Дмитрий Глуховски
Текст (15)

15

И въпреки това не можа да се отпусне.

Сега, когато всичко е заложено на червено: как да извърти измамата? Отдалечи се от фирмата, стиснал здраво телефона в джоба си, едва изтърпя да дотича до „Красная Пресня“ — и там го включи. Трябваше да убеди Игор.

Крачеше по безкрайните гранитни плочки, закриваше екрана от ярките слънчеви лъчи, за да може да го вижда, спъваше се в ръбовете — московската земя не искаше да се превръща в плац, подуваше се от тази казармена угледност и плочите напираха да излизат от редовете — и набираше текста.

— Игор, привет. Трябва ми за днес-утре.

Онзи не бързаше да отговаря, а телефонът загряваше, батерията с всяка минута спадаше. Иля уж гледаше надолу, пишеше в чата, а му идваше отвътре рязко да вдигне глава и да се огледа: дали някой не върви след него? Както се беше оказало, че го следят незабелязано, докато излизаше от онзи двор на „Кутузовски“.

От другата страна на улицата беше кафенето, в което Гоша уговаряше девойките, дори се зачуди дали да не пресече, току-виж още е там? Но не отиде. Зави наляво и продължи по старите павета към „Барикадна“. В метрото нека се опитват да го засекат колкото си искат, там народът достига почти милион, само напразно ще си изгорят апаратурата.

— Хазин! Аз и сега съм готов! Аз и ти! — най-накрая отговори Игор; не отстъпваше от своето гадта.

— Ако се страхуваш от постановка — давай в тайник — предложи му Иля.

— А ти от какво се страхуваш?

— Сега не съм в Москва, а ми трябва спешно!

— Ами връщай се по-бързо и дай да се видим — гавреше се Игор.

Трябваше да му намери слабото място. Вчера повече му харесваше — уплашен. А днес по различен начин редеше думите, самоуверено и нагло.

— Не се самозабравяй — написа той на Игор. — ДС вече се стяга.

Не знаеше с какво друго да го притисне. Написа го и влезе под земята. А преди да се качи във вагона, получи от Игор бомба:

— ДС се стяга заради теб, Хазин.

Така. Така-така. Така-така-така.

Говорили са, значи. Денис Сергеевич сигурно е изловил Игорчо, успокоил го е, казал му е, че на този етап няма да го притеснява, и го е пратил да вкара Петя в капана. Тогава значи всички на работа знаят? Заради това ли ченгесарското началство днес не тероризира Иля? А пък той се радва, че не се сещат за него.

Почувства, че се задушава. Ще получи нервен припадък!

Може би трябва да се върне и да си поиска обратно парите за погребението?

Боклук си ти, Игор, гадино, защо не искаш да направим така, както се бяхме разбрали от самото начало, а?! Страхливец си ти, доносник, ще ме предадеш на тоя фесебейски червей — за какво?! Размисли, съгласи се! Какво ти струва? Какво са за теб тия пари, а на мен са ми нужни да се измъкна от подземието! Душата си вече заложих: майчиния покой рискувах, свиня съм аз, още по-голяма гадина от теб, хайде, помогни ми, включи се в играта! Ако тогава не бях закъснял за срещата на „Кутузовски“, щеше да ми дадеш всичко, нали?! Готов беше! Какво се промени толкова?!

Почакай. Почакай малко.

Добре. Помисли. Дишай спокойно.

Онзи Магомед е личен контакт на Петя, нали? Всичките чакаха Петя да го уговори да пазарува, останалите нямат никаква връзка с него, така че нито Игор, нито Денис Сергеевич, никой няма да успее да му провали сделката. Магомед Портиера няма от кого да разбере, че Иля не е Петя, че е гола вода, че търгува с въздух. Само да можеше Иля да вземе аванс!

Намери Магомед, прати му съобщение:

— Остава за четвъртък, нали?

— Тъй вярно, другарю милиционер! — ухили се Мага. — Между другото исках да питам колко.

Колко? Това Иля не го знаеше. Колко какво?! Иска да знае цената или теглото? Каква е партията там всъщност? За не каже твърде малко, но и да не раздуе твърде?

