Дмитрий Глуховски
Текст (6)

6

Защо не се беше чуло позвъняването?!

Изпоти се, повъртя подлия телефон в ръцете си. Защо ми го причиняваш това, гадино?! Бутончето за включване на звука беше обърнато към Иля, усилено до максимум… Всичко е наред! Защо не звъни?! Тая гад просто криеше от Иля позвъняванията, все още беше вярна на стария си собственик и се опитваше да погуби новия.

Трябва да се успокои.

Кой би могъл да звъни толкова упорито в събота през нощта? Някоя размечтала се мацка, на която Хазин е обещал да организира атракция? Или някой приятел, който упорито набира от бумтящия клуб, за да завлече Петя във вертепа? Или пък някаква сделка? Сделка, на която не е отишъл?

Номерът е неизвестен — и съобщение няма. Може пък да е любовницата му. Едва ли е приятел, защо да не го запише с името му, защо да трие разговорите? А пък сделката… Всичките партньори на Кучката бяха разпределени по папки, даже Магомед Портиера си имаше място.

Последното позвъняване беше отпреди петнайсет минути. На кого би могъл да му притрябва по това време? Дали тоя човек ще вдигне тревога? Нямаше смисъл да чака повече.

Може би просто Кучката е блокирал пътя на нечия кола на паркинга? Оставил е листче с телефонния си номер под стъклото и сега му звънят ядосани съседи, които се опитват да се измъкнат?

По-добре да отговори. През нощта гласът е различен. През ноември върлуват настинки. Преграквания, такива неща. Най-добре сам да се обади. И да импровизира на момента… Какво да каже? Какво да каже на всеки един от тях? Разходи се из стаята, после се затвори в тоалетната. Едно, две, три. Набра.

Ако е задръстил кола, тогава какво? Как ще я махне оттам? От другата страна отговориха веднага: чакаха.

— Хазин, къде си?!

Мъжки глас. И то глас, който не принадлежеше на приятел. Не на близък човек.

По-добре да не лъже за внедряването. А какво да излъже тогава?

— Аз… Нещо ми е зле — произнесе с хриплив шепот Иля. — Спях…

— Ама тук хората те чакат! Принуждаваш ме да ти звъня от личния си номер!

— Помня… — Дишането му стана неравно. — А колко е часът?

— Какво означава „зле“?!

Не… Ако срещата е била предварително уговорена, Иля няма да може да се оправдае с настинка. И счупване дори няма да му помогне: защо не се беше обадил, не я беше отменил, не я беше назначил за друг ден?

— Натровил съм се с нещо… — Той бавно напипваше правилните думи. — Повръщам. И температура.

— Наистина ли си се натровил? — Оттатък се съмняваха. — Да не си надрусан?

— Такова… — простена Иля. — Въобще… До тоалетната допълзях…

— Къде си? Вкъщи? Може би да пратя някого?

Не питаха, а изискваха. Някой от работа ли беше? Или бизнес партньор? Какви други хора го чакат там посред нощ? За какво? Знаят ли къде живее Петя?!

— Не… Аз… Тук съм на гости…

— У някоя мацка ли си останал, какво?! Хазин, шибаняко! За шишчетата изобщо помниш ли?! Тук има хора, с които исках да те запозная! Помниш ли какво ми обеща?!

Иля заби зъби в палеца си. Какво беше онова там за шишчетата? Какво имаше за шишчетата?! На диктофона…

— Да… Тъй вярно… Обещах да докарам… В натура. Гощавката?

— Гощавката, Хазин! Точно така! И тя беше заявена тук! А ти къде си?! Поставяш ме в неудобно положение! Всички вече се разотиват!

— Аз… Едва мърдам тук… Сигурно е онзи грип… Чревният… — Трябваше да каже още нещо. Трябваше! — Аз… Сега…

Хвърли телефона на килимчето, коленичи пред тоалетната чиния, пъхна два пръста в гърлото си. Излезе. Дяволът се усмихна, смили се над гримасниченето на Иля, помогна.

Иля остана още малко на колене, хванат за студения порцелан. Гърлото му пареше, в устата беше кисело и противно. Тоалетната чиния беше напълнен с погълнат, сдъвкан, но несмлян чужд живот.

— Господи! Като че ли наистина не ти е до шишчета, Хазин… Добре, майната ти… — дуднеше от пода телефонът. — Поне до понеделник ще се оправиш ли?

