се примирят с поражението, непрекъснато го преследват, пукната пара не струва демокрацията им.

Иля го гледаше: оплешивяващ, акъллия, зяпаше го в устата, но думите излитаха от мазните му устни на балони и се пукаха, когато докосваха екрана отвътре, макар да се целеха в откритата душа на зрителя. А душата на Иля беше заета: с нея той разчепкваше Хазините любовни истории.

А после вече нито чуваше, нито виждаше работещия телевизор. Как беше реагирал Петиният баща на Нина?

— А ти му предай, че не съм негова собственост! — вече не се сдържаше Хазин. — И не съм му подчинен! Не съм правил предложение на вашата Ксения! А какво си е набила тя в главата, си е нейна работа!

— Петя, знаеш, че аз винаги съм на твоя страна. Но той изобщо не иска да слуша.

— И какво може да направи?! Да ме уволни?!

— Не говори глупости. Но каза повече да не водиш у дома това момиче.

— Отлично! Втасахме я!

Няколко дни след това ефирът беше празен. Мама се предаваше първа — питаше как върви работата; Петя отговаряше със закъснение, неохотно и небрежно. Затова пък седмица по-късно сам й писа:

— Майко! Ти въобще наясно ли си какво ми заявява той тук?

— Какво имаш предвид? Кой? — веднага отвърна майка му.

— Сама знаеш кой! Твоят Юрий Андреевич! Отказва да ми помага! На мен ми е ужасно необходимо да се запозная с един човек, той да ме представи пред него, а той ми прави лайнарски номера!

— Петя. Как може да говориш така за него.

— Той ми вреди! Напук ми прави! Решил е да ме възпитава, така ли?! Късно се е сетил!

— А може би просто не познава тоя човек?

— Всички познава! Сега без този контакт всичката ми работа спира! А от него се иска просто едно позвъняване!

— Добре, ще поговоря с него. А ти как си? Как е твоето момиче?

— Мечтайте си!

До края на лятото, докато на сцената Нина чакаше отпуската на Петя, задкулисието се движеше по своя си път.

— Ти вчера със своето беларуско момиче ли дойде? Видях я през прозореца в колата — любопитстваше майка му.

— Не! Съвсем различно момиче. Какво, той също ли надничаше иззад завесите?

— Колко си вятърничав, Петя.

— А стига, бе! Сега пък вятърничав! Поне двамата вземете се координирайте! Защото той ми наду главата колко хубави момичета има и какъв любовчия бил той, а какъв глупак съм аз, че съм се лепнал за една посредствена мацка. Която на всичкото отгоре не е местна. Като че ли той самият е московчанин.

— Е, не е любовчия, естествено, но цялото общежитие беше влюбено в него.

— Защо изобщо трябва да го слушам?!

— Да се беше качил при нас заедно с нея. Не е прилично да оставиш човек да те чака в колата.

— Аха, за да я изяде и нея?! Не, благодаря!

Миналата есен, когато Нина вече губеше самообладание, когато Петя й беше обещал Белек, майка му пишеше:

— Ама защо отказваш дори да поговориш с него за това? Нали знаеш как се развалиха отношенията ни с Коржавини. Защо не може просто да ги поканим на гости?

— Канете ги! Само че без мен!

— Ксюша е в Москва. Питала за теб.

— Ама каква е тая детска градина! Не се опитвайте пак да ни събирате!

— Не трябва ли да се извиниш, Петя? С нея трябва по-човешки да се отнесеш. Да си оправите отношенията.

— Той пак ме превръща в своя пешка, както винаги!

— Сам знаеш, че не постъпи правилно с нея.

— Мамо! Ако искаш да се сприятеляваш с Коржавини, предложи им някой друг! А аз отлитам с моята приятелка на почивка! Край!

— С коя?

— С вашата любима!

— Пак ли си с нея?

От почивката Хазин изпращаше на майка си снимки на балоните в Кападокия. И една своя, с Нина. Същата, на която и двамата се смееха.

Майката видя съобщението, но не отговори нищо. Тогава — след около час — Петя й писа допълнително:

— Можеш да му ги покажеш. Нека се задави — и се смя до сълзи чрез смайлита.

След завръщането им от Турция вероятно беше отишъл на гости на родителите си — след което майка му беше споделила:

— Не исках да ти го казвам, докато беше у нас. Беше някак нервен, сякаш не си успял да си починеш както трябва.

— Отлично си починах! Нервен бях заради друго!

— Заради какво? — изненада са майка му.

— Заради кого! Че извръща лице от мен, сякаш съм някакво лайно?

— Петя!

После дните ставаха по-кратки, смрачаваше се още по-рано, мракът се сгъстяваше, потискаше още повече. Нещо важно оставаше в невидимите за Иля разговори, информация за които можеше да накълве единство оттам, където бяха наръсени изсъхнали букви.

