Дмитрий Глуховски
Текст (17)

17

Утрото на новия ден настъпи неохотно, улиците бяха затиснати от мъгла, слънцето се разтвори в нея като шипяща таблетка. Сякаш бог се беше тръшнал с грип и днес просто не можеше да се насили да нарисува света както трябва. Ръмеше.

Нямаше представа какво бяха успели да видят пияните на Трехгорка и какво не. Отдалечи се от капака с гръб към тях, не се обърна на подвикванията. Нямаше откъде да разбере новините: телефонът вече беше у Петя. Самотно му беше без този черен апендикс: отекващо в душата, празно в джоба.

Иля чакаше на „Новослободска“ още преди да са отворили, втори в негласно определената опашка. Охраната на входа на ФМС си беше пуснала радио; все още не приемаха посетители, Иля се притисна към стъклото, за да може по треперенето му да отгатне дали са намерили Хазин, има ли заподозрени.

Водещите говореха за Тръмп — тук охранителят позасили, но после, когато като че ли започнаха да говорят за Трехгорната манифактура, му доскуча и го намали.

Накрая отвориха, Иля се шмугна в тоалетната: да провери как изглежда. От огледалото го гледаше същият човек, когото бяха пуснали от ШИЗО: със зеленикав цвят на кожата и смачкан. Зализа косата си с вода, опита се да се усмихне. По-добре да не го прави.

Докато се любуваше на себе си, в чакалнята вече се бе напълнило с народ. Ведомството беше ремонтирано и беше придобило някак по-човешки вид: кабинетите за връчване на паспорти направени от стъкло, машина дава билетчета с номера. В прозрачните кабинки викаха по фамилии онези, на които всичко беше готово.

А Иля все не го викаха: нима майка му беше пропуснала позвъняването? Намерили са го в търсачката? Или службата за безопасност е хванала Наталия Георгиевна за ръчичката?

Не, просто му бяха оставили известно време да се поизтормози. След това извикаха строго: „Горенов!“.

Той дори не се позна.

Внезапно се усети, влезе и първата му работа беше да погледне към компютъра на лелката: дали чете новините? Взеха му паспорта, взряха се в него. Не му намигваха, по никакъв начин не намекваха за връзките му.

В коридора се появиха трима души в сини униформи и на Иля в неговата стъклена кабинка също му се прииска да стане прозрачен.

— Почакайте — рече чиновничката.

Вдигна слушалката, извърна се от Иля и започна да ръси отровна слюнка върху телефона:

— Да. Горюнов. Да. С е. Не знам. Аз какво общо имам? И какво? Наново? Чрез съгласуване? Добре.

Остави слушалката и се потопи в компютъра. Иля вече го нямаше в тоя кабинет. Жената пишеше нещо с един пръст, мърдаше мазната мишка. Несъществуващият Иля се размърда; тя го погледна намръщено.

— Всичко наред ли е? — не издържа той.

— Не знам — тя кликна върху нещо в обърнатия екран. — Ще кажат.

Дори снощните пиянки да бяха минали покрай капака, на сутринта работниците със сигурност ще се натъкнат на дупката. Млечната светлина е попаднала във вътрешността, разбудила е Хазин; сега там вече заграждат боклука, първо са се заели с работниците: който не може да се оправдае на руски, първо него ще обвиним. Ще разпознаят Петя по значката, разбира се, след това е само въпрос на време кога всичко това ще попадне при журналята, кога ще се появи по телевизията и дали Магомед гледа телевизия.

В кабинета се вмъкна шкембелия с пагони, плюнчейки пръсти, разлисти опърпания граждански паспорт на Иля, изучаваше през очилата си печатите и отметките. Взе паспорта със себе си. Стана задушно като пред буря, във въздуха се нагнетяваха милиони волтове. До срещата остава час и нещо, а тия гадове с пагони още го държат, мотаят го, протакат, навиват времето му като маркуч на макара, съвещават се: да го помилват или от скука да го накажат, заядливците.

Излъга ме ти, Наталия Георгиевна, няма да ми простят грешката във фамилията, държавата трябва да отчита правилно всяка своя въшка, без това не може да й търси сметка. Ако можеше толкова лесно за петдесет хиляди рубли да се купи свобода, нямаше ли всички хора отдавна да са се запасили?

— Да почакам в коридора? — попита Иля.

— Стойте тук.

Магомед, Мага, чакай ме, вярвай в Хазин, скоро ще дойдем, всеки момент, нищо сериозно не се е случило. Само пресипнахме, онемяхме, не можем да ти извикаме, отваряме уста, а там няма звук. Сега ще дадат паспорта, ще се извинят за чакането, и аз-ние ще полети като вятър към теб!

Шкембелията се върна след още двайсет утроени минути.

