Дмитрий Глуховски
Текст (2)

2

Който и да бе преровил апартамента — съседи, крадци или лекарите от Бърза помощ — той нямаше как да знае всичките места, където мама къташе пари за черни дни. Парите в скрина бяха намерили, в пъпчивата снимка ги бяха намерили, а под ламината зад леглото дори не бяха търсили. Там имаше цели пет хиляди в една банкнота. Дай пари, мамо?

Иля внимателно разгледа петачката. Задълго ли щеше да й стигне? Докато бе лежал в затвора, рублата се беше обезценила наполовина. Метрото струваше двайсет и пет, а беше станало петдесет. Пари няма смисъл да се кътат: и без това времето непрекъснато ги отмива от ръцете, песъчинка по песъчинка. Пък и няма никакъв утрешен ден, заради който да се събират. Животът винаги прекъсва в настоящето.

Ключове не се виждаха никъде. Може да са били в джобовете на мама.

Странно е усещането, когато домът не може да се заключва. Тогава сякаш не е дом.

Изпроси от съседката ключа за входа, завлече се през улицата до „Магнит“, взе си една бутилка, после добави към нея втора. Кривогледият касиер прекара три пъти петачката му през скенера, на Иля нещо не му отиваше да има такива пари, но не изказа съмненията си на глас. Парите бяха истински, учителски.

Шишетата звънтяха в торбичката като онези вълшебни звънчета на проклетата птица тройка^[1], окачени по хамутите, за да става веселба. Иля крачеше по „Московска“ към „Деповска“, като за пръв път носеше открито водката: нямаше от кого да я крие, а и да лъже нямаше кого.

Да можеше да срещне случайно Серьога. Да пият за срещата, а не за помен. Да има с кого да се чукне. Но хубавите случайности се падаха все на другите. Може пък Серьога също да е заминал — от „Московска“ за Москва?

Качи се в апартамента. Беше отключено.

Седна зад масата. Не пи направо от шишето, извади прашна чаша от шкафа и си наля.

Надигна чашата и я пресуши. Опари му гърлото. Излекува опареното с мазен салам. Веднага си наля повторно. Още. Нужно му беше. Необходимо. За трезвите смъртта е необяснима. Тя, както и любовта, изглежда истинска само на пияните.

Последният разговор беше кратък. Край, мамо. Излязох. Излизам. Ох, слава богу, Илюша. Чакам те. Слава богу.

Как можа да се случи така? Защо той не успя? Защо тя се разбърза така? Само два дни оставаха. Сега тя няма да успее да се наплаче, а той няма да може да я упреква за напразните сълзи. Тя няма да може да го разпита за живота в затвора, а той няма да се налага да премълчава. Тя няма да може да му описва човешко бъдеще, а той няма да се мръщи уморено.

Умряла е.

Умряла е. Трябва да свиква с това.

Взе шишето и се премести в детската, както майка му наричаше неговата стая. Той й се караше заради това, тя обеща да престане, но все забравяше.

Апартаментът им беше петдесет квадрата, като на всички. Точно за двама, за един човек идваше твърде голям. Ламиниран под, тапети по стените, кафяви мебели, кухня шест квадрата, банята с теракота, тоалетната уютна, налепена с декоративни плочки. Лоджия.

Прозорецът му гледаше към депото. Към хангарите му, към зарязаните вагончета и локомотивчетата играчки. В детството това бе неговата лична, на Иля, железопътна линия. Подарена от никого. Най-хубавата гледка в града. Можеше с часове да я наблюдава.

Отнякъде до депото идваха ръждиви релси, които свършваха тук: беше глуха линия. Но Иля живееше в тая глуха линия, така че перспективата му бе обърната наопаки. За него депото беше начална точка, начало на коловоза, който по траверсите водеше отвъд хоризонта.

И ето — отпътува той с товарния влак по железопътната линия чак до другия край на Русия. Излежа седем години в огледалното отражение на Москва. Върна се у дома: значи все пак глуха улица. Крайна точка.

Чукна се с депото.

Разлисти без интерес старите си книги; преди смяташе, че в тях се крие истината за живота на възрастните, но истината се оказа неписана. Пийна със Стругацки, пийна с Платонов, пийна с Есенин.

Майка му преподаваше литература и руски език.

Иля отиде в нейната спалня. Падна на колене пред маминото легло. Положи лице на възглавницата й. Вдъхна дълбоко. Нищо: никой не гледа. Когато никой не гледа, не е срамно.