— Стига ми бъркахте в мозъка, ясно?!

— Просто искаме да ти е добре. Ти просто разбираш всичко неправилно.

— Вече ми е добре! Всеки път, след като се събера с вас, ми става гадно!

— Никога не съм ти казвала нищо такова, Петя.

— Затова пък той каза всичко! Ето какво е — че тя просто мечтае да се закотви в Москва на всяка цена, че й е все едно кой ще й падне, че съм глупак, щом съм хлътнал по нея! За родителите й! Инженери, и какво! Да не мислиш, че всички такива мечтаят да се сродят с вас?!

— Мразя, когато употребяваш жаргон в споровете.

— А аз мразя, когато се опитват да ме зомбират!

— Дори не съм сигурна какво означава това.

— А когато ме пита дали съм сигурен, че тя не ми изневерява? Когато ми предлага да й прегледам телефонната фактура? Това как ти се струва?! Не мислиш ли, че ще ми е по-лесно да й проверя самия телефон?!

— Петя, аз нямам нищо общо.

— Нищо няма да постигне с това, ясно ли е?!

— Успокой се, моля те. Може ли да те набера?

— Не! На съвещание съм!

През декември, преди тежката Нова година, от светлата част на деня оставаше само огризка. Забираше, гноеше.

— Защо веднага казваш „не“? Можем да ти го уредим анонимно, татко ти има познати специалисти. Може в „Ипатовка“ да лежиш, може и в частна клиника.

— Не, значи „не“! При мен всичко е нормално!

— Тя ли ти влияе така, Петя? Кажи ми истината, тя ли?

— Вие така ми влияете!

Преди малко по-малко от година. По-близко до повърхността — по-тъмно. Наближаваше зимната ваканция, която за Петя завърши с влизане в болницата.

— Нали на Нова година ще прескочиш към нас? Поне пътьом. Мама.

— Да. Какво да нося?

И в новогодишната нощ — в два часа — гнойната пъпка се пукна.

— Това какво беше?! Що за реч ми беше изнесена сега?! Това новогодишен поздрав ли беше, мамка му?!

— Прости му. Сам видя, че не беше трезвен.

— Не бил трезвен! На Нова година да ми говорят, че непременно трябва да се пазя и да си купувам презервативи само лично, защото такива като Нина могат тихичко да ги пробият? Че тя само за това си мечтае, да забременее от мен и да ви постави пред свършен факт?! На Нова година! На масата! Докато пием шампанско! Това нормално ли е?!

— Ненормално е, разбира се. Искаш ли да поговорим?

— И на Рождество пак ме поканете! Че не можах да го изслушам до края!

И после — когато празниците на Петя примигваха с криви емотикони — майка му се опитваше да му позвъни, питаше го защо не отговаря, а той й се озъбваше и отказваше.

Издължената бащина физиономия примигваше пред Иля, увисналите бузи се поклащаха. Династия. Каква сянка е надвиснала над Петя. На всеки семеен обяд сипват по капка миша отрова в ушите му. Кучка-син и Кучка-татенце.

Под втория пласт на Петината любов имаше трети, всичките замесени от различно тесто, всичките с различно подмазани. Първият ухаеше на прясна момичешка пот, вторият на прегоряло, третият на спарено: старчески дъх. Кръвта долу миришеше на ръжда, но до нея само с нож можеше да се стигне.

Ето, каза си Иля, през есента Нина беше признала на Хазин, че е бременна. Той не се беше изненадал. Та нали отдавна беше подготвен за това: баща му го беше подготвил. Ако щеш, вярвай, ако щеш — майната му, а думите казани, повторени, стоят като забит харпун в мозъка между гънките — и ти си точно такъв, захарпунен. А си представи, че майка ти ти каже нещо такова за твоето момиче. Иля си представи. Незнайно защо пак за Нина.

Прищя му се да закрещи.

Как да се радва искрено на такова дете? Как да спре да подозира Нина? Виновна или не, отровата е проникнала навсякъде — и в кръвта, и в спермата, и в косите. Отравяне. Отравяне.

Към края на ваканцията Иля намери нещо странно: „Не мога да се свържа с баща ми, май здравата загазих, спешно да се обади“. Нощно, тревожно, объркано.

След това цяла седмица и кусур цареше пълна тишина. А след като го вкараха в болницата, се върна в старото русло.

— Не можете да ме държите тук, ясно ли е?! Така…

В този миг телефонът в ръцете на Иля завибрира. И Иля се сепна: беше забравил, че тази джаджа може да звъни не само от Петиновото минало, но и от неговото, на Иля, близко бъдеще.

Дойде съобщение — в Signal. Шифрограма от „Игор К. Службата“.