Сякаш му бяха позвънили от онази канцелария, в която Иля току-що беше шепнал отчаяно.

Измърмори нещо на чиновничката, тя послушно удари печата и тикна пред Иля новата скърцаща бордова книжка: подпишете се.

Иля се подписа с обичайната си кардиограма. И гражданския паспорт му върнаха.

А милионите волтове още висяха над главата му, не искаха да се разреждат.

* * *

Хотел „Президент“ се намираше на десетина минути от метростанция „Полянка“: зад висока ограда от ковано желязо се издигаше тухлена ръждивочервена нова сграда с височина двайсет етажа, увенчана с нещо кафяво като каски, кивери^[1] или детски формички за пясък. По архитектурата си сградата напомняше за обикновените блокове и изглеждаше неуместно сред държавническите сталинки на „Якиманка“: сякаш се беше издигнала някъде в Солнцево или Орехово и се беше пренесла в центъра, беше си избрала по-красивичко местенце, изпращайки неколцина старци на гробището, беше се оградила от съседите чрез ошипена чугунена отливка и просто си клечеше там. Но пред нея се разкриваше изглед към Кремъл и името „Президент“ не се оспорваше от никого.

Когато вече се приближаваше към хотела, Иля си мислеше: как не се бои Магомед да прави бизнес на такова място? Игор К. например се крие по сметищата, седи си в дупката, праща на Петя компромати по телефона, за да може, ако нещо стане, да потънат и двамата. А Магомед Портиера казва: питай за мен на рецепцията. Може да не е никакъв портиер, а само да се преструва?

Порталът в чугунената ограда се охраняваше от облечени в черно охранители с автомати. Иля преброи пет камери от него до входа. На паркинга бяха спрели малко коли, все огромни офроудъри с огледални стъкла, всички с чужда регистрация. Пред хотела имаше площад, на който се издигаха няколко флагщока с цветни знаменца. Не се виждаха никакви туристи, изобщо — никакви ненужни хора.

Иля бутна вратата, озова се в огромно фоайе, облечено в бял мрамор, застлано с пътеки в тъмносин цвят. Таванът стигаше до четвъртия етаж, от него висяха странни светила: огромни светодиодни кръгове сипеха светодиоден дъжд. Изглеждаше едновременно евтино и грандиозно. По ъглите стърчаха улични павилиони, които продаваха сувенири от една въображаема Русия. На видно място се кипреше бял роял с гравирано в златно име.

Из фоайето се разхождаха ченгета, някакви мургави хора в костюми, насядали по масите, разговаряха чрез инфразвук, загледани някъде настрани. На рецепцията се усмихваше школувано белокожа жена, която, изглежда, стопаните неведнъж бяха хващали за врата и я бяха завличали да я чукат в някой от луксозните апартаменти.

Гледаха Иля като някой пришелец.

Той се приближи до белокожата, тя разтегли ярко начервените си устни, не попита втори път за името. Поднесе слушалката към ухото си, прошепна нещо, застина.

— Седнете.

Иля потъна в дълбокия и хлъзгав кожен диван; охраната открито го разглеждаше; белият електрически роял свиреше сам някаква сложна мелодия, клавишите хлътваха под невидими пръсти; тежките кристални полилеи светеха и през деня.

Отпусна го, отнесе го, роялът свиреше приспивно: нощ без сън.

В дъното на фоайето се разтвориха вратите на асансьора, излезе човек. Борчески врат, къса брада, бретонче, синият костюм изпънат върху обемните ръце като олимпийско трико. Закрачи към Иля, поклащайки се — уверено, знаеше целта.

Иля веднага се разсъни.

— Магомет? — изправи се той срещу него.

— Ща заведа.

Беше с една глава по-висок от Иля, а по ширина — два пъти. Движеше се половин крачка назад от него, като го насочваше и скриваше пътя за обратно.

Отведе го в асансьора, натисна предпоследния етаж, застана с лице към Иля — в упор; пристигнаха — до асансьора имаше други двама брадати борци, но в някаква униформа като че ли. Пистолетите им стояха в разкопчани кобури, доста големи: май бяха автоматични, „Стечкин“. На показ.

И в апартамента имаше хора в костюми, но якичките им бяха разкопчани на бичите шии. Спряха Иля, опипаха го, пребъркаха го, дори с металотърсач го провериха. Неговият „Макаров“ тук с нищо нямаше да му помогне.

Накрая го пуснаха.

Апартаментът беше огромен; през прозорците като на длан се виждаше храмът „Христос Спасител“, а директно пред него — полуостровът „Красний Октябър“. Стаите бяха подредени в анфилада от двете страни, сякаш бяха поставили едно срещу друго две огледала. Мебелите бяха резбовани и позлатени: фотьойли, табуретки. Седяха трима сериозни мъже с побелели косми в черните прави коси, гърбати носове. Навътре, в стаите, се чуваха други гласове: говореха гърлено, кискаха се като врани.

