Дмитрий Глуховски
Текст (11)

11

И в отговор получи смайлита: щастливи. Каквито Петя не беше получавал от няколко месеца.

Прииска му се да излезе навън, да се измъкне от подземната навалица — на въздух. Изстреля се от седалката и изскочи от вагона на платформата. Освен Иля още някой се усети, че трябва да слиза, но не успя — и влакът го отнесе към „Александровската градина“. А топлият въздух понесе Иля нагоре, по стъпалата, към улицата.

* * *

Как да говори с Игор?

Реши да мълчи и да изчака той пръв да го потърси. Не се наложи да чака дълго. Още преди да излезе от метрото, Игор му позвъни. Иля не отговори, вместо това му изпрати Петините букви.

— Сега е неудобно, пиши.

— Ти какво? — веднага се отзова Игор. Иля изчакваше. Да му признае ли, че не е намерил никаква пратка? А дали изобщо е имало такава? Може и да е имало, но някой друг беше преровил сметището преди Иля и я беше намерил. Или го проверява?

— Проверяваш ли ме? — написа му сърдито Иля.

— Кой беше тоя тип? Изглежда странно — попита Игор.

Значи все пак го беше видял.

Беше го видял и можеше да го разпознае. А дали не го беше снимал? Би могъл. А да го намери в базата?! Там, на сметището, Иля носеше шапка и си беше вдигнал качулката. Но ако някой го беше проследил до метрото… Веднага си спомни човека, който остана затворен в стъкления влак, след като не успя да изскочи след Иля.

— Клиент от бившите — отряза го Иля. — Какво те интересува?

— Ако искаш да го вземеш, сам ела — захапа го Игор. Страхуваше се.

Страхуваше се от нещо. От Петя? Защо? Трябваше да се отърве някак от него, да отбие удара: някак типично по хазински. Игор К. слушаше внимателно, чакаше Иля да сбърка. На сметището не бе имало никаква пратка, осъзна Иля. Имаше проверка.

— От какво те е страх? — попита го директно той.

— Това да не са вашите с ДС игрички?

ДС, порови се Иля. Денис Сергеевич? Онзи същият допълнителен началник на Петя. Който и за шишчетата звъня и обещаваше да го свърже с правилните хора. А днес… Чака някъде Хазин.

— Какви игрички?

— Да се издъня на тая тема?

— Напразно се тревожиш.

Мислеше си, че тук Игор е ловецът, а той самият се чувстваше плячка.

— Чий беше онзи микробус в двора? — продължаваше да се дърпа Игор К.

— Не съм бил там. Ти сам определи мястото. — Иля започваше да набира увереност. — Да не смяташ, че се опитвам да те проваля?

— Няма да се изненадам, Хазин.

— Ерес — изплю любимата Хазина дума Иля.

— Аз да свърша цялата работа вместо вас двамата с ДС и неговите хора да ме приберат заради това. Такъв ли е планът?

Иля се спря: тук съвсем нагази в блатото.

Какви хора могат да задържат Игор? От кого изобщо може да се страхува той, оперативникът от отдела за контрол на наркотиците? От Управлението за вътрешна сигурност.

— Ти там нищо не беше оставил, нали? — попита го Иля. — На сметището?

— Половин час закъснение, Хазин. Аз бях там навреме. А той не.

— И психяса — реши Иля.

— Аха. А Синицин? Привет на Денис — пусна гримаса Игор. — Елате да го вземете заедно.

— Никъде не съм се разбързал.

Сега беше идеалният момент да се скара с Игор: колкото по-дълго не се виждаше с него, толкова по-сигурно. Игор се усети и се умълча.

Иля почака, почака, позамисли се: дали пък не беше успял случайно да се разкрие?

Според откъслечните сведения, които беше насъбрал от месинджъра за Петя и неговите другари, лесно можеше да се досети какви ги бяха вършили — като цяло; но нали дяволът се крие в детайлите.

Ясно беше, че Игор не вярваше на Хазин и се страхуваше от предателство. И очевидно имаше основания за това. Да върви по дяволите той и всички останали: Иля нямаше желание да задълбава в техните сметищни игри. За тях му бе достатъчно да знае толкова, колкото за карта на минно поле, за да може внимателно да се взира в лъскавите паяжини — току-виж някъде има опъната жица.

След като не получи нищо повече от Игор, той тръгна нагоре.

