Дмитрий Глуховски
Текст (14)

14

Вторник се оказа с плюсови температури и безоблачен.

Облаците се бяха разпръснали още през нощта, сякаш бяха репетирали за някой държавен празник. Върнаха топлото и дори пуснаха абсолютно пролетен на мирис въздух. Хората мижаха под импортно яркото слънце и се опитваха да се усмихват. Лъчите се пречупваха през вагонните стъкла и върху тях започваха да си личат следите от парцали и въглищна прах.

Освен това от Нина пристигна веселото:

— Добро утро! Времето е изумително! Искам да се разхождам с теб!

— Добро! — съгласи се той. — Работя!

Иля напъха пакетчетата в обувките. Минаваше уверено покрай ченгетата, които стояха като бент във всеки поток: гледаше в телефона и това сякаш го правеше невидим за тях. Като че ли човек с нов айфон не може да бъде убиец и наркодилър. Само че кучетата им не разбираха от телефони, затова и беше скрил прашеца в обувките, за да притъпи миризмата. И пакетчетата убиваха, притискаха се към стъпалата, напомняха за себе си.

В последния момент реши да предупреди Гоша, че вместо Хазин ще дойде друг — за да може онзи да отиде на уговореното място с парите, да е вече сигурен, че дозата му ще се появи, и предвкусването да затули недоверието. Първо получи от него съобщение в Уотсап, че закъснява, след това — че е пристигнал. И едва тогава написа: „Спешно ме извикаха по работа, един мой човек ще ти донесе“. Не попита Гоша дали това го устройва, а и Гоша не възрази. Дрогата го заливаше покрай Иля със своите ласкави вълни, замъгляваше разума му.

Кафенето се оказа ресторант; Иля влезе в него с вид на заблудено куче. Наоколо седяха богати източни мъже, облечени в костюми, недостъпни момичета, на една маса смътно познат актьор маниерно обясняваше за някакъв свой филм. Миришеше на пресен хляб, до входа имаше витрина с ювелирни кифлички. Охраната попита Иля дали някой го очаква; очакваха го.

Гоша се въртеше на диванчето с лице към входа, веднага разпозна Иля. Погледите им се срещнаха — осъществи се контакт. Гоша приглади косата си — русолява, разрошена — и Иля се усмихна.

— Пьотър ли те праща? — попита за всеки случай, макар вече да беше протегнал ръка. — Какво, работа ли има той?

— Зает е. Парите носиш ли?

— Всичко нося! — увери го Гоша. — Бързаш ли? Ще хапнеш ли с мен? Че си бях направил планове, а Петя ми ги провали с тая работа. Тук има страхотни каши, сирниците са просто супер и май фейвърит — картофени тиганици със сьомга. И сметана. Опияняващи. С удоволствие ще почерпя. Дъ френд оф май френд из май френд. Как ти викат всъщност?

— Петя. Също Петя.

На живо Гоша не беше толкова противен, както на оная снимка, която беше пратил в събота на Иля от клуба. Обикновен младеж, малко по-възрастен от Иля, само че изнурен от нощния живот. Пред Иля не се мазнеше, но и не го гледаше отвисоко, държеше се като с равен. Просто искаше да поговори с някого.

А и на Иля му се искаше да поговори с жив човек. Желанията им съвпадаха.

— Тиганици — каза той на Гоша. — Само че не разполагам с много време.

Седна на вития лакиран дървен стол — дядо му като че имаше същите в селската си къща. Обучените сервитьори сновяха из залата — всички имаха умни весели лица, сякаш се бяха дипломирали в МГУ. През прозорците отсреща се виждаше многоетажна сграда на „Красная Пресня“. Всичко останало беше облято в синьо.

— Итс окей, това е Москва! — кимна Гоша. — Тук то на никого не стига. Ти с какво се занимаваш?

— С ей това. — Иля подсмръкна с нос. — А ти?

— Вие там всичките ли се казвате Петя? Или това е за конспирация?

— Не ме бъзикай — намигна му Иля, усещайки тона му.

— Ама аз самият съм бясно законспириран! Гони ме параноята, Петя ми я внуши, никакви издайнически думи не пиша в съобщенията и непрекъснато си опипвам телефона — дали не грее, когато не го използвам? Че току-виж ми инсталирали тихомълком някакъв софтуер и слухтят! Може и вашите да слухтят? Или „Хей, ноу паник ин «Титаник»“?

— Нашите всичко могат — рече уверено Иля. — Та с какво се занимаваш, викаш?