Миришеше на кисело. На самота, на упоритост, на наближаваща старост. Мамината съдба беше вкиснала тук. Родила го беше на трийсет и две, по случайност. Дори не започна да му измисля разни истории за баща му, колкото и да й намекваше той: няма и няма, не всички имат. Така мъжът в дома беше той.

Преди беше лесно да се сблъскаш с тази нейна стоманена твърдост: все едно плюскаш сочна пържола и изведнъж зъбите ти загризват вилицата, чак ти изскачат искри от очите. В час се обръщаше към него само по фамилия. Горюнов, на дъската. Три, Горюнов. Седни си. Излагаш се.

В съда беше като изсечена от стомана. Когато произнасяха присъдата, пак беше стоманена. И в началото, след като влезе в затвора. А после започна да се пречупва: дойде й твърде много.

Мъжът в дома.

А дали е имала и други мъже? Едно беше сигурно: вкъщи не водеше никого. Пресичаше въпросите му. Присмиваше се на намеците му. Но нали е жив човек, как може без любов? Нима всичката беше за него? Не, не беше всичката за него, но беше достатъчно. И заради тази любов тя изискваше много от него.

Опита се да разбере дали майка му беше красива. А вместо това осъзна, че не може да си спомни лицето й. Това го уплаши. Порови в скрина, намери албума със снимки.

И едва сега го обля ледена пот.

Едва сега я видя. И едва сега разбра, че повече никога няма да я види. Отпи направо от бутилката.

Започна да разлиства. Нямаше нови снимки. Всичките в албума бяха общи: Иля с нея в училище, Иля с нея в Коктебел, Иля с нея на вилата на приятелка. Когато отведоха Иля, тя спря да се снима. Започнаха години, в които най-добре да не се снима.

Пак си пийна.

В края на албума имаше само Иля. С приятели от университета, после с Вера. Някъде беше намерила снимките му с Вера. Онези, които беше успял да разпечата. Защото телефона, заедно с всичките неразпечатани в него, го иззеха и го прибавиха към делото. А какво имаше там да се прибавя? Вера гола, спяща? Серьога и Саня на покрива на блока, на най-световъртежния му край? Пиянския августовски скейтинг на ВДНХ?

За какво?!

Защо се случи така с него?! Какво толкова беше направил, че да постъпят така с него?!

Присъдата преглътна, зоната преглътна, Верината измяна преглътна, прилежно рисуваше стенвестника на началника на надзирателите. Но не успя да преглътне всичко. Не можеш да се примириш с всичко. А може би трябваше? Трябваше само, както казваше майка му, да издържи докрай в тази шибана дупка? Щеше да се прибере половин година по-рано!

Водката изгуби вкуса си. Като по чудо се превърна във вода. Въздухът също стана по-горчив.

Иля седеше и гледаше домашния телефон. Стаята се разтапяше в горещина, Вера го гледаше весело от маминия албум; излизаше, че мама й е простила. Не беше тръгнала да я изтръгва от живота му.

Вдигна слушалката — просто да чуе има ли сигнал. Имаше.

Жужеше провлачено, натрапващо.

Три номера помнеше наизуст. Маминия. На Вера. На Серьога.

Дори не ги помнеше наум. Палецът му сам започна да танцува джига върху бутоните, на Иля му оставаше само да го гледа. Притисна студената слушалка към ухото си. Искаше му се да я отдръпне, докато още не е късно, но тя се беше сраснала с него. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Сякаш не Серьога седеше на ръба на покрива, а Иля. Клатеше си краката и се навеждаше напред, за да огледа по-добре бездната.

— Ало.

Беше тя. Изгуби самообладание.

— Ало, кой е?

Изтрила е домашния му номер. А може да е изгубила телефона си с всичките контакти. Изгубила или изтрила? Сега всичко зависеше от това.

— Вера?

— Кой е?

— Вер. Аз съм, Иля.

— Кой Иля?

— Твоят Иля. Е… Горюнов. Пуснаха ме. Тоест… Излежах. Излязох, Вер.

— Пиян ли си? Господи, още е едва шест.

— Какво общо има това? Вер… Да. Ти в Москва ли си? Замина ли?

— Какво значение има? Да. Защо питаш? Ти… Наистина ли си излязъл?

Лъжат, че от водката оглушаваш: от нея оглупяваш — да, пречи да се мисли стройно, да се води разговор, да се предпазваш от събеседника. Но от нея слухът става по-добър. И себе си чуваш по-добре, и другия човек — сякаш той, със своя трезвен ум, не крие от теб чувствата си зад думите. Водката е рентген.