* * *

Времето се беше променило: слънцето надничаше през пролуките в облаците, в небесната твърд се бяха появили златисти жилки. Земята беше обсипана със светли петна и затиснатата със сив камък Москва се размърда. Хората под слънцето се усмихваха, вятърът се успокои, снегът беше по-топъл.

Вече не му пукаше за Игор и неговите интриги, за неразборията на сметището, за проваленото предаване на пратката. До четвъртък все ще измисли какво да излъже. Ще се измъкне някак си. Всичко това беше дреболия в сравнение с решението на Нина да размисли.

Повъртя глава: накъде да върви? И тръгна надолу по булеварда. Просто да се поразходи. Да се поразходи, докато някой друг от телефона не издърпа Петя от оня свят.

До паметника на Гогол спря и се замисли. Там целогодишно се мотаеха алкохолици, смесица от рокери и клошари. Един от тях, с кожено рокерско яке и прошарена опашка, се приближи до Иля и се примоли за дребни за бира. Настроението беше твърде празнично, за да му откаже. Изсипа му копейките си. Пиянката се усмихна и отбеляза със светски тон:

— Проясни се!

— Животът се оправя — пошегува се Иля. Засмяха се.

Украсяваха булевардите заради наближаващите празници: окачаха и изпробваха сини гирлянди, монтираха някакви снежинки в човешки ръст, сглобяваха павилиони — за търговия със сладкиши. Иля крачеше покрай суетливите работници, покрай разхождащите се тънкокраки студенти и студентки с изящни очила и нелепи шапки, покрай безделничещи старчета, които също като него бяха излезли да се надишат, и се усмихваше. Все пак Москва беше прекрасна, макар да беше подпухнала и с лек махмурлук. Щом повдигнеха мраморния купол над нея и пуснеха небесната светлина, тя веднага се очовечаваше.

Да беше зарязал тогава филологическия факултет и да се беше записал в Строгановското училище, както искаше, а майка му не позволяваше: защото, нали, всички художници са пияници и безделници. Да беше записал живопис и скулптура. Да рисува Москва от покривите, да рисува старата Москва в сравнение с новата Москва: Иля нямаше да замисля разни сложни проекти, нито да устройва пърформънси и акции. Щеше да превръща улиците в масло, щеше да запази хората — кой вече се занимава с това просто нещо? Вечер щеше да работи някъде като продавач или барман, щеше да си наеме някое таванско студио в някоя от булевардните къщи, щеше да води у дома нови приятели, истински, весели — да пият, вероятно вино, и по цяла нощ да разговарят, точно такива като тези — мършави, с тесни дънки, разрошени. Щеше да се среща с някое момиче — слабичко, подстригано на каре, със загар, а там, където при останалите хора виси кръстче — татуировка на баркод. Щяха да живеят заедно под покрива: диван, телевизор, плейстейшън, албуми на класическите западни художници, бар с всякакви видове текила.

Допуши му се.

Иля не беше пушил след ония съботни фасове, липсваше му. На близката пейка седяха модно облечени безделници, смееха се и отпиваха греяно червено вино, купено от един вече отворен павилион.

Той се отклони от пътя си, за да си изпроси някоя цигара от тях, но се разколеба.

Обаче все пак се реши.

— Младежи… да ви се намира някоя излишна цигарка? — попита ги той, като внимаваше как се изразява.

— Само вейп — отвърна рижо момиче с раница.

— Безизходица — усмихна се Иля; нищо не разбра, но не попита повторно; разбра, че му отказват. — Ами добре. Благодаря.

— Чакай… Тук имам едни. Но са дамски — рече с извинителен тон пълничък младеж с ушанка от изкуствена кожа.

— Нищо — сви рамене Иля. — Аз съм сигурен в себе си.

Дадоха му огънче, пое дълбоко дима от тъничката цигарка, примижа: хубаво! И съвсем го отпусна — развинти се менгемето, което го беше стиснало още на Триумфалната арка.

— Значи, преработих само първата и последната страница в реферата, защото по-нататък тя не проверява в Гугъл, понеже я мързи — продължи остриганият до голо младеж с жълта шуба.

— Рискуваш, брат! — каза рижата и дръпна ябълков аромат от ярка кутийка.

