Дмитрий Глуховски
Текст (16)

16

Не беше добра нощта: не може да се спи, няма къде да се излезе, луната дразни, водката малко, възглавницата гореща, одеялото не диша, сънищата не са сънища, едни неразбираеми, хладилникът стене, преминаващите коли го будят с бръмченето на двигателите си, опитват се с фаровете си да влязат в апартамента, сенките на голите брези пълзят по стените и в главата му всичко бучи, бучи. На изключения телефон пристигат тревожни съобщения: блъскат се като птици в измити прозорци, не го оставят да спи.

Заспа към сутринта, събуди се недоспал. Искаше да си направи от кафявия чай на пакетчета, но беше свършил. Пъхна телефона в джоба си, облече се как да е — да изтича до „Пятерочка“, защото без горещ подсладен чай не можеше да премине в следващия ден. Слезе по стълбите още сънен, излезе на двора — наляво, към улица „Московска“ и магазина — и видя: стои микробус с някакъв неразбираем цвят, със затъмнени стъкла и стои така, че входът му е разкрит като на длан, а Иля от своя прозорец не можеше да го види. Ауспухът дими, колата не помръдва от мястото си.

Той се завъртя рязко, сякаш беше забравил нещо вкъщи, и даде назад, през парка, по екопътеката — покрай „Пятерочка“, заобиколи по „Деповска“, без да се оглежда, към „Батарейна“, там скочи в пристигналия автобус, къде отива? Какво значение има!

Погледна през задния прозорец: не го ли преследват?

Нито за секунда не се усъмни, че го следят. Спомни си думите на Игор, спомни си горещата стрелка в телефона, докато си бъбреха с Нина. Но как да я отреже? А сега вече не може да се прибере вкъщи. Ще вардят входа, докато не се върне, няма да отстъпят. Иля е сам, а те са безброй.

Носи ли паспорта си? Обля се в пот. Пребърка джобовете си: намери го във вътрешния. Слава богу, не го беше вадил! Телефонът също, портфейлът е у него. Най-важното. Пистолета беше оставил у дома! Как ще иде без него утре на срещата с абреците? И къде да се скатае за през нощта? Добре, няма защо да мисли толкова напред. Само днес да не го хванат!

И майчиният телефон остана вкъщи. А на него трябваше да звънят от фирмата, ако с паспорта се появят някакви проблеми. Но това не е проблем, не е проблем, нали има визитка.

Малко се поуспокои. Слезе на някаква спирка, ориентира се къде се намира, прехвърли се в друг автобус, добра се до станцията. Реши до Москва да не включва мобилния. А в Москва ще е като игла в купа сено. Преброи парите си: бяха останали хиляда и петстотин. Парите на бездомника свършват по-бързо, но до сутринта със сигурност щяха да стигнат. А утре вече ще бъде съвсем друг ден.

Не включи телефона до Москва: гледаше през прозореца. Макар всичко това вече да го бе виждал.

* * *

Добра идея беше — за „Колцевая линия“.

Тя няма нито начало, нито край. Никой не го гони от вагона. На „Колцевая“ може и да си поспи, и сред хората да се скрие.

В метрото не пусна веднага телефона, първо се прехвърли на Колцо, от „Менделеевска“ на „Новослободска“. На, засичай! Изненадай се как така изчезнах в Лобня, а се появих в Москва.

Влакът пристигна, привика го вътре.

— Станция „Новослободска“ — обади се гласът на вагона. — Следваща станция „Белоруска“.

Тогава Иля все пак си зададе въпроса — защо не го бяха заловили веднага, щом беше излязъл от входа? Та нали можеха да го сгащят от двете страни в междината между блоковете. И когато се обърне, да го проснат на земята. Заповед ли нямаха? Или това беше просто наблюдение? За задържане са нужни основания, а той какви основания им беше дал? Или, съобрази той, просто не бяха разпознали него в Иля.

Та нали по телефона търсят Хазин, така че чакаха от входа да излезе Хазин. Освен ако предпазливият Игорьок не го беше снимал на сметището. И ако не беше изтичал с размахана опашка да покаже снимките си на Денис Сергеевич. А може би и едното, и другото — но очевидно до сутринта още не беше успял.

Докато още не се бяха усетили, за тях той беше невидим.

Включи телефона.

Веднага му се изсипа всичко, което не беше получил през нощта. Преди да изключи телефона, разбира се, той беше успокоил Петиния баща: всичко е нормално, не се притеснявай; но се оказва, че те не са се успокоили.

КАКВО СТАВА С ТЕЛЕФОНА ТИ! ПОЗВЪНИ ВЕДНАГА, ЩОМ МОЖЕШ! — настояваше бащата. „Петенка, много се притесняваме за теб, позвъни ни, моля те. Мама.“ АКО УТРЕ НЕ БЪДЕШ НА ВРЪЗКА, ЩЕ ЗВЪНЯ НА НАЧАЛСТВОТО ТИ. „Толкова дълго те търсим! Ти, разбира се, невинаги можеш да отговаряш, но ние просто се вълнуваме заради думите ти. Покажи ни, че всичко при теб е наред!“

Едва успя да напише и на двамата „Жив съм“, когато телефонът запя и завибрира — Нина. Под земята беше успяла да го намери, в тунела.

От дясната му страна седеше някакъв провинциалист с проскубана ушанка, гледаше телефона му, пречеше му да измисли как по-нежно да се отърве от Нина.

