Дмитрий Глуховски
Текст (10)

10

Нямаше сили вече да чете Хазин, всъщност нямаше сили за нищо. Пийна топла водка, усили звука на телевизора и заспа на масата. В съня му майката — на вид Петината, а по характер Илината — го развеждаше на екскурзия из моргата. Беше му обещала да му покаже нещо, а после, както се случва, ролите се смениха и вече Иля искаше да й намери някакъв мъртвец под хилядите двойни чаршафи, където редом дремеха щастливи съпрузи. Търсеше и се страхуваше да го намери — вероятно ставаше дума за Петя, макар че защо да се страхува майка му от Петя?

Накрая сънят свърши с това, че под един от чаршафите намериха самия Иля със здраво стиснати очи, и се стигна дотам, че Иля екскурзоводът се събуди, облян в пот и треперещ от страх, че пропада в бездна.

По телевизора оживено бърбореха за тренировките на Националната гвардия, колко добре е екипирана и как умее да се бори с тероризма: по полигона се премятаха презглава разни хора без лица.

Придвижи се на сляпо до стаята си, нави часовника за седем и заспа безпаметно.

* * *

Събуди се сам, пет минути преди алармата. Спомни си, че някой от съня му го беше освободил от вършенето на важни дела, но какви — не помнеше.

Погледна към телефона — там имаше съобщение от майката.

„Нина лежи в 81-ва болница. По телефона нищо не казват. Само лично.“

Отиде под душа. Кога беше успяла майката да се примири с Нина? Та нали през септември през зъби признаваше съществуването й. А сега вече и номера й има? И разговарят. Значи още не беше стигнал с четенето до този момент. Иля гребеше с мръсна ръка от хазинския мобилен телефон, но той беше бездънен.

Какво искаш да знаеш, мамо, попита я Иля. Какво подозираш?

Страх те е да си вземеш грях на душата? Страхуваш се, че вече си го взела? Взела си го, мамо. Ти и бащата.

Нали той винаги трябва да е прав. И последната дума в споровете трябва да е негова, нали? Искаше да надделее над сина си, искаше да го пречупи, да го накара да зареже момичето? Страхуваше се, че тя ще забременее и чрез това ще ви принуди да се примирите?

Ами ето: той победи. Предай му поздрави. Няма да има примиряване. Какво пак не е наред?

Не му се искаше да излиза изпод горещата вода. Не му се искаше да се преражда отново в Хазин.

Трябваше да поживее малко и заради себе си: днес е датата, на която трябва да се яви на отчет в ОВД. Законът дава три работни дни след освобождаването. Ако се извади пътят от Соликамск, днес е точно третият.

В този момент се сети: та нали и на „Кутузовски“ трябва да ходи! Там Игор ще направи доставка. Нещо трябва да вземе. В дванайсет, до сметището, пети вход.

Не, не трябва да стои тук в ембрионална поза.

Там, навън, просветва понеделникът. Време е Хазин да се готви за работа. Той сигурно също е ставал в седем, за да може в девет да е там. Къде е живял? Дълго ли е пътувал? И къде? Кого е трябвало да срещне в коридора, докато върви към кабинета? С кого е делял кабинета си?

Всеки, с когото щеше да има контакт днес, би могъл да му позвъни. Да попита: къде си?

Къде съм? На Трехгорка.

Спря душа, избърса се с кърпа, направи си чай, сипа захар за закуска. И изведнъж: телефонът. Кастанети, китари, испански: Soy el fuego que arde tu piel. Soy el agua que mata tu sed…

Погледна: МАМА.

Часът е осем и половина, майко! Какво искаш? Осем и половина е, спя.

Не прекъсна обаждането. Остави я да звъни, мислеше, че ще се откаже. Но веднага след първото позвъняване започна второ. Прослуша и второто — последва трето.

Едва тогава й написа: „Спя“.

„Не можеш ли да поговориш с мен? — беше отговорът. — Тревожа се!“

„Защо?“ — попита я предпазливо Иля.

„За теб и за Нина. Какво става с нея? Вдигни си телефона!“

„Майко. Сега не мога. Ще разбера. Недей да се пенявиш.“ После се сепна, поправи на „паникьосваш“.

„Върви при нея, моля те, разбери какво става. Нима ти е все едно?!“

„Ще отида, ще отида!“ — предаде се Иля.

„Недей да отлагаш! И намери възможност, моля те, да ми се обадиш през деня.“

„Добре!“ — незнайно защо й обеща той; и започна да търси в интернет телефона на тази осемдесет и първа болница. Намери: в Москва, в Алтуфево, на улица „Лобненска“. Прочете отново името на улицата — не вярваше в съвпадения. Но ако не беше съвпадение, тогава какво?

Потънал в мисли, набра номера на болницата, посочен тук, в Яндекс. После се сепна: за кого да пита? При вас ли лежи моята Нина? А фамилията?

Писмата тя не беше подписвала с фамилията си, пощата беше безименна: нинина и край.

Блъска си главата, докато разбере как да я намери. Щом бяха летели заедно до Турция — значи Петя беше купил билети. Влезе в пощата, там потърси по ключови думи: Турция, Белек, полет. Намери два билета от есента към лятото, от московския сълзлив октомври към турското топло безвремие. Хазин Пьотър и Левковская Нина. Левковская. Здрасти.

— Болница, бюро справки.

— Добро утро. Бих искал да разбера какво е състоянието на Нина Левковская, която лежи при вас от четвъртък.

— Отделение?

— Ами… Може би гинекология. Вероятно.

— Има такава. Елате, ще разберете в отделението. Носете си паспорта.

