Дмитрий Глуховски
Текст (8)

8

Но още на улицата, преди да стигне до дома, се върна към Хазин. Четеше вървешком, както всички. Четеше на пешеходната пътека. На стълбището. В кухнята.

Нина е в болница?… А Петя знае ли за това?

Върна се на безкрайния разговор на Хазин с Нина. Започна внимателно да чете последните реплики. Нещо го пробождаше отвътре.

„При мен всичко е просто супер.“ Последното, което беше написала на Петя: в петък сутринта. Появи се някакво притеснение — у Иля, чуждия човек, за нея. Сигурно заради летния сън с шарлотката. Глупава работа. Любовта на Нина се прехвърли от съня върху истинския Иля, както ваденка се прехвърля върху кожата.

Има ли тук нещо за болницата? Някакъв намек за това, което може да се е случило с нея?

Стигна до самото начало, до зората на отношенията им — както ги беше запомнил телефонът. Как беше започнало всичко? Така, както започва при всички хора в града. През миналата година, две хиляди и петнайсета. Единайсети януари, неделя.

— Аз съм Пьотър. Вчера се запознахме в „Тройка“. Приемът!

— Приемът, приемът! Помня ви, Пьотър! Как чувате? — Нина беше намерила в арсенала от картинки изображението на спътникова антена и го беше вмъкнала в съобщението си.

— Не чувам твърде добре, снощи нещо оглушах. Но беше весело.

— Прекалено! Така че ти пиша от кома. Спешно се нуждая от детокс! — картинки на спринцовка и вана.

— Може би борш?

— Какво, веднага ли?

— Защо да отлагаме за утре онова, което може да се свърши днес? Хайде да се видим в три в „Пробка“?

— Хайде! Само че ще закъснея с един час!

Продължението следваше чак след седмица, когато бяха свършили празниците. На седемнайсети януари Нина му беше писала първа:

— Пьотър! Надявам се, че не си от онези, които бързо се предават! Котката ми наистина раждаше, абсолютно безизходно положение! — сконфузена емотка с ококорени очи.

— Руснаците не се предават. Поздрав на котката. Как я кара?

— Маха ти с лапичка. Моли да провериш в твоята правителствена агенция дали може да разчита на майчинство! — и карикатурни торбички с долари.

— Настоявам за снимка на котката заедно със стопанката.

— Ами тя сега не е във форма. Въргаля се в леглото абсолютно неглиже. За котката говоря.

— Още повече!

— Добре, почакай.

Следваше картинка от анимационното филмче „Том и Джери“: мишката със спална шапчица и сърдитият котак лежат в едно легло.

Петя не отговори нищо, но наистина не се предаде. Изчака още една седмица — поохладня — и на двайсет и трети януари отново тръгна на щурм.

— Привет! Искам да те поканя на кино. Днес свободна ли си?

— Днес ми е международният ден на жената. Пристигна една приятелка от Минск! — и последва картинка: две момичета с панделки и трика танцуват заедно.

— А утре какъв ден ти е?

— Събота. А на теб?

— Да отидем утре тогава? На „Американски обир“.

— В никакъв случай! — Шепнешком подсказва: „Съгласна съм на «Бърдмен».“

— Добре… Има прожекция от 19:30 в „Октябър“.

— Хайде да се разберем така: отиваме в „Пионер“ от осем да го гледаме на английски, като билетите и пуканките са от мен! — емотка с пуканки.

— На английски???

— Готова съм да ти превеждам на уше.

— Ок. Тогава ще мина да те взема утре в седем, ако нищо не се промени.

— А ти обичаш да планираш, нали?

Значи след киното се беше случило, пресметна Иля. Как се получава при хората? После са отишли на вечеря, прозвънтели пълните с вино чаши, после — бар, клуб, кръговрат — като че ли втора среща, а после и трета… В неделя по обяд махмурлията Петя написа на Нина:

— Благодаря за вечерта… И за нощта…

— Благодаря за сина… И за дъщерята… Михаил Сергеевич, мошенико! Защо от този номер? — смееше се Нина.