Иля просто изключи звука и обърна телефона с екрана надолу, за да я накара тя сама да се откаже. Но Нина също беше на тръни. След минутка цъкна съобщение. Отвори Уотсап — беше изпратила гласов запис, натисни плей и слушай.

— Петя, моля те! — Гласът й беше развълнуван, поривист. — Какво пак става с теб? Майка ти ми се обади, пита кога съм разговаряла с теб за последен път! И аз осъзнавам, че дявол знае кога? Внедряване, работа, всичко разбирам! Не можеш ли поне веднъж да се измъкнеш настрани и да ми напишеш просто едно такова съобщение: „Нина, с мен всичко е наред, скоро ще се видим“? Баща ти там валкордин пие, майка ти място не може да си намери, а такива неща да им пишеш?… Знаеш ли какво? На мен гласово съобщение не ми стига. Искам видео, ясно ли е? За да видя, че не са те затворили в ничие мазе, че не си завързан, че зад гърба ти не виси някакво там знаме на „Ал Каида“, и това е! Или нека поне да се срещнем за две минути. Искам да видя, че не са те пребили някъде. И на вашите позвъни? Много те моля. Чуваш ли?

Говореше толкова силно, че мъжът с ушанката повдигна плешивите си вежди. Иля се обърна с гръб към него: „Какво си наострил уши, по дяволите?“; онзи оклюма.

И вече спокойно, без да е обект на чужди погледи, Иля написа:

— Какви са тия клоунади? Работни моменти!

— Не ти вярвам! — отвърна упорито Нина. — Ако не можем да се видим, прати клип! Поне десет секунди!

Иля влезе в архива на Петя: дали няма някой запис, който би свършил работа сега? В който Петя се усмихва: „Привет, Нин, всичко е наред, спокойно“. Не, такива клипове Петя не беше снимал. Вечеринки, сбирки, задържания, гонки с коли из нощна Москва, по крайбрежната улица, на фона на оглушителна музика: все неподходящи!

— Не мога клипове да пращам, ти подиграваш ли се? — написа той, макар да знаеше, че по този начин няма да се отърве. И вкопчен в изплъзващия се под краката му пясък, започна да драпа нагоре. — Добре, хайде, тази вечер ще се опитам да се измъкна за малко! В някое кафене?

— Наистина ли? В нашето? — попита Нина.

— В „Кофемания“ на „Садово-Кудринска“ — предложи той единственото, което знаеше в сегашна Москва. — В девет.

Колкото се може по-късно. По-дълго да протака. Тя ще се обади на родителите му, вероятно ще се обади. Нека им каже: всичко е наред, довечера ще се видим. И половината време до утре ще мине. А после той някак ще успее да се измъкне с лъжа до сделката — и до полета.

— Ще ми паднеш в ръцете, авантюристе! — написа му Нина.

Иля замижа.

Погледна в тъмнината и отново отвори очи. Можеше да го направи.

Какво, наистина ли ще отиде на среща с нея? Не, разбира се. За какво му е? Защо да вижда колко по-добре изглежда на живо, отколкото на снимките? Трябва да приключва вече с тукашния си живот, лека-полека да излиза от него.

До полета.

Само да погребе майка си и да отлита.

Нищо че вече не бива да ходи в апартамента: там нямаше нищо, което можеше да вземе със себе си в Новия свят.

Започна да проверява дали не може да намери и самолетни билети в интернет: оказа се, че може всичко. Дори още днес можеше да отлети, места имаше. Цените започваха от сто и двайсет хиляди. За Тайланд два пъти по-евтино. Но ако всичко мине както трябва, тия две хиляди долара няма да ги усети. Затова пък хотелите в Богота струваха стотинки. Един съвсем приличен, тризвезден, със смешното име Ambar Hotel, струваше хиляда и двеста руски пари на нощ. Там Иля още днес би могъл да пренощува, имаше достатъчно. Приличен на вид хостел в колониален стил. И името предразполагаше: за да не му домъчнее силно за родината.

Реши още веднъж да провери билетите: в колко часа най-рано може да излети утре? Сега се появи някакъв друг сайт, цените там бяха от осемдесет хиляди. От раз четирийсет хилки чиста икономия, колко е това в долари? Повече от шестстотин! Нормално ли е? Ако успее да свърши всичко до шест вечерта. А в колко трябва да е на летището? Два часа, три преди това?

Ето, канеше се да отива в Петината Колумбия, а нищо не знаеше за нея. Отвори Уикипедия, за да прочете: език испански, столица Богота, население четиридесет и осем милиона, граничи с Карибско море на север и Тихия океан на запад. Девиз: „Свобода и ред“. Добре е, че е ред, помисли си Иля: щом на герба пише „ред“, значи в страната цари пълен бардак. Лошо, че е „свобода“. Но от друга страна, с какво могат да ни изненадат? Хареса му още и територията: повече от милион квадратни километра, двайсет и пета по размери в света. Има къде да изчезне.

От Богота веднага ще се завре нейде из джунглата, за да не го намери никой. Макар че защо да ходи в джунглата, когато там имат толкова много плажове? Ето ги и Карибско море, и Тихия океан.