— Благодаря. Аз… Ще се постарая…

— Не да се постараеш, а да си пушка! Пфу… Добре. Оправяй се.

Прекъсна. Иля пусна водата. Свали капака. Седна върху него. Леко го втрисаше. Усещаше слабост. Отравяне.

На вратата беше окачен календар: селце с покриви от лико в син сняг, прозорчетата жълти, от комините се вие дим, отгоре полумесец, тройка коне, впрегнати в шейна. От две хиляди и шестнайсета година.

До понеделник имаше един ден, до петък — пет. След това времето щеше да спре. През две и шестнайсета щеше да свърши всичко.

* * *

В маминия шкаф намери кафе на гранули: спаружена кафява прах, слепена на бучки. Разтвори го в гореща вода и седна в кухнята да се звери в айфона. От съня не беше останало нищо. Пътуването с лятната Нина в „Мустанг“ из неосъществимата Америка беше отнесено от мръсната вода в дупката на тоалетната чиния.

Отърва се! Сега трябваше да разбере кого и за какво беше лъгал.

След спазмите умът му се беше вцепенил. Иля разбърка малко захар в кафето. Кой му беше звънял? Какво знае? Какво е разбрал? Защо номерът му не фигурира в контактите на Хазин? Какво друго освен позвъняванията беше пропуснал Иля?

Намери онзи запис в диктофона — разговора, подслушан от Кучката в нечий кабинет. Отвори приложението, потърси файла.

„Затвори вратата“, „Готово ли е всичко?“, „Да, Денис Сергеевич“, „Вече почти съм се договорил за твоята сметка. Можеш да си приготвиш красива чаша“, „Искат още и малко в натура“, „Там шишчета се правят“.

Денис Сергеевич. Договорил се за Хазиновата сметка. Началникът му ли е това? За какво се е договорил? Защо го няма в контактите?

Влезе в единия месидж, в другия.

В Уотсап примигваше непрочетено: „Педро! Срещата днес ли е? Аз съм в Дюран, много ми се иска да се ободря!“, досаждаше някакъв Гоша. Съобщението също беше дошло само преди половин час; телефонът на Кучката и него беше скрил от Иля.

А пък в Сигнал се беше наредила цяла верига — от същия онзи номер, на който Иля се беше обадил от тоалетната. „Хазин! Напомням за днес“, „Хазин, идваш ли?“, „Обещахме на хората, къде си, кучи сине?!“, „Не разбирам!“, „Да идвам ли да те търся?“.

Всичко това беше изпратено между позвъняванията. Да речем, че от него Иля беше успял да се измъкне. Но беше пристигнало още едно, съвсем скорошно съобщение — пак от него: „Поздрави на баща ти“. Останалите просто преглеждаше, на това се спря. Поздрави на баща ти.

Излиза, че този Денис Сергеевич познава бащата на Хазин? А бащата трябва да е научил от майката за измисленото Петино внедряване. Значи, ако се притесни, бащата може да се обърне към Денис Сергеевич за уточнение? А онзи вместо внедряване беше получил от Иля отравяне. И в понеделник, когато Хазин не се яви в службата, Денис Сергеевич може сам да се обади на баща му и да попита: как са там нещата, синът ви не се ли оправя? В събота едва не пукна, от работа изклинчи.

Пак беше нагазил в лепкавото, пак беше попаднал натясно.

Вътрешностите му се свиха: ще го разобличат, ще го разкрият! Закрачи из апартамента. Започна да се налива с горещо кафе, за да измисли как да се измъкне. Трябваше да поговори с всички роднини и близки, да разбере кой на кого какъв е. Трябваше да помисли, да помисли спокойно! Сега е нощ, добрите хора спят, Иля има преимущество. До сутринта ще успее, ще направи дисекция на електронната душа на Петя, ще подбере правилните пароли и за Денис Сергеевич, и за бащата.

Записа телефона на Денис Сергеевич, за да не го изненадва повече. Влезе отново в Уотсап — а там ново съобщение. Пак. Отново. Гоша: „Братче! Защо така ме изостави?)))“.

И пред този трябваше да се прави на Петя. На него какво да му пробута? Отравянето или секретната операция? Какво знае той за Кучката? Защо Хазин точно сега му е притрябвал? Какво да му отговори — или да си замълчи?