В гласа на Вера се долавяше страх. Страх и недоволство. Тя питаше: наистина ли си излязъл? И искаше Иля да й отговори: шегувам се.

— Наистина.

— И какво искаш от мен сега?

— Аз… Мислех си да се срещнем… Какво, да се видим? Може ли?

— Не. Иля, не. Не, извинявай.

— Вер… Почакай… Вера! Нали разбираш… Аз там седем години… Седем. Ти — тук, а аз — там, разбираш ли?

— Имам си свой живот, Иля. Свой. От отдавна.

— Ясно, че е свой. Твой. А аз в зоната. И ето че се върнах.

Това вече го беше осъзнала, не добави нищо. Просто мълчеше. Като че ли дори не дишаше.

— Той… Той добър ли е? Готин е, нали?

Вера не отговаряше, но и не оставяше слушалката. Можеше да му затвори, можеше да изключи Иля с неговите пиянски брътвежи, но незнайно защо му говореше. Може би разбираше, че му дължи този разговор. С всичките лихви, натрупани за седем години. А може би даваше на Иля билет в обратна посока?

— Слушай! — рече най-после решително тя. — Ти в зоната, а аз тук, да. Но не бива всичко да се стоварва върху мен, ясно ли е? И няма смисъл да ме притискаш… За нищо не съм те молила. Тогава, в клуба. Ти сам се забърка.

— Ти беше моето момиче! Какво друго можех да направя?! Аз какво, да не съм мекотело?

— Не ми викай. Нищо нямаше да ми направи той. И какво би могъл? Наоколо имаше други хора. Всъщност ти, ти не трябваше да се намесваш. И тогава нищо нямаше да се случи.

— Да не се меся?! Ти не помниш как тогава…

— Е, и какво от това? И какво от това! Трябваше да се помисли. Млада бях още.

— А аз какъв бях?

— Иля. Пиян си. Наспи се. Това е много стара история. Аз вече три години се срещам с друг мъж. И ще се омъжвам.

Той тръсна натежалата си глава. Преброи бавно наум, потърка челото си; устните му се разтеглиха настрани, нагоре.

— Три? Значи дори не е онзи, заради когото ме заряза?

— Аз какво, всичките седем години ли трябваше да те чакам?! Защо?! Заради това, че веднъж се сби заради мен? Това само във филмите се случва, разбра ли? А моят живот е реален. И ми е само един, разбра ли?! Най-хубавите години!

— Най-хубавите?

— Няма да ти давам отчет! Нямам такова намерение!

Иля преглътна. Не, изобщо не искаше разговорът да поеме в такава посока. Не искаше да я обвинява в нищо, отдавна бе решил, че й прощава. Още преди няколко години го беше решил. По друг начин трябваше да… Как?

— Вера… Верочка. Аз не… Нищо не казвам.

— Напротив, казваш! — Тя викаше, а водката го караше да вижда сълзите й. — Казваш!

— Аз просто… Гледах тук нашите снимки. Много ми домъчня. Можем… Просто да се видим? Ще дойда в центъра. В Москва.

— Не.

— Моля те?

— Не. Бременна съм, Иля. Ще имам дете. Това е.

Той се разстрои. Направи пауза: отблъсна бутилката. Подиша. Погледна към луничките на Вера, към рижите й къдрици, взря се в светлите й очи. Тя ще има дете. Което ще прилича на някой московски търгаш. Няма значение на кого. Бременността е такова нещо — това е присъдата му.

— А на мен майка ми почина.

Вера си пое дъх. Иля стисна здраво слушалката, ослуша се.

— Какво? Тамара Павловна? Какъв ужас… Аз… Съболезнования.

— Да, да. Чуй… Може просто на кафе? В някой „Кофехауз“, където ти е удобно, до работата или…

— Добре, Иля. Повече не мога да говоря. Хайде.

— Почакай!

Но слушалката вече бе заглъхнала.

— Вера!

Набра я отново. Чу се сигнал свободно — и продължи безкрайно дълго време, след което равен женски глас му съобщи, че абонатът е недостъпен. Набра я пак. Напразно. И пак. Не. И пак. На какво се надяваше? Че на петия път ще отговори? На десетия?

Изобщо не й пукаше за него.

— Курва!

Иля стисна юмрук и непохватно се удари в ухото.