— Ей, всичко по реда си! Нашето, знаеш, е някакво такова вълшебно кралство — тъкмо започнеш някаква реална тема — веднага или ще я забранят, или ще почнат друга! Но това е нормално, нали е сафари! Хората затова ходят из Африките и отиват, за да почувстват прилив на адреналин. Я иди в Америка на лов за слонове — „Грийнпийс“ ще нахрани с теб хамстерите! А в Африка моля, но затова пък там може и теб да подгонят — разни деца войници с калашници и мачете! Тук при нас е както при Кусто, докато плава с акулите, такъв е животът. Момиче, тиганици и още веднъж тиганици! И за мен кафе с халва, имате, нали? Ще пиеш ли? Жестоко е! А Педро отдавна ли го познаваш? Онзи, оригиналния?

— От седем години — отвърна Иля. — Покрай работата.

— Така си и помислих. Аз, накратко, имах строителна компания, после дойдоха хора в униформи, наложи се да отстъпя, после търгувах с акции, докато и там капут, едва успях да си спася копейките, после започнахме един стартъп с момчетата, но онези там, на върха на пирамидата, приеха такъв закон, че превърнаха всички ни в тикви, после отворихме наргиле бар — ония забраниха да се сервира храна там, където се пуши тютюн, отекохме се в канала и ето сега работя на заплата, като директор по развитието. Но е много трудно да се ходи на работа навреме, драга редакция. А пък заплатата изобщо не е за потомствен руски авантюрист, заплатата унижава човешкото достойнство.

— Съгласен съм — подкрепи го Иля, защото Гоша търсеше с поглед подкрепа от него.

— Играч съм, разбираш ли, а казината също ги забраниха. Обаче браво на тях, че всичко наред забраняват, според мен колкото по-строго се забранява нещо, толкова повече му се иска на човек. Ето, в СССР беше забранен сексът — и на народа толкова му се чукаше, че чак скърцаха със зъби! Дядо ми е разказвал. А сега може във всякаква поза, че и Тиндър има, изобщо никакви проблеми с това, а всички станали едни такива вяли. По себе си съдя, разбира се, може просто тестостеронът ми да е намалял, а не Чубайс^[1] да е виновен. Как ти се струват тиганиците?

— Жестоки са — призна си Иля. — Такива май никога не съм ял. Сьомгата също. Направо се топи в устата.

— Нали ти казах, симпли амейзинг! Макар че — Гоша примижа под слънцето, — като стана дума за тестостерона, то ей там седят две прекрасни тургеневски млади дами и те очевидно искат да поговорят за съдбата на Отечеството, а определено няма с кого. Тук за всички освен за нас с теб Отечеството като че ли е нещо странично. Дали пък да не им предложим за днес културна програма? Е, реално погледнато, аз директор ли съм, или какво? Тези очевидно също са директорки, щом вместо да са на работа, висят тук. Тоест ние с тях вече сме в един и същи социален стратум и съдейки по формата на устните им, може да се окаже, че имаме общи интереси! Ето, ето, усмихва се, виждаш ли? На нас впрочем! — И той вдигна кръглата чашка с кафе така, сякаш беше чаша с вино, и поздрави жените.

Иля се обърна: момичетата, абсолютно красиви, наистина хихикаха.

— Край, наши са! Между другото тук, в „Гаража“, има направо нереална изложба, докарали са някакъв каталунец, който прави нещо от типа на новия оп-арт, само че три де. Не си я видял? Жорди там някой си, във „Вилидж“ имаше рецензия, въобще — уау! Или може в парк „Музеон“, времето е хубаво и може да ги поканим на разходка покрай рекичката, тип ЗНЖ, направо сме в тренда. А после хоп в „Третяковка“, е, във филиала, той е директно там, надясно от касите. Много културно, Тургенев одобрява! А после в киното да се постоплим, на „Красная Пресня“ дават сума ти европейско ново. Или обратното, на закритата пързалка, това винаги ги разгорещява, а вечерта може в ресторантче и в някое караоке, в „Украйна“ има две яки, на Петя едната много му харесва, а пък след такъв наситен с емоции ден само най-отявлената снежна кралица няма да ни отвърне с взаимност! И тогава ще им приготвим истински, как да кажа…

— Тиганици — подсказа му Иля със сериозно изражение.

— Точно! — засмя се Гоша. — Ще бъде много изящно — да започнем деня с тях и с тях да го завършим. Кръгова структура! Хайде? С кола ли си?

— С такси.