Кой си ти, Гоша? Кои сте всички вие?! Какво искате от мен?!

За какво сме си говорили преди? Как да ти отговоря, за да не забележиш подмяната? Отвори разговора с Гоша.

— Педро! Страхотно е, че се видяхме! Точно като в добрите стари времена!

— Ще държим връзка.

Малко сухо беше прозвучало. Брат ли му е, или не? Иля превъртя назад в миналото, за да разбере.

— Слушай… Извинявай, разгорещих се! Уот абаут а ланч? Аз черпя? Как ти се струва „Недалний Восток?“ — редеше Гоша.

— Боклук е твоят „Восток“.

— Ако искаш, ти избери място… — изобщо не се смущаваше Гоша; Петя мълчеше — и тогава, след като не получи отговор, Гоша бързо добави: — Чакай, ще те набера!

Значи някаква котка им беше минала път. Гоша се опитваше да замаже нещо. Трябваше да разбере какво — иначе как да влезе в крачка?

— Защо не се обаждаш, братче?! — нервничеше или го притискаше Гоша.

— За какво да разговарям с теб? Като има пари, тогава се обади.

— Ама нямам сега! На петнайсети ще има!

— Като има, тогава. Аз да не съм Майка Тереза, мамка му, всички да спасявам.

— Не можеш просто така да ме зарежеш, ясно ли е?!! — виеше Гоша.

— Мога. С нищо не съм ти длъжен — пишеше Хазин.

— Не ми се иска на никого да разказвам от кого какво взимам, братче — притискаше го след няколко минути Гоша.

Иля го прочете отново. Заплаха?

— Малчо, мислиш ли, че ще се занимавам с това, ако не съм се обадил, където трябва? Ако обелиш дума пред някого — веднага ще ти затворят устата. И аз няма да си мръдна пръста да те измъквам. И никой друг няма да го направи. Опитай, ако искаш — отвръщаше енергично Хазин.

Това беше краят. А преди това? Трябваше да се върне още назад: беше започнало да се появява нещо неясно, сивкаво, но контурите му все още не можеха да се различат.

— Педро! Ар ю хевинг а парти? — беше писал няколко седмици преди този случай Гоша.

— Аз съм семеен човек, знаеш — усмихваше му се Петя. — Какви купони.

— Да, бе, семеен бил… Знаем, минали сме тоя път… — Гоша се смееше. — Бонус ми падна, искам да го отпразнувам! И едновременно с това да се позаредя!

— Окей, ще намина. Обаче хайде у вас. Ти съобщенията триеш ли, глупако?

— Тъй вярно, другарю капитан! Както ми наредихте!

— Вече съм майор!

А преди това имаше едно, второ, трето — като копия под индиго: „Днес в града ли си? Среща?“ от Гоша, а Хазин му назначаваше среща — където и когато му беше удобно.

Иля продължаваше да връща назад. Току-виж изникнало нещо, което не бива да забравя, когато отговаря на Гоша.

— Братче! Ще идваш ли на срещата на випуска? — беше попитал Петя Хазин някога много отдавна.

— О, здравей. Изненада. Не, едва ли. Да не би да съм забравил нещо там? — правеше се на клоун Гоша.

— Ти пък! Десет години от дипломирането! Трябва! Хайде!

— Да не мислиш, че за десет години някой от тях е станал човек?

— Още повече! Ела да видиш зверилника! Нали двамата с теб сме станали! — беззвучно, чрез скоби, се смееше Хазин.

— Ти просто искаш да видим Симонова.

— Не да я видя, братче! Какво толкова не сме видели? Тая принцеска трябва най-накрая да се пипне!

— А аз за какво съм ти? Двамата с Натка смятахме да ходим на театър.

— За компания! Там освен с теб няма с кого другиго да поговоря! Обещавам ти после тур из клубовете и изобщо културна програма! Пък и колко лета, колко зими, само работа!

— Мамка му. Добре, дай ми един ден за преговори — отстъпи Гоша.

— Ама си мъж под чехъл! Чакам.

Три жълти смайлита на Кучката: смеят се до сълзи. Как беше приключила тая история? Иля превъртя нататък.

— Какво става? Освести ли се? — написа пръв Хазин на следващата вечер.

— Всъщност нормално! — Гоша пусна голям палец. — Никакъв махмурлук!

— Защото е ка-чест-ве-но! Довери се на професионалиста!

