Дмитрий Глуховски
Текст (5)

5

Удобно си беше живял Петя с телефона.

А на Иля му се налагаше всичко да държи в себе си: голата Вера под слънчев лъч, снежните топки след училище, експедицията със Серьога и Санка в Депото, пиянския концерт на „Сплин“ в Б-2, надничането в момичешката тоалетна в училище, последното пътуване с мама и баба в Омск, люлеенето на въже над вировете край вилите, ходенето в Бърза помощ на Осми март, когато беше белил картофи с месарския нож, за да впечатли майка си, кученцето, което се оказа, че не може да задържи, сбиванията зад гаражите, бутилката „Фанта“ на пода, вкуса на Вера, вкуса — вино и вина — на Кира от филологическия факултет, която на втори септември го повика у дома след университета, за да си снима пропуснатата лекция, новогодишната игра на плейстейшъна с момчетата чак до сутринта, докато им пламнаха мозъците, шейната до бакалията, ограбения гълъбарник на Букинска, как беше избягал от майка си в пансиона, за да отиде на дискотека в Симферопол, строителния изкоп с движещите се пясъци, разсъмването в четири сутринта, белите шортички на белозъбите девойки под ултравиолетовата светлина, мазното зелено море, кримското шампанско и кримското слънце, пелина и кипарисите, нощното къпане във вълните, в бурята и още милион неща.

Казват, че ти се появява пред очите. Това, естествено, не е вярно. Примигва за миг. Не можеш да го удържиш. Невъзможно е да го разгледаш в детайли. Не можеш да си спомниш какво е имало преди това, нито след това. Образи-откъси, петна върху ретината, не картини, а усещания. Къде всъщност ги виждаш? Къде се намират изобщо? И къде се стопяват?

Иля тренираше спаружения си мозък, обърнат с лице към стената на нара си. Ровеше из него, измъкваше от складчетата изгубени детайли. Чукаше се по главата, за да се показват цветни и без шум. Мозъкът се стараеше: в началото беше като втвърден пластилин, но Иля му дъхаше, мачкаше го и мозъкът омекна, стопли се. Пред Иля винаги имаше стена, боядисана с маслена зелена боя. Хубав екран. Но този телевизор работеше нормално само по нощите. Понякога толкова мощно го разтърсваше, че се налагаше цяла сутрин да се освестява. Сънищата показват отлично миналото. До сълзи.

А на Кучката всичко му се пазеше в телефона; всичко във висока резолюция, с максимална яркост. Снимки и клипове. Паметта на Кучката беше 128 гигабайта. Целият живот се побираше на нея, че оставаше място и за музика. Мислиш си, че помниш миналото, а всъщност помниш снимките, които така или иначе се пазят в телефона.

За седем години телефоните бяха станали шестнайсет пъти по-зорки и по-паметливи. Сега телефонът виждаше у хората и онова, което човек не би доловил. Беше станало възможно да се върнеш, да провериш себе си. Удобно за Петя: не е нужно да си пълни главата с излишни неща. Удобно и за Иля: може да разгледа чуждите сънища.

В снимките влезе заради Нина.

Прескочи някакви отчети от място на катастрофа, натюрморти от наргиле барове, групови снимки с мъже с груби лица и цивилни облекла, тъмни автопортрети заедно с омазани курветини, патриотични мемове, синини по задържаните, снимки в „Мазерати“, направени така, че да не се вижда автосалонът.

Сред тях се виждаха игриви снимчици, изпратени вероятно от самата Нина: тук издува устни, там гушка котарак, после с някакво дете, което изобщо не прилича на нея. Иля се задържаше на тях — но после продължаваше нататък. Търсеше друго. Искаше още ключици, още хлътнала под ребрата извивка, надяваше се, че ръката ще се повдигне, ще му покаже скритото. Закачка и дързост, и страх от собствената дързост, и наглостта, с която се предлагат, и сластно-мъчителното очакване на нахалния отговор. Очи и устни. Нещо, на което не да се любуваш, а в което можеш да потънеш и да се забравиш. Още от това.

Влезе в папката с клипове. Потопи се в миналото. Търсеше лицето й. Намери — от някаква почивка. На някакво море. Пусна го.

Вълните се раздвижиха, от колонките зашумя вятър, под вятъра оживя висока острица, израсла покрай широка ивица бял пясък. Появи се панорамен залез. В кадър се появи Нина. Косите й се заплитаха, вятърът ги подмяташе, тя ги отмахваше от лицето си, смееше се.

Седяха на плажа, на кърпи.

Все още нямаше татуировка.

— Ще влезем ли да се изкъпем? — попита я със своя висок глас невидимият Петя.

— Ако ти влезеш, ще дойда — отвърна Нина.

— А телефона тука ли да оставя?

— И какво. По-малко ще висиш в него.

