Дмитрий Глуховски
Текст (7)

7

Прибра се вкъщи почти на зазоряване.

Неделя сутринта. Както често се случваше през студентските му години.

Тогава също крачеше в утринната мараня заедно с първите минувачи, които тепърва започваха живота си в този ден: някой си разхождаше кучето, друг отиваше на работа. Всички вече бяха преминали в днешния ден, а Иля все още завършваше вчерашния.

Преди, разбира се, се налагаше да отключва внимателно, тихичко апартамента. Вкарваше предпазливо ключа в ключалката, завърташе го съвсем бавно, като го задържаше, за да не се завърти сам механизмът, да не изщрака твърде силно. И после отваряше вратата по особен начин: с едната ръка я оттласкваше напред, а с другата лекичко я придърпваше, за да не би случайно да се хлопне. И едновременно с това я повдигаше отдолу, за да нагласи пантите в нескърцащо положение. Майка му спеше много леко. Ако се събудеше, щеше веднага да му се нахвърли:

— Ама как може! Изобщо да не се беше прибирал!

Ще иде в кухнята по нощница, ще тикне останалите от обяд печени картофи под носа на Иля. Хем си ужасно гладен, хем картофките са божествени, а с всяка хапка трябва да предъвкваш и преглъщаш порицанието й: та нали и тя седи там, на стол, гледа навъсено и сънено, души.

— Добре, де… Жив си поне, слава богу. Безделник.

Дояждаш си — а тя, все още строга, ще събере чиниите и ще започне да ги мие с потракване на мивката. С гръб към теб. С учителския си гръб.

— Мамо, а чай може ли?

— Чай! И без това цяла нощ не си спал! Край, стига!

Завличаш се в леглото без чай. И след като вече си се увил в одеялото, ще извика от кухнята след теб:

— Поне момичетата бяха ли симпатични?

— Мамо! Какви момичета! Та аз съм почти женен!

— Шегувам се, де, шегувам се. Бързо заспивай!

А сега няма с кого да се съобразява, да влиза тихо в антрето, да превърта тихичко ключа в ключалката. И апартаментът беше отключен. И въпреки това Иля се стараеше да не вдига шум.

Събу се до вратата, защото майка му щеше да му се развика, ако остави следи. Тишината беше такава, сякаш тя спеше дълбоко. Вратата на стаята й беше отворена. Тя също я оставяше отворена, когато той излизаше вечер — за да засече връщането му. Но понякога му се удаваше да се промъкне незабелязано. Тогава се прокрадваше на пръсти, почти носейки се във въздуха, до мамината спалня — и по същия начин, както с входната врата, по своя патентован метод притваряше вратата й — за да не го чуе как си мие ръцете, как кипва чайника.

И сега отиде до стаята й. Хвана бравата, за да затвори вратата. За да се престори, че майка му е там, просто спи.

И в сутрешната тишина чу фалцетния писък жужене, който цял ден не му беше давал покой. Идваше от майчината му стая.

Иля влезе вътре, вирна глава, ослуша се: като че ли идваше откъм леглото.

Стационарният телефон. Телефонът, който беше ударил злобно и го беше натикал в процепа между възглавниците. Туткаше приглушено, даваше сигнал „заето“.

Иля въздъхна, отнесе апарата на мястото му, внимателно сложи слушалката в гнездото. Той млъкна, утихна. Сякаш беше успокоил майка си.

Излезе от стаята, затвори вратата. Спи, мамо. Престори се и ти заради мен.

Изми със сапун миризмата на цигари от пръстите си. Пийна чай, нали сега никой нямаше да го чуе. Застла леглото с чисти чаршафи. Легна си. Повъртя в ръцете си телефона: искаше да си включи будилника.

И сред иконките за първа необходимост намери една: с полумесец. Беше активирана. Прочете — режим „не безпокойте“. Ето защо телефонът не допускаше хората, които му звъняха. В него не се криеше никаква душа.

Просто снимки. Просто текст.

* * *

Спа като пребит. Дори да беше имало там някакви сънища, Иля просто ги пропусна.

После внезапно скочи.

Някъде наблизо нещо пронизително врещеше. Зад стената. Зад стената, но в неговия апартамент. Домофонът?! Ченгетата го бяха намерили!

Изскочи гол в коридора, съжали, че беше скрил пистолета в кухнята — но не, не звънеше домофонът. Звънеше в мамината стая.