Пак трябва да пише на Игор — този път с по-спокоен тон, на по-бавни обороти…

— Добре, утре се връщам в града, ще се видим! — прати му Иля, а после: — А колко си изписал от склада?

Стреличката на навигатора продължаваше да свети на екрана, пламтеше, гадината. От батерията оставаха двайсет процента, а още не беше станало обяд.

Стигнаха до „Савеловска“, трябваше да слиза. Десет процента; и точно тогава, след като Игор беше изтормозил достатъчно Иля, той подхвърли: „Кило и половина“.

Кило и половина. Иля умножи двеста по хиляда и петстотин. Триста. Дори цените на едро да бяха други, това са повече от двеста и петдесет хиляди долара. Двеста. И петдесет. Хиляди.

С тях каквото му хрумне на човек. Мраморен паметник и безкраен живот. С последните остатъци от ток изпрати на Магомед най-опасното искане:

— Кило и половина. Но парите предварително на куриер. Не е моя идея, хората искат.

Магомед не успя да отговори — телефонът угасна.

* * *

Вратата на входа не беше затворена плътно — пречеше й парче тухла; Иля го беше правил същото като ученик, когато излизаше да играе на двора. Насядалите по пейките бабички го ругаеха заради това — никога не се знае кой може да нахълта вътре. Тогава им се присмиваше и продължаваше да подлага тухла под вратата, че даже по-близо до пантите, за да не могат бабките да я извадят. След това в зоната чу инструкции за това как да се удуши бабичка с одеяло и как с въже за скачане. Напразно им се беше присмивал. Старицата е удобна плячка, нея и слабак може да я убие. Спомняше си там за своите тухли и за мама си спомняше.

Спря се до тухлата. Огледа се. Просеката между блоковете беше празна. Сигурно всичките ученици бяха изчезнали, беше се превърнало в царство на стариците. Погледна през прозореца: от улицата е по-светло, стъклото е покрито с амалгама. Ако сега някой го гледаше от кухнята си, Иля нямаше да разбере.

Пистолета беше оставил у дома — не може да го мъкне със себе си; сега съжали за това.

Внимателно отвори вратата. Пусна светлината пред себе си. Отвътре излезе влажна топлина. Входът мълчеше. Дишаше с леко свистене: течението от първия до петия етаж. И мълчеше.

Къде ли биха избрали да го чакат?

Къде би чакал самият Иля, ако искаше да изненада човек? На стълбите до входа? До шахтата за отпадъци на горния полуетаж? В апартамента. Вратата на апартамента не се заключва. Който иска да влиза, да взима каквото пожелае. Най-добре щеше да е в апартамента.

Мина някоя друга минута, той продължаваше да чака. Слушаше. Вече не му се бързаше.

И дочака: от „Деповска“ се появи и зави към него детска количка. Розова, лежаща. И заедно с нея — жена с ватирана шуба и плетена шапка. Той не познаваше такива съседи, а тя крачеше право към него, към техния вход.

Стоеше и гледаше как тя избутва детето си все по-близо до него, оставаше все по-малко време. Може да мине покрай него? Може пък да отиват към боровете?

— Младежо! Не затваряйте!

Трябваше да й хлопне вратата под носа, да се изстреля нагоре по стълбището и ако там го чака някой… Да стреля в него само ако е дошъл да стреля. Докато тя си закара количката по стълбите… Ами ако онзи слезе, натъкне се на нея и реши да не рискува?

— Ще ми помогнете ли да я кача?

Жената потърка зачервения си от студа нос. Месести прасци в черна опаковка, бледи очи — виолетови. Иля надникна в количката. Там се виждаше само връхчето на носа, шапчицата беше смъкната почти до самите бузки. Дишаше равномерно.

— Момиче.

А може и обратното: ако се качи заедно с нея, те няма да се осмелят? Свидетел. А да се убива жена заедно с детето, това е някак… По-лесно е друг път. Тоест за Иля щеше да е по-лесно.

— Вие от нашия блок ли сте?

— Аз… Тук. Да. От единайсети апартамент. Горюнови. Току-що пристигнах.

— А ние сме под наем. Пети без асансьор! Ще ми помогнете ли? Чувате ли ме, младежо?

— Да.

Хвана количката отпред. Отвори по-широко вратата. Крачка. Крачка. Горе беше почти тихо. Само ехото се разхождаше по стълбището, нищо друго.