— А по телефона не може ли?

Сигнал свободно.

Какъв глас: хриплив, още отсега груб. Защо? Та нали на тях им звънят в трепетно очакване, сякаш това болнично бюро справки решава съдбата на хората. Но не, тя няма право дори присъдата да съобщи. Защо тогава с такъв тон? Може в оня край на линията да са се изморили от тая тревога. Осем часът сутринта, а вече изморени. Още от вчера, от винаги. С такъв служебен тон да не би случайно да не закачи от нещастието на обаждащите се. Лекарска маска.

Позна с гинекологията. Значи и всичко останало е познал. Защо тогава е още там? Колко дни ги държат след аборта? Може нещата да са тръгнали на зле?

Иля стана, разходи се из апартамента.

И какво тогава? Да иде?

Майката на Хазин седеше на тръни. Иля го чувстваше: ако просто продължи да я пропъжда, да я обърква и да не й дава нищо — тя нямаше да може място да си намери от тревога. Трябваше да й помогне да повярва на Иля, да се включи в играта.

Трябваше да разбере какво става с Нина.

Провери как да стигне дотам. Вкара маршрута в навигатора и пресметна примерното време — един час от къщи до осемдесет и първа.

Удобно нещо. Ако можеше и съдбата така да се определя: в точка А да набереш настоящата позиция, в точка Б — до какво искаш да достигнеш. И Яндекс ти обяснява — първо пеша хиляда километра, после с влак три години, после два брака, три деца, работа само тук и тук, за такъв и такъв период. Продължителност на пътя — четирийсет и пет години, но има алтернативен маршрут.

Подобно нещо щеше да спаси Иля. И Петя щеше да спаси.

Щеше да успее с всичко. До болницата един час, оттам до „Кутузовски“ също не повече от час. Може и на майката да угоди, и Игор да успокои. За кратко. Но задълго и без това не е необходимо.

* * *

В девет и половина все още беше тъмно. Сънени хора чакаха на модерните спирки мръсните автобуси. Редуваше се сняг с дъжд. Не се виждаше нито слънце, нито луна.

Отиде пеша до депото — оттам го посъветваха да хване електричката до Лианозово.

Движеше краката си, разливаше топлина по жилите си, подлагаше лице под мокрия вятър — и живваше. У дома беше хубаво, уютно, но беше и гробница. А тук, навън, някак си вярваше в живота. Завиждаше само на хората, които имаха пред себе си неизвестно колко време.

Излезе на перона. Застана до другите пътници, огледа ги.

Излезли са от някакви апартаменти, целунали са някого за довиждане, казали са на някого, че ще се видят вечерта. Апартаментите са еднакви, из цялата страна или четири вида правят, или седем. Целувките сигурно всичките са еднакви. А как се получава така, че всеки има своя живот?

В електричката всички гледаха в телефоните си. Бяха се отучили да бъдат сами, твърде празно им се струваше. Просто пътуването от Лобня до Москва си е жива мъка. Докато тялото се поклаща, умът трябва да бъде зает с нещо.

А на Иля не му трябваше.

Просто помнеше къде отива и за какво. А толкова му се удаваше да забравя! Все едно на работа отива, както всички. Или на училище.

Внезапно осъзна, че скоро ще се озове на няколкостотин метра от Нина. Не от електронно светещата телефонна Нина — а от избледнелия жив човек. Човека, в когото се беше влюбил задочно и когото неоснователно беше осъдил. Прости ми, Нина. Не исках да потопя теб и твоето дете. Просто трябваше по-рано да зарежете Кучката, за да поеме сам към дъното.

А с теб, Петя, как иначе да постъпя?

Иля пъхна ръка в джоба си, обхвана с пръсти замръзналия телефон.

Колкото и да се опитваше майка ти да те измъкне, да те изтръгне от блатото, все напразно. Щеше ли Иля да убие Кучката, ако онзи не беше станал ченге, а адвокат? Щеше, реши Иля. А може би не. За нас с теб, Хазин, няма прости отговори.

Ами ако просто се бяха разминали на Трехгорка? Ако не беше тръгнал да показва снимки и да ми дава поводи? Ако ми беше позволил да изтрезнея спокойно, не ме беше дразнил? Ако беше пожалил и мен, и Нина?

Може би нямаше. А може би да.

В зоната често си беше представял как един ден ще се срещнат. И понякога го убиваше, да. А понякога просто го караше да хленчи. Но това са затворнически фантазии, чекия за справедливост, усмихна се накриво Иля. Обезумя. Жалко, помрачи му се разсъдъкът.

Ако майка ми не беше умряла, и ти щеше да живееш, Кучко. Тогава и сатаната щеше да си спи спокойно във вътрешния джоб.

Ако не беше тая магнитна буря.

Ако Нининият магнитен щит не се беше разредил, а беше проработил и те беше запазил. Дали щеше да помогне? Най-добре щеше да е изобщо да не ми беше отнемал живота. Тогава и аз щях да ти оставя твоя. А ти би ли могъл да го направиш?

Хубаво щеше да е изобщо да не се бяхме срещали и да съществувахме в паралелни светове. А ние се свързахме, животът и близките ни се сплетоха в дебело въже. Ако не се бяхме срещнали — майка ми сега щеше да е жива. А ти щеше да чакаш дете. Щеше да пребориш страха и да го чакаш. За всички щеше да е по-добре.

Не. Няма смисъл от тоя разговор.

Твърде много стрелки имаше по пътя и винаги свивахме не накъдето трябва. И ето, релсите ни отведоха дотук. Депото: началото и краят.