Стационарният телефон. Някой търсеше майка му на домашния номер. С никого няма да разговаря сега. Кой звъни? От училище? Приятелка? Няма сили да обяснява какво се е случило с нея, какво става с него, какво ще бъде по-нататък. Затвори се в тоалетната, но телефонът се чуваше и там, беше досаден, звънеше непрекъснато.

Оттам, от спалнята го безпокояха. Там нещо не беше наред. Звъняха непрекъснато, сякаш не звънеше човек, а автомат, който разполага с безкрайно много време, защото не може да умре. Може и наистина да е робот — за да напомни, че са закъснели с плащането на тока?

Предаде се.

Отвори стаята, вдигна слушалката.

— Ало.

— Иля Лвович?

Гласът беше женски: не младежки, дълбок — абсолютно жив.

Зададе въпрос и чакаше отговор.

— Кой се обажда? — попита хрипливо Иля.

— Позволете ми да изразя съболезнованията си за загубата ви, Иля Лвович — изрече гласът. — Не мога да си представя каква болка е това. Да изгубите любимата си майка в разцвета на силите й.

— Кой… Откъде знаете? Кой се обажда?!

— Казвам се Анна Виталиевна, представлявам бюро за погребални услуги „Мособряд“. Извинете, че ви безпокоя в неделя. Едва успях да се свържа с вас! Вчера от сутринта до вечерта все беше заето.

— Нищо не ми трябва.

— Вече сте използвали услугите на друга агенция?

— Какво? Не…

— В такъв случай бих искала да ви разкажа какво можем да ви предложим. Готови сме да се заемем с всичко необходимо.

— Сега не искам нищо да ми предлагате! — Кръвта на Иля се качи в главата му.

— Разбирам чувствата ви — каза жената. — И ужасно съжалявам, че ви се обаждам в този толкова труден момент в живота ви. Но вече минаха четири денонощия, откакто почина Тамара Павловна, а вие все още не сте я прибрали от моргата. Това просто не е по християнски някак… Погребението трябва да се направи на третото денонощие. Все пак това е майка ви.

Иля свали слушалката от ухото си и я погледна зверски. Слушалката продължаваше да жужи с глас на комар. Накрая се успокои и произнесе със задавен глас:

— Колко… Колко ще струва всичко?

— Може би ще ви бъде по-удобно, ако ви посети наш агент и обсъди всичко с вас на място, Иля Лвович?

— Не. Просто кажете колко.

— Базовият вариант ще ви струва деветнайсет хиляди и петстотин рубли. Той включва напълно оборудван ковчег, венец с диаметър седемдесет сантиметра, транспортиране на тялото на покойницата до мястото на погребението, както и удобен специализиран микробус „Газела“, който ще откара вас и близките ви от моргата до гробището. В микробуса има десет седалки. Ковчегът е скромен, но достоен. Плюс дървен кръст на прът. Но с ваше позволение бих ви препоръчала вариант „Стандарт“. Там и венецът е по-голям, и подплатата в ковчега е копринена, и „Газелата“ ще ви откара у дома след гробищата. Двайсет и четири хиляди и петстотин рубли, разликата не е голяма. Вие всъщност обмисляли ли сте дали ще е погребение, или кремация?

— Не кремация — каза Иля.

— А местенце на гробището намерихте ли вече? Защото можем да ви помогнем да подберете правилното — недалеч от входа, в сенките на дърветата. Сега ще ви е трудно самостоятелно да намерите, още повече за толкова кратко време. Хората изкупуват всичко прилично няколко години по-рано — доверително му съобщи жената. — А нашата агенция си има собствени резерви. Ако искате, можем още днес да отидем, сама ще ви покажа всичко.

— Не. Оставете ми номера си. Аз ще ви се обадя.

— Разбира се! — Анна Виталиевна му го издиктува; Иля запамети цифрите в Петиния телефон. — И просто искам още да ви кажа, че сигурно ще ви звънят и от други агенции, имайте предвид, че нашата държи водещата позиция на пазара за ритуални услуги. И ако се решите още днес, посещението с агента няма да ви струва абсолютно…

Той затвори телефона. После опипа с ръка кабела, намери мястото, където влизаше в стената, и го изтръгна.

Седна на леглото.

Не по християнски.

Гадина.