В началото Иля си мислеше: какво такова да им каже, че да не разпознаят веднага у него чуждия? Но те сами го съжалиха. Просто не млъкнаха смутено пред него, а продължиха разговора си, сякаш Иля изобщо не ги притесняваше със своята прегърбеност, угнетеност и пръстен цвят на кожата. Дръпна още веднъж, благодари им и продължи пътя си. И зад гърба му не се чу шушукане, сякаш за тях той беше абсолютно нормален човек.

Пушенето му се услади. И с лекота си мечтаеше за миналото, което не се беше случило. Но му се искаше и за настоящето да може да мечтае.

Да напише още нещо на Нина, да сподели с нея тази лекота, този пролетен час в ноември. Изваждаше телефона и го прибираше, без да измисли нищо.

Вървеше сред дърветата, омотани с лампички, искаше му се да се върне тук през нощта, да погледа как светят. А най-добре щеше да е да дойде през лятото, когато дърветата ще приличат на себе си. Сега някак му се струваше, че истинските дървета са прорасли надолу, в земята, и там, в обратния свят, са се раззеленили — а тук, на булевардите, стърчат голите им корени, вкопчени във въздуха. Ще се върне през лятото.

Спомни си за пролетното Нинино палто, купено с мисълта да го носи през март-април. Нищо, ще порасне още.

Слънцето грееше през една пролука, вече можеше даже да си свали шапката. Стигна до разчистената от павилиони „Кропоткинска“: над покривите изплуваха златните кубета на храма „Христос Спасител“, започнаха да се издигат нагоре. Домовете отстъпиха, зад тях се оказа празно пространство. Разкриха му се наведнъж няколко посоки: надясно свиваха две улици, а малко по-надолу имаше път към реката, а наляво, към музея, водеше широка просека.

Москва представляваше смесица от всичко: най-несъвместимите сгради, най-неподходящите един за друг хора от противоположни времена: в едните вярваха в душата и храмовете, а в другите — в тялото и басейните; и всичко съществуваше съвместно в нея, нищо не се асимилираше напълно и не се унищожаваше завинаги. Сякаш живееше в различни пластове, на различни нива — и едновременно. Изумителен град беше Москва. Събран отвсякъде, съшит от откраднати парчета, пъстър и точно затова истински.

Прав беше двайсетгодишният Иля: тук можеше да се намери място за него. Имаше за всички, и за него щеше да се намери.

До храма имаше пейки, които попадаха в слънчевото петно. Иля приседна — да попритвори очи и да се посгрее. Хубав ден, за да предпочетеш да живееш. Може би в този момент Нина също се разхождаше и си припяваше нещо. Първите испански куплети може би.

Добре беше постъпил, като й изпрати онова писмо.

Петя щеше да е доволен.

Сърбеше го да го каже. Взе телефона. Повъртя го в ръцете си. Написа на майката:

— Общо взето с Нина всичко е наред. Няма да направи нищо. Поговорих с нея. Добре че не изтрих писмото ти, което ми писа да не трия.

Поколеба се и го изпрати; слънцето напече. След няколко минути майката отговори.

— Петя, какво облекчение! Непрекъснато мисля как и кога е най-добре да кажа за това на баща ти. Най-добре на юбилея му. Нали ще дойдеш?

Иля се дръпна, изпъна се. Щеше ли да отиде Петя на бащиния празник? Щеше ли да отиде Иля при такъв баща?

— Как си го представяш това?

— Петя, все пак е юбилей. Шейсет години, такава дата. Много е важна за него, сам разбираш. Не само защото е кръгло число. А и заради пенсията.

На шейсет трябваше да излезе с почести в пенсия, макар да се надяваше още малко да се задържи в службата, още малко успехи да постигне преди настъпването на старостта. А беше излязъл преждевременно. Беше ли свързано това с Петините новогодишни номера? Нали беше искал от Петя да се предаде пред дъщерята на заместник-министъра заради собственото си спасение. А Петя? Остана с Нина. Как тогава се беше получило всичко?

— Разбирам.

— Много се страхувам, че ако сега не се помирите с баща си, изобщо няма да се сдобрите. Сърцето ми се облива в кръв, когато си мисля в какво се превърна семейството ни.

Сега Петя щеше да викне кратко: „Майко!“. Иля го осъзнаваше, но отговори посвоему:

— Не съм го искал, мамо.