— Опа, почакай, при тях какво, трета ли сяда? Така, получи се проблем, киселинно-алкален дисбаланс! О! Ами ако звъннем на Педро, може да не са го ангажирали за цял ден… — Гоша взе телефона си от масата, плъзна пръст по екрана.

— Той помоли да не звъним, има някакво съвещание — прекъсна го Иля.

— Ами ще му пишем тогава, ако да — да, ако не — не! — Набра съобщението с невероятна скорост — по-бързо, отколкото Иля успя да напипа в джоба си бутончето за изключване на звука.

Пропищя.

— Имаш съобщение — подсказа му Гоша. — Фил фрий. За мен тоя етикет, че когато си на маса с приятели, не бива да ровиш в телефона, ми е класово чужд.

— После. Слушай, по принцип нямам нищо против плана ти — възрази Иля, за да му отвлече вниманието. — Но току-що се разделих с приятелката ми, още не е заздравяла раната.

— Оу. Ай фил йо пейн. Преди и аз имах, но Педро ми показа друг живот и на моята скуоу той не й хареса. Сега съм свободен като есенен вятър. Реално погледнато, съм му признателен. Така дори е по-добре, знаеш ли, лично за мен. Аз я подработвах за сватба, подработвах я, а после просто разбрах, че не съм я обичал. Чак след като се разделихме, го разбрах. И за нея е по-добре, тя веднага се лепна за друг, и за мен. Сякаш ми падна камък от сърцето. Цялата тая история, знаеш, със семейството, с дома, с децата — някак си не е за мен. Аз съм привърженик на това да се живее за днес. Има хляб — отлично, няма — смуча пръст. Има пари — черпим всички дами с шампанско, няма — живеем на кредит. На жените подобен подход им харесва много през първите три срещи, но след това в тях нещо се пречупва. Може би просто не съм узрял за голямата любов. На този етап се налага да събирам много малки.

— Слушай, Гош — каза Иля. — Аз всъщност имам още две задачки, трябва да ги свърша. Все още не съм станал директор.

— Ясно! Тогава се пренасям в цветната леха. След като двамата с Педро сте такива предатели, ще ми се наложи сам да запушвам с гръд три амбразури… Е, или обратното… Тиганиците за моя сметка! — Гоша започна да маха на тургеневските мадони с хартиена салфетка така, сякаш им махаше с кърпа през прозореца на влака, напускащ гарата в Баден-Баден.

— А нашата работа? — напомни му Иля.

— О, мамка му! Гледай как се увлякох! — разсмя се онзи. — И как ще бъде? Тук да го правим, е малко странно.

— Тоалетната къде е? Ела след минутка.

В тоалетната измъкна пликчетата, разтръска ги, даже ги пръсна с дезодорант. Изми се. Погледна се в огледалото и осъзна, че не може да сдържи усмивката си.

— Какво дрънкало, а? — изхъмка на себе си.

Този Гоша му беше пълен антипод. Може би му трябваше точно такъв човек сега, след зоната, за да размрази душата си. Даже съжали, че не може наистина да захвърли всичко и да се шляе заедно с него до вечерта; беше се заразил от глупашката разпаленост на Гоша.

Почукаха. Иля отвори — Гоша се шмугна вътре, огледа се картинно като в пародиен детективски филм.

— Наистина ли са шест грама? — попита той. — Дай да видя.

— Честна пионерска — отвърна Иля. — Виж.

— Да, при мен също всичко е честно! — Гоша измъкна портфейла си, преброи десет петхилядни банкноти. — А не знаеш ли защо такава отстъпка? Стафът нормален ли е? — Той отвори едното пликче, лизна мъничко.

— Разпродажба — отвърна Иля. — Край на сезона.

— Чудничко. Аз, естествено, на едро не купувам, но тъй като и цените са складови… Слушай, ако искаш, си запиши номера ми? — предложи му Гоша. — Току-виж пак се появят намаления. Или просто да се помотаем някъде. Да ти излекуваме раната. Йес?

— Йес — отвърна Иля и попипа телефона в джоба си. — А аз ти имам номера, Петя ми го даде.

— Ами това е значи! Апришиейт йо бизнес! — Гоша му стисна ръката. — Поздрави на Пьотър!

Отвориха вратата, излязоха. На опашката стоеше една от трите, тургеневските.

— Не е това, което си мислите — каза й Гоша, естествено.

* * *

Излезе и отново ги преброи.

Погледна през една от банкнотите към яркото слънце. Не му блестеше. Истински пет хилядарки, и то цели десет парчета. Новички, шумолящи, миришещи на прясна боя за пари — която по аромата си напомняше на сапунени мехури. Нормален тип е Гоша.