„Хазин сег. изписах от скл. колко трябва за утре готов да ти предам както обикновено.“

Иля го прочете веднъж, после още веднъж. Спомни си кой е този Игор — колегата по наркотиците.

Както обикновено? Какво е взел? Къде ще го предаде? На работа? Това всъщност спешно ли е?!

Толкова бе оплел краката си в хамута на Петините корени, че не можеше да изплува нагоре да си поеме въздух. Сега. Трябва да отговори нещо на живия човек: Хазин ще почака.

Какво да му каже?

Със сигурност трябва да лъже онези, които са свързани, по един и същи начин. Тоя Игор му говореше за някакъв ДС; дали не е Денис Сергеевич? Също от службата. Значи не бива да минава с номера за внедряването. Иля помисли, написа предпазливо: „Утре не мога, отрових се, лежа вкъщи“.

В отговор се появи едно злобно: „Прави каквото искаш, но аз няма да се мотая с това в ръцете“. Иля не успя да му отговори — телефонът оживя: на целия екран се появи надписът „Игор К. Службата“ — барабанен вой — кастанети — в нарочно разслабен латиноамерикански ритъм, инструментал, последван от протяжен испански баритон. Позвъняване. Престраши се, прекъсна го. Веднага се оправда: „Не съм сам тук“.

Тук — къде? При приятелката си? При родителите? Игор дали знае чий син е Хазин?

Почака. Обели със зъби кожичката на долната си устна. Нещо сериозно ще да беше. Не вървеше просто да се скрие от Игор: усещаше се как онзи се страхува, как вибрира от напрежение, задълбочава се, търси фалша, иска да чуе гласа на Хазин, за да може по тона му да открие предателя. Или страхливеца.

„Мога да пратя човек да го вземе“ — събра накрая смелост Иля.

„Какъв човек?“ — обади се след секунда нервният Игор К. Държеше телефона си в ръка, отворен на разговора, и гледаше как Иля рисува буквите.

„Куриер. Мой длъжник“ — набързо обясни Иля.

„С куриери не се ср. Кутузовски, 35 до 5 вход има сметище в 1200 пакет петачка зад контейнерите. Изтрий.“

„Прието“ — рапортува Иля по начина, както винаги отговаряше Хазин. И Игор, откъдето се беше появил, там и изчезна.

Иля продължи да седи, да пулсира, слушаше барабанното ехо в ушите си, четеше телеграфните откъси, които Игор беше пращал преди на Хазин, съединяваше ги в смислени изречения. Утре значи трябва да отиде — да прибере стоката.

Ще го следят ли? Може пък да е капан? Защо Игор беше толкова на тръни? Какъв изобщо се пада той на Хазин в службата? От съобщенията нищо не можеше да се разбере.

Но в дванайсет трябваше да бъде на „Кутузовски“. Вече беше достатъчно Петя да си изгуби гласа и Игор психясваше. При поредния провал можеше да вдигне тревога. Нервна работа.

Нищо. Хазин трябва да е там в дванайсет — ще отиде Иля. Петият вход. Сметище. Там ще се ориентирам.

* * *

Кипна вода: три пакетчета в чашката и три лъжички захар, разходи се из кафеза, подиша хладен въздух през прозореца. Провери как стоят нещата на „Рочделска“. Петя не беше помръднал.

В главата му продължаваше да звучи мелодията от телефона. Какво беше сложил да звъни, каква беше тази музика? Та-та-та-та-та-та-та, та-та… сладостно-мъчително такова. Влезе в настройките, цъкна на звуците, после на мелодиите за звънене. Рингтонове. Беше избран най-горният със заглавие Narcos Soundtrack. Музика от филм? Спомни си, че това е сериалът, който двамата с Нина бяха гледали.

Прииска му се, докато пие чай, да я чуе цялата, а не само откъса в телефона. Намери я в Ютюб. Първо се отвори Narcos Theme Song Rodrigo Amarante Tuyo Lyrics.

Плей: кастанети, маракаси, китара. Някакъв тропически град: зелени хълмове, зелен океан, бяло небе, бели небостъргачи, сърповидни плажове. Баритон. В подножието на града черна лента, на лентата букви: Soy el fuego que arde tu piel и после още нещо. Текстът на песента.

Взе писалка. Записа си на лист хартия. За какво пее телефонът на Петя? Каза на търсачката да преведе на руски. И по заповед на щуката получи: „Аз съм огънят, който изгаря кожата ти“. И после следваше пълният текст на песента.