— Петя, трябва да му се извиниш. Просто да се извиниш, по-нататък сама ще се погрижа. Той го очаква, знам го. И на него това положение му тежи. Но ти си длъжен да направиш първата крачка. Ако се разкаеш, той ще ти прости.

Петя щеше сега да избухне само от думата „извиниш“, разбира се. А Иля не можеше да спори с майката.

— Мислиш ли?

— Ще се посърди и ще прости. Та ти си единственият му син. Само поговори с него още отсега, по-отрано. Изобщо ли не можеш да разговаряш по телефона?

Иля се стегна.

— Майко, наоколо има много опасни хора. Затворих се в тоалетната, за да не ми четат есемесите, а ти предлагаш да изяснявам отношенията си с баща ми!

— Кога ще приключи всичко това? — Иля почти успя да види как тя се мръщи; както се мръщеше собствената му майка.

— В четвъртък или петък, мисля. Скоро, мамо. Скоро ще приключи.

Написа го и застина.

Настръхна; стана, реши да продължи нататък.

— Ще поговориш ли с баща си? — не се отказваше тя.

— Ще му напиша! — обеща й Иля.

И ще го направи. Защо да не му пише в края на краищата? Защо с последните остатъци на доброто си настроение не се помири с бащата, за да успокои майката?

Петя беше упорит, Петя нямаше да моли за прошка. Петя се беше родил с баща, никога не го беше приемал като чудо и никога не си беше помислял, че баща му може и да го няма. А у Иля земята никога не е била цяла, а винаги се е състояла само от една половина: стигаш до средата, а там тъмна страна като на Луната. И не можеш да я разгледаш ясно, и не можеш да пристъпиш; можеш само да гадаеш какво има там. Така че цял живот гадаеш какво е да имаш баща. И ако го имаше, какъв би те направил.

Бащата на Петя му беше в повече. Беше твърде разглезен от кръглата земя. Петя нямаше да се извини. А Иля нямаше право да се бори повече за него. Нямаше и желание.

Сгуши се до оградата на музея на Пушкин, потърси Хазин, Юрий Андреевич, изслуша последните му укори и му написа буква по буква: „Искам да ти се извиня за всичко“.

За всичко.

Че не те слушах, че те обиждах, че те пращах по дяволите, че се водих по слабия си акъл, че смятах мъдростта ти за глупост, че не се огъвах, а се счупих.

Че прерязах гърлото на единствения ви син, че го хвърлих, още жив, в кладенец и го затворих, още чуващ, с железен капак.

Бащата мълчеше нацупено. Или не виждаше телефона си — гледаше футбол или каквото там правят пенсионерите. Гледаше токшоу за Украйна, за Ротшилдови или за някоя Руска гвардия. Пропуснал е момента, в който синът му се появи отникъде, за да му се поклони.

Ами, мамо, направих каквото можах. Каквото ме помоли.

* * *

Стигна до края. Показа се Боровицкият площад, а на него каменният гостенин с кръста в ръката и височина колкото седем етажа.

Княз Владимир, гласеше надписът.

Историческо ново строителство.

Кръстът беше голям, на него лесно биха могли да бъдат разпънати обикновени хора от плът. И с пробитите си очи той гледаше право в Иля. Но не го осъждаше и не питаше: очите бяха застинали, да ти се прииска да ги закриеш с ръка. И лицето му беше красиво, но равнодушно като смъртна маска. Зад него като лента се виеше червена стена. Но князът нямаше намерение да я отбранява от никого. Стоеше изгубен, с омекнали крака, опираше се на кръста като на тояга. Много беше отвикнал от живите, искаше да се прибере обратно в гробницата.

Вероятно нямаше да има нищо против да се смени с Иля.

От Владимир можеше да тръгне направо към Манежа, но Иля сви вдясно и закрачи по Каменния мост към „Красний Октябър“. Знаеше къде отива.

От дясната страна храмът „Христос Спасител“ не летеше към небето — беше твърде земен, за да могат златните му куполи кълба да го вдигнат. Беше заседнал на брега на реката на вечна котва.

От лявата се простираше Кремъл със своите наблюдателни кули и назъбена стена.

А от острова напред се простираше „Октомври“. Театърът за естрада, изграден от сиво и правоъгълно, навъсеният „Дом на набережной“, вършачка на съдби. Кафенета и барове: лястовичи гнезда на асфалтовата скала. Червени цехови тухли. Пъстри мравки — минувачите. Кино „Ударник“, покрай което предишния път беше завил — заедно с Вера. Сега е сам.