Сега можеше с широки крачки да се отправи към оная паспортна фирма, наблизо беше, още опреди беше проверил. А може и да пробяга разстоянието — толкова бодрост имаше в тези десет хартийки. Сякаш Гоша беше заредил Иля, а не обратното.

В джоба му завибрира: от Гоша за Петя.

„Свършихме работата! Благодаря за отстъпчицата. Голям пич е тоя твой човек, защо по-рано не си ми го показвал?“

Зад стъклото Гоша също му се усмихваше; Иля съвсем се стопли. Гледаше Москва с присвити очи и си мислеше: тя само на пръв поглед изглежда направена от сгради и пътища. Всичко, разбира се, зависи от хората. С когото бъдеш, такъв град ще видиш. Ето, онзи къс Москва, който беше видял през прозорците на влаковете, автобусите, че дори и на такситата, онези пет улици, по които беше преминал пеша — това е трошичка, едно драсване с молив по картата, а нали картата не е и плоска, във височина се издига и в дълбочина се спуска.

Някаква изложба в някакъв гараж, „Третяковка“ има нов филиал, крайбрежната са я променили, излизат хиляди филми, ресторанти и ето, господи — някакви си пършиви тиганици в някакво кафене — такива, които ти се топят на езика, а за кафе с халва — душата да си продадеш!

Нищо не започва и не свършва с Лобня, фантазиите му за художниците под покрива са наивни като от филм, а животът е и странен, и разкошен.

Москва всъщност си беше същата — по „Садовое“ се движеха в десет колони кичозни скъпи чужди автомобили, а и магазините, които предлагаха в асортимента си бъдещето, също не се бяха дянали никъде, просто си бяха направили по-скромни фирмени надписи; но това беше същата скромност като на проститутката в църквата. Всичко си беше тук, на мястото си, нужен беше само правилният екскурзовод. Но това вече не е за Иля; той може и скоро да се сбогува с Москва и ще му трябва водач за колумбийските джунгли.

Още веднъж пошумоля с купюрите. И се спря.

Тук имаше петдесет хиляди.

А погребението клас „Стандарт“ струваше само двайсет и четири хиляди и петстотин, това го беше запомнил. Е, и за земята там още малко. Тоест може още сега да се метне в таксито, да се прибере у дома, да вземе майка си от моргата и днес, е, утре, да я погребе.

Не трябва да чака някаква си сделка в четвъртък, който дали ще настъпи, или не, все още е неизвестно. Може да плати да я измият, да я преоблекат в нещо красиво, може да повика леля Ира. И двамата да я изпратят. За всичко това има пари — сега.

Какво да чака още?

Номерът на погребалната агенция е вкаран в телефона, да се обади още сега на тази жена, за да започнат приготовленията — и без това сам не може да се справи с всичко. И ще стане така, че парите на Петя ще бъдат похарчени за правилното, нужното нещо. А не за бягство.

Нали затова беше взел мобилния телефон на Петя? Ето: може предсрочно да изпълни онова, което беше решил тогава. Не е нужно да рискува. Не е нужно да рискува майчиното погребение. И не бива.

И тогава какво, попита той асфалта.

Тогава — край?

Когато измисляхме първоначалния план, никъде не смятахме да ходим. Мислехме да се пръснем по земята: мама — по-удобно, аз — както дойде. Но после се случи новият „Красний Октябър“ и момичето Роза-Гуля, и Колумбия.

Трябва ли сега да забравя за това, попита той въздуха. Не е задължително.

Просто нещата трябва да се свършат в правилния ред, това е. Първо трябва да се оправи с мъртвите, после с живите. Да я погребе днес, после да изкара някак до четвъртък, а тогава вече с абрековите пари да си поръча паспорт. Да се скрие някъде — като има пари, това не е проблем, да изчака паспорта и да избяга. Всичко ще се получи.

Ами ако сделката пропадне, запита се той. Та нали трябва да получа от Игор стоката — а той не иска да я даде на никого другиго освен Петя. Тогава те няма да платят и никакъв паспорт вече няма да мога да си извадя. Ще ми остане единствено да проверя спусъка на пистолета, за да не чакам твърде дълго да дойдат за мен. Кой ще ми забрани?

Но ако платя за паспорта днес, още сега, в очакване за четвъртъка, а сделката така или иначе се провали? Игор ще откаже да ми даде моето, няма какво да предам на Магомед, а майка ми ще чака да я измъкна и ще чака напразно? Ще получа паспорт: да речем, че все пак го получа — и какво ще правя с правото да избягам, какво да правя с нелепата червена книжка, а без свобода в джобовете?