Soy el fuego que arde tu piel

Soy el agua que mata tu sed

El castillo, la torre yo soy

La espada que guarda el caudal

 

Tú, el aire que respiro yo

Y la luz de la luna en el mar

La garganta que ansío mojar

Que temo ahogar de amor

 

Y cuáles deseos me vas a dar, oh

Dices tu, mi tesoro basta con mirarlo

Y tuyo será, y tuyo será

Тук, отдолу, вървеше любителски превод на цялата песен. Прочете:

Аз съм огънят, който изгаря кожата ти

Аз съм водата, която утолява жаждата ти

Замъкът, кулата съм аз

Мечът, който пази съкровището

Ти си въздухът, който дишам

И лунната пътечка в морето

Гърлото, което копнея да намокря

Колко се боя да не се удавя в любовта

И какви желания ще породиш у мен, о

Казваш ми стига гледа съкровището ми

Ще бъде твое, ще бъде твое

Петя.

Знаеше ли за какво пее телефонът ти? Нина ли ти избра тази мелодия, или ти сам? Наркос, мамка му…

* * *

Добре, почакай, още не бяха приключили.

Върна се там, откъдето го бе издърпал Игор.

Какво се е случило с теб миналия януари? След какво си започнал така да се звериш на баща си, да негодуваш? След какво са те вкарали в болница?

— Нямате право! — мяташе се облеченият в усмирителна риза Хазин. — Кажи му, нека позвъни! Какво става, по дяволите!

— Петя. Той ми забрани да ти се обаждам. Пратих ти писмо в електронната поща. Моля те, прочети го. Без да бързаш.

Пощата. Иля още не беше поглеждал в пощата — досега не беше се появявало известие за получаване на писмо, а на него самия просто не му беше хрумвало.

Стандартната пощенска кутия — бяло пликче в синьо квадратче — беше претъпкана с квитанции: за музика, за игри. Иля прегледа иконките: може да има и друга? Намери Гмейл, гугълската поща.

Тук имаше купчина от всичко, което още не беше видял. Поредното отделение в архива на Петиния живот. Писма неизвестно от кого, от жени, от инстанции, насметен боклук, вестници, за които е бил абониран. И разпечатани пликове — от майката: [email protected].

И съвсем скорошни имаше тук, и стари.

По датите Иля откри онова, което майката бе изпратила на Петя в болницата. Не го беше изтрил.

„Здравей, Петенка,

Реших да ти напиша писмо, защото с кратки есемеси нищо не може да се каже, а да ти говоря в стаята, в присъствието на други, сигурно е неудобно.

Разбирам, че сега не ти е леко. Ядосан си на баща си, че те затвори в тази болница като малко дете. Но след онова, което се случи, мога да го разбера. Казва, че това му се е отразило много зле. Хората, които са те задържали в такова състояние, не са от татковото ти ведомство, както вече сам разбираш. А от съвсем друго, знаеш кое. И това, че по време на задържането си се крил зад неговото име, може много да му навреди. А на теб вече ти е навредило още повече. Разбирам, че не си бил съвсем на себе си. А ние не видяхме съобщенията ти — но пък вече е било късно през нощта. Не си мисли, че баща ти смята, че си получил заслуженото. Той всъщност укорява себе си, че не е успял да ти помогне навреме. Естествено, не ми го казва, но аз сама чудесно го виждам и усещам.

Силно се надявам, че лечението ще ти помогне и ще успееш да се откъснеш от тази отрова. Ще помоля баща ти да ти потърси друго място вместо това, на което работиш сега. Той има много познати. И без това след подобен скандал едва ли ще могат да те вземат обратно.

Знаеш, че от самото начало бях против да започваш тази работа. Прекрасно помня как след академията се канеше да ставаш адвокат. Тогава с баща ти много спорихме, но ти знаеш как се спори с него. Тогава ми се струваше, че от теб ще излезе чудесен адвокат. Та нали там не трябва единствено да умееш да защитаваш хората, а и да се договаряш с всички, да намираш компромиси и задни вратички. Трябва да можеш да убеждаваш. Малко да хитруваш. Да създаваш запознанства. Това са все силни твои страни. И можеше да ги използваш за благото на хората. А и щяха да плащат прилично.

А той ти втълпи в главата мисълта за тая работа. Помолих поне да не е при наркотиците. Всъщност чичо Паша го подстрекаваше, Колцов. Пращай, вика, при нас твоето момче, аз ще го наглеждам, а после се премести в Питер.

Петя!

Ти, разбира се, може да смяташ, че това са мои майчински чудатости или, както ти обичаш да казваш, ереси, но аз съм убедена, че в този живот всеки човек си има предназначение. И в тази работа ти не си на своето място. Та аз помня как в началото изобщо не я харесваше. Как не ти допадаше дисциплината им, редът, твърдоглавието, бюрокрацията. Баща ти през цялото време искаше да си като него, а ти си съвсем друг човек.

Някак си изпуснах момента, в който си започнал да изпитваш удоволствие от работата си. И силно се укорявам за това. Защото сега разбирам, че си я обикнал заради някои неща, които много са те променили. Но въпреки това си мисля, че все още не е късно нещата да си дойдат по местата. И този случай, този скандал е отличен повод за това.