Защо й каза? За смъртта на майка си?

В ушите му звънтеше. Болеше го, но заради водката не усещаше достатъчно болката. Удари се отново.

* * *

— Е, как е?

— Взех го! Взех тоя проклет синтаксис! И руския като чужд език! Руски с пет, мога смело да обучавам чуждите шпиони, през лятото може да поработя някъде! А синтаксиса с четири, но от Малахов вече се обадиха, казват: къде е онзи изключително уникален младеж, на когото мозъкът не се изпържи от синтаксиса на съвременния руски език? Вярваш ли ми, Вер? Край! Вече съм свободен човек! Сесията приключи! Хайде днес в града?

— А какво има там?

— Момчетата ще ходят в „Рай“. Нашите, от потока.

— Какъв е този рай?

— Жесток! На „Красний Октябър“, където преди това имаше фабрика за шоколади. Ще докарат някакъв супер моден швед, а насред клуба, само слушай, има басейн, в който ще лудува олимпийският отбор на Русия по синхронно плуване! Е, женският, но пък олимпийски! Яко, нали? Ще ходим ли?

— А ще ни пуснат ли? Там има фейсконтрол и всякакви такива.

— Е ти твоя фейс в огледалото виждала ли си го? Ще им бъдеш главната звезда, даже шведа ще засенчиш! Ще ти се молят, по очи ще ти падат! А пък аз ще се скрия под полата ти и ще се промъкна някак.

— Всъщност мислех да облека минижуп — изхихика най-накрая Вера.

— Да… Лошо. Няма да се събера целият отдолу. Но задължително трябва да се пробва! Късметът обича смелите! Спокойно, не се шашкай, момчетата ще ми направят пропуск — за мен плюс един.

На гарата си купиха „Клинско“, чукаха се със зелените бутилки и се смееха. Взираха се в синята вечер, чакаха от дълбините й да се появи димитровската електричка. Под лампите пърхаха нощни пеперуди, железопътният вятър галеше бузите с прохладна ръка, от мазните релси миришеше на мазут, минаващите край тях товарни влакове се стараеха да вкарат потракването на колелата си в ритъма на „Каста“, която двамата с Вера слушаха на един чифт слушалки, и колко добре беше, че Вера не можеше да се отдалечи от Иля повече, отколкото позволяваше кабелът им.

Изпитваше ужасна нужда точно в онази вечер да отиде в Москва с вечерната пиянска електричка, пълна със събрани от цялата област клубъри като тях, споглеждащи се непознати, изпълнени с едно и също очакване.

Изпитваше ужасна нужда да си го позволи след юнската сесия, когато вече е невъзможно да се мисли, когато оперативната памет се е задръстила окончателно и вече няма къде да се запомня, когато от тебеширения прах си получил астма, от професорското мърморене, което се долавя от последните чинове като жужене на муха — мигрена, а преди да влезеш при изпитващите екзекутори — тремор. Да почувства, че е преминал през тази задушна приемна и напред вече е истинското лято, лятото приключение, лятото пътешествие, лятото любов, най-дългата ваканция, точно както в училище. Искаше да се гмурне в танцуващата тълпа, в опиянението, да се нагълта с радост до пръсване и да закусва в седем сутринта с пулсираща глава в някой „Кофехауз“ и шумно да шепнат един на друг банални прозрения, пиянски откровения.

Срещу мазни десетачки рошави бардове пееха фалшиво балади и неясно шансони, надвиквайки бученето на вагоните. Продаваха се луминесцентни тръбички, циганки просеха милостиня, а Вера и Иля се целуваха. Купиха си тръбички, фехтуваха се, после ги сгънаха в гривни и се свързаха чрез тях. Електричката все по-бързо беше всмуквана в нощна Москва като в черна дупка и от самата сърцевина, от клуба „Рай“, отвъд хоризонта на събитията, противно на всички закони на физиката, долиташе мощният бас на усилваща се музика, от който тялото изтръпваше, а сърцето биеше трескаво.

Иля се нуждаеше от това, Вера също.

Той учеше във филологическия факултет на МГУ, а тя — по име в Московската финансово-юридическа академия, но по география — в Лобня и на улица „Промишлена“. Той се учеше за мечтател, тя за прагматик. За нея — основи на счетоводните отчети и финансова грамотност, за него — европейска литература на двайсети век.

