Дмитрий Глуховски
Текст (13)

13

Температурата започна да спада.

Топлината изтичаше от Лобня нанякъде, през пробойна или през зле замазани процепи — в земята, към обратната страна на кълбото, в Колумбия ли, какво. Защо е толкова студено? В айфона имаше приложение, което показваше времето. Американците бяха успели някак си да разузнаят, че сега в Лобня беше минус осем градуса. Очевидно това ги вълнуваше. Може би се готвеха да нахлуят и не искаха студовете да ги изненадат.

Иля мръзнеше.

Мръзнеше, докато вървеше към станцията за пореден път, като вече не обръщаше внимание ни на блоковете, ни на хората от тези блокове. Докато чакаше на платформата, мръзнеше. Заедно със студа се появи и някаква прозрачност, мъглата изсъхна, тъмнината придоби дълбочина. Но Иля не се движеше из Лобня, а в себе си. Опитваше се да шегува, но мръзнеше.

Какво, по-добре ли щеше да бъде, ако беше взел пистолета и беше отишъл да ограбва хората в парка? Да напада инкасатори? Да превзема с щурм павилиони? Стореното с Петя вече беше сторено. Петя лежи там мъртъв, вече дори не е той: просто брикет от замръзнало месо с кости, не усеща болка, няма да се обиди, ако Иля му пребърка джобовете. Няма да го прокълне и няма да отмъсти.

Мъртвите са си мъртви.

И да им навредиш, няма да има последици.

Какво го интересува Петя — и без това прашецът беше за продажба. Няма да спечели нищо от него, а за Иля той беше спасение. Какво да прави, когато от живите никой не иска да помага? Така ще си остане.

Ако приключи бързо всичко на Трехгорка, може още тази нощ да се срещне с Гоша. И сутринта вече да даде парите за паспорта. Може да успеят даже до четвъртък да го направят. Билетите в петък. Ето за какво трябва да се помисли.

Докато стоеше на студа, телефонът мълчеше. Щом седна във вагона, веднага се разтопи. Затресе се, започна да припява: „Аз съм огънят, който изгаря кожата ти…“.

Звънеше Хазин, Юрий Андреевич. Иля едва не го изпусна.

Пропусна обаждането. След половин минута получи съобщение от бащата: ЗАЩО ТИ Е ИЗКЛЮЧЕН ТЕЛЕФОНЪТ?

Сам се обажда, пръв. Защо? Нали вече прокле Петя, отхвърли го.

Иска да доизрече проклятията, за които предишния път не се беше сетил? Или сега майката го караше да се обади? Заради мира в семейството? Ще стисне зъби и ще каже: прощавам, а всъщност няма да прости. Или може би за един ден гневът се е охладил и е решил да приеме сина си обратно?

Иля му написа: „Внедрен съм, не мога да говоря“.

— А да пишеш можеш, а? Не спря с лъжите! — продължи да му натяква бащата със своите главни букви. — На майка си й разправяй за тия внедрявания! Просто те е страх да разговаряме, както обикновено!

От непрекъснатите главни букви и удивителни Иля го заболяха очите. Не, бащата нямаше намерение да се сдобрява с него. Той искаше да напердаши Петя най-накрая, както се бе опитвал през цялото му детство.

— Тя те подучи да ми пишеш, нали? Слава богу, че поне не знае за какво става дума! — продължи да се пени той, без да дочака отговор от Иля. — Ама ти и на нея си готов да разкажеш само и само да ме тормозиш!

— Не е вярно — възрази му Иля.

Наложи се да чака отговора: баща му натискаше бавно буквите. Или вдървените му пръсти трудно улучваха мъничките бутони, или си подбираше думите.

— Вярно е и още как! Всъщност на теб не ти пука за нас! Не ти пука за семейството! Само твоята дрога те интересува! За нея ли ме продаде, или за пагоните?

— Вече се извиних. Ако искаш, още веднъж ще ти поискам прошка.

Донесох главата на баща ми, спомни си Иля. Ето чинията, изсипвай. Как да се извини за нещо такова? И се хилеше.

Но смехът беше такъв, сякаш от устата на побеснял излизаше пяна.

От болест, а не от веселие.