Хората заобикаляха Иля, той дори заинтригува спрялото се на десетина крачки от него ченге. Оттук се виждаше сградата, в която се намираше паспортната фирма. С уморените си очи не можеше да види номера на входа от такова разстояние. Там можеха да му продадат шанс за петдесет хиляди рубли. Един, може би единственият шанс, който им беше останал за него.

Направи крачка назад.

После още една. И още една.

Трябва да постъпи правилно.

Не се тревожи, мамо, всичко ще направя както трябва. Както ти би искала.

Видя как тя лежи под чаршафа заедно с непознатия космат мъж.

Лежи извърната настрани, не гледа към сина си.

Обърна гръб на онази сграда и закрачи.

Както ти искаш. Както трябва.

Сега ще се върна в нашата Лобня, ще позвъня на онази жена, която сякаш ми съчувства, тя ще организира всичко по най-добрия начин, ще те измием и срешем, ще те положим на меката възглавница и ще ти нагласим главата да гледаш нагоре, ще изглеждаш така, сякаш си се изморила и си заспала. Ще похарча почти всичко, което ми остане, за да ти купя парче земя, и ако се получи, там ще расте някаква многогодишна ела или бор и ще се намира в някой затънтен край на гробищата — аз и без това няма да мога да те посещавам, а колкото по-далеч се намира от входа, толкова по-спокойно ще ти бъде да си лежиш, че сега, казват, дори мъртъвците след десетина години ще ги сгъстят, ако никой не се грижи за тях. Няма да ми стигнат парите да ти сложа паметник, но ще има някаква прилична плоча, за това ще намеря. Ще останеш доволна.

Ще останеш ли доволна?

Не знам какво ще се случи след това с мен, колко още ще мога да се мотая по тоя свят. При тази ситуация едва ли ще успея да избягам във фантастичната Колумбия. Но ти и без това не одобряваш идеята ми с бягството, нали? Макар да не съм ти разказвал какви съм ги натворил, ти и без това всичко знаеш. А щом така ме нашамари заради дворния котарак, какво ми се полага за човек? Сигурно ще ми кажеш, че за всичко в този живот се налага да се отговаря, а? За всичко се плаща. Че е невъзможно да убиеш и да офейкаш, че това е долно и малодушно. Заклах лош човек, но жив, няма какво да се каже повече. Вчера се опитах да поговоря с него, но той мълчи също като теб.

Тук през цялото време съм сам: крещя в кладенеца и ми отговаря ехото.

В джоба му завибрира.

Иля не го долови веднага. Едва когато трепкането на крилата на мухата се предаде чрез тъканта на кожата, той се усети, бръкна и го извади: ДС.

Нали ме пуснахте до уикенда, Денис Сергеевич. За какво съм ви пак? Защо сега?

Не влезе онлайн: напил съм се или пак съм се надрусал, търсете ме по стационарите. Главата в пясъка.

Не бива да измисля нищо друго: всеки разговор веднага ще се превърне в разпит, тях ги учат от думите да изплитат мрежи и гароти — такива, че човек сам да се омотае в казаното от него и да се задуши.

Зън.

— Хазин, къде си? Дай да се видим! Споко, вече ти простих за вчера!

Аха, простил. Не е забравил Денис Сергеевич за теб, Петя, и не е повярвал в обичайния ти срив. Мина нощта, настъпи ден и той пак се хвана за теб. Ще те търси, докато не те намери. Въпросът е дали ще те намери до четвъртък.

Телефонът спря да жужи.

Иля крачеше бързо по „Новий Арбат“ — отдалечаваше се от „Смоленска“ към „Арбатска“ по гранитния паваж. Очевидно улицата беше променена неотдавна: бяха поставили високи люлки за възрастни, обковани с дърво книжни павилиони, бяха открили десетки ресторанти — един до друг. На люлките се бяха настанили почиващи си таджики: момчетата люлееха момичета, а те се смееха. Слънцето ги огряваше и разкриваше обикновени хора, на които им бе домъчняло дори за обикновените веселби. На Иля му беше приятно да види това, той подкрепяше таджиките. Подкрепяше живота.

Почти стигна до метрото. Бръкна в джоба, за да извади телефона и да провери маршрута — обхвана го със студените си пръсти. Изненада се: телефонът пареше. Защо, нали е във външния джоб и с изключен екран? Грее, значи работи, а защо работи?