Един се обърна към Иля. Останалите гледаха футбол на плазма.

Футбол, не новини.

— Аз съм Магомед. Хазин ли те праща?

— Да. За парите.

— Кило и половина?

— Ще има кило и половина. Първо парите — отвърна твърдо Иля.

— Иса, дай му парите.

Приближи се млад, чевръст тип по риза и с червен пакет „М-Видео“ в ръцете, лек на вид. Иля се напрегна: незнайно защо очакваше обемист спортен сак.

— Колко са там? — попита той, като се опитваше да звучи спокойно.

— Колкото трябва, двеста и петдесет евро — усмихна се Иса. — Какво, ще броиш ли?

И просто му подаде пакета. Иля погледна вътре: вакуумирани найлонови пакети, натъпкани с виолетови хартийки. Никога не беше виждал такива, извади да ги погледне на светло. Хартийки по петстотин евро. Има ли такива? Ако има, то в една пачка са петдесет хилки, а в пет пачки — двеста и петдесет. Вакуум.

Кимна. Започна да отстъпва.

— Ще отнеса парите, после той ще донесе стоката.

— Давай, давай — рече Магомед. — Отивай. И му кажи да си включи телефона.

— Изключен ли е?

— И му кажи, че ако още един път ни спретне такава игричка, салам алейкум ще му се случи. Той знае — провлачи лениво и равнодушно Магомед.

— Ще предам.

— Кажи му, че сме го проверили. Всичко знаем за бащата. Майната му на баща му, кажи.

— Ясно. Аз съм просто куриер.

— Ами предай му всичко, куриере. Предай му, че ако стоката не се появи до три часа, ще действаме по-твърдо с него. Чадърът няма да му помогне, кажи.

— Добре.

— Днес му пратих есемес, но той нещо не отговаря. На теб отговаря ли ти?

— Без телефон дойдох. Сутринта отговаряше — рече Иля. — Сега нямам връзка с него.

— Една картинка му пратих. Снимка. Не е ли получавал? В Уотсап пише, че не е доставена.

— Нали казах, че не знам. Пратиха ме тук за парите, трябва да ги взема и да ги занеса.

— Искаш ли да те откарам? — предложи чевръстият. — С кола ли си?

— С такси — отвърна Иля.

— Как возиш такива пари с такси, дай да те откараме, брат! — усмихна се чевръстият.

— Имам инструкции — упорито тръсна глава Иля.

Хората, които гледаха плазмата, не се обръщаха. „Монако“ играеше с „Пари Сен Жермен“.

— Инструкции, дрън-дрън! Добре, кажи му, че ако до уговорения час няма стока, ще му изчукаме кокошчицата. Ако до довечера няма — него самия ще изчукаме. Ако това не го научи на нищо.

— Какво? — попита Иля. — Каква кокошчица?

Чевръстият се усмихна. Магомед се почеса по веждата.

— Иса, къде ми препрати снимката, покажи на момчето.

Онзи се порови в телефона си, отвори снимка: едно момиче влиза във вход на пететажен блок. С палто платно, шапка, шал.

Нина.

— Това е неговата. Нашите партньори намериха адреса й, работата, всичко. Да се хваща да я спасява. Така му кажи — до три часа стоката да бъде тук. Нейното тате не е генерал, да го духа. Така че бързай, ясно? И му кажи да си включи телефона.

— Ще кажа.

— Какво са парите, брат? Боклук. Взимай, не ми е жал, още имам! — засмя се Магомед. — Но животът се дава само веднъж на човек, нали знаеш? Пушкин го е казал.

Обърна му гръб и се задълбочи във футбола.

— Ща заведа — избоботи в ухото на Иля синият борец с брадата.

В асансьора непрекъснато гледаше Иля в очите. Търсеше нещо там. Но за седем години Иля се беше научил да превръща очите си в мътно стъкло.

Борецът го отведе до изхода, обърна се и тръгна с поклащане назад.

Прави каквото щеш с тия пари, Иля.

* * *

Червената торбичка подскачаше на ръката му като найлонка с гуменки, нищо не тежеше.

Иля си помисли: ако се пробие и на тротоара се изсипят петдесет хиляди евро, няма да усети. Уви торбичката около парите, пъхна ги под якето, изду го. Огледа се — вървят ли брадатите след него? Вървят ли коли? Като че ли не. Дотича до метрото; пак се огледа. Скочи в един празен вагон: тук със сигурност щеше да ги забележи — ама нямаше. Просто го бяха пуснали, бяха го натъпкали с пари за цял живот и му бяха казали: върви.

Сега накъде?

Да смени? Да купи билети? Да лети? Да ги сложи в банка?