Бебето в количката започна да мляска, да се върти. Разхленчи се. Пречеше му да се ослушва.

— На шест месеца — каза жената. — А вие как се казвате?

— Иля.

— Че то мъжът ми е по цял ден на работа, какво да се прави.

Завиха от втория към шахтата за отпадъци между етажите. Момиченцето се разгорещи още повече, започна да пищи.

Както в онзи сън, спомни си Иля. Както в съня, в който той се качваше по входното стълбище и чакаше куршума в тила. А влезе в апартамента на Нина, през лятото, в приготовленията за пътуването и аромата на печени ябълки.

Откъм отворената входна врата духаше вятър и тласкаше Иля нагоре. А той напук на вятъра се бавеше, не искаше да се качва.

Стигнаха до третия.

Мина бързо покрай своята врата и извърна глава, току-виж гледат през шпионката.

Помогна на жената да се качи до петия, прие благодарностите й и сам й благодари — без тя да знае защо. Едва след като тя заключи вратата след себе си, на Иля леко му олекна. Заслиза на пръсти.

Кибритената клечка беше на мястото си, но той не й повярва. Отвори вратата така, сякаш се връщаше в събота сутринта от клуба и се стараеше да не събуди никого вътре.

Но щом разтвори вратата по-широко, апартаментът веднага му дъхна в лицето със спарения си кухненски въздух: на шчи и нещо развалено — и пред очите му вратата на майчината стая се затръшна силно от течението.

Иля го преглътна.

Постоя безшумно, ослушвайки се няма ли някой друг жив в апартамента освен него. След това се прокрадна в кухнята, измъкна пистолета от кухненския шкаф, щракна предпазителя и вече въоръжен, тръгна да проверява. Стаята му беше празна и се намираше в точно същия вид, както я беше оставил. На масата лежеше незавършената рисунка, леглото беше неоправено.

Отиде в майчината стая.

Натисна бравата — заключено. Натисна още малко — не се отваря. Отвътре беше залостено. На вратата й имаше малко мандало, спомни си Иля: като го вдигнеш нагоре, можеш да хлопнеш вратата и то само пада и заключва. В неговата стая нямаше такова.

Притисна ухо към вратата. Вътре цареше пълна тишина, не се чуваше нищо. В стаята на майка му със сигурност нямаше никого. Тъкмо отваряше прозорчето да проветри, когато звънна на Серьога. И течението беше хлопнало вратата. А пък заключването… Може би случайно беше вдигнал мандалцето.

То можеше да се вдигне и от коридора, имаше една мъничка дупка, като бръкне с нещо тънко в нея, пружинката избутваше мандалцето нагоре. Иля потърси в кухнята нещо, с което да я натисне. Взе кибритена клечка, ножче, започна да я остри. Острието се плъзна, поряза го, пусна кръв. Отказа се от тая работа, отиде в банята да потърси в шкафчето йод и лепенки.

Ядосана си ми? Ами стой си там!

* * *

До вечерта се кри в черупката си, гледа телевизия.

Телевизорът служи за две неща: да заглушава и да запълва празнотата.

Днес Иля имаше нужда от заглушаване. Заглушаване на притесненията, заглушаване на съвестта, прекъсване на всички разговори, които можеше да води със себе си.

Не биваше да включва телефона, за да не го засекат — но и да мисли гръмко, не беше желателно. Просто трябваше да седи и да търпи до появата на есемес от Магомед: дали е съгласен да бъде измамен, или не?

За да получи отговора му, Иля няколко пъти излизаше от дома, притичваше през улицата, гледаше да се отдалечи колкото се може повече — на „Букинско шосе“, на „Батарейна“, на „Чехова“ — и включваше за секунда заредения с ток мобилен телефон.

Магомед мълчеше — дали се надсмиваше на наглостта му, или просто вече беше зачеркнал Хазин и беше намерил по-надежден доставчик; а може би се съветваше с някого? Не изпращаше нито отказ, нито съгласие.

Всеки път Иля задължително обикаляше блока: търсеше чужди коли със затъмнени стъкла, мотаещи се безцелно мъже, полицейски патрулки. Но който и да ровеше сега из Москва, който и да се опитваше да намери в гънките й Петя Хазин, още не беше стигнал до Лобня. Денис Сергеевич сигурно си имаше и друга работа; в края на краищата нямаше повод да обявява Хазин за федерално издирване.