— Гара Лианозово.

Слезе, направи справка с телефона, намери спирката на нужния автобус. Зачака. Докато чакаше, леко трепереше. Защо отива в тази болница? По същата причина, поради която беше отишъл вчера в болницата при майка си: да се убеди в безвъзвратността. Не беше студено, но потрепери.

Автобусът разтвори топли врати, пропусна го в себе си. Шофьорът му взе парите. Всички взимаха. Дано да стигнеха до края. Вратите се затвориха и автобусът потегли през снега срещу вятъра — дом на колела.

Болницата представляваше олющени сгради, разпръснати върху снежен плац зад ограда. Охраната спеше, вратата на портала зееше широко разтворена. Наложи се да ги буди, за да попита в кой корпус се намира гинекологията.

Премина разядена от ръжда бяло-червена „Газела“. В нея седяха весели хора. Охраната му махна да тича след нея. Иля го остави на мира.

Бърза помощ се залепи за приемната като кученце към цицката на майка си, санитарите започнаха да изнасят черен чувал.

Ето го корпуса.

Риж младеж без шапка рисуваше с крак по снега букви, като вдигаше глава нагоре, към прозорците на родилното. Буквите бяха с такива размери, сякаш младежът беше претърпял корабокрушение и искаше да го спасят самолетите. Иля нищо не можеше да разбере от земята. Видя само „Б“ и „Л“. Благодаря?

През фолиото, като от огледало, през прозорците надничаха към света бледите родилки. Над тях се носеха облаци. Лицата не можеха да се различат: една от тях изпадаше в умиление, останалите завиждаха.

Младежът беше нетрезвен и весел. На Иля му се прииска да го удари заради радостта му.

— Левковская Нина — каза той на регистратурата.

— За днес още нищо няма, след дванайсет ще има — разочарова го лелката с рядка, опърпана опашка, но веднага го и съжали. — Ако искате, се качете в отделението и попитайте лекаря, днес посещенията са разрешени в първата половина. Двайсет рубли за медицинските терлички.

Незнайно защо сърцето му се разтуптя. Глупава работа: тук никой не го познава, никой няма да го разпознае. Дори да се сблъска лице в лице с Нина в коридора — какво? Нищо. Той не й е никакъв.

— Добре.

Асансьорът беше огромен, не за правостоящи хора. Отвътре беше железен. Пълзеше нагоре тежко и упорито. Иля го уговаряше да се изкачва още по-бавно, но той все пак пристигна.

Гинекологията беше прясно боядисана, не приличаше на зала за мъчения. Но точно до асансьора пушеха жени с посивели лица. Никой не се осмеляваше да им забрани. Изгледаха го враждебно. Той не ги попита нищо.

Влезе в бежовия коридор. Терлиците се пробиха, изпускаха по пода уличен сок. Някъде гъгнеше телевизор. Зад една затворена врата плачеха. В сестринската стая шумолеше чайник. И всичко това ставаше тихо: животът тук някак си се смущаваше.

Почука на притворената врата на кабинета на завеждащия отделение. След това прочете бележката на вратата: „Лекарят е на визитация“.

Скри се в края на коридора, до бъчва с месести листа на сансевиера. Чака цяла вечност. И така, в засада, изчака завръщането на стопанката на кабинета. Азиатка с протяжен акцент и гърлено „р“. Стъклата на очилата й бяха дебели и много смаляваха очите й.

— Относно Левковская.

— А вие кой сте? — попита тя, поглеждайки го над очилата.

— Аз… Нейният приятел.

— Приятел. Размислихте ли?

— За кое?

— В петък трябваше да премахнат плода, но хирургът се задържа при едно раждане, имаше близнаци с усукване на пъпната връв. Не стигнаха до нея. През почивните дни не правим операции, оставихме я под наблюдение и за анализи. Днес ще го правим.

— Кое?

— Пак ли да ви повторя?

— Вие какво, нищо ли не сте й направили?

Гърлото му пресъхна.

— А вие какво, не го ли знаете? Добър бойфренд.

— Скарахме се.

— С това сами се оправяйте. Операцията е след два часа. Можете сега да отидете при нея.

— Не съм сигурен. Може би. Но вие все още не й казвайте, моля ви.

— А трябва да бъдете сигурен. Момичето е бременно в единайсетата седмица, дванайсетата започна. Следващата вече никой в тази страна няма да й направи аборт. Буквално последния влак хващате.

И тя се зае с някакви нейни документации, сякаш й беше все едно какво ще се случи по-нататък с Нина. А може и наистина да й беше все едно с тази работа на конвейер.

Иля излезе в коридора — краката му все едно не бяха неговите.

Завря се в ъгъла, седна до сансевиерата. Погали листата й. Нуждаеше се от нещо, за което да се хване.