— А ти? Симонова капитулира ли?

— Абсолютно! Като знамето на Райхстага!

— И как е?

— Като мартенска котка! — с победоносна скоба — една-единствена — се усмихна Петя.

Сега Гоша се разсмя със смайлита: също както Кучката преди това — три жълти, смях до сълзи. Такъв беше разговорът.

Съученик, значи. Иля ги сравни със себе си. Какъвто му се падаше Серьога, такъв беше Гоша за тоя Хазин. Приятел от училище. Само че при различните хора училищната дружба поема по различен път.

Допи кафето наведнъж.

Потупа с пръст празното прозорче, в което трябваше да напише отговор на Гоша. Набра: „Разваля се“. Изпрати.

Искаше да се върне към Денис Сергеевич, но не му се получи. Гоша се запъна. Изпрати снимка: седи на диван заедно с две пиленца с нацапани лица, които гледат в камерата, издули устни. Самият Гоша — подпухнал, с кървясали очи, под очите — тъмни кръгове. Усмивката му като на вълчо чучело в музей: разтеглена и като залепена. И мацките като чучела.

— Тук всички те очакват с нетърпение!

И там го чакат. Навсякъде чакат Петя. Всички се нуждаят от него. А може би, мина му през ума, не е нужно да чака цяла седмица?

— За колко имаш пари? — попита той Гоша.

— Братле! Та истинската дружба не се изразява в товарно-парични отношения! Дружбата е свързана с натурален обмен! — отново му се заусмихва онзи. — Ние на теб нимфи, ти на нас — добро настроение? — Усмихваше се така, че сигурно го боляха бузите. С всички сили. И опашка сигурно щеше да мята, ако не седеше върху нея.

А Иля го шибна с каишката: пляс по кълките! Пляс по гърба! Както му беше завещал Петя. Че да заврещи.

— Като дойдат кинти — пиши. Край. Разсейваш ме.

Отсвири го, а остана да гледа: дали Гоша ще започне да хленчи? Да му ближе ръцете? Или пак ще се опита да го перне през пръстите? Гледаше в сълзящите му очи, хипнотизираше го. Кротни се. Успокой се. Заври се в колибката, от която изпълзя.

Ти си прав, а аз не. Аз те издърпах от миналото, от училищните снимки, сам не знам защо. Аз захраних теб, безгръбначния, със захарна пудра. Научих те, опитомих те. Преди си ми бил нужен за нещо, но сега си ми омръзнал. Защо съм постъпил така с теб? Защо?

Цялата история я нямаше в съобщенията, виждаше се само сухият остатък; а самите уравнения, съсипващи приятелството, многоетажни и с всякакви неизвестни, се изграждаха, естествено, в разговорите, при срещите. Там Иля нямаше как да попадне.

Ама какво значение има! По друг начин така или иначе няма как да стане. Преди може и да съм те кредитирал, Гош, но вече няма да го бъде. Балансът между нас ще остане неизравнен: ти си неправ и жив, а аз съм неправ и мръзна в канализацията. Не завиждай, утеши се.

Само не ме питай нищо повече. Не мога да говоря.

Гоша сякаш го чу. Отпълзя настрани. Прости, приятелю.

Усещаше противен сладникав вкус в устата си.

Погледна часовника: часът бе същият като предишния ден, когато се беше прибрал да си мие ръцете. Беше минало едно денонощие. Денонощие, а Петя не се беше вкочанил.

* * *

Утре трябва да предаде поздрави на бащата: от Денис Сергеевич. Само че как да ги предаде, като баща му го няма в контактите? През майката? Не, тук има нещо друго. Няма развод, не е сирак. Щом празнуват заедно бащиния рожден ден.

Измисли го. Да вземе да претърси целия телефон за „баща“. Все някъде ще го намери. Написа баща в търсачката, започна да проверява. Намери разговори с майката, безброй. На Нина беше говорил нещо за баща си. На други хора. А самият той беше потънал вдън земя. Може и от другите да научи нещо за него, но може да опита и още нещо.

Ами ако е „татко“? „Татко“, а не „баща ми“?

Появи се.

— Татко, върви на майната си, разбра ли?

Ето го и него. Юрий Андреевич Хазин беше записан в телефона на Кучката. Беше го запаметил като страничен човек. Татко. Изведнъж му се прииска да се наплиска със студена вода. Изми си очите, преди да отвори разговора.