От какво да се страхува? Сега е невидим и свободен. Тези пари са негови по право, тези двеста и петдесет хиляди от главната каса му ги бяха дали, бяха пресметнали евровия еквивалент на седем години младост. Ето паспорта, ето парите, ето бъдещето, духвай. Ще се усетят, разбира се — и тези абреци, които изобщо не са бандити, и ченгетата, които изобщо не са ченгета, но вече ще бъде късно — ще закъснеят с два-три дни, а за това време той вече ще се е изпарил с новата си фамилия; ще полети — даже по бяла тениска със златна щампа и с шапка олд скул — над океана към град Меделин, ще се изгуби там и там ще гледа сериал от петдесет сезона, докато не разбере как завършва всичко. Само една разлика имаше със съня: Нина няма да е с него.

Включи телефона, Петя. Няма връзка.

Няма връзка с Петя, няма връзка с Нина, с родителите: от всичко се отрече, докато замиташе следите си. Не може да предупреди никого за нищо. Вчерашният добър план — да върне телефона на Хазин — днес се оказа лош.

Ама отлитай за Меделин, господи, отлитай да живееш! Майната им на всичките! Какво, ти прости на татенцето му, който облече сина си във власт, обучи го да се отнася към хората като към говна? Защото — какво?! Защото пие валокординче?!

Какво, нима честно, искрено прости на Хазин за своите седем години? А?

А?! Нали те плямпаха за хищниците, за това, че всички в тоя свят се ядат един друг! Само че не ги устройва, когато не могат да хванат някого, когато не могат да отворят челюстите си достатъчно, когато в гърлото им нещо се е затъкнало! Ама хак ви е, на ви нещо, с което ще видите зор: брадати хора, на които не им пука за милиционерските генерали! На ви, опитайте да ги преглътнете, без да ви преседнат!

А?! Та това са вашите правила, и играта е ваша, нека сега те с вас така, както вие с нас, нима не е справедливо?! Това ще ви е наказанието, това е разплатата — аз я търсех в Соликамск, на господ ви наковладих и той ето: прати ви беззаконници. Щом не може по закон, то поне по убеждение!

Само че по тази шибана хранителна верига те първо ще похарчат Нина, беззъбата и меката, и чак след това ще тръгнат да търсят Хазин. Но тук проблемът е твой, Хазин, защото се оказва, че ти вече си мътил водата на тия брадатите, лъгал си ги, ти се прикриваш зад своята бременна мацка, не аз!

Ама какви сте ми на мене вие? Чужди хора!

Аз си нямам свои освен мен самия. Горете в ада всички!

Излезе от метрото.

И какво като е бременна? Какво като й направих вчера предложение?! И какво, че самият аз я уговарях да остави детето?! Какво от това?! Детето не е мое, а на Хазин, това е неговата мацка, това е неговият баща, аз с Хазин съм се виждал всичко на всичко два пъти: когато заради егото си ме прати в затвора и когато му прерязах гърлото! Ние сме чужди един на друг! Това е неговата майка!

А аз си имам своя, тя тъгува в моргата, заседнала е между тук и там, тепърва трябва да оправям нея, какво общо имат тук Хазиновите роднини?!

Та ти лежиш там, мамо, и ми разказваш всичко това?! Ама не, дай да направим така: ти там, а аз тук. Аз тук, а ти там все някак. Не ме учи, не дърпай към себе си! И какво, какво, че Нина няма нищо общо?

Получава се така, разбираш ли, че ако аз — нагоре, то тя — при теб, долу. А ако тя — нагоре, то ще се наложи надолу да се спусна аз.

Не можем и двамата нагоре, Магомед няма да го позволи. Тя с нищо не го е заслужила, ами аз — с какво?! Защо трябва да се сменям с нея? Защото я отказах да прави аборт?

Тук не става дума за честност, не става дума за справедливост, за разплата, нито за прощаване на греховете, а само за това, че трима мъртъвци са се вкопчили в краката ми и дърпат надолу, в тресавището, не ми позволяват да издрапам на въздух, ето за какво става дума!

Защо вместо нея само със себе си мога да нахраня кръвопийците, кого ще впечатля с това, кой ще го оцени, кой ще научи за него: никой и никога, безславен подвиг — идиотия, тук няма никаква победа, не може и да има, няма никаква жертва и никакво спасение, всичко е вятър работа. Всичко е напразно, напразно, напразно.

И това дете какво — та то ще попадне в лапите на Хазин старши и той ще възпита от него втори Петя, ти сам им го подхвърли това, втори разглезен лайнар, на когото е позволено всичко! Той ще порасне, ще затъне в боклука, от скука и дрога ще вкара в зоната следващия Иля, ето ти и твоята печалба.

За какво да умираш?! Заради кого?! Бягай! Лети!

* * *

— Може ли Магомед? Обадете се, както преди.