— Там ми е цялата работа!

— Тук ти е цялата работа. — Нина мушна някъде с пръстче — към челото на Петя. — В главата. Винаги! А сега си на почивка. На по-чив-ка!

Скочи — сред фонтан от пясък — и изтича в развълнуваната вода: яркожълт бански на загорялата почти до черно от слънцето кожа. Петя не можеше да се откъсне от нея, снимаше как тя влиза с писъци в пръските, после телефонът падна, загледа се дълго, като паралитик, в алените облаци, записваше Петиното „Идвам при теб!“ и после — смях. И двамата се смееха.

Добре че Петя не се виждаше тук.

Имаше още и един вечерен разговор — в някакво кафене. Ивичести азиатски възглавнички, дим от наргиле, бавна музика, коктейлни чаши, в тях нещо с портокали и сметана. Нина — в очите й се отразяват хартиени фенери — обира сметаната със сламка, гледа в очите, пита:

— А ти как си се представяш след пет години?

— Тия твои въпросчета — отвръща Петя вместо Иля. — Как, как… Тук има уловка, нали?

— Не, защо? Ако искаш, аз първа, щом ти е толкова сложно. Аз например ще бъда пилот.

— Какво?! — смее се Петя.

— Ще пилотирам самолети.

— Мислиш, че ще те пуснат там? В „Аерофлот“ жените само като стюардеси ги приемат!

— А защо в „Аерофлот“? Ще отида в частната авиация! На „Гълфстрийм“ ще летя или на „Бомбардие“!

— Защо?

— Първо, защото е красиво. И напразно се смееш! — Нина се намръщи и му се закани с пръст. — В тази професия момичетата не са малко.

— Ами да. Взимат ги сигурно защото си правят сметка да отлетят с тях до Ница например. Някои само униформата ги привлича.

— Добре, добре! Сега ти. След пет години.

— Ами… Вероятно ще бъда… Подполковник със сигурност ще бъда. А може и полковник, ако си изиграя правилно картите.

— Ясно. Полковник. А жена ще имаш ли? Деца? — Веждите на Нина се сбърчиха в колибка.

— Това разпит ли е, какво? Пред камера? Не знам… Жена… — Петя се сърдеше.

— Значи и теб само униформата те привлича? — смееше се Нина добродушно.

— Ах, ти, по дяволите… Ела тук, сега ще ти покажа…

— Не, чакай! Дай да се обзаложим, че ще стана пилот по-рано, отколкото ти подполковник!

— Ха! На каквото поискаш!

И отново екранът затанцува и записът спря. Иля погледна — клипът е от една година. И явно отношенията им вече са били в разгара си.

— Аха… — каза той на Нина. — Така значи.

Преди една година той подаваше молба за условно освобождаване. А след пет години — как да знаеш, Нина.

Пред очите му изскочи каренце с надпис: „Батерията е изтощена. Остават 20%“. Трябваше да намери отнякъде зарядно от нов айфон, не биваше да го оставя да изключи. Петината майка му беше повярвала за внедряването, но останалите? Колко струва това зарядно? Колко пари му бяха останали? Цяла седмица има още.

И незнайно защо вместо да се облече, да събере останалите пари, да слезе по стълбите и да потърси магазин за телефони, Иля изкара отново лентата с клипове. Прокара пръст върху иконките като медиум над букви, залепи го за една.

Появи се хотелска стая. Просторна, разкошна, ниша за легло зад бродирани завеси, свещници. Нина беше по бяло дантелено бельо… Смееше се. Винаги се смееше, когато той я снимаше.

— Ела! Тук има и за теб.

— Днес не съм на бяло, а на червено! — Нина махна с ръка, вдигна чаша, пълна с гроздова сукървица.

— Ами както искаш… — Телефонът се извъртя, Петя хлъцна, ахна, замълча. — Ти си на ред.

— Добре. Истина или желание?

— Желание.

— Така. Искам да… Да ме целунеш ето тук.

— Покажи пак. Покажи пред камерата. — Камерата се насочи към Нина, към загорялото й рамо, към бялата презрамка, към мястото, където след лекия наклон нагоре се извива шията. — Тук.

Иля гледаше като омагьосан. Не можеше да се откъсне. Нина играеше, но не преиграваше. В нея нямаше нищо изкуствено, нищо престорено. Беше успяла да засенчи целия му вчерашен ден, пък макар и само за няколко минути.

— Сега е твой ред. Истина или желание?

— Добре. — Нина отвърна поглед, замисли се. — Истина. Какво искаш да знаеш?

— Скучна е истината — отвърна Петя с чужд глас. — Сигурна ли си, че не е желание? Добре. Изневерявала ли си ми някога?