Влечеше го натам.

Влечеше го да продължи стъпка по стъпка след самия себе си отпреди седем години: да сравни и да си спомни. Тогава беше нощ, а сега е ден. На слънце се виждаше, разбира се, че съблазънта е зле измазана и боята й е напукана. Зоната беше изчегъртала стъкълцето в окото на Иля: започна по-ясно да вижда дефектите, пукнатините, плесента. Но сега извади от джобчето предишните си очи и видя „Октябър“ първосъздаден, някогашен. Сви на същото място, където с Вера бяха завили.

„Рай“, естествено, отдавна беше затворен. На мястото му имаше някакъв друг клуб — за онези, които са двайсетгодишни сега, а не тогава. Наричаше се Icon. Пак свързано с бога, значи. Защо с бог, запита се той. Защо обичат да го намесват там, където е същински ад? Бог е за това, което трябва, отговори сам на себе си. За онова, както му бяха разказвали като дете. На никого в живота не се получава така. Може би затова се смеят на боговете: помниш ли как наивно и глупаво ни обясняваше всичко за своя свят?

После разбра, че това не са неговите мисли, а майчините. На Петината майка. От пасхалното й писмо. Но сам ги беше развил по-нататък.

Грешниците преследват бог, плюят го. Праведният човек се отнася към бог като към шофьора на автобуса — няма за какво да разговарят. Маршрутът е ясен: докарали го — слязъл.

Обиколи „Иконата“: навсякъде заключено, понеделник. Вътре сигурно чистят, отмиват от пода и диваните всичко, което хората са изкарали от себе си. Икона като икона. Може и на такава да се прекръсти. Жалко, че няма за какво да се кръсти.

Направи крачка към реката, прехвърли крак през парапета.

Ето това е: изходната точка. Какво ти се иска в този момент? Да извикаш нещо на своето двайсетгодишно аз? Да се спре, за да не се унижи за пореден път? Да не спасява Вера идиотът? Да се прибере у дома или просто да отиде в друг клуб, където Кучката няма да се появи след два часа?

Не: не.

Там музиката е твърде силна, там Илюша трябва с дрънканиците си да развлича печалната Вера, оттам бъдещето не се чува, няма как да достигнат виковете му.

Депо. Жалко, че му се живее.

Плю във водата.

* * *

Сви в междината между къщите и се спря.

Там имаше витрина на туроператорска агенция. Бали, Тайланд, Шри-Ланка: ярки листовки, залепени за стъклото. На тях палми, бели хотели, море от син флумастер. Цените високи: почивка за един в Тайланд — колкото погребение за двама стандартен клас.

Но му се искаше да се постопли. И Иля влезе.

Стаята не беше голяма, на стената имаше плазма с прибой, прозорец към тропиците. Под прозореца имаше офис бюро, върху него лаптоп с ябълка, зад компютъра като зад бруствер се криеше непривлекателно еврейско момиче със старателно направена прическа.

— Да се постоплите ли? — попита тя.

— Да помечтая — отвърна Иля.

— Мечтите се сбъдват — обнадежди го непривлекателното момиче. — Коя дестинация разглеждате?

— А какви има?

— Всякакви имаме. Все пак се наричаме „Розата на световете“.

— А вие сигурно сте Роза? — пошегува се Иля.

— Точно. Очевидно е, нали?

— Нормално. Просто аз съм много умен. Ами и аз не зная къде.

— Шенген имате ли?

— Европейска виза? Не. Никаква нямам.

— Добре. Тогава нека да разгледаме безвизовите варианти — изобщо не се смути Роза. — В Шенген и без това сега е студено…

— И има педерасти — довърши Иля. — Така ми каза един човек в тролейбуса.

— Какво? Добре. Ние всъщност имаме споразумения за безвизови пътувания с много страни. Тайланд, Индонезия — това са Бали, Малдивите, Сейшелите, Израел. Там сега всичко е прекрасно.

— Сигурно.

— Ако ви се иска нещо по-екзотично, то можем да обсъдим Новия свят. Е, не Щатите, но Латинска Америка. Искате ли кафе?

— Да обсъдим — съгласи се Иля.

Топлото го размекна; той си разкопча яката, прие с благодарност кафето, сложи си три лъжички захар.