Белокожата жена му се усмихна измъчено и вдигна слушалката.

Набра номера, прошепна нещо.

— Седнете.

Иля се тръсна във фотьойла, дълбок като вълча яма, като строителен изкоп. Седеше и гледаше като хипнотизиран асансьорите, тройна паст, три гърла: откъде ще излезе?

Вратите се разтвориха, излезе човек в синьо. Тръгна към Иля, без да бърза. Лицето му не изразяваше нищо. Все още можеше да стане и да избяга. Можеше да избяга. Иля подскочи и се изправи.

— К’во има? — попита брадатият.

— Ето — Иля му подаде червения пакет. — Сделка няма да има. Връщам парите. Всичките са тук. Предай ги на Магомед.

— К’во е туй? — безстрастно попита онзи.

— Убиха Хазин. Който трябваше да донесе стоката. Дръж парите.

Брадатият погледна в пакета, сви рамене. Иля се обърна и тръгна към изхода.

Изскочи от входа, затвори очи. Главата му се пръскаше. Вятърът го охлади, позволи му да си поеме дъх. Трябва да попуши. Имаше пари точно за една кутия.

Добре, че не беше успял да повярва в двеста и петдесетте хиляди виолетови банкноти.

Тръгна напред по „Якиманка“ към „Полянка“ и мостовете. За да заглуши гласовете в главата си, започна да си пее песен — на испански.

Tú, el aire que respiro yo

Y la luz de la luna en el mar

La garganta que ansío mojar

Que temo ahogar de amor

Запита се: е, какво, красиво ли постъпи? Отговори си: не, като идиот.

В ушите му звънтеше. Тресеше го. Адски му се пушеше.

* * *

Прекоси моста — и попадна отново на „Красний Октябър“. И без това всички пътища водеха дотук; но този път Иля специално се беше запътил натам. Знаеше накъде.

Сви вляво — към клуб Icon. Той беше предварително облепен с плакати на някакви американски звезди, които досега в Москва само на Нова година са идвали. Нова година беше недостижима.

Зад ъгъла започваше онази заводска уличка.

До вратата на агенцията стоеше некрасивото момиче Гуля. Увиваше се в наметало, пушеше. Веднага позна Иля.

— Може ли и на мен?

— И как, получи ли се с паспорта? — Тя извади от елегантна перлена табакера тъничка цигарка с платинен кант.

— Получи се.

— Върнахте се да оформим екскурзията? — усмихна му се тя.

— Искам още да помисля — отвърна Иля. — Че както съм зациклил на тая Колумбия, може пък и да не трябва? Какво друго имате?

Допушиха си цигарите, прибраха се на топло.

— Ето, вижте. — Иля сложи паспорта на масата. — За пет години. За два дни ми го направиха.

Тя отвори паспорта на страницата със снимката. Прочете името му.

— Много ми е приятно. Поздравявам ви!

Пошари с мишката, разлисти каталозите.

— Така. Хайде още веднъж. Търсим безвизови. От популярните дестинации, разбира се, Тайланд. Били ли сте вече?

— Не.

Прибоят в плазмата заливаше белия пясък с бяла пяна, палмите мърдаха листата си, наподобяващи перки на двигател. Небето беше толкова синьо, че му се искаше да се гмурне в него. Иля гледаше екрана, гледаше и слушаше.

— Всъщност там има сума ти други интересни неща, освен женските боеве. Руснакът обикновено се хвърля на Патая, по местата с бойна слава, но островите им са просто нереално красиви. Като от филма „Аватар“ направо, от водата едни такива зелени блокове се издигат. Има необитаеми, с диви плажове, бял пясък, там ходят младите французи, австралийци, живеят в комуни, организират си рейв партита по три денонощия, просто жестоко. И на моторна лодка може да се поплава, местните возят до изоставени будистки храмове в горите.

За една минута Иля изкара там цял един живот, на тези зелени тайландски острови, млад и загорял, сърфърски и мотопеден, с млади къдрави парижани: може би амур-а-троа.

А Гуля продължаваше да го подмамва:

— Или пък в Мароко. В Мароко ходили ли сте?

— Не. Никъде още не съм ходил.

— Ой, аз бях миналата година, направо съм във възторг. Самата страна е просто фантастична, пейзажите са като от космоса, хората са радушни и океанът там е истински, буен — точно за сърфинг. И такива едни белички градове на фона на синьото море… Есауира някаква там. Е да, и Маракеш! Огромен старинен град, касба, арабска крепост, тесни улички като в „Хиляда и една нощ“, базари и овощни градини, пирожки с пудра захар и гълъбарници, имението на Ив Сен-Лоран, но това сигурно не ви е интересно…

— Интересно ми е.