— Не ми трябват пършивите ти извинения! Искам да знам има ли за теб поне нещо свято?

Това внезапно ядоса Иля.

— А ти самият не си ли изпечен лъжец? — изпрати му той, преди да успее да размисли.

— Как смееш! Неблагодарно пале!

Това не е твоят баща, не ти пише той, прошепна на глас Иля. Трябваше да му поискаш прошка и му поиска — вместо Хазин. Сега просто се скрий, махни се от него. Това са просто букви на екрана, не им позволявай да те увличат, да те накарат да се издадеш.

КАКВО МЪЛЧИШ?

Иля си спомни лицето на Петиния баща: болнаво, жлъчно, с увиснала кожа, с хлътнали очи. Спомни си кестенявата му боядисана коса. Представи си как сега това лице се криви. Чопли, чопли. Не, няма да остави Петя да мълчи. Иска да го разчопли до кръв.

Свято… Свято. Не си ли гадина, а?

— От какво всъщност се опиваш да ме изцериш? Какво, аз ли съм й изневерявал?

— А на своята не си изневерявал, така ли?! Как беше, оная твоята любовница, Нина?

Толкова бързо отговори, че Иля почувства — този ход е бил предварително подготвен, планиран. Ето защо всъщност му пише сега баща му. Ето за какво: за своята изневяра. Този разговор очевидно беше останал недовършен. Бащата се беше предал на Денис Сергеевич, беше му отстъпил работното място, беше се примирил със старостта, беше преглътнал предателството, без да дъвче. И за всичко това Петя вече беше бит, прокълнат и прогонен от дома. Но нещо продължаваше да се възпалява и да набира у Юрий Андреевич. Нещо друго, някакво трънче.

От сина си ли се страхува, какво?

Страхува се, че някой ден ще го издаде на майката? Иска да отнеме този коз от ръката на Петя. Със своите пасове, викове, болезнени прийоми оказва натиск върху Петя. Проверява дали не му е останала някаква съвест, за да може да го бодне по-ловко.

Та ти го завлече в своята баня заедно със своите шкембести старчета, за да развратничи заедно с теб, и сега ще го упрекваш за това?

— Не е твоя работа! — клъвна го Иля. — Все едно те интересува! Затова ли ме взе със себе си?

— Там никой не ти е свалял панталоните насила!

— Нито пък твоите!

— Не казвам, че е правилно! Но там всичко те устройваше!

— Добре, и какво искаш да ми докажеш с това? Че съм същият като теб? — Сега вече Иля можеше да каже това не на себе си, а на него; и го каза.

МИСЛЕХ, ЧЕ МОГА ДА ТИ СЕ ДОВЕРЯ.

Целият този разговор беше за едно: да забие кукичките в месото. Кадровик, гадината, инженер на човешки души. А не може ли със сина си без инженерстване?!

— Нищо не съм казал на майка! И няма да кажа! Нима това те интересува? — излезе от кожата си Иля. — Край, довиждане!

И млъкна.

Иля се повъртя на седалката на стола, изпсува шепнешком на майка, избърса с пръсти запотеното стъкло. Отсреща седеше някаква бабка и го гледаше така, сякаш беше изпаднал в делириум тременс.

ТИ СИ СЪЩИЯТ КАТО МЕН? ИЗОБЩО НЕ МОГА ДА РАЗБЕРА КАК МОЖЕ ДА МИ СЕ РОДИ ТАКЪВ СИН! — продължи да се пени той след минутка. — ДА ЗАЛОЖИШ СОБСТВЕНИЯ СИ БАЩА НА КАНТОРАТА!

Ама какво искаш от мене, бе?!

ВДИГАШ РЪКА СРЕЩУ БАЩА СИ! СРЕЩУ СЕМЕЙСТВОТО! ИМА СВОИ ХОРА, ИМА И ЧУЖДИ! ЗА ТЕБ КАКВО, НЯМА ЛИ РАЗЛИКА?!

— А с чуждите, значи, какво може да се прави? — попита злобно Иля, този път от свое име.

— Недей да извърташ нещата! Какво общо има това?! — извика бащата.

— Какво, аз сам ли пораснах такова лайно?