— Глупак! Така си и знаех! — разсърди се през смях Нина. — Първо, ти сам знаеш. Второ — защо? Имам си теория на тази тема. Ето, аз притежавам цялата си енергия, нали? И искам да я отдам само на теб. Защото ти си мой. И докато ти я отдавам, при нас всичко ще бъде наред. Ще бъдем заедно и на теб няма да ти се случи нищо лошо. Това е нещо като силовото поле във фантастиката. Като невидим купол над нас. Над теб. А ако започна да отдавам дори частичка от своята енергия на някой друг, то полето веднага ще отслабне. И нищо няма да ни привлича един към друг, а в купола ще се появят пукнатини. И тогава може да се срути върху главите ни. Моята — и твоята. А аз не го искам. Страхувам се от това. Все пак те обичам.

— Ох, пак започна с тия женски дрънканици. Добре, брои се. Тогава аз също избирам истина.

— А ти все пак обичаш ли ме?

— Аз теб? Ела при мен, ще ти покажа…

Край.

Младичка. На колко ли е години? Двайсет и няколко. Интересно дали вярва в това, което казва? На двайсет и няколко може и да вярва. Докато животът не ги ухапе, хората могат да изпробват всяка красива теория. А после вече се вярва само на онова, което им се е случило дотогава. Нина очевидно още не беше ухапана. Или е намазала ухапаното с фон дьо тен?

Иля пусна друг клип. Пак по бельо.

— Ама пусни нещо по-нормално! Имам там Джеймс Блейк и Риза! Тейк ъ фол!

— Ще, почакай… Някъде тук… Ето. Готово.

Засвири: някакво тенорче с крехки пилешки гърди простенваше стилно, върху гласа му се чуваше шумолене и някакъв черен смело насичаше тоя ручей с речитатив. Заедно се получаваше нещо странно тягостно и пикантно. Още при първите звуци, с първия стон Нина се появи в центъра на стаята — друга някаква, а не онази в дворцовия хотел. Къс атлазен пеньоар, колкото да прикрие дантелата и сенките. Първо едното рамо напред, после другото, вълна по тялото до долу, до коленете, в ритъма на тенора, а когато се чу и негърът — на него вече включи бедра, тръгна напред, като едва-едва ги поклащаше, но поклащането достигна до Иля и на него му се зави свят, олюля се.

После падна презрамката от рамото, съвсем сама. Той приближи екрана, за да може Нина да заеме цялото му полезрение, за да не го притеснява детската му стая, в която той вече не живееше и която нямаше да успее да надрасне.

Нина се измъкна от втората презрамка и от атлаза, той се плъзна по тялото й като излишна люспа; за секунда се забави, сякаш за да позволи на Иля да види изцяло загорелите гърди, след което веднага се обърна; остана само по гащички — черни прашки; а после — стон, стон, накъсаният стих притиска, гали, плъзва се по гърба, по задните части и Нина се разкрачва, пръстите, самозабравили се, се мушкат отдолу, дръпват тъканта от едната страна, тя неохотно се плъзва, напрежението се трупа, за да се взриви накрая.

— Ето… Ето… А ти не искаше… Нали ти казах… От това така ще се получи… Ще се запалиш… Ще пламнеш… Цялата ще гориш… Чувстваш… Чувстваш ли? — плещеше Кучката с чужд глас. — Иди… иди донеси още…

Гърлото му пресъхна. Слабините му пулсираха. В главата му удряше чук. Дъхът му секна. Иля плъзна поглед по гърба на Нина, по змийския гръбнак, надолу. Надолу. В самото змийско леговище.

В този миг Нина, когато придърпа стола към себе си, за да го възседне, се опита да изтръска с крак свляклата се дантела, оплете се, вкопчи се в стола и се стовари на пода с трясък и вопъл. Петя се разсмя, тя също — полегнала на хълбок — смееше се и плачеше.

— Тейк… най-важното — тейк ъ фол… фор ми…

Иля също се засмя. Смееше се така: в очите горчиви сълзи, в панталоните — стоманена пружина. Смя се, докато не се разкашля. После продължи да кашля още минута, не можеше да се успокои. „Батерията пада. Остават 10%“, изписа телефонът. Насили се да стане. Облече студеното яке, с което беше пристигнал от Соликамск. Преброи парите: бяха останали почти три хиляди. Можеше да се живее.

— Сега ще решим всичко — каза той на Нина.

Проясни се.

Слънцето изгря. Въздухът беше свеж. Вятърът не бръснеше, а поглаждаше.

Иля излезе от входа и присви очи. На фона на този въздух вчерашното можеше да мине като кошмар. Може би трябваше да тръгне към гарата, да потърси пътьом някой „Евросет“, но вместо това Иля сви надясно — там зад блоковете започваше малка горичка, нещо като паркче.