Колегите на Иля бяха измъчени за любов шестнайсетгодишни момичета, разтворили листенца росянки, хулиганки московчанки. Такива записват филология само заради езиците и литературата, за да могат от книжната коприна и романо-германските придихания да изплетат сребристите паяжини на женската магия. И единиците момчета в потока за тях са първите мушички, макар и разглезени: това изпитание е по-жестоко и по-сигурно.

Съучениците на Вера бяха подстригани подмосковни здравеняци с бретони като на ризеншнауцери и с кучешки навици, бъдещи чиновници кооператори. С такива винаги знаеш как ще протече разговорът: всичките им реплики са известни предварително, може и да не ги заговаряш. И целият романс се знае как ще протече, и бракът, и пенсионирането.

За него Москва, за нея скука.

А ученическата любов е стайна, тръгнеш ли да я прехвърляш от саксията във възрастния живот — ще обрасне с плевели.

Вера, разбира се, го ревнуваше от Москва; но той не й изневеряваше с Москва. На двайсет години настоящето е твърде настоящо, за да се планира бъдещето или да се чепка миналото. Но когато си се представяше вече възрастен в Москва, Вера винаги беше някъде до него, а останалото просто беше разфокусирано. От младежа не бива да се иска повече, а и няма смисъл. А за момичето такова късогледство е немислимо.

И ето че момчетата от курса предложиха на Иля да си вземат квартира за трима през една автобусна спирка от факултета. Това означаваше да се вижда с Вера вече само през уикендите.

Затова сега беше толкова важно да се озоват в този влак, който носеше и двамата в една посока. А можеха ли едни слушалки за двамата и едни свързани светещи гривни да задържат заедно двама души, които вселенската гравитация оттласква в различни орбити? Неизвестно.

Електричката навлезе в същата тази Савеловска гара.

Денем лятна Москва е като микровълнова печка. Бавно се върти подносът на „Трета“, „Садовая“, „Колцевая“ линия в метрото, сваряват те невидими лъчи през облаците, през прашния въздух, през сто метра червеникава глина. Непрекъснато си облят в лепкава пот. Измиват с дъжд вътрешността, слепят на буци пътната прах, превръщат пуха на тополите в мръсен памук и отново започва потенето.

Но когато престанат да облъчват, дадат почивка, разредят въздуха, търкулнат слънцето надолу — тогава Москва става най-хубавият град на планетата.

Онази вечер в Москва се бяха насъбрали облаци: бяха я направили по-прохладна. Бледата, неспособна да хваща тен кожа на Вера настръхна. Иля свали ризата си и скри в нея своята Вера. Тръгнаха от метрото към шоколадовия полуостров „Октябър“ и когато тясната двуетажна станция „Полянка“ ги изведе на открито, й се прииска да примижат. Кремъл сияеше ослепително, осветен отдолу, и по крайбрежната улица нямаше нито една сграда, която да не се опитва да му подражава. Облаците се бяха заредили със земно електричество и флуоресцираха. Самата Москва си е светило, на нея звезди не са й нужни.

Местата за достъп до „Октябър“ бяха задръстени. Колите се вмъкваха, бутаха се в единствения на полуострова транспортен капиляр. Онези, които бързаха, тръгваха пеша. Весела тълпа завладяваше блатните мостове, обкръжаваше клубовете, тръгваше в атака. На опашките пристъпваха от крак на крак нимфетки в минижуп, придружителите им се пъчеха. Клубният кошер жужеше, изпускаше мед. Тук се стичаха начинаещи от всички краища на града, от най-далечните му аванпостове, за да може най-после със сигурност да се разделят с вече дотегналата им невинност.

Сбогуването с нея започваше с малкото унижение на фейсконтрола.

Дългата опашка стигаше до охранителя, който можеше да огледа с удоволствие, някак придирчиво, голите крака на момичетата, а можеше и погледът му да ги пропусне обидно, като че е на някой евнух. Момчетата ги гледаше в очите, караше ги да търпят и да се усмихват: проверка на дружелюбието, демек, в клуба побойници не ни трябват. Можеше, след като е огледал подробно всичко, да обяви: не ви пускам. А можеше, след като ги е накарал да търпят, да се молят, да слушат освиркването на тълпата, да ги помилва и небрежно да кимне с глава: добре, де. Приятна вечер. И какво пък, търпяха. Важното е, че ни пусна, а унижението сега бързичко ще замажем. Освен това на пропускането се радваха като на взет изпит: честно заслужен триумф.