— Не съм те възпитавал така! — отрече се той. — На теб сега Денис ти е като баща! Него питай! Те точно такива боклуци като теб подбират! За какво те взеха? Заради наркоманията ти и заради глупостта ти! Зад баща си се крие! И татенцето дори заложи!

— И трябваше да легна под Ксения, за да ми простят, така ли?

— Нормална жена!

Спомни си колко гнусливо тая кучка натриваше носа на Петя с всичките му грешки. Трябваше да отнесе боя, както се полага, но Петя не си позволяваше това, търпеше, докато накрая не избяга. Страхуваше се да не развали бащините отношения.

— А аз съм нормален мъж? И не искам по никакъв начин да съм й задължен! И хич не е нормална дори! Разглезена мръхла!

Баща му беше очаквал и тази реакция:

— Едва на стари години станах генерал! А ти с помощта на Коржавин можеше да направиш кариера десет пъти по-бързо! На четиридесет вече щеше да си генерал! Всичко ти бях подготвил! Всичко бях уредил! На сребърно подносче! Само да го вземеш!

Есемесите се появяваха един след друг. После той отново се опита да позвъни, но Иля отново го отхвърли.

ИДИОТ!

— Може пък да нямам нужда от това! Може пък да искам свои си пагони, а не нейните!

— И откъде твои?! Твоите какво, по-чистички ли са? Да станеш подполковник за сметка на бащината кожа?! Действай! И те няма да са твои, а на кантората!

Иля се умълча, безмълвно го ненавиждаше. Но бащата не го оставяше на мира.

— Ако беше чистофайник, щеше да постъпиш в Червения кръст! Но ти избра службата, харесва ти! Баща си предаде само за да продължиш да служиш! Адвокат вече ти се струва незначително, а? Да носиш куфарчетата с пачки на съдиите, да плямпаш само! Не искаш? Не искаш! Защото разбираш какво означава това! Кога хората те уважават! Аз може и да не бях генерал, но генералите се тълпяха в приемната ми! Твоите комитетчици притичваха на задни лапки само и само да подкрепя техния човек! Да не мислиш, че не са ми предлагали пари? Предлагаха! Ама нека подежурят малко като кученца! Нека се помолят! Ето за какво говоря! Воровете^[1] се мъкнеха при мен за одобрение, всякакви гадости ми носеха! Те обичат гадостите! А адвокат какво е!

— Савеловска гара, последна спирка.

Този път не му се даваха пари за такси, взе метрото. Но бащата го намери и под земята.

ТИ ОЩЕ КАТО МАЛЪК ПО ЦЯЛ ДЕН ТЪРЧЕШЕ НАОКОЛО С МОЯТА ФУРАЖКА НА ГЛАВАТА И БЕЗ ПАНТАЛОНИ! ТЯ ТЕ ИСКАШЕ АДВОКАТ!

— Може пък да е искала да ме предпази — написа му Иля.

— Ако беше дъщеря, можеше да прави каквото иска! Но аз имам син! Това не е работа за слабаци! Тук са вълци — кой пръв ще изяде другия!

Постърга отново стъклото; в изстърганото се появи той в тъмното.

— А не си ли се замислял, че някой ден и теб може да изядат? — попита тихо Иля. — Или мен?

ХИЧ НЯМАШЕ ДА МОЖЕ ДА МЕ ИЗЯДЕ ПЛЕШИВИЯТ, АКО НЕ МЕ БЕШЕ ПРЕДАЛ.

Във вагона имаше голяма навалица: целият влак бе пълен с хора, забили погледи в телефоните. И на всичките там вътре им беше по-интересно, отколкото да зяпат чуждия тил. Влакът разкарваше по кръга едни бездушни тела. Чудо на техниката.

А САМИЯТ ТИ СИ ГОТОВ ДА ИЗЯДЕШ КОГОТО И ДА БИЛО!

Да.

Ама не.

— Знаеш ли, веднъж просто ей така вкарах един младеж за седем години в затвора. Подхвърлих му едно пакетче — бавно, замислено написа Иля. — Това какво е например?

— Ами заради него стана старши лейтенант! Имаше дело!

Иля сякаш се срина надолу в някакви кръгове под Колцевая.

Причерня му, в гърдите му се разгоря огън.

— А не е ли жалко за момчето?