Мина между съседните блокове: в единия живееха ветерани чернобилци, в другия се бяха заселили някакви казаци: половината стена украсена с георгиевска лента, че и рисунка: черен конник с фуражка предава наследството на младеж пешак. Преди в Лобня нямаше казаци, през последните седем години се бяха нароили.

Зад блоковете растяха нарядко борчета, зад тях под слънчевата светлина проблясваше поредният силикат, оттам минаваше пътечка, която водеше към другия микрорайон, началото й беше отбелязано с табелка: „Екологична пътека 400 м“. От тази лобненска гордост на Иля му стана глупаво и мило. Тръгна по екологичната пътека — кога друг път щеше да се разходи по нея? Вървеше и сравняваше Нина с Вера. Че с кого другиго?

Колко години пазеше Вера за себе си даже когато вече го беше зарязала. Ако беше останала с него или поне му беше казала, че остава, то за всичките тези седем години щеше да му бъде като икона в мрака.

А освен нея нямаше на кого другиго да се моли. Само в склада — на изпомачканите от другите картинки, където през румените цицки прозираха печатни букви и реклами на виагра. Първо ти е гадно, глупаво и срамно, а после не чувстваш нищо. Иначе няма как да прогониш бесовете от себе си. Без тая работа те и светец ще обхванат.

Тежко му беше без Вера, когато го отведоха. И стана съвсем непоносимо, щом на втората година тя му заяви, че го напуска. Точно тогава започна да му се струва, че наистина я обича и не може да живее без нея.

Арестът беше виновен за тази промяна на полюсите: преди него самият Иля смяташе да я зареже, да се освободи от лобненското бреме и да се премести в Москва. Мислеше си го, но не можеше да намери смелост да се махне. Кожата на Вера беше като на детските клепачи, тънка и нежна, лесно се нараняваше, одраска ли я, веднага пускаше кръв. И беше много мнителна Вера: още щом Иля се влюби в Москва, непрекъснато очакваше той да я зареже. Във всичко виждаше признаци и знаци. През цялата последна година му говореше, че трябва да избере. Трябваше да избере така, че тя да не пострада. И колкото повече говореше за това, толкова повече самотата му се струваше свобода.

Макар преди да си беше представял бъдеще с нея, в настоящето не можеше да я вземе завинаги със себе си в Москва. Можеше само за една нощ, за танци.

Връщаше си дълга всъщност, а Вера може би смяташе, че това е аванс.

Онази вечер седяха в електричката, съединени със слушалките, и Иля отпреди това знаеше, че кабелчето няма да ги задържи заедно. Той са отнасяше с нея мило и внимателно, като с любима котка, която отвеждат да бъде приспана. От Вера в ухото му се стичаше вина, а какво чуваше тя в своята слушалка, той не знаеше. Вероятно надежда.

Изобщо много мислеше за чувствата й. Свикваш да мислиш много за тях, когато си единствен син на майка си.

А сега осъзна: когато му досаждаше с приказките за общо бъдеще, тя просто не е искала да остава сама в настоящето. После Иля пропадна в миналото, а Вера поиска да продължи напред. Може ли да я разбере? Може. Майка му щеше да я разбере по женски и щеше да го помоли да я разбере. Всичко на света може да се разбере.

Иля вървеше по късата пътечка — по крехкия сняг, по чуждите следи, по сухите игли — и осъзнаваше: затворническата му любов към Вера беше от безизходица. Не си беше мечтал да обича нея.

Вера беше свита, стеснителна. Винаги Иля трябваше да я развеселява, да я вкарва в разговори, да я изкарва от апатията. Как така се беше решила да му се отдаде в единайсети клас? Точно — решила беше.

В училище му се струваше, че Вера е омайна. Сега си мислеше: просто ги бяха омаяли и двамата — с хормони. Може би той нямаше да го направи с Вера. И тя би могла да го направи с когото и да е. Доказано е.

Получава се така: каквото са ти пльоснали в купата през гишето в стола, това ще ядеш и занапред. А би могъл да поиска вместо изстиваща супа — вряла, любов.

Трябвало е да се влюби в някоя като Нина.

Винаги бе искал такава: весела, жива, електрическа. За да може, щом я докосне — веднага да изскочи искра и да му настръхнат косите. А Вера не правеше така. Сбогом, Вера. И ти прости. Довиждане.

На свеж въздух се мислеше ясно — виждаше всичко от височината на птичи полет. А пък в бараката не можеш се издигна.

Беше му интересно да си представи живота не с Вера, а с такава като Нина: вечен драйв? Приключение? Как ли щяха да се развият нещата? Започна да си го представя. Жалко, пътеката свърши.

* * *

Докато чакаше реда си пред щанда, времето течеше.

За какво го хаби? За да може да погледа чуждата мацка. А можеше вместо това да отиде при майка си.

Трябва да я навести. Да я погледне. Да я поздрави.