— Разбра ли ме? Може да не разговаряш с мен, може дори да ме лишиш от наследство, хич не ми пука! Няма смисъл да ме учиш как да живея! Ти си имаш свой живот, аз си имам мой! Край, довиждане!

И тук прекъсваше. „Довиждане!“ беше последната дума, от Петя. Разговорът беше приключил преди три месеца.

Що за човек си ти, Хазин?! Защо се държиш така с баща си? Ако Иля имаше такъв телефон — но негов, личен, ако в него можеше просто да напише в търсачката „татко“ и да намери истинския си баща някъде в запаметения минал живот… Да намери контакта.

Защо, за какво?

— ГАДИНА НЕБЛАГОДАРНА! ЮДА!

Баща му пишеше само с главни букви. Всичко, което пращаше на Петя, беше написано само с главни букви.

— И не бива само себе си да изкарваш светец! — беше му изкрещял синът му преди това.

— КРАКЪТ ТИ ДА НЕ СТЪПВА ПОВЕЧЕ В МОЯ ДОМ!

Малко по-нагоре.

— А ти си свикнал всичко да става по твоята, нали?

— ЗАЩОТО СИ СУКАЛЧЕ! ЗНАЕШ ГО МНОГО ДОБРЕ! КАКВО СИ ТИ БЕЗ МЕН? КЪДЕ ЩЕШЕ ДА СИ СЕГА?

— Ще видиш как ще се справям от сега нататък.

— ДА ВИДИМ ТЕ КАК ЩЕ ТИ ПОМАГАТ! НЕГОДНИК!

И още.

— Сега не мога. Дай да обсъдим всичко тук.

— КАКВО САМО МИ ПИШЕШ? СТРАХ ТЕ Е ДА ГОВОРИМ? БЪЗЛЬО! ИЗЛИЗАЙ ИЗПОД ПОЛАТА НА МАЙКА СИ!

И с това приключваше — всъщност с това започваше. Иля го беше чел отзад напред. Нищо не разбра, освен едно: никакви поздрави не може да предаде на тоя човек.

Какво се беше случило между тях?

Телефонът лежеше на масата — затоплен от ровенето на Иля в него. Затоплен беше сякаш от живота. Но естествено, причината беше друга. Той приличаше на презрял паднал плод — пропукваше се от гнилост. И излъчваше гнила вяла топлина.

Трябваше да пробие обвивката му и с лъжичка да изгребе от него всичко. Да го изгребе и да го изяде. Иначе нямаше да се спаси.

* * *

Изпод полата на майка си.

Помогни, мамо. Напомни ми какво се е случило между мен и баща ми. Забравих. Добре че поне с теб не сме на нож.

„Петенка, моля те, поговори с татко! Сърцето ми се къса!“.

„Знаеш много добре, че с мен може да си откровен! Татко ти истината ли казва?“

„Нима не разбираш, че за татко ти това е истинска катастрофа??“

Хазин сякаш оставаше глух за тия оплаквания. Не беше отговорил на нито едно от тях. Когато ставаше дума за нещо друго — вадеше тапите от ушите. За баща си — мълчеше. Може би не беше почувствал никаква катастрофа. Или обратното, беше пострадал силно при нея?

Трябва да порови из паметта, да потърси бащата. Снимка? Клип?

При Петя всичко беше омешано: алено зарево на концерти с гонки из нощна Москва, Нина сериозна с Нина весела, запис на арест с необуздани късометражни клипчета на хихикащи кретени с червени очи, сред които беше и самият Петя. Наложи се да превърти по-нагоре, по-надълбоко, докато не откри — отдавнашен, остарял.

Като че ли от банкетна зала.

Жълти стени, гипсов таван, сънени сервитьори. Застлана с покривка дълга маса, отрупана със салати, бутилки с коняк. А около масата — униформи.

Само униформи, чак да ти се премрежи погледът. Стоманени платове, бели ризи. Звезди като на небето. Прошарени коси, плешивини. Офицерските жени: къси подстрижки, фризури, ярки цветове. Събрание.

— За нашия многоуважаем Юрий Андреич Хазин! Две кратки и едно продължително! Ура! Ура! Ураааааа!