ТИ ДА НЕ БИ ДА ПИЕШ ТАМ? ЖАЛКО, НЕЖАЛКО!

Във вагона имаше твърде много хора и твърде малко въздух. Иля плувна в пот, отблъсна някакъв смугъл тип от себе си, оня му се озъби.

— Млъквай, гадино, не ме дразни, че ще направя от тебе клоун — безгласно му изсъска Иля, задъхан от внезапна омраза.

Онзи се отдръпна, скри се в тълпата. Иля си пое дълбоко въздух. Припомни си как се разговаря по човешки.

— А според теб няма ли да се наложи все някога да се плаща за това? — написа той на бащата.

Влакът навлезе в тунел, връзката изчезна.

Край прозорците се мяркаха ребра спайкове, въздухът стенеше, хората се поклащаха като пияни. Иля също се поклащаше — в мехур: той сякаш смърдеше и хората се свиха някъде настрани. Стоеше, увиснал на дръжката, и се проклинаше за написаните думи. Проклинаше се и чакаше отговора на Петиния баща — стръвно и с лошо предчувствие.

На следващата станция получи и отговора.

АМА ДОКОГА ЩЕ МИ ГОВОРИШ ЗА ТОВА! МИСЛЕХ, ЧЕ НАЙ-НАКРАЯ СИ ЗАБРАВИЛ ЗА НЕГО!

Иля разкопча якето си. После го съблече съвсем. Прехапа устната си.

— За кого него?

— За тоя студент. Петя! Кога беше това! Той сигурно вече е излязъл!

Вагонът се лашна и Иля полетя към седящите хора. Те се размърмориха недоволно, отместиха се настрани, но той нито ги виждаше, нито ги чуваше.

Петя? Истина ли е това? Дълго ли не си можел да забравиш?

АКО НЕ ИСКАШ ДА ГИ ИЗЯДЕШ, ЗНАЧИ ТЕБ ЩЕ ИЗЯДАТ! ТАКА Е УСТРОЕН ЖИВОТЪТ, МАМКА МУ! ПРИ НАС В УЧИЛИЩЕТО В УСУРИЙСК ЩЯХА БЪРЗО ДА ТИ ВКАРАТ АКЪЛА В ГЛАВАТА. НЕ ВЪВ ВАШАТА АКАДЕМИЯ.

Така значи.

— Добре — сви рамене Иля. — Може и да си прав. Край, батерията пада.

* * *

Стоеше и гладеше отдалече капака. Край него доизвървяваха деня последните хора, сядаха в красивите си коли, притиснали телефони между рамото и ухото си, уговаряха се с любимите си за вечеря. Един след друг гаснеха прозорците, пиацата пустееше. Но недалеч все още работеше малко ресторантче, през витрините се виждаха сити граждани, които лениво човъркаха храната в чиниите си и нечуто се чукаха с тъмно вино.

Беше пристигнал рано, а нямаше къде да се дене. Ако влезеш в онзи ресторант, ще оставиш веднага поне петстотин рубли само за вода. А те му трябваха за такси, с прашеца най-добре да хване такси. Такава е Москва: вместо въздух пари.

Бяха минали три дни. Цяла вечност. Беше ли се случило наистина онова в петъчната нощ? През тези три дни беше започнало да му се струва, че всичко е сън. Можеше и по няколко часа да не се сеща за стореното. Можеше, ако не беше телефонът.

Но телефонът съществуваше, значи не беше сън.

Капакът лежеше плътно, сигурно — като надгробна плоча.

До него беше паркиран офроудър, който почти го бе затиснал със задната си гума. Трябваше да изчака, докато собственикът му излезе и си тръгне.

Беше вълчи студ.

Хората от ресторантската витрина изчезваха, коли почти не останаха; работниците таджики, увити зиморничаво в шубите си, седнаха в една очукана „Газела“ и потеглиха, за да прекарат нощта в бараки за по сто души.

Иля почти се беше вкочанил.

Краката сами го понесоха към входа, където беше заклал Хазин. Сърцето му подскачаше, макар сигурно съвсем да го беше изстудил. Цареше тъмнина; Иля включи фенерчето на телефона, започна да оглежда пода: има ли следи?