— Стига вече. Просто исках да кажа, че беше яко.

— Съгласна! Сори. — Емотката се зъбеше: глуповато извинение.

— Най-накрая да се съгласиш за нещо с мен!

— Е, поне съм готова на диалог. Продължавай да ме убеждаваш!

— Имаш ли планове за днес?

— Честно казано, имах. Но ако трябва да съм съвсем откровена, не са чак толкова интересни.

— Тогава си резервирам „Живаго“!

— Коварен съблазнител! Любимата ми книга! Край, отивам да се гримирам.

— Ама каква книга? Шегувам се.

После се оттече: уговаряха се за срещи, Нина му изпращаше вече истински свои снимки — бяло бельо, черно бельо, червено — казваха си кога ще дойдат навреме и кога ще закъснеят. А на трети март вече го повика без прелюдия:

— Център до Юстас. Днес съседката нощува при годеника си. Това е намек. Повтарям, това е намек.

— Какво да нося?

— От теб бутилка вино и добро настроение, от мен въздушна салатка и вълшебна атмосфера.

— Значи ще донеса и пица — и Петя, обучен в нейния стил на писане, намери пиктограма на триъгълни парчета пица и й я прати.

— Ненаситник!

Към април отношенията им бяха започнали да задълбават. На девети Петя още през деня попита:

— Нин, свали новите серии на „Breaking Bad“, плийз!

— Така, така, а ВДНХ? Нали щяхме да ходим на кънки?

— Сама ме запали по тоя сериал, сама се оправяй. Аз се съпротивлявах!

— Съпротивата е безсмислена! Знаех си, че ще се зарибиш. В интерес на истината първо смятах да предложа „Следствието се води от експерти“… — Нина вмъкна в съобщението жълтичкия детектив от колекцията телефонни емотикони.

— А той много сезони ли има? Нали знаеш, че трябва да си планирам живота!

— Ами пет или шест. Но нищо, нали и „Наркос“ излиза, също по твоята тема. Така че с тези темпове до края на годината ще ни стигне.

— Като стана дума за моята тема. За теб да взема ли?

— Взимай, изкусителю! Ще гледаме на 5D.

Значи до април вече беше успял да я докосне, съблазни, покори. Но може би тя самата си го е търсела? Може би не е била чак толкова невинна?

А в края на месеца Петя за пръв път започна да премълчава, да скрива нещо от нея.

— Нинк! Значи ти за празниците си в твоя Минск?

— Ами да. На нашите много им домъчня. Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Май не, като че ли. И нашите също искат да празнуват с мен. А ти за колко време?

— Не знам. Няма да е през цялата ваканция. За три дни. Там просто няма какво толкова да се прави. Защо?

— А, нищо, просто питам.

Значи все пак не е московчанка. Студентка? Дошла да завоюва имперската столица? Сама в града. С някого делят квартирата. Разчита на нещо? Надява се на нещо? Иля плъзна надолу, стигна до десети юни.

— А ти какво ще правиш през уикенда?

— Ами всъщност до понеделник трябва да си направя реферата по история на киното, Петя. А съм още до под кривата круша! — и картинка с чепато дърво, за да смекчи с шега неловкостта?

— Просто нашите ни канят и двамата на обяд.

— Охо! Какво е станало?

— Ами нищо. Просто искат най-после да те видят. Толкова са слушали за теб.

— Тая работа е по-важна от историята на киното. По дяволите. Цялата съм нерви! — и емотката нервничеше.

— Ти откачи ли? Това е просто обяд.

— Аха, просто? Сега цяла седмица ще трябва да зубря НК и НПК вместо неореализъм и нова вълна! Ами ако решат, че съм невежа?

— Стига, де. Но да, НК е добре да се научи, естествено. Все ще потрябва. Шегичка.

На следващия понеделник Нина му беше писала, изпъстряйки съобщението с панически личица: десетки личица.

— Това намирисва на катастрофа, Петя…

— За какво говориш? За обяда? Съвсем нормално си мина. Хареса им.