Всички лица обърнати към именника — Петиния баща. Камерата се приближи, поклащайки се: продълговато лице, странно малък нос за такава дължина, дълбоки и същевременно малки очи, косите още гъсти и непрошарени — но със странен оттенък, кафяв, неестествен. Тежка брадичка, а кожата под нея на дипли, сякаш е увиснала. Човек можеше да си помисли, че този мъж е бил преди това пълен, но после нещо го е изсмукало.

Юрий Андреевич Хазин приемаше тоста прав. Той също беше облечен в кител — изгладен, леко широчък. В ръката си държеше висока чаша с бледо шампанско. Усмивката му беше като изсечена. Хлътналите очи грееха енергично, искрено. Този празник беше в негова чест. Започна да говори с хрипкав от вълнение глас, после се прокашля и повтори по-ясно:

— Скъпи колеги! Какво говоря — скъпи мои приятели! Сами знаете, че този ден е важен за всеки наш човек. Това не е просто знак на признателност от страната, държавата, така да се каже, тоест — твоята Родина. Това е и своеобразен белег като годишните кръгове на дърветата. Израстваш, значи. И макар че е време скоро да отстъпя път на младите…

Поколеба се. Погледна директно в камерата — в очите на Петя-Иля — и намигна. Иля го побиха тръпки. Картината се разклати — може би Кучката вдигаше чашата си. Тук Петя все още се държеше като син на баща си.

— Но на нас все още ни се живее. А ние живеем, докато служим. Нали?

— Има ли живот в пенсия, драга редакция? — пошегува се някакъв мъж с посивели коси от другата страна на масата.

— Ами вие ни разкажете, уважаеми Александър Евгениевич! — добродушно оголи зъби в усмивка Хазин старши. — Ние не сме се разбързали натам! Нека първо доброволците да полетят в безвъздушното пространство! Белка и Стрелка, така да се каже! Но нямах предвид това! Исках да кажа, че днес съм принуден да наруша нашата добра воинска традиция… Помня как измих лейтенантските си звездички, помня капитанските, майорските… Полковнишките всички ги помните, разбира се… Но дявол да го вземе, тези не могат да влязат в чашата!

Залата се разсмя в подкрепа на думите му. Юрий Андреевич ги остави да се насмеят, после приглади дорестата си грива.

— Така че ще се наложи да ми простите! Още повече че сред присъстващите тук има хора, които разбират! Защото сами са опитвали! А, Борис Палич?

— Точно така! И преди да пресушим тази чаша, аз бих искал да добавя нещо към твоя тост, Юра! — започна да се изправя дебел мъж с черни мустаци, облечен в стомана и злато. — Ето, ти стана генерал-майор! По длъжност и чин! Всичко е законно! Какво може да се пожелае в такъв случай? А, да! Нали, доколкото ми е известно, скоро отпразнувахте още едно попълнение в семейството, така да се каже! Синът ти стана майор! Нали?

— Тъй вярно! — обади се иззад камерата операторът с пискливия си глас.

— Така че вече си имате династия! Синът майор, ти — генерал-майор! Желая и на двамата да не се спирате. И синът ти някой ден да дослужи до твоите висини! И нека стане традиция всички Хазини да служат вярно на Отечеството! А Отечеството да ги цени и да ги повишава своевременно! Защото вие, така да се каже, сте ценни кадри!

Залата отново се разсмя, засвири, но тук Иля просто нямаше как да се досети поради каква причина. Ясно беше само, че тоя Борис Павлович е по-главен дори от виновника за тържеството. Генерал-майорът го слушаше почтително и с робска нежност.

— За теб и за твоя син! — Дебелакът не изчака никого, а започна да пие от чашата си, докато не я изпи до дъно.

Телефонът потрепна и угасна. Виж ти какво филмче за гнездо на оси.

Иля остана да седи съкрушен и да предъвква устната си.

Генералски син беше убил. Беше утрепал син на ченгесарски генерал.

Отвори прозореца. Изсъхналата рамка не поддаде веднага, заскърца, Иля злобно я дръпна настрани. Задушно беше, ужасно. Мъката, която денем сякаш се скриваше, а вечер отстъпваше място на Нина, го връхлетя като валяк, натисна го в пода. Адски му се припуши.

Сега дори до живот няма да има, Нина. Може би още в затвора ще го удушат, преди да е приключило следствието. Някой друг ще се разхожда с теб насън из Америка в „Мустанг“.