Мислеше си — ще затвори вратата на майчината стая и ще зазида там всичко, с което не може да се справи. Мислеше си, че майка му ще потърпи там, вътре, докато не измисли как да разреши всичко. Докато събере смелост да се види с нея. Но на нея не й се седеше там. Напомняше за себе си. Изискваше вниманието му.

Зад прозореца се стелеше сива мъгла: обикновен зимен ден — ноемврийски или мартенски. От небето се сипеше сняг на мокри парцали, летяха право към земята, падаха и се разтваряха. В такива дни апартаментът се потапяше в сумрак.

Иля светна лампата в стаята си, светна в кухнята, в коридора. И си наля чаша водка. Намери спагети, сложи вода да заври: с кетчуп и сол ще станат супер. Пък и само със сол е добре. След противната затворническа храна всичко е нормално.

Водата така и не искаше да заври. Налягането ли беше твърде ниско, височината ли беше твърде голяма, като в Хималаите. Макар и да се намираха на третия етаж.

Беше си мечтал да се върне в този дом, в тези стаи. Погали мебелите. Обърна с бялото нагоре намиращата се на масата студентска рисунка. Отвори шкафа — там имаше колекционерски колички. Извади една, повъртя я в ръцете си. Мащаб едно към четирийсет и три. А в детството му беше едно към едно.

Не тупти сърцето, заглъхва. Върна количката обратно.

Искаше му се да завие от мъка.

На закуска изгледа новините. Хазин все още не беше попаднал в тях.

Трябваше да отиде до моргата. Дори само за да им каже: тя не е безстопанствена. Ето, аз съм синът й. Но все още няма къде да я откарам. Подръжте я още няколко дни. Непременно ще измисля нещо. Непременно ще измисля.

Неделя.

* * *

Моргата се намираше там, където беше и централната градска болница — на „Заречная“.

По „Батарейна“ до „Букинско шосе“, почти до блока на Вера; но без да се стига до него — завива се надясно. И се минава покрай онзи същия гълъбарник, който двамата със Серьога бяха ограбили, а наоколо: ръждясали гаражи, тухлени бараки, изрисувани бетонни огради.

И изведнъж си спомни как веднъж с майка му бяха ходили в тази болница, докато още беше малък. Да му махат сливиците. И пак оттам минаха, по същия този път. Сякаш отиваше на разстрел. Всяка крачка беше направена насила. Първоначално се опита да го съблазни със сладолед — вика му: „Ето, после ще си го изядеш!“.

Можеше и да не му казва, че отиват за операция, а да излъже, че просто на преглед при лекаря. Но майка му не обичаше да лъже, нито да му говори глезено. Винаги наричаше нещата с истинските им имена, а към бъдещето гледаше строго, през учителските си очила. Приготви се за най-лошото, тогава животът няма да те разочарова, такъв беше девизът й. Ще има операция, няма да боли твърде, а само малко — ще потърпиш.

Тя си имаше своята истина, а Иля — неговата: и го беше страх да чака операцията, а да върви на смърт със собствените си крака беше истински ужас. Сладоледът не можеше да го подкупи. Иля не обичаше твърде сладки неща, предпочиташе солени.

Тогава тя започна да му преразказва Дубровски. Сигурно го беше преподавала на някой осми клас, ето че влезе в употреба. Той не можа да разбере всичко, но сцената в ямата с мечката го порази. Запомни малкия пистолет, нещо като мускет, в ръцете на Дубровски, който го допира до ухото на мечката. В замяна на сливиците успя да изтъргува от майка си точно същия, само че китайски, от пластмаса.

Пътят не беше кратък — половин час пеша с детски крачки от блока им. И тогава половината път Иля не извървя по улица „Заречна“, а в горите със селяните и в ямата с мечката. А после се появи болницата.

По време на цялата операция си мислеше за малкия старинен пистолет. Почти не усети болка. Но сладоледа все пак се наложи да изближе. Оказа се, че е задължително.

А сега ето — спомняше си как тогава беше минал оттук, и отново не премина по истинската „Заречна“, по пътя към ешафода. Мина напряко през миналото.

Болницата се издигаше зад блоковете, сред синчеца. Сива тухлена сграда, мрачна, ниска и широка, с много крила. Като го видиш — направо ти се отщява да се разболяваш.

— Трябва да отидете в патоанатомията — изгъгна с настинал глас лелката на регистратурата. — Влезте откъм улицата.