— Пффф! На баща ти със сигурност не съм. На майка ти даже й стана жал за мен.

— Глупости приказваш.

— На лицето му беше написано, че на моето е изписано, че съм гладна беларуска златотърсачка, която иска да изяде тяхното момче.

— Глупости.

— С все кокалчетата.

— Стига с тия комплекси.

— Аз и без това не мога да ям кокалчетата. Трудно ги смилам.

В началото на август се появи онова същото спасително послание, което беше научило Иля как да си спечели живот от мъртвец.

— А ти през всичките тези дни изобщо ли няма да ми звъниш? — попита за пръв път Нина.

— Нали ти обясних, че ме внедриха, няма да успея…

— Да, да, помня всичко. Просто понякога, нали знаеш, имам нужда да чуя гласа ти.

— Службата ни е опасна и трудна, Нинк.

— Точно затова.

— Ами така се случва.

— И какво, криминалните елементи не може ли да си имат своите разтревожени мацки, които изпадат в параноя и периодично им звънят? Какво точно в думите „С мен всичко е окей, зай!“ ще издаде внедрения сътрудник?

— Ами инструкцията ни е изобщо да не даваме телефона на роднините си.

— Аз съм ти роднина?

— Нин! Като майка ми започна вече! Роднина си ми, мамка му!

До края на лятото Петя все изчезваше, а Нина все чакаше. Сви се при родителите си в Минск, оттам пишеше провинциални отчети, качваше полуголи снимки. Върна се в Москва — а и там времето не вървеше. Дали липсваше на Петя, или не — неизвестно.

— Страдам от недостиг на витамин П. Линея, драга редакция. И лятото свърши.

— Нин… Кълна ти се. Това е за последно тази година. Не зависи от мен, нали знаеш! Такава ми е службата! Какво мога да направя?

— Нищо не можеш и аз нищо не мога. Никой няма да ни помогне.

— Слушай, обещавам да си взема отпуск. Да идем в Анталия? Или в Кемер. Двамата. Ти и аз. А? Ол инклузив. Като бели хора.

— А ще се върнем като сини.

— Даже още отсега започвам да търся екскурзия. Честна дума.

— Честната дума я изяде кравата.

— Ето, гледай. От пети до осемнайсети октомври. Белек. Белек е по-добре от Кемер!

— В Белек определено е по-добре от Ховрино. Край, отивам да се гримирам!

— Не, сериозно ти говоря!

Все пак си бе изпълнил обещанието; на десети октомври вече бяха на море. Иля се откъсна от четенето на чуждите писма, погледна в чуждата хроника: точно тогава бяха заснети клиповете на плажа и в хотелската стая.

— Малката, вече съм на закуска. Нещо да ти донеса?

— Себе си! Само внимателно, да не разлееш нещо! И кроасан за десерт.

— Всичко взех. Има някаква жестока екскурзия до Кападокия. Ще се лети на въздушни балони. Две денонощия. Ще отидем ли? За утре се освободиха места.

— Нали познаваш страстта ми към въздухоплаването!

— Но пътят е шест часа. В едната посока.

— Ще се целуваме, няма да е скучно.

Две седмици разговаряха само за това как ще се развличат един друг. В рая безделието тежи. Какво пък, и това е изпитание.

От другата страна на прозореца вятърът започна да завихря сипещия се мокър сняг. Депото се потопи в сивота. Иля почака, почака и влезе в албумите. Ориентира се по датите в миналогодишния Петин октомври.

И ги намери: въздушните балони. Десетки, дори стотици разноцветни огромни балони, които се издигаха едновременно в оранжево прозрачния въздух. Изгряващото слънце — червено, облаците — рехав пискюл, долу напластена планинска верига, старо градище, изгризано в скалите, хълмиста земя чак до невъобразимо далечния хоризонт, разчертана от нишки пътища, и балони, балони — половината небе в ярки балони с кошове. Направо спира дъхът. Иля не беше виждал нищо подобно през живота си, нямаше как и да си представи, че в света, в който се намира Соликамск, е възможно да съществува и това; а Петя просто бе отскочил дотам от скука.