Целият под беше в прашни следи — бяха влачили сигурно торби с цимент. И като с пудра бяха гримирали кръвта. Иля забеляза тук-там кафеникави петна: криминалистите бързо ще ги забележат, а таджиките си имат достатъчно работа. Но петна имаше. Значи всичко се беше случило наистина.

В ъглите запримигваха петъчни кадри: ето тук Хазин му тикна в лицето значката си, тук приседна, започна да се опитва да запуши дупката, ето, извади телефона, накани се да звънне на някого.

Иля усети, че му се повдига. Значи всичко наистина се беше случило.

Защо се беше върнал тук?

Но и не бива да се връща назад.

Офроудърът си стоеше самотно, като изоставен. Наоколо вече беше съвсем пусто. Иля се разходи наоколо, после приклекна до капака: как да го отвори? По средата имаше малък отвор, само за него можеше да се хване. Чугунът пареше от студ, тежеше един тон, няма как да го вдигне с ръце. Иля се върна отново във входа, започна да търси опипом подходящ инструмент. Намери някакъв прът на строителите, натика го в отвора като лост, едва успя да надигне капака и да го оттласне настрани.

В кладенеца се спускаха скоби стъпала.

Дъно нямаше.

Иля се огледа още веднъж: не се виждаше жива душа. Нямаше сили да чака повече, сърцето му вече блъскаше отчаяно в гърдите. Трябваше по-бързо да приключва с това: надолу-нагоре, затваря го отново, звъни на Гоша.

Стисна ледените скоби с голи ръце, слезе в дупката.

Скобите бяха обвити целите в ледена кора, пръстите му се изплъзваха, краката също. Празнотата отдолу не намаляваше. Дълбоко. В началото Иля мислеше да държи телефона със зъби и да си свети, но се уплаши да не го изпусне и да го счупи. Уличното осветление достигаше само до ръба; надолу цареше чернота.

Ами ако го няма там, в кладенеца?

Не е ли странно, че толкова дни не го бяха намерили, макар наоколо да работеха хора? Насред модния квартал, пълен с офиси.

Ами ако не беше умрял докрай и беше успял да повика помощ, ако го бяха извадили? И не се е свързал с родителите си, с Нина, защото е в безсъзнание, изгубил е много кръв?

Ами ако Иля не беше убил никого?

Веднъж едва не падна, но успя да се хване за долното стъпало, увисна — и внезапно всичко свърши. Кракът му опря в него. В Петя.

Тук си беше. Твърд, замръзнал. Някогашният жив човек.

Иля внимателно слезе до него — да не би случайно да му стъпи на лицето. Извади телефона, дъхна на ръцете си да ги стопли. Включи фенерчето.

Той лежеше в такава поза, сякаш бе искал да направи кълбо: главата надолу, тялото наведено напред. Не беше видял, че тук няма място за кълбо — отдясно и отляво тръба, но запушена с решетки, а на решетките — катинари. Неловка поза. Трябваше да го настани по-удобно, да го разгъне, за да го пребърка. Но той се беше вкочанил така, прегънат. Шахтата очевидно беше неработеща, долу бе същият студ като на повърхността.

Иля го гътна настрани, положи го на хълбок. Хазин беше непослушен и ужасно тежък; в безумната си поза беше намерил някакво последно равновесие и не искаше да му го провалят.

Светна му в лицето: потрошено, очите отворени, подбелени, къдравите коси разрошени, слепени от кръв. Наблизо се търкаляше и ножчето.

Повдигна му се, но успя да се сдържи.

Здрасти, Петя.

Аз там, горе, се представям за теб, вече забравих къде свършваш ти и започвам аз. Вече започнах да си мисля, че не си истински. А ти си съвсем истински — тук. А там кой е тогава?

Добре, прости ми, но трябва да ти пребъркам джобовете.

Бръкна в десния, май беше горен — нищо; пъхна ръка под тежкия хълбок — в левия.

И изведнъж отгоре — гласове. Приближават се. Чуват се все по-силно.

— Разбира се, продължение му се иска! Но днес е понеделник! — шегуваше се някакво момиче.

— Всичко това са условности! — убеждаваше я някакъв мъж. — Хайде да отидем до дома, ще оставя колата, поне и аз да мога да пийна.