Като че ли всичко беше затворено, изключено, но върху екрана светеше малка стрелка: значи е активирана навигацията по джипиес. Какво говореше там Гоша за софтуерното проследяване — така ли може да се проследи неработещ телефон?

Тайничко бяха нахлузили на Петя строгия нашийник, докато го хранеха от ръката си: първо го бяха оставили със свободен повод, просто нашийникът подрънкваше с ошипените си звена, бяха напомнили на кучето, че не е вълк, а сега започват да намотават повода на ръката си, за да може в подходящия момент да дръпнат към себе си самозабравилото се псе. Железните шипове се притиснаха към шията на Иля, опряха в адамовата ябълка, нашариха артериите, остана само да дръпнат със замах и: ПРИ МЕН, КАЗАХ!

Огледа люлеещите се хора. И го изпълни гняв. Защо вие, гадове, можете да живеете, а аз не?!

Натисна бутона за изключване, телефонът умря.

Промени маршрута: тръгна наляво, вместо да продължи направо.

Викам в кладенеца, мамо, и може ли още едно въпросче да извикам?

Затворът нали е наказание, трябва да е като разплата за стореното, нали? Или за урок? Хайде, ти ми го кажи — като учителка. За да се отмъсти на онзи, който е крал и убил, или останалите да се научат за негова сметка да не убиват и крадат? Аз какво направих — пусках фенери по водата, за което ми дадоха седем години? Значи за мен не е наказание, а урок, за да не споря занапред с ченгетата? Или е някакъв урок за живота, който е трябвало да науча за седем години? За лекари учат по-малко, мамка му, какъв е тоя труден урок?! И как така Петя са го учили на друго? Че не трябва да плаща, ами да се измъква. Че ако яде по-смело другите, те няма да успеят и дума да продумат за възмездие? Нали в нашата страна се молят на мъчителите: дали от суеверие, дали от завист? Твоето учение ми свърши работа там, в зоната. Добър затворник си възпитала от мен, а от Петя са възпитавали добър надзирател. Нали знаеш, че това са два свята. Едва попаднал в затвора — и веднага изпитание. Тикат ти, мамо, метлата в ръцете. Метеш ли — значи ще се слагаш на администрацията. Откажеш ли — значи си с воровете: да работиш за воровете, е кофти. Надзирателите гонят и бият блатарите, затварят ги в изолатора — затова пък сред своите ги зачитат; рано или късно ги пускат и колкото по-нагло си се държал, докато са те притискали, толкова повече те почитат. Е, и обратното става — недай боже да наковладиш някой блатен или негов човек на надзирателите. Между администрацията и блатарите се води безмилостна война. Набележат ли те веднъж за козел^[2], и вече си на кукичката — без защита от администрацията песента ти е изпята, а може и да те отворят. А отворят ли те, мамо, това е за цял живот, ти и на свобода излизаш отворен, от тази роля, от тази каста няма измъкване. Но и администрацията не гали с перо козлите. Ти вече си техен, собствен, къде ще се денеш? Вече трябва непрекъснато да доносничиш. В затвора нормалният мъж върви по тънка нишка, балансира така, че нито към едните да не падне, нито към другите, а да си остане мъж. Веднъж почти се сринах, когато на втората година мислех да си режа вените, измъкна ме чичо Боря Лапин. Съжали ме, спаси ме, прикри ме, изобщо се отнесе към мен като с роден, имал син на моята възраст навън. Него самия го затворили заради някакви машинации. Казва, че партньорите му го натопили, за да си поделят неговия дял. Опитен човек, съумя с всички да се разбере така, че да не пипат напразно. Продължи и по-нататък да ме измъква от проблемите, докато сам не разбрах кое как е. Та някак си негов станах. Не ме пускаше при блатарите. Когато изродите те унижават, това унижение бързо те пречупва, превръща костите ти на пача, напълва те догоре с помия. След това вече никога не си същият. Но и когато изродите уважават, от това уважение все едно те залива помия; сякаш те хранят с нея на ден по лъжичка, а не ти я наливат в устата през фуния директно от кофата. Свикнеш ли, сам ще започнеш да си искаш. Чичо Боря ми разреши и да работя, но само като художник за стенвестника. Нека блатните се смеят, но работата дава плюсче за личното дело. Ако им рисуваш разни глупости — значи превъзпитанието ти върви. Аз рисувах усърдно, мамо, рисувах с изплезен език. И освен това изрязвах от дърво пепелници за надзирателите — във формата на черепи с празни очи, за една седмица ги правех. Пакет цигари се дава за такова нещо. Уверено се приближавах към условното освобождаване, молех се за условно освобождаване, внимавах да не дишам твърде силно, за да не го изплаша, така че да мога да изляза половин година по-рано. При теб да се върна, мамо, то няма при кого другиго. И два дни преди заседанието ме привиква началникът на затвора и ми казва: „Красивичко дело имаш, Горюнов, сега ще го пратим в съда. Засега няма за какво да се хванат, но ще им го измислим, ако не ни помогнеш“. Как да помогна? „Трябва да напишеш заявление, че затворникът Борис Иванович Лапин нееднократно се е домогвал сексуално до теб. Безрезултатно, защото ти си като кремък, така че за теб проблеми няма. Ние ще приберем засега това заявление, а ти след две седмици ще се прибереш у дома, защото съдът ще ти разреши условно освобождаване. Но ако тръгнеш да се опъваш, ще добавим една отметка в делото ти, че не си чак толкова усърден работник, не вървиш уверено по пътя към поправянето и ще си вадиш рогата. Нали не си мислиш, че ще ти се размине само с пикливия стенвестник, а? Не, половин година свобода струва повече. А до Лапин тъй или иначе ще се доберем, от друга страна ще подходим.“ Така че можех да изляза половин година по-рано, мамо. А какво щеше да се случи с него? Можех да се досетя. Искаше да изпраскаш момчето, а? Айде тогава и ние тебе, при нас също е сладко. Или прави каквото ти се казва. Можех да се прибера по-рано, можех. Но не се прибрах, мамо. А знаеш ли каква е била всъщност ситуацията? Партньорите на чичо Боря го поръчали отвън, решили, че малко са му взели, че може още и дома му да вземат. Поръчали го чрез ченгетата, а оттам чрез блатните е по-лесно. Това се вика два свята, войната е кървава, но когато става въпрос за бизнес, може да се разиграе пиеса. А ако им кажеш това в лицето — вие сами доносници станахте, вие, бродяги, вършите работа за администрацията — веднага ще ти изкормят черния дроб в кенефа за урок на останалите — даже не си го и помисляйте, гниди, ясно ли е?! От едната страна на монетата са воровете, от другата надзирателите, така че кой и кого наказва тук, мамо, и за какво?! И ако това е урок, то за какво?! Аз направих всичко както трябва, постъпих по съвест и според онова, което ми беше обяснявала в училище, постъпих по човешки, но това не помогна на чичо Боря, защото те го докопаха по друг начин, както ми бяха обещали, а мен, както бяха казали, не ме пуснаха условно, трагедия, излежах си срока, но останах човек, затова пък закъснях завинаги, не можах да пристигна навреме при теб и ти няма да ми го простиш, аз няма да си го простя, а бащата на Петя му прощаваше всичко, прости му за това, че изпрати мен, случайния човек, да изучавам живота в зоната, и никой не го глоби, само аз потърсих отплата, а не държавата или Бог и какво, смяташ, че не съм имал правото да търся разплата?