Нина още не го беше направила. Онова, в което Иля вече се беше обвинил, още не се беше случило. Ще се случи днес, след два часа, но все още не се беше случило. Трябваше да го направят в петък, трябваше да го направят в събота, трябваше да го направят тогава, когато Иля все още не знаеше нищо за това, когато вече носеше отговорността за него, но още не знаеше за нея. Гротескно съвпадение. Майката го беше накарала да дойде тук. Бълнуване. Мистика. Все още не всичко е решено. Не е негова работа. Защо й е дете от мъртвец. Какво ще каже на майка си. Не бива да се намесва в чуждия живот. Ти се намеси. Уби го точно когато той искаше всичко да промени. Но не успя. Нямаше и намерение. Вече беше провалил живота й така, че по-зле нямаше накъде. Трябва да си върви. Няма време да остава. Не е моя работа. Поне още нещо да може да се промени. Тя сама няма да пожелае този аборт. Последната седмица. Средата на август, единайсет седмици. Страшно. Иска ти се да се върнеш назад. Но него не можеш да върнеш. Него й го отне изцяло. Няма го вече. А детето. Какво право имаш да се месиш. Нищо няма да ти се получи и без това. Тя е взела решение. Съмнява се. Прекарала е тук целия уикенд. Решила е. Ти уби бащата на това дете. Сам го уби. На нея не й трябва дете без баща. Можеш да свалиш от нея този грях. Няма никакви грехове, това е хорска измислица. Тя му се радваше. Беше й страшно. Самата тя го искаше. Тя самата беше пожелала да се избави от него. Просто имаше нужда от подкрепата му. Сега няма на кого да разчита. Завинаги ще си остане самотна майка. Няма да убие детето си. Неговото дете. Длъжник съм му. Нищо не му дължа. Той ми беше длъжник и си получи заслуженото. Как можа така да се получи. Няма съдба. Няма никакъв бог. Дума има, но не и бог. Има нещо, което все още би могъл да оправиш. Нали съжаляваше, че нищо не може да се направи. И ето. Така нищо няма да оправиш. За себе си да, но нея ще измъчиш. Откъде знаеш какво иска тя. Обичала го е. Той я съсипваше. Той също я е обичал. Гадина е бил той. Но тя го е обичала такъв. Връщала се е при него. Не е можела да обича. Ти я лиши от всичко. А той лиши мен от всичко. И сега заради това трябва да убиеш детето му ли, какво. Нали самия него вече го уби. С това нищо няма да изгладиш. Нямам намерение нищо да изглаждам с това. Тя ще бъде нещастна. Тя беше нещастна. Заслужава по-добро. Можеш единствено да я излъжеш. Нищо няма да й дадеш. Нищо не можеш да й дадеш. Няма заден ход. Освен един. Едно нещо може да се преиграе наново. Да се отнеме от смъртта. Това е случайност. Съвпадение. Не е случайност. Това е шанс едно на милион. Не бива да се изпуска. Никога няма да си го простиш. Можел си, но не си го направил. Тук няма правилен отговор. Толкова нещо е направено досега, че най-добре просто да си вървиш. Трябва да си вървиш. Трябва да отидеш там, до сметището на „Кутузовски“. Ако не се появиш, ще те разкрият. Има ли значение какво ще стане с нея. Тя не е твоя, тя е негова и никога няма да бъде твоя. Няма да можеш да й попречиш. Какво ще кажеш на майка му, когато попита как е Нина. Как е Нина. Как. Закъсняваш. Трябва да си вървиш. Край. Трябва да вървя.

Реши се: ще бяга.

Извади телефона.

Отвори пощенската кутия. Недовършеното писмо на Петя беше най-отгоре. Отвори го. Запълзя, препъвайки се, по редовете.

„Нин, не знам как да говоря с теб за това очи в очи… страх да мисля за това, как ще се промени животът ни… Сякаш всичко вече са решили вместо мен… бъдещето ми вече е предварително известно, всичко е вече написано… А теб не те ли е страх?… започнах да пиша това писмо, за да те разубедя… Но пък после нали намират начин да се справят… Значи се променят, но стават по-щастливи… нека те ни променят, децата… С две думи, Нин…“

Прочете го още веднъж — като хипнотизиран.

Като хипнотизиран притисна палеца си върху празното поле след името на Нина. Помисли си: ето как Хазин беше притискал пръста си към същото това празно поле, на същия този екран, търсел е следващата дума. Не е могъл да я намери, решил е да отложи за друг път.

На екрана примигваше тъничка синичка чертичка: от нея се раждаха буквите. Иля, сякаш за пръв път видял това чудо, плъзна възглавничката на палеца си към долната част на екрана, където се намираше азбуката. Докосна буквата Т — и тя се появи от синята чертичка, а самата чертичка се премести мъничко напред, зовейки Иля след себе си — по-нататък, напред.

Той предпазливо докосна буквата И.

Към бялото поле.

„Ти си изумителна“.

Точка.

„И аз те обичам“.

Точка.

Погледна тези странни чужди думи. Изтри ги. Написа ги отново.

В коридора цареше тишина. После се чу глас: „Върви дай на Левковская успокоително преди операцията, а аз междувременно ще отида при главния лекар в този корпус“. Тресна се вратата на железния асансьор.

И Иля натисна синята стрелка в горния ъгъл на екрана: изпращане.

И край — излетя.

В този миг го обля гореща вълна. Скочи, за да се изпари, но телефонът изпиука. Иля усети как го сграбчиха за тръбите, на които висеше сърцето му, и дръпнаха надолу. Погледна към екрана: съобщение.

В Телеграм. От Магомед Портиера.

Без да разбира нищо, цъкна и попадна в месинджъра. Там беше написано:

„Здрасти, другарю милиционер! В четвъртък ще бъдеш ли готов?“

Иля тръсна глава, прогони мрака. Написа: „Ще бъда. Къде и в колко?“.

Магомед не бързаше да отговаря, Иля не го припираше, страхуваше се да не го уплаши. По болничния коридор премина някой. Накрая получи насмешливото: „Ееее, брат! Откъде да знам! После ще решим!“.

Добре, Мага. После, но не по-късно от четвъртък: „Ок“.

Край. Край. Затвори всичко. Пъхна мобилния телефон в джоба си. Въздъхна. Тръгна към асансьора.