— Той не е имал деца и през целия си живот гледал булдози. На всичкото отгоре всичките кучета били синове един на друг. И всичките се казвали Мужикь — тоест мъж. Мъж Първи, Мъж Втори, Мъж Трети, като крале. И в тази градина се намира фамилната им гробница, много трогателно. Династия.

— Аха — рече Иля.

— Ой, ами Израел, между другото, имате ли предвид?

— Разбира се — отвърна Иля. — Защо не?

— Израел общо взето е уан лав! Мъничка такава страна, с размерите на Московска област, дори по-малка, а всъщност — цял свят. Нощният живот в Тел Авив продължава двайсет и четири часа, има всякакви клубове-барове-дискотеки, кухнята им е пръстите да си оближеш — всичките тези хумуси, туршийки, маринати, месо — ум да ти зайде! Рибните им ястия също са ънриъл! Хората са много модерни, културният живот е сериозен, адреналин и хормони, животът кипи! Само четиридесет минути — и си в Йерусалим. Целият град е построен от един вид камък, от бял пясъчник на три хиляди години, и там е храмът „Гроб Господен“, и „Ал-Акса“, и куполът над Основния камък, и Голгота — всичко на парче земя от няколко квадратни километра, бясна енергия! Вървиш и се чувстваш като буболечка, като мушичка еднодневка. О, още пролетта сигурно отново ще отида. А имат и две морета: Червено в Ейлат — просто рай за скуба дайвърите, а в някакъв си Ашдод — обикновен плажен отдих. Вярно, че точно сега там не може да се почернее твърде — късмет ще е, ако хванете и двайсет градуса. Но! Има я Куба! За Куба да разказвам ли?

— Разказвайте.

Да разкаже за Хавана със старите й американски автомобили, с баровете, в които креолки и мулатки нощ след нощ забравят в танци бедността си, с нелегалния риболов на риба меч и бракониерските шашлици в тайните заливи; да разкаже за Рио и живота в студентския хостел на Ипанема: до обяд плажен волейбол, след залез-слънце кайпириня в кокосова черупка и самба директно на улицата; да разказва за флотилиите по Амазонка, за немските колонии във Флорианополис, за построената от Нимайер сред джунглата столица град Бразилия във формата на птица с разперени криле. За Хонконг, за Малдивите, за Южна Корея, за Черногорието. Разказвай, не спирай.

— И така, какво решаваме?

— Трябва още да помисля. Благодаря.

Стана, закопча се, излезе.

Момичето Гуля посъбра брошурките на масата, под едната намери задграничен паспорт на името на Горенов, Иля Сергеевич. Изтича да го извика, но той се беше изпарил.

* * *

Колелата на електричката потракваха, мяркаха се стълбовете на уличните лампи, Москва зад прозореца се разтопи и се разтече, за да се влее след половин час в Лобня. Москва не се опитваше да задържи Иля, не го уговаряше. Като искаш да пукнеш — ами пукни. Мащеха беше Москва за Иля, не й пукаше за него. А Лобня беше като майка: чакаше го.

Ядосваш ли ми се?

Нямам пари за опело и погребение. Идвам при теб с празни джобове. Погребалните агенти поискаха от мен да постъпя по християнски, но нямам с какво. Сега не знам какво ще правят с теб и какво — с мен. Няма ли да ми простиш? Винаги си ми казвала, че думите не струват нищо, че всичките мои „прости“ са една кръгла нула, думите са просто звуци, значение имат единствено делата. Но аз ти нося само едни думи.

Ядосваш се.

Знаеш ли, че като бях съвсем малък, ние със Серьога и Санка отидохме на един строеж. Те ми казаха, че в изкопа работниците са забравили строителни патрони, и на мен се падна да се спусна долу да ги взема. Спуснах се, но после не можах да се изкача обратно. И тогава за пръв път разбрах, че мога да умра. Никога не съм ти разказвал това, мамо, защото се страхувах, че дълго няма да ми говориш, както след онази история с котарака.

Стените на изкопа се оказаха полегати и аз се катерех нагоре, за да не остана в дупката. Но пясъкът се плъзга между пръстите ми, стената се свлича надолу и ме влече към нечия паст, която е отдолу вместо дъното, макар че аз пълзя към небето. Кой ме тегли към смъртта, нали не си ти, мамо? Нали искаше да живея, говореше ми, че все още мога да започна отначало!

Можех да постъпя иначе. Можех да остава виолетовите пари за себе си и да те погреба по царски. Щеше да те опее най-гласовитият поп в Лобня, щеше да получиш най-красивия и тих участък, щяха да ти поставят мраморен паметник и лятно време над пейката от ковано желязо винаги щеше да има сянка от липи или брези. Щях да им заплатя за сто години напред и никой нямаше да те притеснява. Нямаше да се скъпя на пари, но и без това щяха да ми останат още за сто години в Новия свят.