— Може в Аржентина, в Бразилия, Венецуела по принцип също е безвизова, макар че там сега такива неща се творят, че по-добре да имаше виза. Хлябът е с купони и революцията ще избухне всеки момент.

— Аха.

— Ами какво още… Никарагуа, Гватемала, Перу — изброяваше тя, като хвърляше по някой поглед в записките си. — В Перу е Мачу Пикчу. Колумбия.

— Ето — неочаквано за себе си се обади Иля. — В Колумбия.

Аз съм огънят, който изгаря кожата ти.

Аз съм водата, която утолява жаждата ти…

Зелен океан. Бяло небе. Школата на колумбийския живот. Хазин дали би искал да отиде там? На Иля му се прииска.

— Ами какво да ви кажа за Колумбия? Много красива страна, не твърде безопасна, разбира се, но вече не чак толкова като преди. Джунгли, приключения, кока, ФАРК, много красиви момичета. За един клиент организирахме частен тур до Меделин, родното място на Пабло Ескобар. Сега върви сериал…

— Знам — каза Иля.

— Ами като цяло из местата с бойна слава. Но това, разбира се, не е точно бюджетен вариант. Из джунглата с джип, из клубовете от филмите и романтичен финал: залезът на слънцето над гроба на дон Пабло, където се смята за проява на добър вкус директно от надгробния камък в памет на покровителя на Меделин да…

— Нямам задграничен паспорт — каза Иля.

Послуша приказката — стига толкова. Някой друг ще отиде на колумбийска обиколка. Не Петя Хазин и не Иля Горюнов. Някой, който ще живее.

— Ами това не е проблем — недоразбра Роза. — Може да се направи. Ние работим с агенция, която се занимава точно с това. Ще ви струва пари, разбира се, но може да стане за седмица. А от стария модел дори за три дни.

— Няма да ме пуснат.

— Милиционер ли сте? — съчувствено го попита тя.

— Точно обратното. Не ми е изтекъл срокът.

Кафето със захар поразми предпазливостта му. Изтърси го и веднага съжали за това. Сега тя ще хлопне капака на лаптопа и ще каже, че затварят за обяд.

— Ако искате, ще им се обадя, още сега ще попитаме. Според мен няма нищо такова…

— Аз… Със сигурност не е нужно.

Но тя вече търсеше някакви свои връзки в телефона.

— Ще си ходя.

— Наталия Георгиевна? Обажда се Гуля от „Роза на световете“. Да. Имам един въпрос. Човекът не си е изтърпял срока. Да. Ще го направите? Какъв закон? — Тя записа някакви цифри на лист хартия. — Напълно ли сте излежали присъдата или УДО?

— Напълно — отвърна напрегнато Иля.

— Ясно. Благодаря! Ами тогава, ако има нещо, направо при вас ще го пратя, нали? Ще му съобщя тарифите. Още веднъж благодаря!

Иля я погледна глупаво.

— Казва, че щом присъдата е излежана напълно, значи може да се излиза. Сто и четиринайсети федерален закон, параграф петнайсети. Ако не наложат ограничение за излизането от административния надзор — прочете тя от хартийката. — Виза за прилична държава няма да получите с тая присъда, но ние оглеждаме неприличните, нали?

— Мога да напусна страната? — попита Иля.

— Можете да отидете до Колумбия и да се върнете, бих го формулирала аз. Ако трябва спешно да се вади паспорт, значи петдесет хиляди рубли. Става за две денонощия. Ако е за две седмици, значи десетка.

— Вие се казвате Гуля? — незнайно защо попита Иля. — А не Роза?

— Ето ви визитка. Смятате ли, че щеше да звучи по-добре „Гуля на световете“?

— Могат да ми дадат задграничен паспорт? И мога да замина за Колумбия?

— Имате право. Така смята Наталия Георгиевна. Значи Колумбия остава, така ли?

Иля сви рамене. Беше му горещо, главата го цепеше.

— Остава.

— Ами хайде направо да ви напиша адреса им на визитката. Офисът им се намира на „Смоленка“. Добра фирма. Имат си собствен човек във ФСМ. Само им кажете, че ние ви пращаме, нали? Да не забравите.

— Благодаря — каза Иля. — Ще си помисля.

Записът на прибоя свърши, включи се син екран.

Иля се изниза на улицата, спря се на място с гола глава.