Но не можеше да се насили да го направи. Ще отиде, а там ще му кажат: прибирайте я вкъщи. Безплатното съхранение тук приключи. Къде да я отнесе? На топло?

Ето, измисли си обяснение. А всъщност не искаше да я вижда мъртва, искаше тя да поживее още малко. Виждаш я — подписваш се. Глупаво. Страхливо.

Ама не можеше да се насили. Започна да я изтласква от мислите си. После ще позвъни, после ще помисли. Непременно.

— Какъв е вашият? — попита жълтият продавач.

— Айфон. Нов.

— Има китайски лицензиран за две, ето такъв забавен заводски китайски за хиляда и седемстотин, има и чисто китайски за хиляда.

— Колко? — Иля не можеше да повярва на ушите си.

— Хилядарка. Но хората се оплакват от него, казват, че батериите изгарят. Оригинални са само на айфоните, но те пак са правени в Китай, просто са фоксконовски. Виж, заводските смело ги взимат.

— А чисто китайският за колко време издържа?

— Две седмици гаранция. Но сменяме само зарядното, мобилния на ваш риск.

— Пълен боклук — обяви с хрипкав глас едно момиче със сини коси, което се беше наредило след Иля.

— Давайте го. Момент да проверя.

Иля извади за миг телефона от джоба, забоде му неугледния, забелен кабел. Половината си пари трябваше да даде за него.

— Става, бе, става! — изхъмка продавачът. — Ти просто внимавай да не ти подпали апартамента. Не искаш ли калъф за него? Тук докараха някакви модерни. Щом са спестили от безопасността, може да вложат в стила.

— Не ми трябва. — Иля пъхна телефона обратно в джоба, даде хилядарката. — Не наглей.

Засвири музика: нещо лирично, но ритмично, като че ли латино, с кастанети и неизвестни мексикански барабани. Уводът приключи, на сцената излезе испански баритон и под звуците на китара започна страстен разказ. Пееше приглушено, задушевно. Но не млъкваше.

— Ще потанцуваме ли? — предложи момичето със сините коси.

— Не звъни ли вашият? — обърна се продавачът към Иля.

Иля бръкна в джоба си — телефонът веднага засвири по-силно, сякаш се беше събудил в чужд багажник на кола, спряна от катаджии, и се вкопчваше в последния си шанс, гадината. Натисна всички странични бутони, без да го вади, и той млъкна. Продавачът прибра предпоследната му хилядарка и огледа Иля, дъвчейки устната си, като вече си правеше изводи за това откъде може да притежава такъв телефон.

— Приятно ползване! На мобилния.

Иля го простреля с поглед и излезе.

Отдалечи се на десетина крачки и след като хвърли един поглед през рамо към стъкления павилион, извади телефона от джоба си. Погледна — пропуснато позвъняване от неизвестен номер. Въведе набързо кода — за да провери кой е, може и да е оставил съобщение. А гадта взе, че се изключи от студа.

Прибра се на бегом вкъщи. Заключи.

Телефонът дълго време не идваше на себе си: чистият китаец не правеше добър контакт. Наложи се да го поръчка малко, да го понатика в гнездото. Накрая се пробуди, изкара ябълката. Иля потърпя още няколко секунди, после влезе в архива с пропуснати позвънявания.

Някакъв мобилен номер. Непознат. Досега Кучката не беше получавал съобщения от него в нито един от месиджите.

Какво да прави? Да върне обаждането?

Иля написа на непознатия: „Кой си ти?“, но не го изпрати.

Та нали беше възможно да се окаже познат, дори добър познат? И съобщенията от него да се изтриваха веднага след прочитането им? Напълно беше възможно. Или просто бяха сбъркали номера. Ако им трябва — пак ще позвънят.

Започна пак да гледа Нина — и внезапно се натъкна на нещо съвсем лично. Незнайно защо се сепна, притесни се. И го спря. Та нали май точно такова се надяваше да намери? Но твърде го беше срам да гледа как закланият Петя я гали. Беше го срам и от собствената си непристойност сега, когато майка му беше мъртва. Ами ако го гледа?

Ами ако попита — чий е този телефон?