— Искаш да се мерим? Аз водя с две на нула! — засмя се тя.

С всяка дума се приближаваха. Вървяха към тоя проклет офроудър. Иля бързо угаси телефона, падна по лице на пода. Наложи се да се притисне към Петя.

— Настроен съм само за победа — каза мъжът.

— Не, наистина е понеделник! Не може ли да назначим мача реванш за петък?

— Можем, разбира се! Всичко може! Добре, позволи ми поне да те откарам до вас? Или какво, сега ще ходиш да си търсиш такси на тоя студ?

— Поне малко ще поизтрезнея! — смееше се тя.

— Дай поне да поседиш на топло в колата, докато дойде таксито?

— Само да не прегрееш, Вадик.

— Аз съм самото хладнокръвие.

Петя не се беше разложил, миришеше на сняг, натрошен бетон и ръжда; в миризмата му не се усещаше никаква смърт. Студените дни и нощи го пазеха внимателно.

Господи, Петя.

Ти ли си това? Същият, за когото се представям? Същият, който тогава на дансинга реши да ме заличи? Онзи, когото убих?

Твърдите очи на Хазин гледаха с интерес близката стена.

— Ой, Вадик, погледни, капакът е вдигнат! Внимавай като потегляш!

— Проклетите гастарбайтери са го оставили… Може би трябва да го затворим? Иначе някой може да падне вътре.

— А там долу никого ли няма?

— Ало? — отекна в кладенеца. — Има ли някой там?

Спря да диша, скри белите си ръце под тялото. Ако този мъж има в колата си нормално фенерче, край с Иля.

— Няма никой. Дай наистина да го затворим.

А ще може ли Иля после да го отвори отвътре?! Как?

Да им викне ли, да се изкатери горе? Ами ако внезапно решат да осветят, да започнат да питат, да видят… Не. И остана да лежи по лице тихичко, сякаш е убит и хвърлен долу.

Мъжът запъхтя, застърга желязо, застена, капакът издрънча и хлътна на мястото си; и вместо разредената тъмнина, в която Иля вече се ориентираше и без фенерче, кладенецът се изпълни до ръба с черен мазут. От сърце ти благодаря, мамка му, добри човече.

Тия двамата го бяха запечатали долу и дори като че ли останаха да пазят: през капака се чуваха откъси от разговор и смях, не можеше да се изкачи. Иля предпазливо включи телефона, размърда се.

Ами ако останем тук двамата с теб, Петя Хазин?

Като че ли съм си го заслужил?

Я се понадигни мъничко да видим какво има в левия ти джоб? Нищо, сто рубли.

Пребърка панталоните: в задните джобове, в предните. Нямаше портфейл. Ключ от колата, ключ от апартамента.

Някак ме е срам, Петя. Срам ме е да те пребърквам, срам ме е да те обирам. Глупаво е, че ме е срам, но е факт.

Днес баща ти такова нещо ми каза. На теб го каза всъщност. Докога ще предъвкваш историята със студента, нещо от този сорт.

Нима ти е пукало, че си ме прецакал? С родителите си го обсъждал. Заради мен си станал старши лейтенант — а си се съмнявал? Нещо в теб се е пречупило тогава? А? Поне дай някакъв знак, щом не можеш да говориш.

Горе продължаваха да разговарят, да се помотават.

Трябваше да бръкне в джобовете на гърдите, но Петя беше притиснал странно ръце към себе си, пречеше на Иля. В замръзналите мускули на Хазин се криеше нечовешка сила, Иля по никакъв начин не успяваше да го пребори и да разтвори ръцете му.

Нима си съжалявал, че си затрил младостта ми?

Та аз ти бях чужд. Прашинка в окото, кал по обувката.

Гласовете на повърхността замлъкнаха, като че ли се затвориха вратите на офроудъра, двигателят заработи — но бръмчеше не силно и не тихо, а на празен ход. Те какво, да не би да се целуваха в колата?

Още колко трябва да стои тук?!

Спомни си последната нощ на Петя. Минутите преди да го повика. С облегналата се на него курва, с телефона в ръка. Пиян, надрусан. Объркан. Низвергнат от родителите си. Заглушаващ мъката със спирт и прашец. Непростен и нямащ намерение да моли прошка от никого.