Ти непрекъснато ми се оплакваш от баща си. А аз какво мога да направя? Самата аз мога да ти се оплача от него. Само той знае как се вършат правилно нещата. Той решава всичко вместо всички. Най-добре разбира хората. Свикнал е да съди всички. Знае цената на всичко. И никога не признава грешките си. Такъв човек е. А аз живея с него през целия си живот.

И той твърде често се оказва прав, Петя. Макар да е трудно да го слушам, аз разбирам, защото той самият никога никого не слуша. А най-важното е, че е свикнал да побеждава във всички спорове. Сам знаеш, че обича да казва: «Водата пробива и камъка». Ако достатъчно дълго настояваш на своето, хората се предават. И после сами се убеждават, че той е бил прав от самото начало, че му и благодарят за това.

И ти така започна тази работа.

Много ще се постарая той да се съгласи, че тя не е подходяща за теб, Петя. И те моля да ми помогнеш с това. Не се дърпай, признай му, че е прав по други въпроси. И не искай от него извинение — сам знаеш, че изобщо не умее да се извинява. По това вие двамата много си приличате.

Много те обичам и много искам да ти помогна.

Твоя мама“

На това писмо Петя беше отговорил почти незабавно:

„Майко, изобщо не мисля да се махам от тази работа и нищо не трябва да го молиш. Тук съм си точно на мястото, това е просто еднократен случай, ситуацията наистина е идиотска, но аз сам ще се оправя. Каквото съм искал или неискал, докато съм учил в академията, отдавна е хванало мухъл. Аз съм голям човек и ме остави сам да реша какво да правя. А пък на него му предай да си търси друг камък за водата. Ако сте пак на тая тема, че трябва да ходя да се кланям на Коржавин и да се покайвам, то благодаря, но няма нужда. Може вече да се успокоите и да уважавате избора на своя син. И стига сте ме държали тук, нима смятате, че не мога да се измъкна сам, щом ми се прииска? Чао!“

Случилото се с Петя започна да се проявява в по-ясни, по-мрачни цветове. Иля все още не бързаше да го съди, искаше да разбере какво бе станало след това. Започна да се рови в чуждите писма — те бяха по-пълни от съобщенията, по-изповедни.

Съобщенията се издигаха от миналото нагоре, а писмата, обратното, вървяха надолу. Чрез тях Иля започна да се издига от дълбината по-близо към настоящето. И точно там, в болницата, намери още едно писмо, изпратено сякаш от майката, а написано от друг човек.

„Пьотър,

Не си вдигаш телефона, значи те е страх. Не вдигаш, защото знаеш колко жестоко ме закопа. Добре, ще се наложи да ти пиша от майчиния адрес, поне така може да го прочетеш. Вместо да помолиш за прошка, да си завреш езика в задника и да правиш каквото ти казвам, за да не затънем всички окончателно в тая каша, ти продължаваш да риташ! Да, само че ситуацията е такава, че освен на мен няма на кого другиго да се надяваш, синко. Както обикновено! И всичките ти опити да се правиш на възрастен и зрял, само ще усложнят нещата. Тъкмо бях започнал да си мисля, че накрая си пораснал и поумнял, и ти ми доказваш, че е точно обратното. И как го доказваш! Всъщност си оставаш все същото вечно сукалче и мамино синче, което трябва да бъде водено за ръчичка през живота и по служебната стълбица. Поне признай пред себе си — без мен не можеш нищо да постигнеш. Само се правиш на кадърен и изобретателен, а когато се получи някаква ситуация — веднага се криеш зад татковия гръб. И дори не помисляш, че за мен това може да бъде още по-опасно, отколкото за теб. Държиш се като слабак. Ама защо «като»? Ти си си слабак. Ти и твоята вечна наркомания, сам не си на себе си господар. И на всичкото отгоре си мъж под чехъл — само да ти свирне оная твоята, и тичкаш при нея с подвита опашка. Сигурен съм, че точно тя те тласка към наркотиците. А си не само слабак, ами и тъпанар. За да се изложи човек толкова глупаво, както го направи ти, дори да си бил дрогиран, се искат умения. Ти професионалист ли си, или какво? Знаеш, че тате няма да е винаги до теб, за да те измъква за ушите от лайната. Може и майка ти да е права, че ти не си роден за тая работа? Накратко, нещата са такива. Сега те копаят под мен, заплашват, че ще заведат дело срещу теб, искат да се махна. Намерили някакъв блатен за моето място. Изходът тук е само един и не искам никакви физиономии. Освен Борис Павлович няма кой друг да ти помогне. Той има нужните връзки да те измъкне. Но заради твоето донжуанство, а най-вече заради онова, в което вкара Ксения, а после я и заряза, знаеш как се отнася към нас. Ако аз отида сега при него да ходатайствам за теб, той още на прага ще ме прати по дяволите и ще бъде прав. Така че прави каквото искаш, но си оправи отношенията с Ксения. И повече не ми тикай под носа своята минска проститутка, ако не искаш директно да я депортират по дяволите. А дотогава си седи тихо в болницата и не си подавай носа навън, докато нещата не се успокоят, ако не искаш директно оттам да те прехвърлят в Лефортово. Ясно ли е?“

Хазин не беше отвърнал нищо на бащиното ужилване и не беше ясно дали иглата беше попаднала в мекото, или в костта.