Започна да чете историята, но му стана скучно. Може и на място да я проучи. Сега най-важен е езикът — първите думи. В интернет имаше разговорник, естествено. Буенос диас, произнесе той шепнешком. Буенос тардес. Калиенте. Фрио. Сой ел фуего ке арде ту пиел. Мас деспасио, пор фавор. Но компрендо. Бастанте. Нищо сложно нямаше тук: обикновен романски език, половината корени латински, половината арабски, останали за спомен на испанците от маврите. В университета Иля беше изучавал френски, но испанският беше по-лесен, във филологическия факултет го избираха най-големите мързеливци. За няколко месеца ще започне да го говори. Пердоне. Те керо. Ерес айре, ке респиро йо. Ето, че песента вече я беше назубрил.

Никаква фантастика нямаше в това.

— Станция „Новослободска“ — произнесе гласът на вагона. — Следваща станция „Белоруска“.

Кръгът се затвори. Оставаха още сто.

Пътува, пътува — клюмна и заспа. Гледа — че той не се намира на седалката в метрото, а вече е в самолета. Върти се настрани, оглежда: наистина е в самолет.

— Защо се събуди? — пита го Нина. — Имаме още пет часа полет. Спи, аз ще те събудя, когато започнат да разнасят храната.

— Пет часа докъде? — През прозореца се вижда пронизваща синева, облаците са някъде долу, слънцето бие в опашката на самолета, не може да се разбере в каква посока се носят по небето.

— Ами накъде летим? Със сигурност към Колумбия! — смее се Нина. — Нали искаше задължително да гледаш финала на сезона в Меделин! Това беше твоя идея!

— Точно така — изумено отвръща той. — Точно така. Слушай, гони ме адска жажда. Ще отида да поискам водичка от стюардесата, ще ме пуснеш ли?

Нина се надигна — и той, разтърквайки бузите си, се затътри по пътечката. А всъщност си мислеше само за едно: та тя го бърка с Петя! Как е възможно? Може би вече се е сдобил и с лицето на Петя? Иначе тя веднага щеше да забележи подмяната. Та нали полетът до Колумбия е мечта на Петя, не негова.

Добра се до опашката, но не отиде при стюардесата зад пердето, а се затвори в мъничката самолетна тоалетна, която много приличаше на тази във вагона. Наведе се към огледалото: не, в него се виждаше Иля. Но някакъв странен Иля: загорял, гладък, охранен. С бейзболна шапка с плоска козирка на главата, бяла тениска със златиста щампа. Изми се със студена вода — лицето не се отми, остана си същото. Озадачен и обнадежден, той се върна на мястото си.

Нина го посрещна с усмивка, пусна го до прозореца. Целуна го звучно по ухото, а когато той се обърна, за да я смъмри за лудорията, тя му каза:

— Дай си ръката. Дай я, де!

Хвана ръката му и притисна дланта му към загорелия си корем — който беше съвсем лекичко закръглен. Топъл, копринен.

— Чувстваш ли?

Иля се опита да почувства и сякаш улови в дълбините му лек спазъм като нервен тик.

— Той ли бута така?

Нина кимна.

— Виждаш ли, няма нищо страшно — рече тя.

— Не е страшно. — Но въпреки това внимателно отдръпна ръката си от кожата й: вътре неговият син ли е, или Петиният?

Незнайно защо беше сигурен, че е син.

— Я чуй — спомни си той нещо в опит да смени темата. — Опитах се да вляза в онзи сайт Бога-бота, от баркода на татуировката ти. А той е с парола и не ме пуска.

— Нали ти казах паролата — отвърна Нина. — Забрави ли я, какво? Джей-осем-кей…

— И така, да се събуждаме!

Иля се сепна, замига с клепачи. Над него стояха две ченгета в тъмносини като колумбийска нощ куртки. Единият го подритваше с ботуш по обувката, за да може Иля да се събуди по-бързо.

— Ало! Младежо! С кого разговарям? — повтори по-старшият от двамата, лейтенант.

Как са го намерили?! По телефона ли са го проследили?! Иля седна, огледа се уплашено. Вагонът беше празен. Стоеше на едно място. Ченгетата се мръщеха.

— Моля да освободите вагона! — излая от говорителя машинистът: жив, не записан, нетърпелив.

— Този влак се отправя към депото. Слизаме, чакаме следващия, ясно ли е? — бавно, като на бавноразвиващ се, каза лейтенантът на Иля.

— Да, гражданино началник! — Той скочи с прегърбени рамене.

Двамата се спогледаха навъсено, но не тръгнаха да се заяждат: продължиха да търсят други клошари, които да изхвърлят от влака.

Изтича на перона. Пъхна ръка в джоба си — там ли е телефонът? Не са ли го откраднали, докато е спял?! Не са.

Вече беше обяд; телефонът оставаше включен, батерията почти се беше изхабила. Ами зарядното? Него го беше оставил у дома! И няколко позвънявания беше пропуснал! От майката и от някакъв непознат номер.

Патрулните стигнаха до края на композицията и изскочиха на платформата. Посъветваха се нещо и тръгнаха към Иля. Той почувства погледите им на тила си и тръгна бавно натам, където тълпата е по-гъста, а след това нагоре, без да знае коя станция е там.

Оказа се „Курска“.

И докато се изкачваше нагоре, вече знаеше със сигурност: вечерта ще отиде на срещата с Нина.

* * *

Точно до изхода се ширеше огромен търговски център; Иля се запъти към него. Там сигурно ще има от кого да си изпроси ток, да нахрани душата на Петя.

Влезе покрай мързеливата охрана, прегърбен, за да се скрие от камерите, мина през въртележките. И попадна в най-хубавия свят.