В четири часа слънцето започна да избледнява и скоро залезе; и почти след това изгуби вяра в него. Още преди то да пропадне, се появи нащърбената луна да го погребе. Тя светеше доста ярко с отразена светлина на все още прозрачното небе, но инфрачервеното не можеше да отразява. Вятърът, който се беше появил още през деня, стана по-режещ и набързо измете от Лобня дневната топлина.

По всичките канали на телевизора даваха скучни филми, заснети сякаш на стар телефон. Цветовете им бяха избледнели, към героите се обръщаха с пълните им имена: Елена, Андрей, Константин, говореха равномерно и равнодушно. Страстите им кипяха бурно, но героите ги търпяха стоически — така, сякаш в тоя живот нищо не можеше да ги разклати. Но сигурно имаше кой да ги гледа, щом ги излъчват, сви рамене Иля. Майка му сигурно ги беше гледала след работа. Много успокоява да гледаш как другите страдат, макар и толкова пресилено.

Свари си спагети, хапна ги с кетчуп, спомни си тиганиците от сутринта, позасмя се.

Филмите бяха прекъсвани на равни интервали от новини: пук, пук, пук. Като че ли отначало разтрошаваха вечния лед, а после забиваха колове в почвата. Вероятно строяха нещо.

По време на новините също имаше прекъсвания. Всички водещи имаха много притеснени физиономии: светът се разпадаше на парчета. Само Родината някак все още стоеше. Показваха чиновници, които обясняваха как. Чиновниците изпъстряха речта си с жаргонни думи, за да се приближат повече до зрителя. След това излъчиха откъс от обръщението на президента — той заплашваше клеветниците на Русия. От кратката реч Иля разпозна много думи, които за пръв път бе чул в затвора.

По-късно вечерта започнаха токшоутата. На кръгли арени се караха мутри в костюми, обикаляха се един друг като гладиатори, веднъж дори се стигна до официално сбиване: някакъв злобен тип удари с глава в лицето фирмаджията франкмасон и му разкървави носа. Авторитетни блатни се надвикваха, замерваха се с флаери. Винаги побеждаваха козлите активисти, а демократите отвръщаха „не сте прави“ и под съпровода на освиркванията ги изпращаха у дома да си бършат кървавите сополи. От всичко това Иля си направи извода, че целият скандал е замислен от администрацията, за да изправи косите на всички, които отхвърлят затворническите порядки. Е, какво, напълно разбираемо.

Съвсем оглупял от говорещия сандък, докаран почти до ръба и раздразнен от последното шоу, Иля включи телефона директно в кухнята и сам написа на Магомед, вече съвсем нагло: „Не се бой, няма да има номера“.

Отговорът на което пристигна веднага:

„Че аз не се страхувам! — четири смеещи се жълти кръгчета. — По-добре ти самият се страхувай!“

Иля също му изпрати усмивчици, за да мине всичко като шега. Почака още — дали ще продължи разговорът? Дали натисна правилния бутон на абрека? Закле се повече да не му пише — ще се усети, че Хазин нервничи, и самият той ще се изнерви.

От срещата с Магомед не се страхуваше: ще вземе със себе си пистолета, ако го заплашат — ще го извади и ще им го покаже. Трябва да проработи.

Хайде, де, давай! Още колко можеш да топаш топката?! Телефонът сякаш запуши.

„Добре! — най-накрая му цъкна Магомед. — Все пак се знаем. Ще получиш парите в четвъртък. Ще се срещнем с твоя човек и ще му ги дадем. Стоката в четвъртък ли ще получа?“

„Да! — му изкрещя радостно Иля. — Когато пристигнат парите, хората ще дадат стоката.“

„Утре ще ти кажа къде точно“ — кимна сухо Магомед.

— Където и да е! — Иля скочи от кухненския стол, подрипна, опря пръсти в ниския таван. — Където и да е, гадино!

Отвори прозореца, пое си свеж въздух, изкрещя към Лобня:

— Аааааауууууууу!