Затова пък след известно време беше писал сам на адрес [email protected], очевидно се беше научил от майка си:

„Нин, привет!

Реших да ти напиша направо истинско писмо, че само с тези есемеси нищо не може да се обясни. Разполагам с време в излишък, така че мога да обмисля всичко, без да бързам. Права си за доходите ми и за цялата история с дрогата пак си права. Осъзнавам, че дрогата е зло, но е много трудно наистина да се измъкнеш от коловоза. Дори се радвам, че се получи така, защото иначе не знам докъде щеше да ме докара тая история. Съгласен съм, че в последно време с мен ставаше нещо, и макар да ти възразявах, всъщност сам го усещах. Понякога не искаш да кажеш нещо на човек, а директно избухваш, не можеш да се сдържиш. Нямам нерви да търпя тъпотии, но си права и за това, че не искам да слушам, когато хората спорят с мен, просто сили нямам. Вероятно вина за това има дрогата, да, затова сега тук ми е много по-спокойно. Първите две седмици беше тежко, но сега кръвта ми е прочистена и някак ме отпусна. Попаднах тук, разбира се, заради онази история с охраната, баща ми ме затвори тук. И искам отделно да ти се извиня за това, че онази вечер те пратих по дяволите, макар да се опитваше да ме спреш да ходя там. Но кой да знае, че ще има постановка? Накратко, попаднах тук, защото съм дебил. От друга страна, си мисля, че цялата тая история трябва да приключи. Просто разбери, че от нея не може да се излезе бързо, нужно е време да се изпълнят всички задължения и тихичко да се изнижа след това. Но важното е, че решението е взето, и то не благодарение на баща ми, а на теб. Ти си моят талисман. Дори да ти крещя, сам разбирам, че си права, а аз не, и затова така злобея. С две думи, държах се като тъпак и искам да се извиня за това. През цялото време тук мисля за теб, Нин. Ти ме издърпваш от блатото, без теб отдавна вече не знам какво щеше да се случи с мен. При последния ни разговор ти надрънках всякакви глупости и ти вероятно постъпваш правилно, като не разговаряш с мен. Но ако искам да се поправя заради някого, то това е само заради теб, за да се върна при теб, след като ме изпишат оттук. Ако не ме чакаш, то тогава няма смисъл да се отказвам от тая работа. И нека ме завлече, където си иска. Моля те, вдигни си телефона или поне в Уотсап отговори, аз виждам кога влизаш, и знам, че четеш всичко, което ти пиша. Моля те, Нин!“

Писмото — провери Иля — беше изпратено още преди онези съобщения, в които Петя молеше Нина да отиде при него дори без да носи нищо. След него Нина продължи да се съмнява още няколко дни, но после Хазин я доизмъчи с молбите си през Уотсап и тя, пречупена, се предаде.

До края на болничния престой на Петя не му бяха писали за нищо — вероятно всичко важно се изговаряше на глас, за да не се проследят буквите.

Следващото важно писмо дойде от майка му вече в средата на април, след изписването му: когато никой така и не успя да промени живота на Петя — нито майка му, нито Нина.

Как беше успял да си върне длъжността, оставаше неясно: Иля знаеше, че той така и не се беше свързал с Коржавини, не беше отстъпил нито пред баща си, нито пред майка си. Но майка му, разбира се, беше обърнала гръб на това и към Пасха вече беше готова да му прости всичко.

„Петенка, днес е Пасха, светъл празник за всички православни. Христос Воскресе! Сутринта рано отидох в църквата, запалих свещички за здравето на всички близки. Отделно се помолих за теб, всичко да ти е наред.

Пасха е ден на възкресението. Аз го разбирам така: дори когато тялото е съвсем разрушено, силният дух може да го излекува. Тялото е земно, то е просто биология и химия, а човекът все пак е много повече. Когато духът боледува, и тялото гние. А когато човек си прочисти духа, то и тялото едва ли не възкръсва. Това е още празник на основното чудо в Евангелието, връщането на земята в телесен вид на Исус, който е бил осъден несправедливо от римляните.