Имате право, смята Наталия Георгиевна. Така просто го каза, сякаш Гондвана се беше съединила и Иля вече не можеше да премине на обратната страна на Земята по сушата.

Имам ли право? — запита се той.

А защо да нямам?! А той имаше ли право така да постъпи с мен?! Какво?!

През последните три дни Иля се беше готвил за финала. Амбиции всякакви имаше — след себе си да почисти и за майка си да се погрижи.

А сега това.

Твърде чудно-чудесно, за да повярва. Но и да не повярва не върви.

Да избяга в Колумбия, да се изгуби там. Да прибере абрековите пари, да погребе майка си — и да избяга. Да се превърне в някого другиго. Да научи испански. Не Петината седмица да доживява, а своя безкраен живот. При тях там сигурно е такъв бардак, че сигурно никога няма да го намерят.

Трябваше само да намери пари за този бърз паспорт, само че да подготви всичко предварително — и в четвъртък-петък, след сделката, да изчезне. Колко пари? Сто хиляди? Двеста? Ако успее да прихване сделката на Петя с абреците, може за всичко да стигнат!

Засега трябва само за паспорт. Да намери за паспорт, да рискува. И… да живее?

Бъдещето се разгърна пред него, железният капак над главата му се помести, разкри космоса.

Слънцето грееше. Телефонът не пречеше.

— А стига, бе! — плахо прошепна той.

Вървеше и пееше.

Ти си въздухът, който дишам

И лунната пътечка в морето

Гърлото, което копнея да намокря

* * *

Чак когато стигна до метростанция „Полянка“, тогава изжужа.

Тихо и прекъсна песента.

Погледна в телефона — Петиният баща най-после беше отговорил на извинението му.

ДОРИ НЕ СЕ НАДЯВАЙ НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ЧУВАМ И ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА СТЪПИШ В ДОМА МИ.

Ето така. Жегна го.

Дори се смрачи, сякаш бяха угасили слънцето. Нима чуждият баща можеше да помрачи радостта му от победата? Помрачи я.

Защо не искаш да му простиш, татко? Защо не искаш да простиш на мен. Какво съм ти направил? Това всичкото заради дъщерята на Коржавини ли е? Или заради това, че оня път те пратих по дяволите? Или за нещо друго?

Пареше. Майката искаше да пришие отрязаната ръка обратно, а там ръбовете вече бяха загнили, късно се бяха сетили. С шев или без шев, все ще изсъхне. Кръвта вече е почерняла.

Как да се помирим? Пък и защо?

„Наистина съжалявам, че така се получи!“ — написа му все пак. Защото го дължеше на майката. Нали беше обещал.

НА СВОЯ ДЕНИС ГО КАЖИ, ПОДЛОГА ФЕСЕБЕШНА — крещеше баща му. — ЮДА.

Иля се отдръпна.

Очевидно с отказа на Петя да се върне при дъщерята на заместник-министъра все още не беше приключено. Хазин беше направил нещо друго на баща си, по-лошо и по-страшно. Трябваше да се зарови по-дълбоко в телефона, за да разбере какво.

Но трябваше ли му това на Иля?

Пък и онова там, за подлогата.

Денис е Денис Сергеевич. Който пращаше поздрави на бащата. Може би Иля бе направил добре, като не ги беше предал. Защото, изглежда, бащата мразеше Денис Сергеевич.

И не ставаше дума за никакво управление по вътрешна сигурност, попълни мозайката Иля. Какво му беше писала майката в болницата? Извади писмото, прочете го отново: „Хората, които са те задържали в такова състояние, не са от татковото ти ведомство, както вече сам разбираш. А от съвсем друго, знаеш кое“. И веднага, докато следата беше все още гореща, прескочи в другото писмо, изпратено от бащата, но от майчината поща: „Сега те копаят под мен, заплашват, че ще заведат дело срещу теб, искат да се махна“. Сам знаеш кое.

И се беше махнал — а Петя остана; и продължи да се издига. Сега всичко започна да си идва на мястото.

По празниците Петя е бил задържан не от свои, а от чужди. Сам знаеш кои: ФСБ? Със сигурност са били федералните. Петя е искал да се скрие зад баща си и това им дошло тъкмо навреме. Завели дело срещу него, принудили баща му да напусне, а синчето взели под крилото си. Който е виновен, той е послушен. На тази основа е изградена зоната и цялата руска държава, че и цялото земно кълбо. Удобно: хем мляко дава, хем вози. В зоната, ако слушаш внимателно, можеш да чуеш всичко за хранителната верига, в която ти си планктон.