Иля си мислеше, че момчетата от курса ще го вкарат вътре — но те не го дочакаха, пратиха есемес: „Ще се видим вътре“.

Вера нервничеше.

Извади от джоба си два спихнали балона. Каза на Вера: „Сега поставяме началото на една важна традиция, която задължително ще спазваме през целия си живот“. Тържествено свали от ръката й флуоресцентната гривна, свали и своята. Разгъна ги, напъха ги в балоните, наду ги, завърза опашките — получиха се плаващи фенери.

Отидоха до парапета — долу беше реката.

— Целуни ме.

Взе балоните и ги пусна по водата. Те застанаха един до друг и бавно заплуваха по тъмната блещукаща река: вътре зелено и червено — светулки. Беше красиво. Вера и Иля ги изпроводиха с погледи.

— Заедно плуват — каза тя.

— И догодина в същия този ден ще пуснем! — обяви Иля. — Добре, де, през уикенда.

Хвана я за ръката.

Иззад вратите на клуба се процеждаха звуците на бас и когато крилата се разтваряха, навън се изливаше губещият се в музиката смях. Изглежда, вътре в чашите наливаха щастие. Искаше му се да се напие с него до безпаметност.

Изтърпяха опашката.

Казват, че на входа отсяват двойките — те харчат по-малко, няма смисъл да се напиват един друг. Трябваше да се престорят, че са отделно, за да не се окаже, че пътуването от Лобня е било напразно. Но Иля не можеше да предаде Вера и да пусне ръката й. Ами… Всъщност не можеше да й каже, че така трябва и по каква причина.

Прекараха дълги минути до самия вход, като потропваха в ритъма на музиката. Приятелите му не си вдигаха телефоните. Сигурно вътре свиреше много силно.

— Какво се усмихвате, младежо? — попита фейсконтролата.

— Сесията мина! — отвърна Иля.

И „архангелът“, който също някога е бил човек, си спомни това и ги пусна и двамата в „Рая“. В облака от сладък дим, в дълбаещата в ушите музика, в блаженството.

Намериха се и колегите му — радостни, искрени. Тупаха го по рамото, танцуваха наоколо. В ръцете си държаха коктейли, черпеха Вера през сламките. Вера приемаше, смееше се.

— Искаш ли нещо? — попита я Иля. — Бира или…

— Не е нужно! — махна стеснително Вера с ръка.

Но той все пак отиде до бара. За себе си реши да не взима, може в тоалетната да се напие от чешмата, както обикновено. На бара се колеба, пита за цените, накрая се спря на „отвертка“: разумно качество на разумна цена. Някакви момичета му махаха от другия край на бара и той само за миг съжали, че е влюбен.

Вера го чакаше. Зарадва се на „отвертката“, смешно се мръщеше на водката, почерпи приятелите, Иля също, танците станаха по-весели. След четиридесет минути спазмите наистина започнаха да преминават. Жестоко беше да оглушееш!

Иля се любуваше: Вера разпусна косата си, под тясната тениска не носеше сутиен, вместо минижуп беше облякла черен клин, беше се получило хем невинно, хем порочно. Все пак беше по-хубава от почти всички тук.

Олимпийският отбор влезе в басейна, започнаха да правят салта, от многоетажните златни ложи неизвестни богове доволно гледаха съвършените бедра, около тях като влечуги се усукваха сервитьори, смъртните се отъркваха един в друг на дансинга, добиваха огън. Разгорещени се целуваха по ъглите, от ненадеждно затворените кабинки се чуваха стонове. Всички говореха, никой не слушаше. Клубът беше нещо различно от земния живот; може би дори рай, защо не? Едем със зелените поляни, белите дрехи и арфата не е рай, а някакъв буржоазен старчески дом. Безсмислено е двайсетгодишните да умират в такъв.

Включи се стробоскопът, накълца телевизионната картина на реалността на разпокъсани монохромни хроникьорски кадри. Затова, когато всичко започна, в началото не можа да повярва. В тълпата се появиха хора с шапки маски, с бронежилетки, но това можеше да е част от шоуто, та нали вече имаше танцуващи джуджета с прикачени фалоси, имаше бодиарт върху дебелани — защо сега да няма и маскарад?

После бойците се промъкнаха в кабинката и спряха звука на диджея.

— Провежда се наркоконтрол! Всички да останат по местата си!