Тук звучеше бодра музика и навсякъде проблясваха усмивки, витаеха чуждоземни аромати, стъклените улици бяха ярко осветени, а зад всяка врата се разкриваше не дом, а цяло отделно измерение: тук сякаш имаше тропически остров, там нюйоркски апартамент, другаде се мяркаха парижки покриви. В този свят живееха почти само млади жени, добре изглеждащи и безделничещи. Тук Иля се чувстваше като гастарбайтер, избягал за пръв път от строителната площадка и попаднал веднага на Червения площад.

Всички магазини продаваха различни неща, но въпреки това еднакви: хората идваха тук, за да си купят нова самоличност. Купуваха рокли с мисълта, че заедно с тях ще получат ново стройно тяло. Купуваха обувки, защото всеки един чифт принадлежеше на Пепеляшка. В часовниците за сто долара имаше пружинка, която навиваше самоуважението. И всички усмихнати магазини продаваха щастие.

Хората бяха готови да похарчат цялата си заплата за щастие, че дори и на кредит да го вземат. Откакто бяха пуснали щастието на свободна продажба в моловете, хората някак си бяха забравили за превъзпитанието. Иля наблюдаваше всичко това от птичи поглед: самият той беше влизал за последен път в търговски център преди седем години, а и сега се беше намърдал тук само с хилядарка и половина. Няма как, щеше да си остане нещастен.

До утре: а утре самичък ще се обнови.

Обиколи всички кафенета, навсякъде попита дали има зарядни. В едното казаха, че ще му дадат, ако си поръча нещо. Взе си слаб чай и кифличка: похарчи една трета от парите. Започна бавничко да отпива от чая и да захранва Петя със слаб ток.

Попита: „Какво се е случило?“.

А тя отвърна: „Написах ти писмо“. И в този момент писмото падна в кутията:

„Петя,

Вчерашният ти разговор с баща ти ни изправи на нокти. Днес баща ти звъня в управлението, използва разни връзки, разговаря с твоя Антон Константинович. Той казва, че трети ден не си ходил на работа. Не знае нищо за никакво внедряване. Не разбираме какво става. Разговаряхме с Нина — тя също не те е виждала от понеделник. Единственото обяснение според баща ти е, че тази операция не е по милиционерска линия, а от другата ти служба, от онзи Денис Сергеевич. Сега се кани да си скърши хатъра и да му звъни, за да разбере какво става, и да се успокои. Можеш да си представиш какво му струва това. Много те моля да намериш възможност да ни се обадиш.

Петенка!

Ако си попаднал в някаква недобра ситуация и си принуден да се укриваш, искам да знаеш: за нищо няма да те съдя. Няма да ти бъркам в душата, за да диря подробности. За мен е важно само едно: да си жив и цял. Ако се страхуваш да разговаряш с нас заради нещата, които си натворил — не е необходимо.

Освен това съм абсолютно сигурна, че не си направил нещо наистина страшно, а и не би могъл. Не те идеализирам: знам, че си избрал такава работа, в която няма как да останеш чист. Но за мен ти си просто моят Петя. Гледам те такъв пораснал и уверен, а те виждам на триколесния велосипед в нашия коридор или как на петгодишна възраст, болен от варицела, търкаш гърба си в касата на вратата.

На теб казвам, че сам си го избрал, но на баща ти говоря съвсем друго. Не мога да се сдържа. И след нощното ти позвъняване, след цялото разследване, което той веднага започна, сега, разбира се, не може да си намери място. Не дай боже да се окажеш в някаква истинска опасност — той никога няма да си го прости. Много те моля, свържи се с нас.

Мама“

Чаят изстиваше.

Иля го прочете и препрочете. Върна се в началото. И натисна бутона „Отговор“.

„Мамо, няма място за паника и за бога, не замесвайте в това Денис Сергеевич. Затънал съм тук в една неприятност, но се надявам съвсем скоро да се измъкна от нея. Много съжалявам, че ви карам да нервничите така. И ти благодаря за думите. Много са важни за мен. Не искам да се изолирам от теб. Ако можех, щях всичко да ти разкажа. Но не мога. Права си, че тук просто няма как да остана чист. Добре че го разбираш. Благодаря. Толкова съм затънал, мамо. Аз…“

После се върна и изтри всичко след „нервничите“. Не беше типично за този човек.

Искаше му се и неговата майка да се бе отнасяла така с него. Да му беше вярвала безусловно. Искаше му се да може това писмо да го напише до нея и да получи отговор. Но дотам писма не можеха да се пращат, само оттам.

„Скоро всичко ще приключи, мамо. На мен също ми се иска да поговоря по човешки с теб. Голямо щастие е човек да има родители, знаеш. Когато има кого да попиташ: правя ли всичко правилно? Когато някой те приема, каквото и да си натворил. И когато някой ти се кара, ако си направил издънка. Когато можеш поне за минутка отново да се почувстваш малък. Това може да стане само с родителите. Това се оказва голяма работа.“

Върна се и изтри всичко след „нервничите“.

„Но това няма значение. Важното е какво следва. Разказах на баща ми всичко за Нина. Непрекъснато си мисля за твоите думи, че в корема й расте моето дете. Не знам защо ми се струва, че ще бъде момче.

Вчера написах на баща ми, че той ще отговаря за внука си. Мислиш ли, че ще успее? Ако прилича на мен, сигурно ще успее. А как? Казваш, че се тормози, задето ме е пратил по своя път. Не му се сърдя за това. Ако този живот не ми харесваше, отдавна да съм го зарязал. Помниш ли как като малък си слагах фуражката му? Тъкмо по мярка ми беше. Ама какво знаем ние, децата. А някои неща сигурно започваш да ги разбираш едва като остарееш.