Веднъж като малък се качи с момчетата на един строеж. Санка каза, че работниците били забравили в изкопа строителни патрони, а те можели да се взривяват като гранати. Играха на „камък, ножица, хартия“ и се падна на Иля да се спусне долу. Строителният изкоп беше направен в ръждив пясък на такава дълбочина, че в него можеха да се закопаят два етажа. Стените му, макар и полегати, бяха кални и коварни — Иля го разбра още при спускането. Останалите пазеха горе да не се появят строителите. Беше почивен ден, съботната вечер преминаваше в нощ. Спускаше се трудно — накрая пръстта започна да се свлича и Иля скочи, за да не си изкълчи крака. В изкопа нямаше никакви патрони, естествено. Трябваше да се изкачи горе. А изкачването се оказа невъзможно. Пясъкът се свличаше срещу него, като че ли Иля стъпваше само на едно място, нямаше за какво да се хване: само ронлива влажна ръжда. Извика на момчетата — а те се уплашиха, беше им се привидял връщащият се пазач и милиционерска охрана, вече си бяха разказали един на друг, че по строежите ченгетата могат да стрелят по крадците, а и тъмнината се беше спуснала. На Иля също му стана страшно. Ами ако утре дойдат работниците и започнат да заравят изкопа с булдозер, без дори да погледнат какво има вътре? Тогава незнайно защо ужасно силно вярваше в това. Санка и Серьога се убеждаваха един друг да бягат. А той ги убеждаваше да не бъдат такива пъзльовци, а да останат и да му помогнат да излезе. Катереше се нагоре — а накрая пак се оказваше на дъното на ямата.

Те му казаха, че ще извикат родителите си — но от това той се страхуваше още повече. Ако майка му разбере, че се е вмъкнал тука… Дори да бъде затрупан в изкопа, не му се струваше толкова страшно.

А как тогава да отговаря пред майка си за това, че е убил човек? По-добре изобщо да не й споменава.

Остави телефона настрани — пареше в ръката му. Зарядното грееше.

До вечерта тревогата се беше свила в някакъв особен мехур в гърдите, притискаше вътрешностите му и искаше да излезе. Той прехвърляше каналите на смахнатия телевизор, притичваше до книгите си, прелистваше любимата някога фантастика. Вътре имаше само някакви несвързани заврънкулки.

Изключи звука, после отново го включи. Десет пъти проверява няма ли пропуснато обаждане. А какво да прави с него — така и не беше решил. Отдалечи се от телефона — върна се.

Провери за новини от „Рочделска“. Няма. През деня все още не бяха намерили Кучката, а нощта ще го скрие по-добре.

Изгаряше ръката му. Чуждият телефон.

Сякаш не беше доубил Петя. А сега вече не можеше да направи нищо с него. Сега трябваше да го храни.

* * *

Вечерта го взе със себе си в леглото. За да може да отговори веднага, ако има съобщения. И правилно: докато се опитваше да заспи, изпиука. Отвори.

— Петенка, пиши все пак на Нина. Мама.

— Добре.

Нека знае, че е жив и здрав.

Отвори разговора с Нина. Добави най-отдолу: „При мен всичко е наред. Ти как си?“.

Нина не отговаряше. Последното й съобщение беше от петък сутринта. Такова умиротворяващо, каквото й беше изпратил сега.

— При мен всичко е супер — казваше Нина.

— Тогава ще държим връзка — казваше Петя.

А вечерта се беше снимал с някаква наплескана мадама в ресторанта и беше пуснал снимката публично. Разчитал е, че няма да я види? Пиян е бил, забравил да я изтрие? По-добре да се бяха разделили. По-просто щеше да е.

Спомни си как Нина танцуваше за него, как се събличаше. Видя ясно гърдите й — налети с летен сок: загорели, без проблясъци. Повъртя се, повъртя се, погледа стената; после с едно око, с един пръст потърси папката с клипове. Повече не можеше да й се съпротивлява.

Попадна в апартамент. Петиния вероятно: просторна гостна, голям телевизор с дебелина на книга, диван за двайсет души, по стените безвкусни голотии в черни рамки, някакви милиционерски грамоти, прът за стриптийз, от отворения бар греят кехлибарени бутилки. Нина седеше до него на дивана. По телевизора се мяркаше някакво синкаво порно, някой стенеше, затиснат от плоския екран. Нина гледаше в синината без смущение, бойко коментираше. Камерата на Петя се рееше, прехвърляше се от Нина върху бъркотията от тела. И двамата бяха пияни.

Нина беше опънала мъжка бяла тениска върху голите си колене. Полумракът примигваше: когато екранът светеше и в стаята се развиделяваше.

— Струва ми се, че тая е направо фригидна. Дай ми да избера нещо по-нормално, какво ми пускаш само мъж с две жени? Дай по-добре момиче с двама мъже? Камон, нямам нищо против тройките, но държа на справедливостта!

— Мислиш, че един няма да ти стигне? — Петя пак плетеше език.

— Е нали на теория говорим, не на практика?

— Ние? Ние — на теория.

— Или на практика? — Нина гледаше директно в камерата, директно в Иля, нагло.

— Да не ме навиваш? — Петя се смееше, но пресипнало.

— Ами защо само говорим за това… Може би просто искаш да погледаш? А? Искаш ли да гледаш? Мен… Как ме…

— Да снимам искам. Може ли да снимам?

— Нямам нищо против. А може би и аз да снема?