Но на дъното на дупката не си ти, мамо.

Ти не си сърдитият дух в апартамента ни, не си затръшналата се врата, не си ехото в коридора, просто ми домъчня за теб. Умря ти, няма те. Все ти е тая къде ще те заровят. Нищо не можеш да ми забраниш, за нищо не можеш да ми се скараш. Самотно ми е от тази свобода, тъжно ми е без караниците ти. Но единственото, което можеш да направиш за мен, е да не разговаряш с мен.

Тя просто много ми харесва — тази Нина, разбираш ли? И тя трябва да живее, да живее за двама, трябва наистина да стигне до две хиляди и седемнайсета и по-нататък.

Аз също се опитах да стигна дотам с измама. Почти ми се получи. Но сделката се оказа такава, че или тя — или ние двамата с теб.

Искаше ми се да можех да спася и теб, и нея, исках и себе си да спася, и Петя, но можеше да бъде само един и аз избрах нея. Нека само да се отдръпне по-далеч от ръба на изкопа, а на мен вече ми е все едно. Разтварям пръсти, нека пясъкът ме повлече надолу. Живите отиват при живите, мъртвите — при мъртвите.

А можех да постъпя и иначе. Можех тази нощ да спя в самолета, а утре да се събудя в Новия свят. Всичко беше в моите ръце. А всъщност никъде нямаше да избягам, дори да бях излетял, никога нямаше да завърша този разговор с теб; дори да те бях опял, мислех, че не е страшно да убиеш, а се оказва, че като убиеш другите, убиваш и себе си: с тази отрова умъртвяваш нерв, жив корен, и продължаваш да съществуващ като мъртъв зъб.

И все пак много ми се искаше да посъществувам още, лъгах, както мога, и се извъртах до последно. Но сега всичко като че ли си идва на мястото. Лека-полека ме пуска, мамо. И повече няма да бягам.

Ако искаш, ме прокълни, че постъпих така с теб.

Винаги съм се страхувал повече от това, че ще престанеш да разговаряш с мен, отколкото от боя.

* * *

— Да я вземете ли сте дошли?

— Аз… Искам още веднъж да я видя.

— Че какво има да гледате? Крайният ви срок приближава, добре, да речем още една седмица. После започват да се начисляват глоби. Вик, иди му отвори. Иначе току-виж се наложило като клошарка, а градът не се охарчва твърде за такива!

Вика го поведе през олющените кабинети към хладилното помещение, дръпна резето, отвори вратата, пусна осветлението: светна само една луминесцентна лампичка, живачната колба капризничеше. Иля се забави на прага: не знаеше как да погледне майка си, страхуваше се да се прости с нея.

Пристъпи напред.

През тези дни някои мъртъвци ги бяха прибрали, други бяха пристигнали, местеха количките от място на място и майка му също я бяха преместили до друга стена.

Сега лежеше сама, право срещу входа. Топлата светлина от старата спирална лампа падаше върху лицето й и го нагряваше, смекчаваше го, придаваше му руменина. Устните, които предишния път му се бяха сторили свити, сега изглеждаха спокойни и дори сякаш съвсем леко се усмихваха. Беше обърнала лицето си към Иля.

Той постоя, после се наведе, докосна с устни челото й. Сърцето му се отпусна. Всичко му се проясни.

— Довиждане, мамо. Прибирам се.

* * *

Микробусът с черни прозорци продължаваше да стои пред блока, дори беше допълзял по-близо до входа му — и не спеше. Иля мина покрай него, без да се крие. Погали звънците на домофона, разтвори по-широко вратата. Тръгна нагоре по стълбището, без да бърза, като се вглеждаше внимателно, поемаше всички аромати.

Отвори, съблече се, изми си ръцете, сложи супата да се топли. Беше останало точно за една купа. Не се беше вкиснала за една седмица, даже напротив — беше станала по-вкусна. Включи телевизора, започна да гледа новините: по канал „Лайф“, любимия на Денис Сергеевич.

— „В Москва е убит сътрудник на правоохранителните органи. Тялото на майор от полицията с прободни рани беше намерено днес от работници на територията на Трехгорната манифактура. Следствието работи върху няколко версии…“

Намали звука. Започна да се храни.

В този миг от телевизора го погледна Петя Хазин. Цветна усмихната снимка, кадър от живота в Инстаграм. Иля се задави с кора от хляба: мислех, че повече никога няма да те видя, Хазин, след като телефонът ти вече не е у мен. А ето те и теб.

След това Петя угасна, а вместо него започнаха да показват как репортерка с червен микрофон чука на желязна врата. Отварят й — възрастна жена с прошарена, все още начупена коса, с тъмни очи като два кладенеца, разстроена, тя веднага се опитва да затвори вратата, но операторът вече я е уловил в обектива, вече дои мъката.