Та за какво ти пиша всичко това.

Ако имам момче, той не е длъжен да продължи династията, как смяташ? Може да порасне всякакъв. И дядо му може да му помогне в това. А ти още повече. Но преди всички ще бъде майка му. Нина.

И ако сега, след като разбрахте за детето, вие не се помирите веднага с нея, не се запознаете с нея нормално, по човешки, може да се получи така, че то няма да бъде ваше. Няма да се лигавя с теб, още по-малко с баща ми: той се отнесе много несправедливо към нея. Аз се разкаях за стореното от мен, той също трябва да го направи. Иначе няма да има мир. И трябва да го направи сега, веднага, после може вече да е късно. Детето променя всичко. Детето оправдава всичко. Чуваш ли ме?

Веднага.“

Маркира с курсора всичко, което започваше след „нервничите“, за да го изтрие — и вместо да го унищожи, в надпревара със себе си натисна „Изпращане“.

От батерията оставаха двайсет процента.

Зарядното беше калпаво — всичко, което Петя беше успял да получи от него, изхаби за изпращането на писмото до майката. Помоли да му досипят гореща вода в чая: стана още по-разреден.

Това писмо няма да ги успокои. Ще ги забави малко, но бащата така или иначе ще се свърже с Денис Сергеевич. И тогава Иля ще се окаже обкръжен. Дано да успее да научи от Магомед часа и мястото за утрешната среща.

Повъртя телефона в ръцете си. Стрелката светеше. Нима няма никакъв начин да изключи проклетата геолокация?

Влезе в настройките, започна да рови.

Намери го! За да работи геолокацията, беше нужна програмата „Московски паркинги“. Лиши гадината от всякакви права. После откри, че може изобщо да изключи функцията.

Спря я.

Въздъхна: сякаш се беше изцелил от някаква ужасна болест. Поседя в празнотата. Остави Петя да си почине.

Отново включи телефона — и стрелката се появи отново като язва.

Нелечима.

Повече не биваше да седи, трябва като акулите да се движи непрекъснато по-нататък, иначе ще се задуши.

Приспа телефона, допи безцветната студена течност и тръгна, озъртайки се.

* * *

Обядва в „Макдак“; това му беше и вечерята. Взе си три чийзбургера по петдесет рубли. Беше нереално вкусно. И засищащо: сякаш бяха напълнили корема му с монтажна пяна.

До срещата съвсем се изтощи, дори започна да забравя, че не е била предназначена за него.

Отиде по-рано, за да отрепетира увереността си пред охраната: не, никой не ме чака, дораснах да се храня при вас. Пуснаха го как да е, а той нагло си поиска такова място, от което да може да се вижда входът.

Включи издъхващия телефон — за мен вода, за теб заряд. С последните пари гуляем.

Хубаво беше да поседи на стол. Протегна крака — изморени от напразното обикаляне от магазините и пулсиращи. В магазините поне беше топло, а на улицата можеш да се вкочаниш.

Не откъсваше поглед от вратата. Дори не докосна водата.

Чакаше Нина. Как ли щеше да изглежда? Какво ли щеше да е облякла? Телефонът лежеше пред него с изключен звук. Отворен на чата с нея.

Защо беше дошъл? Не можеше да не дойде.

Утре, ако всичко мине както трябва, новозакупеният човек Горенов ще отлети завинаги. А бившият Горюнов трябва да се прости с онези, които ще останат в стария му живот. Да види девойката, с която би могъл да прекара този живот. Просто да я види! Защо да иска да види съвсем близо любимата жена? Ето защо!

Нина влетя в заведението десет минути преди уговорения час.

Пристигна, облечена с палтото платно, шал и шапка. Задъхана. Поруменяла от студа на улицата, очите блестят, върху раменете се топи сняг. Едва сега Иля разбра, че е истинска. Че Нина наистина я има: истински човек.

Беше неочаквано висока, почти колкото Иля вероятно. И много бърза. В движенията й нямаше никаква плавност: втурна се в кафенето, свали палтото, тръсна мокрия си от снега бретон. Пуловер с висока яка, панталони с висока талия, бежово-кафяви. Извика сервитьорката, поръча. Двете се засмяха на нещо. Потърси през прозореца познатата кола.

Извади огледалце, изду устни, запърха с мигли. Бретонът й отново падна пред едното око.

Беше наистина странно да я види за първи път — а да знае толкова много за нея. Да помни наизуст чертите и очертанията й. Да й бъде посветен изцяло. Да изпитва нейните страхове и да споделя нейните мечти.

Телефонът изжужа твърде силно, едва не го изпусна.

— Пристигнах — беше написала тя на Петя. — Да ти поръчвам ли нещо?

Иля изчака.

— Извинявай, малко ме задържаха! — отвърна, застивайки на място. — Как си?

А може би да отиде при нея, да я заговори? Да се престори, че иска да се запознаят? Нека изсумти и го прати по дяволите, голяма работа! Затова пък ще имат половин минута истински разговор. Току-виж го харесала? Може пък да не й се стори противен?

Нина вероятно веднага бе почувствала, че Иля я обхожда с поглед — по ръцете, по бузите. Но се стараеше да не му обръща внимание. После все пак се обърна за миг, присви очи — късогледа? Той се опита да й се усмихне, но вкочанените му устни се подчиняваха бавно — тя вече се беше намръщила и се беше извърнала.