Нина съблече през глава тениската със Спондж Боб, под нея не носеше нищо. Плъзна се на пода, застана пред него на колене. Посегна към колана, катарамата издрънча, разкопча го. Пусна ръка. Камерата се разфокусира. Нина беше твърде близко.

— Ай.

Иля не можеше повече.

Трябваше да почувства онова, което чувстваше Кучката. Нямаше ги нежните пръстчета на Нина — наложи се да ползва своите, тромави. Свали панталоните, захабените гащета. Хвана плътта си — студено за горещо. Замижа. Отвори очи — Петините.

— Давай… Добре…

Нина отметна назад коси — искаше да я вижда. Той се извиваше, преплиташе език, тя притежаваше власт над него и тази власт караше и нейната кръв да кипи.

— Харесва ли ти?

— Ела… Стига. Ела при мен!

Той свали рязко прашките, скочи от дивана, изключи виещия телевизор, излишният звук изчезна, останаха само те двамата. Сега ги осветяваше единствено кехлибарената светлина от бара.

— А ти сигурен ли си, че само аз ти стигам?

— Млъкни.

Прошумоляха панталони; хрипкаво дишане, фокусът подскачаше, вместо линии имаше очертания, бутилкови проблясъци върху кожата, кратки хлипания. Като че ли постави Нина с гръб към себе си, наведе я напред.

— Ааах. Почакай… Почакай…

Не чакаше. Протегна ръката с телефона настрани — да снима себе си с нея отстрани. Искаше му се да запомни това: как тя му се отдаваше, как му разрешаваше да записва своето безсрамие, как от това й ставаше още по-сладко… В този момент животът като кипяща пара се носеше през тях под налягане десет атмосфери, пръскаше тръбите. Ето това беше истинският живот! Опитваше се да го улови, да го съхрани в телефона, но не можеше да го направи смислено. Вече не бяха просто хора, ръцете им не ги слушаха, вместо думи в гърлото гъргореха безсмислени звуци. Телата, облени в гъста жълта смола, вкопчени в кехлибарен възел, се търкаха настървено едно в друго, блъскаха се яростно, махалото се разделяше, времето се ускоряваше. После той хвърли телефона на дивана, искаше с двете си ръце да сграбчи Нина, да я мята, с двете си ръце да я придърпва към себе си, да влиза в нея настойчиво и грубо.

— Косите… За косите ме хвани…

— Да… Ти… Ти си такава… Кучка… Сладка…

— Аз? Аз съм кучка. Чия кучка съм?… Кажи! Твоята! Твоята кучка!… Твоята?!

— Моята. Моята малка… Разгонена… — След това само хрипове, хлипания. Вик.

Сякаш го порази мълния. Сякаш издърпаха нажежена жица от корема му през слепените канали; сякаш му изтичаше кръвта. Сякаш му бяха изкарали вътрешностите. Попадна в прибой, в нощна буря, блъсна го една вълна, изхвърли го на брега, а после соленото море продължи да го глади, остави го да диша.

Клипът свърши.

Отново стана себе си.

Сви и разтвори длан — не е кръв. Лепкаво, топло, глупаво. Мирише на пелмени или хлор. Защо любовта завършва с такова идиотско лепило? Затътри се към банята да се измие — посърнал, прогледнал и опустошен.

Мушна се под одеялото. Трепери дълго: беше отдал цялата си топлина, нямаше с какво да се сгрее. После заспа.

* * *

Сякаш беше в килията.

Прозорецът се отвори, в него се появи тлъстото лице на надзирателя, той повика Иля да се приближи. Иля се подчини. Останалите седяха по наровете с изпити муцуни и изранени ръце, повредени очи, като с перде. Обърнаха уши към вратата, сякаш се отнасяше за тях. Килията беше малка. Затвор.

През прозореца заявиха на Иля, че му е предоставено полагаемото се веднъж в годината посещение. Иля се изненада ярко, дневно, защото знаеше: няма кой да идва тук. В съня му не се намираше в Соликамск, а в някакво селище в тундрата, Иля беше чул името му: Потма. Веднъж в годината, помисли си той. Това е специален режим.

Съкилийниците му зашепнаха, захихикаха. Незнайно защо вече знаеха с кого е срещата му и за какво. Иля изтича от килията, разтвори широко крака, протегна ръцете си нагоре толкова високо, сякаш го бяха увесили под пода, опря глава в стената, наведе лице към пода. Щракнаха белезници, поведоха го по сиви коридори с еднакви врати без номера. Как знаят кой къде лежи?

Коридорът криволичеше, а Иля се опитваше да усети с тила си — няма ли да опрат в него цев, защото точно така ги екзекутират: в галерията, на стъпалата, като преди това ги залъжат със свиждане или преместване в друга килия. После си напомни, че вече няма смъртна присъда, но тилът продължаваше да го сърби.