И в този миг от джоба засвири познатата мелодия. Кастанети, барабани, китара. Испанецът започна приглушено: Soy el fuego que arde tu piel… Иля го изкара на свобода и той запя с пълна сила:

Soy el agua que mata tu sed

El castillo, la torre yo soy

La espada que guarda el caudal…

Звънеше Нина.

Иля се парализира точно на изхода от отделението; до асансьорите нямаше никого, стелеше се само димът, останал от посърналите жени; коридорът беше все така затъпкан с тишина, като вата — а сега от испанските думи и китарни рифове тази вата бързо се намокряше като притисната към дълбока рана, чиято кръв не успяваше да попие напълно.

Tú, el aire que respiro yo

Y la luz de la luna en el mar

La garganta que ansío mojar

Que temo ahogar de amor

Той гледаше в екрана като идиот, телефонът потреперваше в такт с измореното и задъхващо се сърце, испанецът се дереше:

Y cuáles deseos me vas a dar, oh

Dices tu, mi tesoro basta con mirarlo

Y tuyo será, y tuyo será

Съвсем наблизо нещо изщрака.

И момичешки глас извика:

— Петя! Тук ли си? Къде си?! Нина?! Чух звъненето!

Иля скочи като опарен към асансьора, към стълбището, дръпна към себе си вратата, прескочи три стъпала, после още три и още, надолу, надолу, надолу, тичаше с всички сили, затискайки с ръка говорителя на телефона, целият изгарящ в огън; припомняше си конвулсивно на коя страна гледат прозорците, накъде трябва да тича, щом излезе от входа, за да не го види Нина него, чуждия, убиеца.

Успя да съобрази: от входа трябва веднага да свие към страничната стена, задъненият коридор със сансевиерата нямаше прозорци. И оттам вече с гръб към сградата, бавно — към оградата, към портала. Всеки би могъл да се разхожда наоколо. Ако го повикат — ще се обърне: никакъв Пьотър Хазин не съм виждал, не го познавам.

Вървеше бавно, а моторчето му туптеше така, сякаш беше пробягал цял километър. Телефонът в джоба му звъня веднъж, после започна отново. Прости ми, Нин, сега съм зает. Сега не мога да говоря.

Аз просто изпълних волята му. По-нататък действай сама. По-нататък сама.

Престори се на невидим за охраната на КПП-то, после не издържа, хукна към далечната спирка: пристигаше нов син автобус с твърде големи за Русия прозорци. Иля успя да се добере до него, преди да е потеглил, скочи вътре. Три спирки се опитваше да си поеме дъх, да се освести. Едва след това му стана любопитно накъде пътува.

Едва след това извади мобилния от джоба си.

Шест пропуснати обаждания от Нина. И съобщения в Уотсап — цял куп. Отвори го обречено. „Ти ли беше това?!“, „Защо избяга?!“, „Поговори с мен!“, „Моля те!“, „Прочетох писмото ти“, „Страх ли те беше да влезеш?“, „Защо дойде?“, „Къде изчезна?!“.

Буквите се разливаха пред погледа му, цапаха света: защо го направи, гадино, жалък боклук, гадина, защо постъпи така с нея, заради себе си го направи, за да се пречистиш, воля изпълнявал, няма да й попречиш, така само ще се мъчи повече и така или иначе ще легне на масата, а бебето на боклука.

Пътуваше в погрешната посока в синия аквариум, забил поглед в телефона, както всички останали. Ръцете му се сгърчваха, палците трепереха, чакаше и се страхуваше от новите съобщения на Нина. Чудеше се дали да не скрие отново телефона някъде по-надълбоко. Но после си каза: не.

Набра съобщение: „Спешно ме извикаха“. Почака. И каза истината.

„Не можех да те погледна в очите“.

Нина мълчеше.

И Иля млъкна.

* * *

Зад зацапаните стъкла плуваха огромните тръби на ТЕЦ — сиви бетонни конуси котли с дебелина на основата колкото стадион и гърла, изрисувани на квадратчета; над тях се издигаха и опираха в тавана тлъсти ръкоделни облаци, които никакъв вятър не можеше да разкъса. Москва като че ли се отопляваше на газ. Но на Иля му се струваше, че в тези котли не може да не са подхвърлили и нещо месно, защото от прозрачния безплътен газ не би могъл да излиза толкова гъст пушек.

Стигна до някаква крайна станция на метрото, прехвърли се.

Часът беше единайсет без четвърт. Все още имаше време, можеше да успее за „Кутузовски“, успокояваше го телефонът. Да отиде до Колцевая, там прехвърляне, по колелото до синята линия, по нея до станция „Кутузовская“ — и оттам пеша. Ще бъде на мястото десет минути преди уговорения час: така беше изчислил джипиесът.

След третата станция джобът му пак оживя.

На екрана на телефона беше изписано име: Антон Константинович Беляев. Като че ли един от хората, които никога не бяха писали на Хазин. От такъв не можеш се отърва с букви. Иля помисли няколко секунди, после реши да рискува. Влакът тъкмо беше напуснал станцията, вагонът гърмеше в тъмнина. В тунелния грохот гласът се обезличава. По-добре веднага да излъже, вместо да отлага: и без това ще се наложи да отговори. Натисна бутона. Опита се да звучи като Петя.

— Да, Антон Константинович.

— Хазин, къде си, по дяволите?

— В метрото.

— Чувам, че си в метрото! Защо не си на работа?

Иля си припомни старите си отговори, започна да избира. Отравянето не става, щом е в метрото. С внедряването също няма да се получи.

— Какво?

— Защо не си на работа, единайсет часът е!