Нина викаше възторжено, махаше с ръка на издигащото се слънце, казваше, че това е най-хубавият ден в живота й. Иля погледна: дванайсети октомври две хиляди и петнайсета година. После двамата с Петя се бяха снимали: зад тях балоните — сапунени мехури щастие над безкрайната Земя. Иля се взря в очите на Петя, докосна лицето му, разтвори пръсти: увеличи. Искаше през зениците да попадне още по-далеч, още по-дълбоко. Но стъклото не го пускаше.

Най-хубавият ден.

Сипа си от шишето.

Разгледа още море, плажове, бански костюми — но днес всичко това му изглеждаше някак по-различно. Днес сърцето му се свиваше. Сякаш се въртеше на шиш и капеше.

След това периодът на щастието безделие свърши. Нина беше писала — на седемнайсети октомври, ден преди отпътуването:

— Помислих си, че в Москва това адски ще ми липсва. Ти например.

— Ами нали това е отпуска! Отпуската е малък живот!

— Искам такъв, но голям.

А големият живот се оказа друг. В Москва отново се виждаха бегло, уговорените срещи се проваляха: службата надделяваше, ученето досаждаше. Когато се срещаха — извън кадър — вече не се чувстваха толкова непринудено, както преди. Нещо се мяркаше зад гърбовете им, някаква сянка. Декември, след събота, Петя крещеше:

— Какво стана? Защо си тръгна? Какво изобщо беше това?

— Защо се държиш с приятелите си като с отрепки?

— Защото ми дотегна с оплакванията си, затова! Какъв приятел ми е всъщност?

— Нищо такова не ти е говорил! Знаеш какво му се случи!

— Ой, хайде, продължавай да ми пилиш на главата! Защото няма кой друг да го прави, нали?!

— Виж, за това не знам!

Нова година празнуваха заедно — с приятели наеха къща в Подмосковието. Беше пиянско събиране — Иля прегледа снимките — а лицата на всички не бяха пияни: изкривени, трескави. На масата беше пръсната гощавката. И ето, личеше си, че точно след тези празници всичко беше потънало в мрака. Останалата част от януари беше празна, изтрита. Но в него се вършеше нещо лошо: любовта се разлагаше. Или Петя изчезваше, или Нина…

Нещата започнаха да се оправят едва на десети февруари. Той й изпрати:

— Ще дойдеш ли при мен? Тук е адски гадно! Умирам от скука! Нииин!

— Знаеш, че нищо няма да ти донеса.

— Не ми и трябва нищо, поел съм твърдо по пътя на поправянето! Може дори да не носиш цветя и портокали! Само себе си!

— Та това е ведомствена клиника. Няма да ме пуснат при теб.

— Обработил съм вече сестричките, всичко ще организираме. Домъчня ми! Наистина!

— След това лекарят сигурно ще докладва на баща ти, че съм идвала.

— Да вървят и двамата на майната си! Да не съм петгодишен, че той да ми казва какво да правя!

— Ами добре. Кои са часовете за посещение?

През февруари го посети отново в болницата. През март го изписаха, тя го посрещна. В писмата не се споменаваше от какво са го лекували. Но Нина се грижеше — и за него, и за себе си. Като че ли до април всичко беше наред. А в началото на април течението отново промени хода си.

— Можеш да ми крещиш колкото си искаш, Петя.

— Защото не можеш да ми казваш какво да правя! Ясно ли ти е?! Животът си е мой!

— Тази работа ще те съсипе. Нас вече ни съсипа. Край с нас, Петя.

— Големи глупости говориш!

— Ти не го усещаш, но аз го чувствам. Тя те разрушава.

— Хайде сега и за купола почни да приказваш! За магнитния!

— Доскоро.

Командировките и внедряванията зачестиха; преди Нина проявяваше разбиране, но вече започна да губи търпение. На двайсет и шести се гневеше:

— Тоест пак ще изчезнеш? И даже няма да можеш да говориш?