В неподходящ момент те отведох, Петя.

В неподходящ момент те дръпнах. Всички тези кабели, които те свързваха със сто човека, са нажежени от напрежение. Толкова дела останаха недовършени. Толкова разговори.

Ами, не знаех. Не го направих нарочно.

Знаеш ли, пич, разбирам те. Какви са шансовете да станеш нормален човек с такъв баща? За когото всички се изяждат един други, за когото човек не получава нищо нито за добрите, нито за лошите си дела, а само за слабостта и неловкостта си, който иска единствено да тичкат при него на задните си лапки, един господ знае защо така, може би защото самият той някога в своята казарма в Усурийск е танцувал на задни лапки пред старите, и виждаш ли как пружината му се е навила така за цял живот, а може и да не е това, можеш ли го разбра от какво се получава това, че докато не накараш човек да се превие, не можеш да се успокоиш; ето, той и теб те е огъвал, огъвал, за да бъде всичко по неговата: ченгесарската работа, званията, генералската дъщеря, такъв хубав живот е искал за теб, мислел е, че ти си войниче, направено от медни жици, каквито той в своето управление е свикнал да усуква, а ти незнайно защо си се оказал от стомана въпреки тоя баща и не си можел да се огъваш, а само да се пречупваш наполовина; и ето, той те сгъвал, разгъвал, а ти си взел, че си се счупил и в ръцете му останали само две затоплени от прегъването половини, но той това още не го знае, все още нищо не е разбрал и продължава да търси победа, иска последната дума да е негова, ти да се покаеш за цялата си ерес и да продължиш да живееш така, както той ти е начертал; не знае, че ти вече не си под неговата власт, а и да го знаеше, ти какви шансове би имал с такъв баща, се пита тук — никакви.

Петя мълчеше. Лежеше настрани, в ембрионална поза, с лице като сивкавокафява маска, вкочанен и вледенен, без да присвива очи пред бялата ярка светлина на фенера.

Иля го прегърна, пъхна пръсти под мишницата му в онзи джоб над сърцето, от който Петя бе измъкнал значката си, за да я тикне под носа на Иля. И там напипа малко найлоново пакетче с прах, намери заветното. Измъкна го: точно такова черно пакетче като онова, което Хазин му беше подхвърлил в „Рай“. Съвсем същото. Само че вътре имаше опаковани не шест мънички пликчета, а три — по два грама във всяко, фирмената Петина разфасовка, Иля веднага я разпозна.

Докато го прегръщаше, му отдаде част от топлината си, стана му непоносимо студено. А Петя изобщо не се стопли. Горе мълчаха, стояха в топлата си кола, смееха се или се целуваха, за никъде не бързаха, а Иля лека-полека, прегърнал убития, се вкочаняваше.

Никакви шансове. Не искам да кажа, че няма какво да искам от теб — направил си каквото си направил, но и аз така, разбирам те, човече, но и ти ме разбери, ходих в църквата, там е пусто, но всеки си носи греховете; как мислиш, ето, оказва се, че съм грешник, но и ти си грешник, кой ще ни освободи тогава, щом всички в църквата са заети с бизнес, а всички праведници се мотаят в космоса, нищо не разбират от земните дела, какво могат да ни опростят, нищо, мамка му, няма да ни облекчат, празни дрънканици, само ние двамата с теб можем да си помогнем един на друг, ето, аз теб те разбрах, но и ти ме разбери.

Пука му на него, че Иля тук се нерви.

Пръстите на краката му престанаха да боцкат и тотално изгубиха усещане, започна да го унася и за да не заспи, Иля започна да опипва пакетчето на Петя, да слуша с пръсти как там мъничките песъчинки хрущят и поскръцват.