За каквото и да се караше Юрий Андреевич със сина си, на убития щеше да прости всичко и щеше да си го изкара на убиеца. И никой няма да го защити. Прокурори, ченгета, затворници — една каста, хиени. А Иля е от другата, на обречените. Него може и просто на шега да го пребият до смърт, че и с телефон да го снимат — за да се хвалят пред приятелите си. Цигара трябва! Нали има денонощни будки?

Грабна кибрита от печката, пъхна го в якето и изтича навън в нощта.

На улицата сякаш се ширеше чума. Блоковете се издигаха мъртви, черни. Обитателите им се бяха изпокрили, заключили вратите, пуснали пердетата, заврели глави под възглавниците. Хора така или иначе нямаше, а демоните и в тъмното виждат всичко.

Изскочи на „Батарейна“ — там като че ли имаше бакалия. Иля пъхна ръце в джобовете си, сгуши глава между раменете си и тръгна с вдигната качулка. Отпред стърчеше някакъв мъничък павилион — като че ли търговски.

Беше нула градуса.

Водата се превръщаше в лед, а ледът във вода.

От нулевата температура страхът започна да се топи, а вместо него взе да се натрупва капка по капка размразеният гняв. Защо с Иля все така се случва? Защо животът му премина в ъгъла и в ъгъла ще свърши? Защо е толкова безсилен срещу света? Къде е справедливостта в това, че не може да се отърве от наказания? Защо убиването на човек му се получава, а прощаването — не? Защо все попада в ръцете на хиените? Защо няма друг изход, освен да погине от собствената си ръка, а за самоубийството се отива в ада? Ти какво, бог ли си или собственик на кланица?!

Търпение. Крий глава в ръцете си, шията свивай в раменете. Като в зоната — не изпъквай, не спори, не възразявай. Дават ти метла — мети. Казали са ти да се обърнеш — обръщаш се. С бог се договаряш само да не те карат да доносничиш. По-далеч от блатните^[1]. По-далеч от надзирателите. Не ги гледай в очите. Чакай свободата.

Ама къде е тя?!

— Кучка… Нищожество… Гнида… Гнида гнусна си ти…

Защо за Иля нямаше точни думи?

Краката му пружинираха, злобата го тласкаше напред. Измина половината улица като в мъгла. Подплаши всички невидими демони. И въпреки това не разля и капка бяс.

Добра се до мястото.

Това беше будка „Белоруски продукти“. И беше херметически заключена, витрините бяха покрити с железни решетки, на стоманената врата висеше грамаден катинар. Вътре нямаше никого и нямаше как да се влезе.

— Мразя ви! Мразя ви!!!

Бързо-бързо се затича. До автобусната спирка имаше стъклена, светеща, празнична реклама на щастливи човешки лица; вдигна един объл камък — и прааас във витрината!

Тя се пръсна на кръгли като бонбонки прозрачни парчета, които се разсипаха по мокрия асфалт. А лицата се оказаха хартиени, камъкът ги разкриви. На Иля това не му беше достатъчно; той сграбчи афиша, разкъса го на две, после още по на две, хвърли парчетата на земята и ги стъпка. После угаси лампата с юмрук.

Отдръпна се, опомни се, вдигна глава.

И отпред, в чумното безмълвие, видя кола. Светеха дългите фарове. Колата се носеше бавно, като кълбовидна мълния. В подобно време би трябвало да се стараят да се движат по-чевръстичко, а тази почти пълзеше. Като акула. Душеше.

Ченгета!

Ледена ръка стисна вътрешностите му.

Обърна се с гръб към тях, тръгна бавно, като се стараеше да се удържи да не побегне, покрай строителните огради, взираше се в пролуките с надеждата да открие тесен проход. Гневът отново се смръзна в страх. Да не хукне вече ставаше почти невъзможно.

Дългият лъч напипа потрошената спирка, замисли се. На косъм не стигаше до Иля. Трябваше да се маха, но отпред го дебнеше светъл капан: работеща улична лампа след няколкото ослепели. Налага се да влезе в полезрението й. Риск, да, но без него няма да мине. Може патрулът да се съсредоточи върху разбитото стъкло, да не забележи пешеходеца. Ако остане на място, със сигурност ще го настигнат.

Навлезе в светлото петно колкото се може по-спокойно.