Измъкна водката от фризера, загълта я директно от шишето, тя го смръзна, после го разпали. Чукна се с телевизионната кукла в син костюм, целуна я по носа.

— За любовта!

В този миг телефонът пак се обади: прозвънтя като чаена лъжичка, с която разбъркват сироп против висока температура за малко дете в чаша със сладко. Звънко и тъжно.

От Нина.

— Петя, при теб всичко ли е наред? Цял ден телефонът ти е изключен, неспокойно ми е нещо — написа тя.

— Всичко е отлично! — отрапортува той, без да се замисля.

— Наистина ли? — попита тя. — А кога ще приключи твоето внедряване?

— Съвсем скоро — каза й Иля сладката лъжа с горчивина.

— Притеснявам се за теб. Не съм се страхувала така от онзи път, когато се замеси с онези брадатите, помниш ли?

С кои? Част от радостта му се изпари. Не върви да я попиташ. Можеше да се досети приблизително за кого и за какво говори. Но сега не му се задълбаваше в сериозности.

— Онези с расата и кръстовете? Помня, корави момчета — с последните остатъци от смях й написа той.

— Ама и ти си един! Наистина ли?

— Те всъщност излязоха от нашия бизнес, техният потръгна добре, добри парички изкарват — продължи той.

— Фсссс — по котешки изсъска Нина и залепи скобка: едва-едва се усмихна.

Иля също се усмихна — с половин уста, като ударен от инсулт; вместо онзи Петя, който сякаш беше жив. Той беше длъжен да пуска шегички на приятелката си, за да не се страхува тя.

— А аз днес си легнах по-рано и изобщо не можах да заспя. Съвсем се измъчих тук. Не може ли поне мъничко да поговорим? На глас?

Другата половина сякаш беше на онзи Петя, който не можеше да мърда устните си. Но Нина нямаше как да я различи — тя не беше осветена.

— Двамата с Мухтар бдим тук на границата. Ако започна да се лигавя на глас и да се хиля, наркодилърите ще тръгнат по друга пътечка — написа Иля.

— А ти все едно си с Мухтар — отвърна тя.

И изпрати три емотикона: полицай, куче, сърце.

— Ами ако той приеме всичко на сериозно и се влюби? — с половин усмивка попита Иля.

— Тогава ще му се наложи да си има работа с мен! — Нина прилепи две емоджита: двама борци, единия с червено трико, другия със синьо, готови да влязат в схватка.

Иля се позасмя.

После го прободе.

Прободе го, защото се смееше с нея вместо Петя.

— Добре, слушай… — написа й той. — Сега не е много удобно.

— Почакай, почакай! — побърза да го прекъсне тя. — Имам един важен въпрос!

— Какъв?

Не му отговори веднага — а после изведнъж пристигна снимка. Иля натисна по размитите контури, за да я зареди — и ослепя. Това бяха гърдите на Нина. Голи. Неприкрити с нищо: само отдолу ги поддържаха тънки пръсти, макар че дори да не стърчаха, а почти да се бяха долепили до земята, пак щяха да имат съвършена форма. Зърната й — кафеникави, прибрани навътре от бъдещия му поглед — го привличаха като епицентър на ураган.

Снимката беше изрязана до устните. И шията й, гола и нежна, и ключиците с вдлъбнатините, и тъмносивата татуировка на мястото на кръстчето — всичко беше тук.

Иля стисна телефона. В живота си не можеше да си представи нещо по-красиво.

— Само ми се струва или гърдите ми са станали по-големи?))) — изпрати му след минутка въпрос с три усмихнати скобки, като първо му остави време да им се налюбува.

— Идеални са станали — едва успя да напише той.

— Така, чакай, а какви бяха?! — този път смях до сълзи.

— Нин! Трябва да работя!

— Ой. Толкова ме възбужда, когато говориш делово! Може би следващия път трябва да се престориш, че все едно пишеш отчет?

— Пффф — подразни я той.

— Адски ми се прави секс! — внезапно заяви Нина. — Четох, че при бременните колкото повече напредва, толкова повече им се иска. Но това е безсмислено?

Иля стана от стола, погледна отражението си в прозореца, почука по масата, като си мислеше, че все пак тя е същинска опасна зараза. И в този миг забеляза: стрелката на телефона светеше. Значи преди не е светела? А сега защо? Трябваше да се сбогува.