Бяха направили отделен вход към мъртъвците, за да не се засичат с болните, да не ги смущават. Целият вход беше облепен със съобщения: ковчези, ритуални услуги, агенти, погребения. До него дежуреха чевръсти типове, които се правеха на скърбящи, но щом видяха Иля, веднага се въодушевиха.

Той веднага ги прати по дяволите. Лешояди.

— През ноември винаги добре умират — подочу, докато минаваше покрай тях. — Но на Нова година е по-добре. А най-добре, разбира се, е през юли.

Даде паспорта си, за да предяви права върху майка си. В началото отделението беше същото като останалите. Млади момичета в престилки. Очилат мъж с цигара — завеждащият. Да, има такава. Доста се забавихте. Ще я взимате ли?

— Не. Току-що се прибрах… Трябва ми още време. Да се подготвя — каза Иля.

— По закон седем дни е безплатно — каза му завеждащият. — След това по ценовата листа.

— Вероятно ще успея за седем дни.

— Искате ли да я видите?

Иля кимна.

— Болнични чехли двайсет рубли.

Преминаха през залата за аутопсии — кафяви стени, тасове с инструменти, на масата — слаб азиатец, черепът му разтворен. След това врата със заключалка — „Хладилно помещение“.

Ключалката изтрещя, вратата изскърца, облъхна го студ и влага. Включиха живачното осветление.

— Е, какво стоите? Влизайте.

Иля почувства болка и притеснение точно като преди операция: сега ще режат.

— Така, къде е Горюнова? — попита очилатият едно момиче. Вътре имаше болнични колички, покрити с чаршафи, някои събрани заедно, други оставени настрани. Под чаршафите лежаха пак такива, непотърсени. Очилатият, без да спира да пуши, надникна под един чаршаф, после под друг. Стигна до края.

Там до стената бяха поставени две тела, покрити с един общ чаршаф. Женски крака и мъжки, космати. Лекарят повдигна покривалото, увери се, повика го.

— Ето. Горюнова Т. Вашата.

— А защо? — На Иля му се зави свят. — Защо е тук с някакъв… Това е мъж? Защо така?!

— За какво говорите? А! Ами чаршафите са в пералнята, остана само един. На нея й е все едно. Няма гола да я оставим.

— Гола?

— Вие какво, за пръв път ли влизате в морга?

Иля направи крачка напред.

Допрени една до друга, количките приличаха на съпружеско легло. Сякаш мъж и жена спяха заедно, завити с едно одеяло. Майка му винаги спеше сама. Леглото й бе тясно, единично. А тук…

— Но давайте, какво?

Очилатият отметна ъгъла на чаршафа, за да няма повод Иля да се мотае повече.

Срещнаха се.

Косите й — съвсем посивели — бяха събрани на кок на тила и заради това главата й беше съвсем леко извърната настрани. От Иля — към чуждия мъж. Хлътналите й очи бяха останали полуотворени, проблясваха като бяла пластмаса. Устните бяха свити, покрити с бръчици. Много беше остаряла. Много беше остаряла.

От тази мисъл — че майка му се е състарила, а не че е умряла — го засърбя в носа, присви го в някакви неизвестни жлези, в устата му загорча.

Мъжът, до когото лежеше тя, оставаше покрит. Носът му повдигаше чаршафа. Можеше да се разпознае къде се намира членът му.

— Разделете ги! Чувате ли?! Разделете ги! Що за… цинизъм?!

— Недейте парадира много, при нас държавни стандарти за това няма, гражданино. Цяла ли е? Цяла е. Запазена ли е? Запазена е. Ако ще викате — ще извикаме полиция — направи му забележка завеждащият. — Вик, ела постой тук с този!

— Не се вълнувайте, ще ги разделим — зачурулика от прага момиче с престилка. — Това, между другото, е съвсем приличен мъж, не си мислете, че е някой клошар. С инсулт го докара Бърза помощ. А това, че очите й са отворени, ще го оправим. Само като дойдете да я приберете, донесете някаква по-хубава дрешка. Ние имаме тук облекла за покойниците, от града ни ги дават, но са много обикновени. Най-добре своя.

— Сега ги разделете — тихо-упорито-злобно каза Иля. — Сега.

— Добре, де, вие пък… — Момичето Вика приклекна, щракна спирачките на мамината количка, отмести я настрани.

Иля придържаше чаршафа върху майка си, оголи мъжа. Високо чело, голям нос, сиви косми на гърдите. Намръщи се. Майната ти, старче. Не може на всички мъртъвци да се угоди.