— Приятелката ми е в болница, Антон Константинович. Отивам там.

— Приятелката? А защо не ме предупреди? И защо с метрото?!

— Току-що разбрах. Осемдесет и първа градска. Заради задръстванията.

— Какво се е случило с нея?

— Не мога да се свържа, не разбрах!

— Господи, Хазин! Ама що за човек си ти?! Все нещо не ти е наред — или диария, или скрофулоза! Добре, днес се занимавай с приятелката си! Но ще ти го приспадна от отпуската!

— Тъй вярно!

Влакът нададе вой, забавяйки ход, и след десет секунди се плъзнаха в разгръщаща се тишина. Иля избърса потта от челото си. Колко началници има Хазин? Преди беше само Денис Сергеевич, а сега и на този трябва да се отчита. Кой от тях е по-главният? Кой какво знае? Сега и на Денис Сергеевич ли трябва да подхвърля историята за приятелката в болницата?

Беше ли повярвал този Антон на Иля? Като че ли повярва. А беше ли разпознал Хазин в него? Като че ли да. Жалко, че не може да се живее във вагона. Пое си дълбоко дъх.

Прости ми, Нина, че се прикривам зад теб.

Чу в главата си как тя крещи във ватения коридор: „Петя! Тук ли си?!“. Сърцето му прескочи един удар.

На следващата станция пуснаха интернет за секунда, Иля потърси в новините Трехгорната манифактура и тялото. Все пак е понеделник: работниците ще се върнат в онзи вход, на лобното място. Ще започнат да гризат вътрешностите на сградата, ще запалят лампи, ботушите им ще звънтят по люка, който се намира над главата на Петя Хазин.

Може би вече са го намерили?

Оракулът в тунела се прозя, а на следващата станция утеши Иля: не се плаши, арестанте, твоят покойник си лежи спокойно, не мърда. Бог от скука е решил да ти даде още малко свобода.

А какво да каже на майката? Може би да й позвъни още сега, от влака, сред потракването на железата и тунелния вой?

Ами, ходих в болницата, майко. Нищо страшно не се е случило с нея.

В девет му бяха казали, че операцията е след два часа. Значи точно в този момент я правят? Затова ли Нина не се обади повече? Или успокоителните са я повалили?

Но дойде моментът да се изсипе заедно с потока от тубата вагон, да се прелее заедно с цялата човешка тълпа в прохода и на „Колцевая“.

Не успя да позвъни. И на „Колцевая“ не успя. Протакаше, но знаеше: точно сега там, от другата страна на радиовълната, се натрупва тревога. Майката на Петя крачи напред-назад, взима в ръка телефона, оставя го.

После си помисли: ами ако неговата майка пътуваше в метрото и му се беше обадила — дали щеше да разпознае гласа й сред боботенето и грохота? Естествено, че щеше да го познае. И фалшификата щеше да различи.

Значи не трябва да звъни.

Отвори Уотсап, за да й пише. А какво да напише?

Не и истината — такава истина без глас не може да се изрече. А трябваше и на майката да дадат успокоителни. Жените се справят зле без успокоителни.

Трябваше да отиде на „Кутузовска“. Премина от другата страна, без да се откъсва от телефона, четейки преписката на Петя с майка му. Във вагона старателно й написа: „Ходих в болницата. Не се вълнувай, мамо. С Нина всичко ще бъде ОК“.

После на фона на потракването се замисли: Нина непременно ще попита завеждащата — беше ли тук приятелят ми? Лекарката, естествено, ще й отговори — дойде, поинтересува се. Един такъв прегърбен, слаб, бледничък. Как така, не беше ли къдрав, загорял, добре гледан? Какъв ти добре гледан! Повече на туберкулозен приличаше или на затворник.

И край.

Идиотска тъпотия, каза си на глас Иля.

Къде се забърка! Защо? В чуждото. Ще се загробиш. И нямаш право! Какво право имаш ти да им се месиш?

Майката му отговори след няколко минути: „Това ли е, което си мисля?“.

Някога, преди сто години, мама беше завела малкия Илюша в един пътуващ увеселителен парк на ВДНХ. Освен всичко останало там имаше и едно изумително нещо: огромна празна чаша — с диаметър около десет метра — по чиито отвесни стени караше мотор истински моторист. Засилваше се на дъното и после с голяма скорост се залепяше за стената, противно на всички физични закони, и като продължаваше да ускорява, се спускаше по кръга вече отвесно, като невъзможно и невъзмутимо се движеше нагоре и надолу по стената: сякаш това беше ляво и дясно. Иля тогава остана потресен. А сега като че ли самият той правеше същото.

Не бива да спира.

Почака и написа: „После ще ти разкажа. В телефонен разговор“.

Не сваляше очи от телефона: сеанс на едновременна игра, не бива нито да бърка ходовете, нито да закъснява.

— Станция „Парк на Победата“ — обяви дикторът. — Следваща станция „Славянски булвар“.

Опомни се. А къде е „Кутузовска“?! Ама това не е правилната линия, нали там са цели три „Киевски“, беше объркал синята с тъмносинята.

Изскочи от метрото: дванайсет без седем! Провери — до нужния номер му трябваха минимум двайсет минути. Плю заради излишния разход от петдесет рубли и се качи на спрелия на спирката попътен тролейбус. Докато Иля излежаваше, бяха отделили отделна лента за тролеите. Цивилизация, мамка му.

Тролеят се изкашля, отмести се от мястото си, потегли безшумно.