Молих се да имаш достатъчно сили, да поддържаш духа си чист и да не се поддаваш на изкушения. Всеки човек в живота си е изкушаван и съблазняван, дори най-обикновеният. А ти се оказа с такава професия, където изкушенията са на всяка крачка. Не исках да започваш тази работа, сам го знаеш. Но сега вече няма какво да се прави, не мога да надвия теб и баща ти в споровете и никога не съм можела.

Мислиш си, че витая в облаците, сам си ми го казвал. Че идеализирам баща ти и не разбирам, че той всъщност далеч не е светец. Помня думите ти, че светецът не може да се издигне над лейтенант в милицията. Петенка, аз, разбира се, отлично знам всичко това. Но когато имаш свои деца, сам ще разбереш, че не трябва веднага да им разказваш цялата истина за това как е устроен светът. Ако им кажеш веднага, че да, всички крадат, всички са алчни, всички прелюбодействат, то те ще си помислят, че такава е нормата на поведение. И тогава също няма да се чувстват виновни, когато грешат, и затова ще грешат още по-отчаяно и безсъвестно. За да ги предпазиш, се налага да украсяваш, да пренареждаш заради тях света, докато са малки. А за теб децата ти винаги остават малки дори когато вече са на двайсет и пет и трийсет години. Това също ще го разбереш някога — когато възпитаваш своите собствени деца.

И баща ти все още вижда в теб момче — особено когато се държиш така безотговорно. И си мисли, че може с наказание да те накара да се поправиш. Знаеш ли колко пъти съм го отказвала да те нашиба с колана в училище, когато обиждаше учителите и бягаше от час! Ето и сега ми говори: не ми позволяваше, а трябваше да го бия всеки път, щеше да порасне друг човек.

Но аз не мисля, че едното наказание може да реши всичко. Наказанието само ожесточава човек, той не признава вината си и продължава да се смята за прав, а от такива случаи се научава само да хитрува, а и затаява злоба към онзи, който го е наказал, дори да е било справедливо. За да се разкае човек истински, той трябва да се почувства по същия начин, както онзи, на когото е навредил. Но това е сложно и дълго, това се нарича възпитание.

А шибането с колана по задника и викането — това става бързо и носи облекчение на онзи, когото са обидили.

Не знам защо ти пиша всичко това.

Просто разчитам, че вече не си дете, а възрастен. И дори да ти е скучно да четеш такова дълго писмо, аз се надявам, че си стигнал дотук. Ти ще продължиш да възмъжаваш, а ние с баща ти ще се връщаме към детството. Ще дойде твоят ред да помниш всичко това. Ние не сме те наказвали, не ни наказвай и ти.

Днес времето в Москва е хубаво, след празничната служба на душата стана светло, затова реших да споделя мислите си. Жалко, че не мога по никакъв друг начин да ти помогна. Мога само да паля свещичка и да се надявам, че някак си ще се получи. Ти нали си кръстен, представен си пред бог, можеш също днес да идеш в църквата, да запалиш свещ и мислено да се помолиш да не те подлагат на особено тежки изпитания. Обичам те,

Твоя мама“

Имаше всякакви други — Иля само ги прелисти, защото страдаше от недостиг на време да проучва с подробности целия живот на Петя.

Но беше пределно ясно, че в задушния юли не само връзката на Петя с Нина се разлагаше от лятната горещина, а и отношенията с баща му бяха изгнили до черно.

Между април и септември с него се беше случило нещо ужасно жестоко, което Иля все още не можеше да напипа. Но Хазин вече не само не можеше да говори с баща си, а дори майка му не смееше открито да посредничи между тях.

В края на септември, малко след признанието на Нина, майката беше писала на Петя предпазливо и старателно, след като беше обмислила всичко:

„Петя, специално излязох от дома, за да ти позвъня, все едно съм отишла на пазар, а не мога да те намеря. Сигурно имаш някаква спешна ситуация на работа, а трябва да поговорим. Онова, което ми разказа за теб и Нина, за положението, в което се намира тя, не ми дава покой. Знам, че двамата с баща ти се опитвахме по-рано да те откажем да се срещаш с нея, а за брак с това момиче баща ти не иска и да чува. Не знам защо така не я обича — та ние сме я виждали само два пъти, но сам знаеш колко е упорит. Аз също се съмнявах в нея — не защото не ми хареса, а защото мога отлично да си представя какво се върти в главата на младо провинциално момиче, което никъде не работи и учи във факултета за бъдещи съпруги. Там всичко е поставено на карта, те не бива да се лъжат в сметките си и както ти градиш своята кариера, те така градят личния си живот. Не казвам, че твоята Нина задължително е точно такава, има и изключения.

Ние с баща ти, разбира се, се страхувахме точно от това, че ще забременее и ти повече няма да имаш възможност да избираш. Все пак детето е много сериозно женско оръжие срещу съмняващите се мъже. То променя всичко в отношенията и в живота, това трябва да го знаеш.