Между количките се образува проход, Иля влезе в него така, че да може да вижда лицето на майка си.

Така по-добре ли е, мамо?

— И ако не знаете как да процедирате нататък, мога да ви дам телефона на един човек, те ще се заемат с всичко. Сега и документи ще трябва да оправяте, най-добре да го оставите на хората. Да, тук и храм си имаме, на територията на болницата, ако искате опело да поръчате например, църквата на светата Матрона Московска. Ако искате да е по християнски.

Мамо, здравей. Върнах се. Как така се разминахме с теб. Много вкусна супа, от сърце направена.

— Там, между другото, се намират личните й вещи, нищо не сме пипали. Мобилният само звъня, винаги ги изключваме, за да не пречат на работата. Но всичко е там, можете да проверите. Ще трябва да се разпишете само, после ли? Има няколко документа, някои за сега, другите — когато я приберете.

Мамо, още не мога да те погреба, аз тук не успях да се измъкна, пак се замесих в бъркотия. Нали не ми се сърдиш за това, че не веднага?

Тя не приличаше на заспала, не приличаше на восъчна кукла, не приличаше на нищо, което Иля да познава. Беше мъртва, нищо не можеше да му отговори.

Прости ми. Преди не съм ти го казвал, защото не разбирах. Защото смятах, че аз съм се забъркал в цялата тая история, че аз съм жертвата. А не ти. Прости ми, че закъснях с половин година. Че закъснях завинаги.

Правя всичко възможно оттук да те… Но не мога веднага да те взема у дома, разбираш ли?

— Ами да вървим? Да попълним документите — повика го момичето.

И съм в една ситуация, мамо. Уж греба, а докъде мога да догреба, не разбирам. Нищо сериозно, после някога ще ти разкажа, не се притеснявай.

— Аудиенцията приключи — рече строго очилатият, каква гнида. — Като ви я дадем, ще й се налюбувате.

И покри лицето й с чаршафа. Майка му това като че ли не я засягаше.

— Ето визитката на агенцията — връчи му едно картонче на изхода момичето. — Почакайте, сега ще отида за личните й вещи. Можете да почакате в помещението за опечалени, сега е празно.

Иля се подчини и седна на пейката в помещението за опечалени, заби поглед в покрития с балатум под. В него се натрупваше тъга, човъркаше го. Пред погледа му проблясваше отвърналата лице от него майка.

В коридора тътреха нозе хора, стържеха като с шмиргел по нервите му. Обвивка, говореше Иля сам на себе си. Това е просто обвивка, опаковка. Главата се е килнала настрани, не го е направила мама. Майка му я няма там. Това е празен смачкан пакет от мляко в кофата за боклук.

— Прости ми, моля те.

И в този момент избръмча. В джоба му. Телефонът на Хазин. Някой беше пробил черупката. Извади го, вкара паролата. Съобщение.

— Какво става с Нина? Мама.

Иля примигна.

— Не отговаря — отвърна той.

— В болницата е. Не ти ли каза?

— Не.

— Поне можеше ти да й позвъниш!

Иля потърка чело, прибра телефона. Можеше. В болницата? Нина? После. Не сега.

Накрая излезе момичето Вика, изнесе мамините вещи — празен портфейл, изключения мобилен телефон, на който Иля беше звънил, верижка с кръстче. Ключа от апартамента го нямаше никъде.

— Да вървим да подпишете документите.

Излезе от моргата — натъкна се на наскоро построената дървена църквичка, която му беше обещала онази Вика. Реши да влезе незнайно защо. Вътре беше препълнено. До входа — щанд за свещи. Опушват каквото трябва. Пред отеца — опашка от жени. Който не може да се утеши при главния лекар — идва при попа за застраховка.

За последен път Иля беше виждал толкова кръстове върху кожите на хората, татуирани със синилка. И с образите на Христос така. И с куполите. В зоната всяко нещо има друго значение. Интересно какво точно е то?

За какво да се договори? Да приемат майка му на някое нормално място? Да вземат предвид, че Иля се намира в афектирано състояние?

Набра Бог. Постоя, заслушан в гърдите си. Дълго време се чуваше сигнал свободно. Никой не отговаряше. Нямаше връзка. Или може би той също беше включил телефона си на режим „не ме безпокойте“.

Уж всичко беше направил както трябва, а накрая — пак в ада. На земята животът е организиран така, че всички хора задължително попадат в ада. Особено в Русия.