Полуделият стробоскоп продължи да примигва, след което го изтръгнаха от розетката, включиха заслепяващите лампи на тавана. Беше като да съблекат всички до голо под дулата. От това хората най-накрая се уплашиха. Разпръснаха се от дансинга, потекоха към изходите — но там ги посрещнаха. Ложите вече бяха празни.

— Всички да запазят спокойствие! Останете по местата си!

Черните тръгнаха на гребен през залата, подбираха и отвеждаха нанякъде най-безразсъдните, които продължаваха да пляскат под немите колони. Иля хвана Вера за ръката, издърпа я по-далеч от приближаващите се зъби.

— Стой! Къде?!

Вера изскимтя. Спря се.

— О, я виж каква е хубава!

Беше я хванал някакъв човек. Къдрав, млад, гладко избръснат. В цивилни дрехи; затова Иля дръпна Вера към себе си. Но онзи я стискаше като булдог.

— Ти какво?!

— Пусни я!

— Иля! Иля!

— ФСКН! Тя е задържана! Моля, не пречете!

Вера — безпомощна, изгубена — само въртеше глава, без да сваля поглед от Иля.

— Покажете документите си! — настоя Иля с изтънял глас.

— Документи на теб? — Цивилният изпръхтя; очите му бяха бесни, опулени.

— Да! Както е редно!

— На! — Онзи тикна под носа на Иля значката си: младши лейтенант някакъв. — Това ли е всичко?! Пускай я бързо или и теб ще прибера!

— А на какви основания? — Иля не разтваряше пръстите си.

— Ти к’во, полудя ли, „основания“? — изрева, заплитайки език, лейтенантът. — Аз задържам наркоман, на освидетелстване ще я заведем! Махни си ръцете!

— Не е вярно! — Вера се разплака.

— Нямате право! Аз свидетели… Момчета! Льох, къде си? Това е незаконно! Ти просто се натискаш на приятелката ми!

— Имам право, по служба съм, а ти ме възпрепятстваш! Сержант! Омелчук! — Къдравият викна на черните с нашивки ФСКН, до него се приближиха двама. — Така, дръжте този. А ти с мен! — Той дръпна Вера.

Приятелите от курса, които все още стояха до тях, се отдръпнаха от черните като от чумави и изчезнаха в тълпата. Всички се отдръпнаха назад, насред празното място останаха само Иля и Вера и онези.

— Не смей да я пипаш! Тя не е наркоманка! Не смей! Чуваш ли, боклук! — изкрещя оглушалият Иля. — Самият ти си надрусан!

Къдравият пусна ръката на Вера. Приближи се плътно до Иля. Наведе се към ухото му. Зашепна:

— Ти ли ще ме сочиш, а? Ти, животно? Какво можеш да ми направиш, а? Знаеш ли къде крият мацките пакетчетата? Ей сега ще й натикам мутрата в пода…

Оригна се в ухото на Иля и продължи. Без да го дослуша, Иля го отблъсна от себе си — с длани. Къдравият се олюля, но се задържа прав. Кимна на Иля. Изкриви лице.

— Омелчук! Нападение над сътрудник! Задържаме го! А вие, добре, свободна сте — махна с ръка той на хлипащата Вера. — Върви, какво стоиш?!

— Върви, Вер.

И Вера тръгна.

— Съпротива при арест! — каза цивилният на черния.

Иля се дръпна, но му налетя един оперативник, после още един, извиха му ръцете зад гърба, прегънаха го напред. И го поведоха нанякъде, хванат от двете страни.

— А него защо? — смело подвикна някой от съкурсниците му.

— Ти стой тук, че ще се върнем и за теб! — извика му човекът с нашивката и онзи изчезна.

Иля не спираше да върти глава — дали беше успяла Вера да се махне? За себе си не се страхуваше — какво могат да му направят? Само трева беше пробвал веднъж, по време на една ваканция, до други наркотици не се беше докосвал. Чист е, не могат да му го лепнат. И Вера е чиста — но нея къдравият много по-лесно може да я окаля. Щом беше успяла да се измъкне от тях, Иля ще се държи гордо. Твърдо беше решил да се държи с достойнство.

Извлякоха го на улицата, натикаха го във фургона, където имаше някакви ошашавени малолетни, хора в престилки, мустакат командир. Пуснаха го.

— Така! Обръщай джобовете! — изхриптя лейтенантът. — Вади каквото има там! И паспорта!

Иля сви рамене. Пъхна ръце в джобовете си, измъкна ключовете от дома. Портфейла. Нещо меко… Зърнесто. Извади го, взря се в него с присвити очи.