— Повече не мога, край! Утре ще си пишем!

— Секунда още! Наистина е важно! — примоли се Нина.

— Само бързо, че ей сега ще ме разсекретят! — предаде се той. Наложи се да чака още минутка. И отново пристигна размазана телесна снимка. Иля покорно я отвори, убеден, че тя отново ще го изкуши.

Беше коремът й.

Загорял: от пъпчето стърчи сребриста обеца щанга. Струваше му се абсолютно плосък.

— Поздрав за теб.

Тази глупост съвсем го извади от равновесие. Не знаеше как да отговори правилно на това. И на него поздрав? На нея? От кого? От татко?

Спомни си подбелените очи на Петя в светлината на фенерчето, спомни си замръзналия кладенец, тежестта на тялото му, хидравличната сила на замръзналите ръце. Спомни си още как Петя се опитваше с почервенелите си пръсти безуспешно да набере кода в телефона — веднъж, втори път — като така помогна на Иля да го види и хубавичко да го запомни. На кого искаше да позвъни? Може би на Нина?

— Добре, извинявай, разбирам, че това са женски глупости! — разкая се тя. — Нали знаеш, че на бременните и мозъкът им атрофира. Направо усещам как процесът се развива. Хайде, кураж!

— Ок)).

— А ще ме пуснеш ли обратно в апартамента ти? Ако не, мога и тук да изкарам. Просто ми домъчня за твоя прът за стриптийз!

— Нин, наистина трябва да вървя.

— Добре, добре. Край! Лека нощ!

— Лека).

И едва сега, когато на самия него започна да му просветва, той се усети и за другото: кой ще изпълнява вместо него всички тези обещания, които толкова щедро дава на Нина? Кой ще ги изпълнява вместо Петя?

Спаси ли я той? От какво? От онова, което не е по християнски?

Никакъв отговор. Дори ехото мълчи: апартаментът е твърде малък за ехо и е претъпкан с вехтории.

Как е било по-добре? Как би било по-добре?

Та тя нали ще разбере, скоро ще разбере, че той е мъртъв, че е убит. Ще го намерят в колектора и дори да не отиде на разпознаване, тогава какво?! На погребението ще отиде. Защо се спусна вчера в кладенеца при Хазин? Как сега отново да повярва, че Хазин — това е той?!

Иля изтича в коридора.

Майчината му спалня все още беше заключена — Иля не се беше приближавал до нея, откакто вратата се беше хлопнала и той се беше порязал.

Ако изпие още водка, може съвсем да се срине. Човек не бива да пие водка сам, тя пробожда ципата между ума и безумието, което се съхранява у всеки човек в специален мехур като жлъчката. Ще се разтече тъмна жлъч и ще разяде всичките му вътрешности.

Трябва да заглуши с приказки тази тежест, тази гадост, да я задуши с танци, със силна музика гадината, с веселие — както се размазва с подметка върху асфалта някоя стоножка!

Но с кого? С кого?

Тогава се сети: Гоша! Има телефона му. Той нали му предлагаше: пиши, звъни, хайде да станем приятели! Вторник — и какво като е вторник. Освен това още не е станало късно. Той може и да почерпи Иля със своя смях, със своето пиянство, със своя прашец, с каквото и да е, за да може до утре, до изгрев-слънце, Иля да не чувства времето и да не бъде сам.

Трябва да му се обади от майчиния телефон, както възнамеряваше.

Къде е той? Беше го оставил в стаята й, в нощното шкафче. Там беше и зарядното.

Успя все пак да наостри с ножа една кибритена клечка — този път не се поряза. Седна на пода до майчината врата, като се смееше на намерението си да щурмува стаята с пистолета. А изпод вратата се процеждаше леденостуден въздух и процепът бе запълнен с тъмнина като епоксидна смола.

Нищо; почовърка в ключалката — отвори.

В стаята беше голям студ. Нямаше никого. Пердето на отвореното прозорче се издуваше, летеше. Светна лампата. Вятърът беше пръснал по пода разни справки с печати на сива болнична хартия. От подпрозоречния перваз ги беше издухал.

Седна на леглото, дръпна чекмеджето. И мобилният телефон беше тук, и зарядното.