Не мога да си представя как ще съобщя това на баща ти, защото то окончателно ще му докаже, че е бил прав за твоето момиче. Уверена съм, че няма да даде благословията си за вашия брак. Заради това как се разви историята с Коржавини, как завърши за теб и за баща ти, за него просто ще бъде невъзможно.

Но това, разбира се, не означава, че трябва да го слушаш. Постъпи така, както смяташ за правилно! Това е достатъчно сериозен въпрос, за да се водиш по нечии съвети. Но най-важното е да не забравяш, че дори в утробата това дете е жив човек, има си истинска душа, това е твоят бъдещ син или бъдеща дъщеря. Твои, а не само нейни. И още: пред Бог абортът е убийство.

Моля те, не трий това писмо.

Мама“

Иля не можа да намери повече писма от майката.

Тогава, след като помисли, реши да търси по адрес [email protected] — и намери още едно, второ и последно, написано в последния ноемврийски четвъртък, ден преди срещата на Петя и Иля, набрано от Хазин, но неизпратено:

„Нин, не знам как да говоря с теб за това очи в очи, напоследък ти само плачеш, а аз от сълзите ти се паникьосвам и се ядосвам, и забравям какво съм искал да кажа. Реших да ти напиша още едно писмо, предишния път като че ли помогна. С две думи, да, не скачам от радост, когато ми говориш за детето, защото ме е страх да мисля за това как ще се промени животът ни, че това е краят на моята свобода, че ти вероятно съвсем ще се промениш, защото и без това вече си се изменила, а и аз вече не мога да бъда като преди и да живея като преди. Страх ме е много, направо сякаш ме душат. Сякаш всичко вече са решили вместо мен, дори не ти, а незнайно кой и сега за мен няма измъкване от тая история. Все едно бъдещето ми вече е предварително известно, всичко е вече написано. Освен това си мисля, че като баща ще бъда пълен боклук, още по-лош и от моя, той поне искаше нещо от мен, а аз само за себе си мисля, какви ти деца. Ето, как да ти разкажа всичко това на глас? Абсолютно невъзможно. Прочетох всичките съобщения в Уотсап, които ми пращаш. За това, че е страшно да направиш грешка, от която няма връщане назад. Разбирам, че си на ръба.

Държах се като боклук. Не защото не те обичам, обичам те много, толкова, колкото изобщо умея. Просто адски ме е страх, Нин. А теб не те ли е страх?

Всъщност започнах да пиша това писмо, за да те разубедя от онова, което си решила да направиш. Защото си помислих: е, хората все някога залитат за пръв път и на всички им е страшно. Само се преструват на щастливи един пред друг, а нямат представа какво да правят по-нататък.

Но пък после нали намират начин да се справят. Вървят щастливи с децата си, усмихват им се, гукат им. Значи се променят, но стават по-щастливи. Пиша абсолютно несвързани работи, но ето какво е важното — нека те ни променят, децата, и нека ни променят към по-добро, защото точно сега аз съвсем не съм цветенце.

Сума ти неща натворих и ти ме изтърпя и вече няма нещо, което да не съм правил преди. Родителите ми са против, знаеш го много добре, ами майната им на тяхната висока камбанария, не ми трябват парите им, а с останалото сами ще се оправим.

С две думи, Нин…“

И тук прекъсваше, недовършено. Хазин беше започнал да го пише в четвъртък, а в петък може би е искал да го доизмисли и да го прати. Но в петък Иля не му беше позволил да го изпрати — и без това при всички случаи нямаше да пристигне навреме.

Остави телефона.

Главата му бучеше. Навън вече цареше пълен мрак, чаят беше безвкусен.

За свое оправдание започна да си припомня петъчната нощ на Трехгорка, снимките с прегърната по борчески повлекана в скъпия ресторант на сияещата крайбрежна улица, пристигането заедно с нея, балансираща на острите си токчета, до клуб „Хулиган“, виковете й, че не иска да бъде втора цигулка — и вялото обещание на Хазин да й даде главната роля. Но в името на справедливостта си спомни и това, че Петя я беше оставил да си върви, не я беше молил да остане.

В главата му гъгнеше неразбрано и скучно синият прокурор, Иля го слушаше с половин ухо, но нямаше смисъл да го слуша, и така всичко беше ясно. Ожесточеното пиянство на Кучката, злобното парадиране със снимки с всякакви курветини, страхът му в петък да остане дори за миг сам, и готовността му да се раздели със случайната жена, страхливото мълчание в отговор на Нинините съобщения и признанието му, съставено почти докрай и въпреки това неизпратено…

Резултатът бе обвинително заключение.

Излизаше, че на съвестта на Иля лежеше не един живот, а два. Две души. Една виновна и още една: невинна.