— Това…

— Така, Павел Филипович. Вижте какво имаме тук.

Черно пакетче. В него увито нещо. Иля все още не искаше да разбира какво.

— Сложете го на масата. На масата го сложи! — заповяда мустакатият. — Какво е това?

— Не е мое!

— Така, някой има ли пинцетка? И свидетели ни трябват. Давай свидетелите, Петя — нареди командирът на лейтенанта.

— Ей тук момчетата, дайте тях да използваме за по-лесно, Павел Филипович? — Къдравият Петя кимна към ошашавените.

— Ами… Младежи! Някой от вас има ли паспорт? А ти сядай, сядай, не бързай — промърмори мустакатият на Иля. — Къде си се разбързал…

— Това не е мое!

Вече беше започнал да разбира, но все още не можеше да повярва, протестираше, но не можеше да говори, сякаш му бяха натъпкали в устата гъста безвкусна овесена каша, принуждаваха го да я гълта и отново тъпчеха, той се давеше с думите им, давеше се със своята безпомощност, дърпаше се, а те засега си вършеха бързо работата — привична, рутинна.

— Така. Разтваряме.

Олющиха черния тънък целофан, а вътре — малки найлонови пакетчета с пластмасови ципове — пликчета с кокаин.

— Я виж ти. Вече разфасовано. Значи приготвено за продажба. Хайде, да броим. Така, младежи, всичко е пред вас! Едно, две, три…

Свидетелите тежко въртяха очи, следяха послушно как лейтенантът прехвърля с пинцети пакетчетата прах върху кантара. Не възразяваха: нали се трупаше върху кантара на Иля, а се сваляше от техния. Всеки за себе си.

— Подхвърлили са ми го! Той ми го е подхвърлил! — Иля най-после успя да преглътне кашата. — Какво има там?! Какво има в пакетчетата?!

— За това ще попитаме специалистите.

Иля разбра след това какво е имало там: животът му, стрит на прах, ето какво. Член двеста двайсет и осми, точка първа. Подготовка за пласиране на наркотични вещества. Кокаин.

— Така. Свидетелите. Подписваме тук. Пьотър! Внимателно събираме веществените доказателства. Гледай да не изтриеш случайно пръстовите му отпечатъци. Това е, давай тук бойците.

— Това не е мое! Защо не ме тествате?! Нали тук имате лекари! Нека ми направят анализи! Нека ми вземат кръв! Чист съм!

— После ще вземат, не се вълнувайте — обеща му мустакатият. — Та ние и сами виждаме, че сте в нормата. Но това няма никакво значение. Та нали вие, дилърите, сте тук на работа, така да се каже? Нужен ви е трезв ум. И чисти ръце! Точно като при нас. Това е всичко, Петя, прибирай го, че ни чака още работа! — С дебелите си пръсти, с плътния си глас той взе и натика Иля в месомелачката, в улея за месо и докато Иля се мяташе и пищеше, го намести нежно и надеждно в спиралата, а лейтенантът Петя завъртя ръчката.

Докато го водеха към колата, Петя издърпа нагоре окованите в белезници ръце на Иля. И разговаряше със себе си.

— Така ти се пада, гадино. Така ти се пада, шибаняк. За седем години ще те затворят, пале. Ще топлиш наровете, ще ти дойде акълът в главата. Ще се научиш как да се държиш. Ще обясняваш на хората в зоната кой какви права има.

— Ще има съд! Нищо няма да докажеш пред съда! Чист съм! Никога не съм взимал наркотици! И никога не съм правил! — разговаряше сам със себе си Иля.

* * *

Но съдийката не се интересуваше от тия неща. На нея й стигаше другото: шест пакетчета по два грама, черна обвивка с отпечатъци от пръсти, показанията на свидетелите и на къдравия лейтенант. Младши лейтенант от Федералната служба за контрол на наркотиците Хазин, Пьотър Юриевич. Майка му научи името чрез адвокатите по делото. Те й казаха: „Бутнете им нещо, ще размислят“. Но мама нямаше какво да им бутне.

А лейтенантът позна точно за седемте години.

— Кучка! — викаше шепнешком Иля през сълзи, докато обявяваха присъдата и когато я потвърдиха на обжалването през касационния съд. — К-кучка.

На процеса Хазин не се появи: Иля вече не му беше интересен, службата продължаваше. Съдийката се справи и без него. Всички изпълняваха плана.

Справиха се бързо и той замина за Соликамск.