Включи го направо в контакта зад нощното шкафче, за да не ходи по-далеч. За да не се стори на майка му, че иска да избяга от нея. Ток като че ли имаше, но телефонът не оживяваше, упорстваше. Дай ми го, на теб за какво ти е сега?

А на мен ми трябва, за да звънна на Гоша. На Гошан. За да ме издърпа в града. За да мога да се разходя заедно с него по нощните булеварди, да се натъпча до пръсване в някой бар за негова сметка, за да ме научи как се дрънка безспир за глупости — а хората да ме слушат със зяпнали уста. За да ми прехвърли от своята лекота, от своето нахалство, така че да мога да се запознавам с непознати момичета също като него, за да разбера как се живее за деня дори ако напред има още сто години. И ще отида днес да се пошляя, ясно ли е? Отивам и това е!

За да не мисля.

Затвори прозорчето — за да не го плаши повече.

На телефона светна зелено — монохромният екран светна. Повъртя апарата в ръцете си. Странно беше усещането да държи телефона й. Да мисли, че тя го е притискала към ухото си. Все пак от разговорите в телефона попадат и засядат някакви прашинки от човешката душа. Дали в мембраните, или в микросхемите.

Незнайно защо го погали. Добре. Къде е номерът на Гоша?

Включи за секунда Петиния телефон, бързо намери в него Гоша и набра номера му на майчиния телефон. Готово, може ли да звъни? Вярно, че беше дванайсет без петнайсет. Но не спираше да го човърка, не утихваше.

Натисна бутона с вдигнатата зелена слушалка. Имаш ли останали минути, мамо? Чу се кошмарният сигнал — и Иля внимателно притисна ухо към телефона, на същото място, където бе притискала ухо и майка му.

Позвъня, позвъня: веднъж, пет, десет пъти. Включи се телефонният секретар — Гоша с бодър глас предлагаше да запишат за какво го търсят, кълнеше се, че ще върне обаждането. Не, почакай, нужен си ми сега, а не после. После ще цъфнат налъмите.

Отново го набра. Пак започна да отчита: туут, туут, туут. От другата страна вдигнаха.

— Ало?! — уплашен момичешки глас.

— Привет — рече хрипкаво Иля. — Може ли да говоря с Гоша?

— С Гоша? — разстроено повтори момичето.

— Ами да, Гоша. Това нали е неговият номер?

— Ами Гоша умря — отвърна тя.

— Какво? — рече Иля.

— Умря. Наистина. Преди половин час. От Бърза помощ казаха. Стана му нещо на сърцето.

— Как на сърцето? Тоест?!

— В караокето — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко. — Сега съм в болницата. С него се запознахме тая сутрин. А вие добре ли го познавате? Можете ли да дойдете тук? И милицията дойде. Че аз нищо не разбирам.

Иля прекъсна връзката. Натисна бутона с червената слушалка и задържа, докато телефонът не изключи. По-дълго от необходимото. После го хвърли на леглото.

Тоест, я беше попитал той, макар вече прекрасно да знаеше какво е станало. От какво би могло да стане нещо на сърцето на млад човек, който още няма трийсет години и който сутринта се беше запасил с кока? Само от едно. Свръхдоза. Беше повикал момичетата в караокето, сигурно ги е черпил там: всичко според сутрешния си план. Освен последното.

А това ти му го продаде.

Хазин му беше отказвал, а ти му даде. Хазин, който го беше обиждал, на когото не му пукаше за него, който го беше ползвал като шут — той беше спрял да го тъпче, но ти реши вместо него, направи го посвоему. Изсипа на тоя слабак, на това плямпало, на тоя блажен човек направо шест грама, даде му ги на добра цена! И той ги взе — взе повече наслада, отколкото може да издържи глупавото сърце парцал. Алчност. Глупост. Скотство.

Ти взе чуждия телефон, намери в него един жив и весел човек, изкуши го и го уби. Сега танцувай, давай, танцувай, плямпай с пълен глас — сам на себе си! Сам дери гърло, за да се надвикаш.

Падна на колене пред майчиното легло.

Докосна стационарния телефон, по който само мъртвите можеха да се свързват с мъртви.

Не съм го искал. Ако ме бяха оставили да изтрезнея, и Хазин нямаше да убия, честна дума. А сега една плочка от доминото събаря следващата, всичките сами се срутват край мен.