Нали?

Затова и Игор се страхува от Петя. Не от Петя сополанкото, а от онези, които стоят зад гърба му, които дърпат конците и нареждат накъде да се върви. Страхува се, че не може да разбере цялата им корупционна игра и затова може да изгуби.

Благодаря, татко. Обясни ми го. Но чак пък Юда?

* * *

Сега трябваше да се прибере обратно в Лобня. Да отиде доброволно в местното ОВД, да се разпише. Такъв е редът: иначе ще започнат да го търсят.

От Савеловската гара писа на Игор.

— Добре. На „Кутузовски“ отиде човек от ДС, не си прави труда да го търсиш.

Смелост почерпи от прояснилото се небе. Сега имаше за какво да рискува.

— И автобусът заради него ли беше? Пазеха го? — попита Игор К.

— Никакъв автобус нямаше! От какъв зор? — каза истината Иля.

— А Синицин от какъв зор го прибраха?

Очевидно умираше от страх, щом беше изгубил всякаква предпазливост, помисли си Иля. Пише за всичко открито, без да се притеснява, че ще го прочетат чужди хора.

А после, вече в електричката, предположи: той всъщност предразполага Хазин към откровеничене. Така се застрахова. Може би при тях върви чистка и точно Петините ръце използват за това — Петя не се бои да ги изцапа.

Какво да подхвърли на Игор?

В главата му се въртяха най-различни неща. Първо набра: „Значи Синицин!“, но размисли. Как да разбере дали Синицин е важен за всички. Синицин беше онзи, който предлагаше на Петя да отдели настрани от конфискувания товар.

Който трябваше да бъде предаден на абреците. На онзи същия Магомед, в четвъртък. А ако Игор казваше истината, значи Синицин го бяха прибрали.

Знаеше ли Хазин изобщо, че са разследвали Синицин? Кога беше успяло да се случи всичко това? С него като че ли бяха общували в Сигнал. Потърси там Синицин, припомни си разговора с него:

— Не припирай, пич! Той е сериозен човек, не трябва да го притискаме. Аз ще ти кажа кога.

— Не мога да чакам дълго. А ако ФСР се появи?

— Не се шашкай.

Ето. Страхувал се беше от ФСР и ненапразно. Разследвали са го значи, и то скоро. Може би с помощта и участието на Петя. Поне така смяташе Игор. Не се шашкай, Синицин.

А сега къде е стоката, която беше предназначена за абреците? Изчезнала заедно със Синицин? Той беше изчезнал от месинджъра внезапно, сякаш му бяха нахлузили чувал на главата и го бяха отвлекли. Не беше успял нито да се оплаче на Хазин, нито нищо: имало е човек и после го няма. И дори не останаха кръгове по водата.

Кого да попита? Игор освен?

Пред Денис Сергеевич вече определено не искаше да се представя за Петя. Ако Денис Сергеевич е Петиният наставник от ФСБ, по-добре да се крие от него дотогава, докато може.

А от какъв зор бяха прибрали Синицин?

Написа на Игор: „Не съм запознат“. Може би ти бъркаш, Игор, и аз нищо не знам за ареста. А може и да знам, но просто си играя с теб. Или дори не си играя, ами просто по този начин те укротявам: нали усещаш, че столът под теб се клати. Стой мирно, не се дърпай, че току-виж написали — самоубийство. Както обикновено.

Само че Игор не можа да изтърпи това.

— Ти и за родния си баща не беше в час, а, Хазин?

— Не наглей — перна го през ръцете Иля.

Наложи се да го напише: беше точно в стила на Петя. Макар да му се искаше да напише друго — не съм в час, хайде, просвети ме.

Но Игор нямаше намерение да го учи повече. Вместо това, след като мълча през целия път до самата Лобня, го ужили с последните си думи:

— Накратко, стоката ще ти предам само лично. Иначе на твоите абреци можеш прах за пране да им пробуташ. Чисто тайд, мамка му.

* * *

Иля се спря пред вратата на ОВД: телефонът пищеше. Набра кода, погледна.

Беше пристигнало съобщение от Нина.

„А ти вече бъди внимателен, пази се както трябва!“