Смутен, Иля взе телефона, сякаш в екрана му виждаше много по-интересни неща. Но телефонната Нина беше просто една сянка, ксерокопие на ксерокопието; не можеше и дума да става за сравнение с оригиналната Нина.

Нямаше как да седне при нея, но все пак можеше да мине наблизо, нали? Да профучи като вихрушка на една ръка разстояние и във вихъра да почувства нея, дишаща. Да усети парфюма й — цветен?

Иля седеше като парализиран, гледаше я изпод вежди, макар да осъзнаваше, че може да я подплаши с тази своя мрачна настойчивост, и да се боеше, че всеки момент отново ще се разтопи, вече трети път, както го бе направила два пъти в сънищата му.

Но тогава се осъзна.

Господи, каза си той, защо я повиках тук? Само заради себе си. Да я погледам, да я повъртя в ръце. Тя не е дошла при теб, идиот такъв, дойде при човека, който вече шести ден е мъртъв, когото ти уби. Премести я върху това квадратче на московската дъска, за да продължи да вярва, че с него всичко е наред. Трябва веднага да й каже, че всичко се проваля, че той няма да дойде.

Нина съвсем се потопи в телефона — набираше бързо нещо с дългите си пръсти и се усмихваше; а по лицето — сенки.

— Чакам те! — пристигна съобщение със смайлита. — Имай предвид, че си поръчах шампанско! С колата ли си?

И наистина донесоха висока чаша. Тя близна едва-едва от бледото злато, намръщи се на хапливите искри.

— Какво шампанско?! Ало!

Нина го прочете, изду устни, отмести чашата, проблесна усмивка, после отново стана сериозна.

— Изпих полагаемата ми се глътка, ти ще допиеш останалото! Кога ще дойдеш?

— Съвсем малко още, иначе няма да успея тук…

Не се намуси и започна да му пише нещо дълго, но съобщението пристигна, преди Нина да го е изпратила. От някого другиго.

ДС изпрати снимка.

Изпълнен с ужасно предчувствие, Иля я отвори. И се отдръпна като ужилен. Скрийншот от телефонен екран: карта на града с улиците му. Виждаше се „Садово-Кудринска“. И стрелката, която сочи право към Иля с наточеното си острие. „А ми казваше, че не си в Москва, Хазин! Може би е време да спреш да бягаш?)“

Така значи. Не е бълнуване, не е параноя. Какво, тук ли ще го търсят?!

— Трябва спешно да си планирам целия живот, остават ми петнайсетина минути, няма да успея! — Нина остави телефона на масата и почти веднага отново го грабна.

— Давай да започнем още отсега! — предложи Иля, докато гледаше как зад големите крехки стъкла напира тъмнината.

— Днес ми позвъни баща ти. Каза, че ме кани на своя юбилей. Можеш ли да си представиш?

— Аз им разказах всичко — съобщи й просто Иля.

Нина се повъртя на стола си, протегна ръка към чашата, отпи голяма глътка.

— Какво им каза? — три емотки с широко ококорени очи.

— Казах им, че си бременна. И им казах, че смятам да се оженя за теб.

Нина отпи още една глътка. После още една. Взе менюто от масата, разтвори го като ветрило, започна да си прави вятър. Бузите й розовееха.

— Whaaat?!!

— Ти впрочем ще се омъжиш ли за мен?)

Усмихваше се, а отвътре го изгаряше. Болеше го да й приказва такива неща, болеше го, и то как. Тя се изчерви, него го опари. Тя прихна, очите му се подуха. Тя отпи от чашата, той се олюля.

Прости ми, моля те. Радостта ти тепърва ще приема форма. Но не заради себе си постъпвам така сега, ей богу, не за да погълна с поглед щастието ти. Просто не знам: ако сега не ти направя предложение, дали после ще успея?

Нина даде знак на сервитьорката — поиска втора чаша шампанско.

Просто не искам изобщо да се съмняваш, че той те е обичал. Трябва да вярваш в него, Нин — и винаги да казваш на сина си: баща ти те чакаше, канехме се да се оженим. Така, а не „Не всички имат и това е“.

— Ау, ти какво, правиш ми предложение с есемес?!! — възмути се тя. — Поне цветя да имаше?!

Но самата тя седеше с алено лице — Иля можеше да я види — засмяна, с пламтящи очи.

Той влезе в каталога с емотикони, намери там всичко, което е нужно за подобни случаи: цветя, шампанско, пръстен с диамант.

— Ще ми станеш ли съпруга?

Тя му изпрати булка с воал и младоженец с фрак. Отпи от втората чаша.

— Голямо си говедо, Петя, но аз зверски те обичам! Да, ще ти стана съпруга, по дяволите! Хайде, де, къде си?!!

Вратата се хлопна, влязоха двама: с пуловерчета, черни якета. Можеха да минат за хора, но очите им бяха вълчи и душеха въздуха. Зашепнаха нещо нечуто на охранителя и той се сви. Единият тръгна вдясно от витрината със сладкиши, другият — вляво — вървяха из всички зали и се оглеждаха.

Иля се притисна към масата, веднага изключи телефона и го остави с гърба нагоре. Поседя със скучаещ вид, загледан през прозореца, дори се прозя, а после поиска сметката с равен глас, като избягваше да гледа към върколаците.

Пъхна ръцете си под масата, за да не се вижда, че треперят.