А сега кой я потърси от мен?

Ти ли?

И защо задължително в ада?!

На никого не искам да плащам вече! Вече на никого с нищо не съм длъжен! Имам право да поживея! Искам — с това плямпало на неговата изложба! Искам — из парковете с момичета с колело! Искам — под покрива текила и картини! Искам — в идиотската Колумбия! Ясно ли е?! И мога! Ето го слънцето, него може още сега да заграбя! За него не трябва да се подава молба, не трябва да се проси, да се чака на десетгодишна опашка, него, който посмее, го сграбчва! Когото са научили да си взема от него, той се грее на него, а когото са зомбирали и биели — той дъвче сняг и ближе лед!

Сега!

Поне веднъж!

Осъзна, че беше направил завой и през цялото това време бе вървял по улица „Поварска“ — обратно към „Садовое“. И отново видя онази Сталинова сграда на ъгъла, в която се намираше фирмата с паспортите. Към нея водеше подлез. Жив съм, живите непрекъснато закъсняват, майко, а ето, мъртвите наникъде не са се разбързали. И ако ти държиш на справедливостта, ако наистина я поддържаш, майко, то поне ми позволи да опитам, остави ми тази възможност! Знам, разбирам, че на теб ти е скучно в студената морга до онзи непознат мъж. Непрекъснато ти обещавам, че ще те взема оттам, че ще те отнеса у дома, но ти разбираш, че това е просто увъртане, че това е лъжа, че няма какво да правиш у дома, там ще започнеш да се разлагаш; знаеш, че от болницата директно ще те изпратя на гробищата при боровете и елите, в самота.