В долната част на екрана надпис: „Светлана Хазина, майка на убития“. Шепне нещо. Ето значи как изглеждала. Иля изключи звука съвсем, за да може тя само да мърда с устни.

После излезе висок човек с конска физиономия, с кестенява грива — лицето му се изкриви, удари силно камерата, дръпна жената вътре, хлопна вратата.

— Простете — помоли им се Иля, но телевизорът не предаваше към другата страна.

Отново започнаха да показват цветния усмихнат Петя, неподвижния.

Под прозореца нещо избръмча, заглъхна. Залаяха гласове.

Зажужа домофонът.

Иля погледна през прозореца. До входа беше спряла патрулка, синьо-бяла уазка, бяха се струпали сиви якета.

Изобщо не си направи труда да отиде до домофона.

Извади пистолета от кухненския шкаф, огледа го. Беше тежък и гъвкав. Патроните — матови, тъпоглави. Малки. Отлята смърт.

Свали предпазителя.

Влезе в банята, повика хлебарката, приседна на крайчето на ваната и погледна пистолета. Как се стреля правилно? В слепоочието или в устата?

В американските филми стрелят в устата, а в нашите — в слепоочието. Но ето че на Кутузов куршумът попадна в слепоочието, а той оживя, само ослепя. А повече нямаше сили, за да живее.

Домофонът продължаваше да жужи, лазеше му по нервите.

А сега какво да правя, мамо? Не ми забранявай, не бива. Така или иначе няма да се срещнем, сама виждаш колко ми се е насъбрало.

— Полиция! — изкрещяха от улицата. — Единайсети апартамент, отвори! Бързо отваряй, чуваш ли?!

Господи, как ми писна от вас! Иля ритна вратата на банята, влетя в кухнята, отвори рязко прозореца:

— Майната ви на всички! Майната ви!

И стреля с „Макаров“ във въздуха. Прогърмя силно, ушите му писнаха. Кацналите върху контейнерите гълъби се стрелнаха към небето.

Свлече се на стола.

Ченгетата пред блока се умълчаха. Пердетата се развяваха като платна.

От улицата прехвърчаха снежинки.

Иля пъхна дулото в устата си. Миришеше на желязо и смазка, пареше на езика.

Ами, здрасти. Сърцето му се разтуптя бързо.

Натисна с палеца — щракна и заяде. Ама само боклуци правят. Натисна пак — напразно. Не стреля.

— Хубаво.

Горял и прегорял.

Сложи пистолета в умивалника. Дояде супата, със средата обра и последния сос. Благодаря, мамо. Изми съдовете. Върху тъпия пистолет се стичаше пяна. Прибра чиниите в шкафа.

Натрупалата се след безсънната нощ умора тежеше като плътно одеяло. Така и не си беше купил чай — с какво да се ободри? Жалко щеше да е да заспи точно сега. Отиде в стаята си.

Прокара пръсти по книжните корици. Седна на масата: там с бялата страна нагоре лежеше лист.

Иля го обърна — неговата студентска недовършена рисунка, илюстрация към „Преображението“: наполовина човек, наполовина насекомо. Потърси молив, седна да я дорисува. Измисли как. Получи се смотано. Твърде силно беше натискал графита, ръцете не го слушаха, получи се плътно и неточно. Това, тъпанар, да не ти е затворническият стенвестник.

Но Иля не се предаваше: захвана се да дооформя картинката, докогато му стигнеше времето.

Дори не стана, когато започнаха да разбиват вратата.

* * *

— На посочения адрес е живял гражданинът Горюнов със съдебно минало, който неотдавна се е върнал от мястото, където е излежавал присъдата си. При опита за задържане е оказал съпротива, открил огън по сътрудниците на полицията. На помощ пристигнали специално подготвените бойци от Националната гвардия. При щурма на апартамента престъпникът е бил убит. Сред сътрудниците на правоохранителните органи няма загинали.

— Благодаря, Александър Антонович. Това беше прессекретарят на Националната гвардия за Москва и Московска област Александър Антонович Поляков. Напомням, че днес бойци от Гвардията ликвидираха в Лобня опасен престъпник, който вероятно стои зад убийството на полицая в Москва. А сега останалите новини.

Телевизорът продължаваше да работи, докато изнасяха от апартамента надупченото от гранатни осколки тяло на Иля, увито в чаршаф. Приличаше малко на свети Себастиан.

Наложи се да погребат и него, и майка му за сметка на общината. Погребаха ги поотделно, на гробовете забиха табелки: Горюнов, Горюнова. Те продължиха да си стърчат там, докато не дойде моментът да се освобождава терен.

Горюнови заседнаха в две хиляди и шестнайсета, а светът продължи нататък.

На Нина й се роди дъщеря. Има хора, от които остава нещо, а има хора, от които не остава нищо.