Щом Иля си плати билета, седна, въздъхна и отново се потопи в телефона, когато тролейбусът увисна в празнотата. Реши, че е спрял на светофар, и в първия момент не вдигна глава; после се откъсна.

Наоколо всичко бе замряло. Сякаш времето беше спряло. Нито една кола не помръдваше от мястото си — нито отпред, нито отзад. „Кутузовски проспект“, широк почти колкото река Кама, беше застинал като мъртвец. Каменните десететажни сталинки го ограждаха като клисура. Триумфалната арка, от която току-що се бяха отдалечили, разрязваше потока на две като речен остров.

Иля погледна към часовника на телефона: след две минути трябваше да е там, в двора на трийсет и пети блок!

— Защо стоим? — приближи се той до шофьора, като се хващаше за дръжките на седалките.

— Задръстиха ни — отвърна онзи безсилно и безучастно, сякаш говореше за дъжд.

— Какво е това? Кой ни задръсти?

— Сега ще потегли — обясниха му.

— Кой ще потегли? Къде? — започна да се нерви Иля.

— Как кой? Та това е „Кутузовски проспект“. Царят, кой друг, баси — рече интелигентно на вид прошарено старче с очила с тънка рамка.

— Отворете вратата, ще сляза тук — помоли Иля.

— Не ви препоръчвам — предупреди го старчето. — Наоколо има полицаи, само за това дебнат.

— А и аз няма да ви отворя — рече шофьорът. — После мен ще глобят.

— Закъснявам!

— Това са форсмажорни обстоятелства — възрази шофьорът. — Ще ви разберат.

— Премиерът на Белгия ходи на работа с колело — съобщи някаква жена отзад.

— Затова пък е хомосексуалист — включи се брадат мъжага, риж с появили се бели коси.

— При тях хомосексуалистите са в правителството, при нас са педерастите — заяви убедително очилатото старче. — Кое е по-добре?

— А в Швеция децата учат всякакви педерастщини още в училище, от учебници — не се предаваше брадатият. — Това нормално ли е? Толерантност!

Дванайсет часът дойде и отмина. Нищо, нищо, нищо. Мъничко ще закъснее, всичко може да се случи. Може пък и Игор да е попаднал в същото задръстване. Или поне по никакъв начин не реагираше.

Иля отиде до края на салона: да погледне през задното стъкло дали не се приближава кортежът. На опашката на тролейбуса се беше залепила линейка: въртеше безмълвно изпъкналия си буркан. Шофьорът пушеше със затворени очи. Лекарят четеше нещо в телефона си.

И във всички автомобили наоколо хората седяха и се взираха в телефоните си. Всички разполагаха с безкрайно много време, половин час живот им се струваше справедлив данък.

Върна се в началото, при шофьора.

— Още много ли?

— Не мисля — отвърна онзи. — Може би още десетина-петнайсет минути.

— Отваряйте — настоя Иля.

— Ето, виж — старчето му показа човек в черно яке и вълнена шапка, който стоеше на тротоара, обърнал към преминаващите внимателното си и напрегнато лице. — Ще успееш за петнайсет минути и ще закъснееш за цял живот. Имаше едно такова анимационно филмче, „Влакчето от Ромашково“, не си ли го гледал?

— Аз съм го гледал — каза брадатият мъж. — А днешната младеж нищо не гледа, само своя интернет.

Иля се отпусна на седалката.

Провери дали не е писала Нина, не я ли е пропуснал. Не: тишина. И Петината майка се беше съгласила да потърпи до неосъществимата среща. Само ако знаеха кой им отговаря вместо Петя, за пръв път си помисли той.

Само ако знаеха.

Хората наоколо дремеха, сякаш в проклетото задръстване бяха пуснали сънотворен газ. Даже очилатото старче се поизмори да спори.

В телефона безмълвно изтичаше поредната пикселна минута, а след нея още една и още една. Странно, че продължаваше да отчита времето: нима то не беше застинало съвсем?

— Бихме могли да летим с хеликоптери — промърмори неясно старчето. — Но пък с хеликоптери е скучно. От тях не могат да се видят лакеите.

И клюмна. Пружината му се разви.

Точно в този момент в тази замръзнала река проблесна нещо: синя мълния. Водещ автомобил, катаджийски мерцедес.

Иля стана и притисна чело към прозореца.

Над покривите на автомобилите се виждаше разчистена, абсолютно празна отсечка — по нея профуча. И ето че в далечината се появиха: гирлянда от сини светлинки, съзвездие. За секунди се превърнаха от точки на хоризонта в тежки черни снаряди, изстреляни от някаква грамадна „Берта“. Три квадратно изсечени немски офроудъра със сини буркани около дълга немска лимузина. И наоколо още, отпред и отзад — бяло-синя свита, всичките примигват, вият, квакат. Профучаха с невероятна скорост, такава, с която, по законите на физиката, би трябвало вече да са се издигнали от земята и да са се изпарили. Като оръдеен залп.

Наредените по пътя коли се разклатиха от въздушната струя като от взривна вълна и сякаш дори Триумфалната арка се поразклати; някой неспящ плахо натисна клаксона, но никой не го подкрепи. Всички си седяха смирено в тази своя застинала секунда и дори не забелязваха как опровергават законите на физиката.

А на онзи вероятно му харесваше, че може така, с длан, да спира времето на хората. Точно затова си беше избрал тази работа.

— Красиво се носи! — похвали го брадатият.

— Плашат народа — изказа се старчето. Примигна — и се разтвори в мъглата.

И все пак не им дадоха да потеглят още няколко минути, докато вече не се виждаха никакви отблясъци. Едва след това ги пуснаха от времевия арест.