Бледата светлина го притискаше към асфалта. Гърбът го сърбеше. Краката го умоляваха да побегне. Виждат ли го? Забелязали ли са го?! Не бива да се обръща.

Тъкмо бе навлязъл отново в тъмното, когато отзад нещо крякна. Завъртяха се сините светлини на полицейския буркан. Изръмжа мотор.

Иля се втурна напред, без да чака да го повикат. По хлъзгавото, по ненадеждното…

Фаровете веднага го настигнаха. Мегафонът изхриптя:

— Спрете! Гражданино…

В този миг оградата прекъсна — и Иля веднага хлътна в бездната, затича се по пръхкавия сняг между дърветата, после излезе на някаква пътечка… Патрулната кола навлезе между блоковете, от нея изскочиха хора, започнаха да викат на Иля да спре — със своите си гласове, без мегафон. Но той не можеше да се спре.

Дотича в двора на някакъв блок, започна да натиска бравите на входовете — всичките заключени, всички се страхуват от чуждите хора, никой няма да го пусне.

Иззад ъгъла се появиха лъчи, започнаха да осветяват тънкия като паяжина жив плет, където Иля смяташе да се скрие.

Промъкна се покрай блока, под прозорците. И видя как далеч напред под една улична лампа срещу него се появява сивкавосин автоматчик. Оставаше само един вход. Поне до него успя да се промъкне, натисна — заключено.

Ще го хванат.

Край.

Извади телефона и със светнатия му екран започна да шари по вратата, по разкъсаните хартии на дъската за обяви. Пощальоните обикновено си записват някъде край входовете кодовете за катинарите, за да не се налага да ги помнят. Иля си го спомняше или от детството, или го беше научил в зоната. В зоната вероятно.

Под светлината се мярна 717 — написано с флумастер на нивото на кръста. Той натисна цифрите, сбърка, опита отново.

Писна.

Иля натисна дръжката нежно, сякаш я разминираше. Ако се опъне, всичко е свършено. Тя поддаде. Тогава той открехна лекичко вратата, за да се промъкне вътре, и тихичко я затвори след себе си. Полетя безшумно към асансьора, започна да натиска бутона. Чуваше как патрулът се промъква отвън покрай стената, през пробитата ламарина се носеха тенекиените гласове от радиостанциите.

Асансьорът се спускаше, простенвайки.

Най-накрая се отвори — Иля скочи вътре, натисна бутона за последния етаж, осемнайсети. Блокът беше нов, а асансьорът се движеше бавно и виеше. Подът беше опикан, въздухът бе тежък и застоял. Бутоните бяха прогорени със запалка, на всеки беше застинала пластмасова сълза.

Молеше се само за едно: да не го хванат точно сега. Ще го завлекат в участъка, ще го задържат, докато разследват, ще прегледат камерите, а там и Хазин ще се появи.

Рано! Рано! Още малко време!

Иля се взираше в обгорения бутон за осемнайсетия етаж и се молеше, когато вратата се отвори, пред него да няма човешка фигура в униформа. На долните етажи да не се чуват гласове.

Някои мърсуват в асансьорите, а други трошат бутоните. Ясно защо. Няма как иначе човек да си върне на държавата и да отмъсти за живота си.

Най-после допълзя до върха. Дрънна, разтвори се.

Етажът изглеждаше доста странно. Стените бяха украсени с новогодишни гирлянди, със снимки на Гагарин и бяха олепени с покемони. Или някой от съседите тук беше откачил, или още отсега се готвят за Нова година. Бетонът вонеше на цигари — от край до край, сякаш с порите си беше вдъхвал цигарения катран.

Появиха му се киселини, слюнката му потече.

Иля се прокрадна към прозореца до шахтата за смет — погледна към двора.

Мъничката патрулна кола опипваше със светлините си съседните блокове; пешаците не можеха да се видят в тъмното. Но не биваше да слиза, докато не махнат с ръка и не се откажат.

На перваза имаше кръгла тенекия с пепел и фасове: живеещите тук излизаха да попушат и да погледат Лобня. Иля разбута с пръст угарките. Очевидно се опитваха да се откажат — не пушеха целите цигари, а оставяха една трета.

Той измъкна от пепелта една по-дълга, пална я с кибрита, пое в себе си тютюна, изоставен от някого, затвори очи. Гирляндите мигаха весело, променяйки ритъма си.

Допушваше нечия угарка, доизживяваше нечий живот.