Никой не те чака там, и на тоя свят никой не те чака, там също ще ти бъде тъжно сама, та затова ти се иска не аз да те взема със себе си, а ти — мен. Искаш да ме вземеш със себе си, нали?

— Нали?!

Отговорът на ехото рикошира от кахлените стени на подлеза:

— Нали. Нали. Нали.

* * *

Човек би си помислил, че в Москва ще има много такива бегълци като него, които умират от нетърпение да изчезнат, но на опашката чакаше само един пачкаджия. Напътували ли са се, какво ли?

Иля дочака реда си, подаде на огромната и безформена, боядисана в плътно черно Наталия Георгиевна визитката, която му беше дала Гуля от „Розата на световете“, а след това и петдесетте хиляди. Тя погълна както парите, така и съмненията на Иля.

— Ти ли си онзи, който е лежал? Със сигурност ли си излежал срока? Не си пуснат условно? Покажи справката. Така. Алина, копие. Сега паспорта. — Тя наплюнчи тлъстите си пръсти и разлисти гражданския му паспорт бързо, както машина брои пари. — Алина, копие. Сега да попълним анкетата.

— Със сигурност ли ще ме пуснат? — попита Иля. — Там какво ли не говореха… Където лежах.

— Ако отидеш направо от улицата като някой глупак, няма да те пуснат, ще намерят за какво да се заловят — изхриптя тя. — А между нас и държавните органи цари пълно разбиране и любов. Смяташ, че ценоразписът ни е кожодерски? Та за нас ако остане десетачка от тези петдесет хиляди, ще е добре. Така. Тук не пиши нищо. Тази графа остави свободна, първо ще се посъветваме. Да. Така, така, така. А за по-сигурно знаеш ли как ще постъпим? Във фамилията ти ще сбъркаме една буква, нали нямаш нищо против? Не Горюнов, а Горенов. Така няма да те намерят при проверката в базата на ФСБ. А като отидеш да си получиш паспорта в миграционния офис, просто се направи, че не забелязваш тази грешка, разбра ли?

— А може ли така? — притесни се Иля.

— Ами щом за всички може, защо не и за теб? Та ти не си някакъв си ахмак, който се е засилил да зяпа рибите в Египет, а си вип клиент! От старите паспорти искаш, ако съм разбрала правилно? Биометричния ще го правят цяла седмица и за него ще ти вземат отпечатъци.

— Трябва да стане възможно най-бързо. И без отпечатъци — нервно отвърна Иля, който не спираше да очаква, че всеки момент жената ще опровергае по някакъв начин фантазиите му.

— Ако е от стария модел, ще се постараем да е готов до четвъртък, по-бързо няма да се получи. Разликата е, че старият е за пет години, а новият за десет — обясни лелката.

— За пет ми стига. Със сигурност ще стигне.

— Перфектно. Така, а защо не си написал телефона си? Ето тук, в тази графа.

Иля примигна.

— Мобилният — почука с пръст по масата Наталия Георгиевна. — И ние ще те търсим на него, ако възникнат някакви въпроси.

— Аз… Да.

Нали сега има и друг клетъчен.

И по памет, както го беше набирал сто пъти от зоната, от влаковете, написа майчиния номер. Кой знае какво проверяват по разните там инстанции. Нека не на Петиния, а на маминия мобилен звънят — нали Иля го беше прибрал в неделя от болницата. На твоя ще ме търсят, мамо. Добре е, нали?

Дори да не е добре. Само да не забрави да го зареди, за да не пропусне някое позвъняване.

— Значи, щом искаш бърза поръчка, днес какво е — вторник? Ако всичко мине гладко, в четвъртък сутринта ще можеш да си го прибереш, те работят от осем. Така, а сега дай да се снимаме с теб.

И веднага се появи фотоапарат: Иля се намръщи, погледна в огледалната зеница, щракна, просветна, след половин минута от принтера излязоха четири снимки. Не приличаше нито на паспортна снимка, нито на затворническа. В паспорта си Иля изглеждаше замечтан, с щръкнала коса, дързък, в личното му дело — бяха го разглеждали пред него — депресиран и остриган до голо. Тази снимка беше цветна и на нея се виждаше как се беше обезцветил Иля. Някогашната руса коса сега беше някак бледожълта, кожата му беше придобила млечен цвят, очите бяха прозрачни. Кръговете под тях контрастно изпъкваха.

— Да, няма да е зле да си починеш — каза Наталия Георгиева. — Къде ще отидеш?

— Някъде — отвърна Иля. — На слънце.