А след това коридорът свърши — с желязна входна врата с шифрован катинар. Отзад го попитаха: знаеш ли кода? Той опита: 123–678. Съвпадна. Катинарът щракна, разтвори челюсти. Охраната остана отзад. Вратата хлопна. По-нататък продължи сам. Във входа беше лято.

Такова лято — когато на улицата е юлска горещина, а вътре влажна бетонна прохлада и даже от асансьорната шахта лъха приятно, като от бабиното мазе. От улицата се чуваха весели викове. Някой играеше там, деца.

Иля тръгна пеша нагоре, макар асансьорът да стоеше там, канеше го. Но вътрешността му беше цялата черна, сякаш беше изгорял. По-добре пеша. Изкачи се докъдето трябва: петдесет и трети апартамент. Вериния. Натисна звънеца.

Отвори му Нина. Хвърли се на врата на Иля, нацелува го. Носеше престилка, сякаш готвеше нещо. От кухнята миришеше на сладко тесто, печени ябълки. Нина посипваше с пудра захар апетитна шарлотка. Прозорците бяха разтворени, лятото издухваше перденцата навътре, пудрата от табакерата хвърчеше по масата. Нина кихаше смешно и леко, като котка. Започна да набожда свещички в пирога. Преброи петнайсет.

Той я попита какво празнуват, защо такова странно число? Тя махна с ръка: ех, ти, с твоите глупави въпроси. Число като число, нищо не означава. Това всъщност е прощално парти. Двамата с теб заминаваме днес. Чакай, къде заминаваме, това е свиждане, аз съм до живот тук. Глупако, какъв до живот, всички куфари са вече стегнати, сам погледни. Ще летим за Америка, там ни чака кола под наем, „Мустанг“ без покрив, ще отидем от Маями в Сан Франциско, през цялата страна, цял месец на път, както си мечтаехме. Ето и визите са в паспортите — сам виж.

Той провери — и наистина: има и задграничен паспорт, и виза. Снимката в паспорта уж е негова, на Иля, но същевременно не е. Бузите са гладки, без белези, косата е бръсната на слепоочията, а отгоре перчем, нагласен като издухан със сешоар. Очите също чужди. Блестящи. С това няма да ме пуснат, Нина, ти какво — изобщо не приличам на себе си. Ще те пуснат, разбира се, точно такъв си си. Той влезе в банята, избърса парата от черното огледало — и в него, точно, беше весел, с пет години по-млад, гладко избръснат и с направена прическа.

И наистина няма да дойдат да ме приберат, попита я той предпазливо, за да не го помисли съвсем за полудял. Само таксиджията ще дойде, отвърна Нина. Давай по-бързо! Чаят изстива, а шарлотката трябва да се яде прясна, иначе няма да е вкусна.

Беше облечена с бяла риза, трите горни копчета разкопчани. Свежа, въздушна, много истинска. Татуировката — квадрати в квадрата — вече беше поизбеляла, синкава, а не плътно черна. Какво означава, поинтересува се Иля. Това е баркод, обясни Нина. Вместо кръстче ми е. Ако го сканираш с телефона, попадаш в сайта на Бог. На него не може да се попадне толкова лесно, до него се стига само по връзката с кода и само в Тор. Всъщност Господ там е само админ, можеш да му пишеш единствено за съпорт, затова пък в сайта виси чатбот, който знае отговорите на всички въпроси.

Иля вдигна телефона, искаше да сканира, както му беше обяснила Нина, но в ръцете си държеше затворническия телефон с бутони и без камера. Изхвърли го през прозореца. Някакви деца го уловиха, приеха щафетата. Все ще успееш, каза Нина. Никъде няма да ходя. А сега трябва да бягаме. Таксито чака. Преобличай се по-бързо — ето там чисти дънки, тениска, шапка — и да тръгваме!

И потърка топлата си, жива буза в неговата. Миришеше на някакъв цветен парфюм.

* * *

Той разбираше, че това е сън.

Затова хитруваше, въртеше се, изплъзваше се колкото можеше, за да не се събуди. Оглуша, ослепя, за да попречи на реалния свят да откъсне и трошичка от вълшебството му. И въпреки това свърши.

Излежаваше се отнесен и абсолютно влюбен, прегръщаше възглавницата, сякаш е човек. Нищо в маминия апартамент не миришеше така, както ухаеше Нина в съня. Това беше много оригинален аромат. Ако Иля го беше срещнал в живота, веднага щеше да го разпознае. И всичко, което бяха показали там, беше истинско освен паспорта: Иля нямаше задграничен паспорт.

Напипа телефона — да погледне дали Нина не е отговорила. Беше един през нощта. Не, не беше отговорила.

На екрана се беше изписало друго: пет пропуснати обаждания от човека, който го беше търсил през деня.