* * *

Иля се втурна в двора на сградата двайсет и три минути след уговорения час. Трийсет и пети номер напомняше средновековна крепост: грамаден сталински блок пръстен от жълти тухли, по ъглите кули, достъп — през портал: арка с височина три етажа, крилата на вратата заварени от чугунени решетки. „Кутузовски проспект“ не го бяха построили за обикновените хора. Обикновеният човек и през Хрушчовата входна врата влиза лесно, сянката му няма да закачи горния праг.

Дворът беше засаден с голи черни дървета, запълнен със скъпи коли. Що за странно място за среща.

Плъзна поглед наоколо, намери петия вход — и най-важното: сметището.

Огледа се: дали не е постановка?

На входовете бяха монтирани камери с избодени очи. Насядали по студените пейки старици разговаряха за бавната смърт. Стопаните на стария свят си бяха отишли, а вдовиците им отсрочваха колкото могат, сбогуването. Поглеждаха към Иля, навеждаха забрадените си глави така, че да могат да виждат през мъничката дупка в катаракта.

И през прозорците можеха да гледат надолу, към земята, да дебнат и причакват.

В кръг препускаше затвореният в двора вятър. От небето се сипеше божият пърхот.

Може да е постановка. Може и да е проверка. Тук е идеална мишена.

Е, какво?

Иля даде газ, центробежната сила го притисна към отвесната стена. Бързо в чашата, докато има гориво. Не бива да се спира.

Разбута контейнерите за отпадъци, влезе вътре. Зад контейнерите имаше цяла барикада от торбички. В това число и от „Пятерочка“. Измъкна я, погледна вътре: обелки от картофи, картон от мляко — празен, мухлясал крайшник хляб. Разкъса пакета с ръце, изсипа боклуците на асфалта, започна да рови. Нямаше нищо, което да прилича на хазинска конфискувана стока. Нито прахчета, нито треви, нито брикети, нито черен целофан. Просто развалени огризки.

Може да е някой друг? Да не са объркали фирмата?

Порови още малко — нямаше други пакети от „Пятерочка“. Разкъса един пакет на „Перекрестка“, измъкна от него списания „Афиш“, завързан на възел самотен презерватив и празна бутилка ром. Не е това! Друго!

Скъсана тениска, окървавена прозрачна опаковка от говежди дроб, смрадлива, студена пепел. Изсъхнало цвете, накъсани снимки на целуващи се хора, вмирисано пилешко. Отрязани коси, целулоидна кукла без глава, купчини издраскана хартия. Тампони, кутия от айфон, пръснати овесени ядки. Шегичка?! Проверка!

Огледа се уплашено. Край него мина някаква студентка, сбърчи носле, отвърна поглед. Дори да се гледа към Иля, беше неприлично. Приближи се кривоглед оранжев чистач, опря ръце на хълбоците, започна да се прокашля.

Иля влезе в телефона с лепкави пръсти: къде си, Игор?! Къде ми е пратката?!

Но там имаше само потрошени с хирургически щипци мънички ръчички и крачета, прерязано с месарски нож гърло и майчини тревоги. Игор К. мълчеше.

Майната ти! Върви по дяволите със своите игрички! Сметище! „Кутузовски проспект“! Следите ме, а? Ами следете!

Иля сграбчи последния останал цял пакет и го замъкна нанякъде. По-далеч от проспекта, от правителственото трасе, от зорките, пъргави хора с плетени шапки.

Чистачът го проследи с безчувствен поглед. Стариците по пейките протегнаха шии. Прозорците се пулеха с мътните си кристали.

Дворове, дворове, задни дворчета, пътечки между къщите. Докато вървеше, изтърбуши пакета, разпръсна с крак вътрешностите му по изблизаната улица. Боклук, гнилоч, беда. Стигна до метрото; край, разходи се. Време е да се връща обратно в хралупата си. Може някой да го е взел преди него. Някой клошар. Чистачът. Може самият Игор К. да е почакал известно време в засада, не е понесъл страха и е избягал със своя боклучен товар. Ако беше пристигнал навреме, всичко щеше да се получи.

Ако царят не беше преминал. Или ако Иля не беше объркал линиите.

Не. Не е това. Ако не се беше засилил, глупако, при Нина. Ако не беше тръгнал да я разубеждаваш. Не всеки умее да спре въртенето на Земята, разбра ли, тъпанарю? А пък да я завърти на обратно — това вече никой не го може! Не разбираш ли?!

Няма да издържи до четвъртък. Само за един ден беше натворил толкова неща, че до вечерта ченгесарските приятели ще започнат да следят Петя по телефона, а през нощта ще го намерят.

Всички тези букви, изречения, километрични съобщения, писма — само привидно изглеждат прозрачни, разбираеми. Това е копринена паяжина, чиито нишки са намазани с невидимо лепило. Докоснеш ли се — залепваш, оплиташ се. Започнеш ли да се дърпаш — ще разбудиш заседналата в центъра на паяжината мъхната многоока смърт.

* * *

Когато обявиха станция „Арбатска“, телефонът улови мрежа и изпиука. Дойде съобщение. Иля насила го измъкна от джоба си и го включи.

Беше от Нина.

„Накратко, избягах оттук. Нищо няма да правя. Реших го твърдо. Не мога, не мога! Когато можеш, позвъни!“

Иля го прочете още веднъж. И още веднъж.

По тила започнаха да го гъделичкат огнени мравучки. Носът му се запуши.

И в гърдите му се затопли; сякаш беше пил водка. Засмя се хрипливо.

И й написа, без да се замисля: „И слава богу!“.