Нина изобщо не обърна внимание на нахлулите, само се молеше на екрана.

Единият от тях се втурна да проверява тоалетните, другият тръгна да звъни на някого. Иля чакаше сметката и сам броеше — осемдесет и три, осемдесет и четири — за да изпразни главата си от всякакви мисли и да не привлича към себе си никакви електромагнитни вълни. Дочака рестото, дребните остави на сервитьора, започна бавно да се облича. Докато се обличаше, успя да си помисли: ако единият от тези е Игор К., край с Иля.

Тръгна прегърбен към върколака до входната врата, притисна телефона към ухото си и започна да говори в него: да, любима, разбира се, не се притеснявай, скоро ще дойда. Нина се обърна с лице към него, той й се усмихна — и тя, все още замаяна, все още витаеща, отвърна на усмивката му.

И тази топла вълна го понесе покрай преследвачите, през ровещите сгърчени пръсти към улицата. Зад гърба му мърмореха: „Няма го тук. Да няма някакво забавяне при пеленгуването?“.

Мина покрай витрината, за да може още веднъж, за последен път, да й се нагледа. Нина седеше в яркия аквариум и се взираше право в Иля, но вероятно виждаше себе си.

Красива.

* * *

След пет минути й изпрати от тъмния двор: „Видях те, не можах да вляза, там имаше хора, които ме търсят, бяха вътре в Кофемания, трябваше да изчезна, прости ми, моля те!!“.

И тогава батерията падна.

* * *

Заредиха се тъмни улички, ръце в джобовете, натрошен лед под краката, луна в мъглата, цялата нощ отпред. Стигна до булевардите: плешиви дървета, строени в колона, чакат конвоя. Намери една улица, от която се чуваха гласове: „Никитская“. Цялата улица беше пиянска: разни барове, малки клубове. Ето, помисли си Иля. Трябва да вляза в някой бар. Там няма да премръзна. И да спя, няма да ми позволят, но и на студа няма да ме изгонят. А нали трябва само нощта да издържа.

Опита в първия попаднал му бар, пред който се мотаеха хора. Влезе от студа в сладникавата пара, слезе в мазето, а там синя светлина, диско кълбо над дансинга, по стените танцуват проблясъци. Измореният диджей — петле със златно гребенче — стене сластно: „А сееееега нашата всеобща любимка — Селена Гоооомееес!“.

Остави телефона на бара да се зарежда: той слабееше, изтощен, пиеше на малки глътки.

Музиката гръмна: първо задушевно подсвирване, после тъничък момичешки гласец: The world can be a nasty place… You know it, I know it! и още мяукания, английският на Иля се изчерпа, после такива баси, че всичките ти вътрешности започват да вибрират, пушек машината пуска завеса, някакви неподстригани кльощавеняци, пияни до козирката, се тълпят на тесния терен, млади момичета в туники, младежи в размъкнати блузи до коленете, очите затворени, ухилени до уши, лицата греят от щастие, в ръцете коктейли, прегръщат се, крещят си един на друг нещо в ушите; тръскат глави и реват нещо в отговор, Селена мяучи: „Kill’em with kindness, kill’em with kindness, killem with kindness!“ свирене, стробоскопи, пушек, усмивки, „Go ahead, go ahead, go ahead now“.

Единственият трезвен тук беше Иля. А не биваше да пие: в джоба си имаше само четиристотин рубли до края на живота си. Стоеше в тъмнината, гледаше от ъгъла проблясващия дансинг, децата, които бяха със седем години по-малки от него, присвиваше очи под стробоскопа — той изрязваше по два кадъра от всеки три, получаваше се нещо като стар филм.

Пропусна едно ентусиазирано парче, второ — днес диджеят пускаше само такива, от ученическите дискотеки. Кльощавеняците това ги устройваше: те сладко подпяваха един на друг, хващаха се за ръцете, крещяха: ухуууу!

Беше трудно, но Иля направи крачка към тях. После още една.

Излезе на края на света. Тропна с крак. Вдигна ръка. Помръдна рамене. Плесна с ръце. Вътрешностите му трепереха. Мембраните заглъхваха. Тропна пак. Извън ритъма. Да танцуваме. Твърде силно. Да танцуваме! Плесна. Къде си, Гоша? Исках с теб точно така да направим. Раз! Вчера потъгувахме, днес танцуваме. Какво остана от теб? Два! Нищо! Засега! Три! Още! И преди седем години искаше така! Какво чувствах тогава? Извън такта. Раменете увиснаха. Краката омекнаха. Не ще да се огъва. Раз! Ушите боляха. Да танцуваме. Какво чувствах тогава? Искам пак да го почувствам. Дискотеката продължава. Животът продължава! Раз! Ляля. Та-та!

Стараеше се.

Изпоти се. Свали якето. Отиде в тоалетната, напи се със студена вода от чешмата. Биеше на ръжда и хлор. Изми се. Върна се на дансинга. Тежко му е на трезвеника. Колко му е тежко на трезвеника, господи.

Набиваше подметки в пода, мачкаше стоножки. За смъртта на Гоша. За смъртта на Петя. Оттече се! Да танцуваме! Ухуу! Ние ще си тръгнем, те ще останат! Ние нали сме живи! Защо да се оплаква! Кимаше с глава в такт с музиката — все по-точно.

Сам насред дансинга, в мехура.