Хоп — и започна да му се привижда как ключът от апартамента на Петя пасна на катинара на решетката, пъхна го в ключалката и отключи, отвори ръждивата решетка, запълзя на четири крака в тръбата, по замръзналия подземен ручей, в търсене на топлина, за да се поразмрази, и видя разклонение, което водеше към дома, в Лобня — в това Иля беше сто процента сигурен, ето защо сви натам, но после се обърна назад — а след него някой пълзи шумно, тромаво. Светна с фенерчето — а там Петя, също на четири крака, но пълзи трудно, защото главата му е извита настрани и надолу, към гърдите, и не може да вижда нищо. Не вижда, но следва безгрешно Иля, на всички разклонения поема по правилния път — по миризмата ли, по какво, и става ясно, че Иля няма да може да се измъкне от него, че Хазин може би не веднага, но рано или късно ще намери по топлата следа пътя към дома на Иля и ще му цъфне на гости.

Горе забръмча кола и Иля се събуди.

След секунда двигателят се изгуби в далечината и край. Заминаха си. Свобода.

Пръстите му почти не можеха да се движат, наложи се да ги размразява, като ги пъхне под мишниците. Приседна, стараеше се да не падне върху Петя. Краката го боляха, мускулите вече започваха да се вкочаняват. Някак си успя да ги посъживи, скри трофея, едва-едва запълзя нагоре по хлъзгавите стъпала; този път беше само надолу, на Иля не му се полагаше да се връща. Но той си мислеше за Гоша, на когото ей сега ще звънне, за паспорта, за който ще отиде още рано сутринта, за Колумбия, до която може и трябва да успее да отиде, за самолета, с който ще полети. А от самолета — при Нина, която упорито се опитва да се обучи за пилот.

Темето му се удари в желязото, едва не се изпусна.

Не, няма да падне пак долу, при мъртвеца. Ще живее. Иска да живее. Напук на всички.

Надигна се още малко нагоре, наведе глава, както Петя я навеждаше, опря гръб в капака — напрегна се — и го изтласка; измъкна се на леда, избута обратно капака и без да се оглежда назад, олюлявайки се на подгъващите се крака, се затътри към изхода от тухления лабиринт.

Едва от улицата писа на Гоша, когато вече знаеше, че никой няма да го хване близо до шахтата.

— Братле, добри новини. Бандеролка от Колумбия.

— Бих си взел две единички — откликна веднага Гоша.

— Шест имам, запаси се, с отстъпка ще ти дам! — написа с треперещи ръце и не от първия опит Иля. — Петдесетачка за всичко!

Гоша притихна, очевидно смяташе. Иля знаеше, че сделката е изгодна. Намалението беше почти трийсет процента.

— Чак утре ще мога да събера! — реши се най-после Гоша.

— Значи и стоката утре. Сутринта — постави условие Иля.

— Да закусим в „Кофемания“ на „Садово-Кудринска“? В десет?

— Супер.

После дойде още едно. От Нина.

„Лягам да спя. Просто исках да ти напиша, че мисля целия ден за теб. И това не са лигавщини! Наистина. На въпроса от писмото ти: да, и мен адски ме е страх. Но някак си ще се справим!“

Как, Нин?

* * *

Прибра се вкъщи след полунощ, носът запушен, гърлото дере, кашля, очите сълзят — ако го види някой непознат, ще си помисли, че Иля плаче.

Забрави дори за кибрита, който оставяше до входната врата, за да провери дали разни чужди са влизали в апартамента.

Нямаше сили за нищо.

В апартамента беше студено: като излизаше, беше забравил прозорчето отворено.

Още в коридора съблече всичките си дрехи, бельото и гол, треперещ, на бегом нахълта в банята — развъртя кранчето на горещата вода и се мушна под душа, да си размразява плътта.

Стоеше с лице към стената, забил поглед в квадратните плочки, тресеше се, не му беше достатъчно горещо. Докато водата преминаваше през студения въздух, тя губеше злоба и не го сваряваше, а просто го грееше. А му се искаше да се напари.

Не спираше да се взира в плочките — и внезапно с крайчеца на окото си зърна нещо: не отзад и не отстрани, на самия ръб на видимото.

Сякаш някаква прозрачна сянка, но не сянка, а бяха разгърнали някакъв беззвучен целофан в човешки ръст. Нещо безплътно, но се движи, живо е.

Ти ли си се залепил за мен още оттам, за да ти покажа пътя към дома ми?

Сърцето му замря. Иля се обърна рязко: с лице към онова.

Това беше просто кълбяща се пара.

От горещата вода в очуканата вана се вдигаше пара и се виеше в силуети.

Пара.