Зарови лице в смачканата възглавница.

Сами? Изобщо не е така: ти ги буташ. Събаряш с крака лабиринта от плочки съдби, в който си се оказал, за да се измъкнеш и да избягаш, да се спасиш от наказанието, което си заслужил. Хазин те прати в зоната, а този какво ти е направил? Той никому нищо не е направил. Той за какво плати? За някаква си алчност? За своята — или за твоята?

Не ти ли стигна Петя? Сега какво, грижливо ще извадиш от черния телефон всички, които въпреки всичко са обичали Хазин, и ще съсипеш и техния живот? Приятел, приятелка, майка и баща.

Според теб как ще им се отрази шибаната ти клоунада, когато разберат какво се е случило? Как ще задържи Нина Петиното дете в корема си, когато на погребението ще се чуди кой й е писал вместо него? Как бащата, който се гордее — личи си, че всъщност се гордее! — че е възпитал от сина си такъв хищник, че онзи е пораснал още по-силен и по-хищен от него, ще зарови в земята него, единствения?

От това също ли ще избягаш? А?

Иля скочи, угаси лампата, затръшна вратата с всичка сила, изстреля се в кухнята, ливна си водка.

Натисна бутона на Петиния телефон.

Отново издърпа Хазин от мъртвите.

Едва го дочака да дойде на себе си, да се измъкне от безпаметството. Давай тук баща си, дай го тоя упорит козел! Той все мрънка, че те е страх да говориш по мъжки с него — ами давай, повикай го на разговор!

Намери преписката с Юрий Андреевич.

Започна да натиска буквите толкова силно, че по екрана премина вълна като след падането на камък във вода: СПИШ ЛИ?

Бащата не се събуди бързо, но все пак отговори: КАКВО ИМА?

— Относно Нина.

— Какво, по дяволите?! Знаеш моята позиция! Дори не започвай!

— Чуй ме — с пиянска злоба и решителност му написа Иля. — Ще се оженя за нея и ти нищо не можеш да направиш по въпроса, ясно ли е?

Баща му изчезна пред тази настойчивост и наглост — може би искаше Хазин да разбере, че той няма да търпи такъв тон. Но на Иля не му пукаше.

— Обичаш ли майка ми? Обичаш ли своята съпруга? — набиваше той на глас и с букви в черепа на баща си.

— Какво общо има това?! — не издържа старият.

Сигурно беше скочил разрошен от леглото, облечен с размъкнат потник, и се беше скрил от жена си в банята. Горд и жалък.

— Знаеш ли какво си мисля аз? — написа му Иля. — Мисля, че я обичаш. Ако не я обичаше, нямаше толкова да се страхуваш да не я изгубиш. Обичаш я, а за останалото не ми дреме, ясно?

— Внимавай с езика! Това също няма отношение към разговора ни!

Глас, глас не му стигаше на Иля, за да обясни на стария идиот кое към какво има отношение.

Гласът, от който се беше лишил Петя.

— Ето какво. Аз обичам Нина. И не мога да я изгубя. Ще имаме дете. Говори каквото искаш, не ми пука. Ще имаме дете и то ще ти бъде внук. Или внучка. Ще се роди през май. Ще станеш дядо.

Хазин старши онемя.

Иля помнеше всичко, което той беше разказвал на Петя за забременяването на пепеляшките. Майната му. С твърде малко време разполагаше, за да го остави да му го натяква отново. Трябва да му каже най-важното, докато все още го слуша.

— Татко. Тате. Там ли си?

— ДА.

— Ти ще бъде негов или неин дядо, това е важно! Ти. Защото, ако с мен се случи нещо, ти трябва да се погрижиш за него. Разбра ли ме? Ти! Ясно?!

След секунда телефонът се раззвъня с онази песен за изпепеляващия огън и водата, с която може да се напие. Петя искаше да отговори, но Иля прекъсна обаждането.

КАКВО СТАВА?

КЪДЕ СИ? ВЕДНАГА ВДИГНИ!

ВСИЧКО ЛИ Е НАРЕД С ТЕБ?

Спиритически сеанс, каза си Иля. Това е някакъв шибан спиритически сеанс, ето какво е.