И Нина ще остане, и бащата на Петя ще остане, и майка му. Ще намерят Петя. И всичко, което им заплете тук, добряко, ще се разпълзи, ще се разкъса на майната си. Ще разберат, че е убит. Че в телефона му се е наврял някакъв паразит. Че е карал трупа да танцува, дърпал му е конците. Че вместо сина им убиецът е молил за прошка, че той е направил предложение на любимата. Дали ще разберат, че това не са били превземки, не са били подигравки? Не. Няма да разберат. Излязъл затворникът, отмъстил на оскърбителя си, не се наситил, започнал и семейството на заклания да тормози. Ще приемат спазмите ти за гримаси. Покайвай се колкото искаш — те биха предпочели предсмъртното ти хриптене да чуят. Дали след това тя няма да махне детето? Тата! Ляля! Силно беше: дори себе си не можеш да чуеш. Раз. Раз. Раз. Час, два, три.

— Смееешен си! — извика в ухото му някакво момиче. Той й кимна.

Пи още вода от чешмата. Отново на дансинга. Закопава и отлита.

Усмивката на Нина над телефона. Пръстен, цветя, шампанско. Така не е по-добре, а как е?

— Имаш ли цигари? — попита той момичето. — Да запалим?!

Излязоха от мазето на студа. На вятъра.

Три през нощта, всички ченгета спят? Включи телефона. Той почти не се беше заредил, макар от няколко часа да седеше включен в мрежата. Сигурно изтичаше допълнителното време на Петя.

Имаше нови съобщения.

От Портиера: „В 10 в хотел Президент, нека твоят човек да пита за Магомед на рецепцията, ще успееш ли?“.

От Нина: „Това е свинство. От тяхна страна“.

На Портиера: „Ще успеем“. На Нина: „Обичам те!!!“. В три през нощта: обичайното време за признания на Петя.

А ти, Иля, какво можеш да направиш? Какво можеш да направиш, след като всичко е вече направено. От мазето дънеше бас, отново се чу подсвирване и сладко гласче. Излизаше цветен пушек.

— Да идем у нас — казваше стоящо наблизо пияно момиче на някакво пияно момче.

Целуваха се, смееха се. В пушека им се явяваше нещо прекрасно, изумително. Животът им обещаваше, че само ще ги глези.

Стрелката светна.

Повече не бива да държи телефона у себе си. Да не си мислиш, че вълците толкова лесно са се отказали от теб? Не: та те ще накарат управителите да извадят всички камери, ще разпитат сервитьорите, ще търсят Петя на записите. Ще сравнят времето, ще намерят Иля. И следващия път погледите им няма сляпо да се плъзгат по него, а ще го гледат в очите.

Трябва да се сбогува с Петя. Да се отърве от телефона. Още сега. И без него не остава много.

Рано сутринта във ФМС — с надеждата, че никой не е звънил с въпроси на майка му, че всичко е минало по план. После, с паспорта, в хотел „Президент“. Оттам с парите в моргата. От моргата на самолета. Утре вечер Иля няма го има тук. Та-та-та! Днес е последната нощ. Да танцува!

Върна се обратно, вече беше сам на дансинга. Никой не му и трябваше.

Взираше се в стробоскопа.

Време е да се отърве от телефона. Да свали нашийника, да свали кръста. Най-важното вече е казано и чуто.

Просто да го изхвърли? Да го метне в реката?

Тогава със сигурност ще разберат — и то бързо — че е писал самозванец. И вместо мира, който се бе опитал от името на Петя да сключи с тях, вместо покой щеше да има безкрайна тъга, а за всички тях — ужас и никога незатваряща се рана.

А може да отиде сега на Трехгорка — и да върне телефона на Петя.

Сега, сякаш са го убили тази нощ. В студа сигурно не се е променил много. Иля не е експерт. Може да мине за истина. Може ли? Трябва да опита. За да бъдат приети Петините извинения, да бъде зачетено разкаянието; за да може любовта му да ехти във въздуха още поне някоя друга година.

Не бива да отнема на Петя и тази седмица.

Но ако утре нещо се провали? Как ще я кара без телефон, без връзка? Как ще се чуе с Портиера, ако закъснява?

Все някак. Това тук е по-важно.

Довърши танца.

И си тръгна.

* * *

Написа на бащата, че му прощава за всичко и моли за прошка — искрено, защото вече разбираше за какво се извинява. На майката просто благодари за любовта, за това, че не го беше изоставила, че бе търпяла и прощавала. На Нина — че вечно ще му липсва и да прости и винаги да прощава на родителите му, защото те остаряват, вехнат и се разпадат, но ако тя им отнеме внука, от Петя няма да им остане абсолютно нищо. Всеки трябва да остави прощално писмо: и докато крачеше в мъглата, Иля вече беше съставил наум всичките.

А когато се добра през тухления лабиринт до капака и натисна бутона на телефона, за да запише буквите, той разбра: нищо на никого няма да изпрати. Телефонът примигна за един последен път и окончателно умря.

Намери същия лост, напъна се — едва успя да помръдне капака, като гранитна плоча беше. Започна да изтрива отпечатъците от телефона. Дъхна на стъклото, изтри с ръкав изпотеното. Не биваше да остава нищо от Иля.

И в този момент зад гърба му се чу говор, стъпки — приближаваше компания от пияни хора. Идваха от баровете — може би от „Хулиган“.

И с всяка крачка се приближаваха право към него. Към него! И се появиха. Секундата му стигна само да хвърли айфона долу.

Но не и да върне обратно капака.