— Ще пиша. Около мен ще има хора. Нали ти обяснявах какво представлява! През цялото време ще има. Но ще мога да пиша. Ако успея, дори може да позвъня.

На девети май две хиляди и шестнайсета, след кратки разговори за дреболии, Нина му прошепна:

— Знаеш ли, мисля си — може пък винаги да си бил такъв? Просто досега си се преструвал пред мен? Докато си ме обичал?

— Остави ме на мира! — изкрещя в отговор той.

— А може и наистина да си се старал. Докато си ме обичал. А после си престанал. И се оттече.

— Върви по дяволите, ясно ли е?

— С хората не може да се отнасяш като с боклуци, Петя. Хората са живи. Някой досега казвал ли ти го е? Мама, татко?

— Майната ти!!!

После мълчание — цяла седмица. Може би Нина го напускаше. Докато изоставеният Хазин вероятно не откриваше, че не може съвсем без нея.

— Нин, спиш ли? Спиш? Поговори с мен. Моля те. Нуждая се от теб.

— Трябва да отивам в университета.

— Прости ми. Не знам защо правя всичко това. Домъчня ми.

— Ами нека някой друг те утеши. Има кой. Някаква си Албина.

— В телефона ми ли си ровила? Супер!

— Албина ти е ровила в телефона. Поне да си беше изключил известията.

— Нин, това е от работа, секретарката на началника. Наистина.

— Важното е началникът да не възразява. На мен вече ми писна. Лека нощ.

— Нин!!! Включи си телефона!!!

Коя беше тази Албина? Иля написа в търсачката името й, после опита с „Аля“ — и я намери. Имаше история, да: със смугла брюнетка със сини очи. Тя също пращаше на Петя снимки по бельо и със зовящи вишневи устни и прикрити с два пръста налети гърди.

Там, където при Нина имаше ръбове, Албина беше закръглена; където при Нина всичко беше умерено, при Аля беше в изобилие. В синя униформа тя, синеока, загоряла, представляваше същинско изкушение. Гръдната обиколка беше голяма, налагаше се да разкопчава горните копчета.

Със своите плавни линии, с изобилието си, със сенките и контрастите тя, естествено, изкушаваше. При вида й на Иля му секваше дъхът; но Аля винаги пишеше едно и също, изразяваше се първично: „Искам да те галя с устни“, „Чакам те в мен“, „Горя“. И пишеше с правописни грешки. Албина беше ефектна, но беше и глупачка.

Албина живееше в Петя през май и през април и го беше хванала само няколко дни след изписването от болницата. Нина се грижеше за него, Албина го примамваше. Но с нея беше започнало още по-рано, тя се припокриваше с някакви отсъствия на Петя, командировки, заседания, както обясняваше той по свой начин. Но и тя не можеше да оправдае всички изчезвания, може би имаше още някого.

И Нина го подозираше. Едва тогава ли беше започнала? Или още отпреди, при някое от неговите изчезвания? Когато на морето му беше говорила за измените — себе си ли бе имала предвид, или него?

Иля вече не я гледаше, а я слушаше. Нина бе изгубила двуизмерността си, беше придобила обем, оживяваше. Не живееше само в телефона.

Прииска му се да се намеси в караницата им. Каква ти Албина, гадино?! Виж се: в живота си имаш най-доброто момиче, а гониш чуждите секретарки! Какво не ти стига, всъщност какво още можеш да искаш?

И Петя очевидно го чу. Два дни се блъскаше в стъклото, стремеше се към Нина.

— Много те моля. Нужна си ми наистина. Хайде да се видим, да поговорим.

— За какво?

— Искам да живея с теб. Искам да се преместиш при мен.

— Като че ли това е твое решение.

— Аз решавам! Искам да бъда с теб!

— Смехория.

— Ти си моя и никъде няма да ходиш, ясно ли е, кучко?! При никого няма да отидеш! Който й да е следващият ти тъпкач, ще го намеря и ще го размажа! Схвана ли?! Никъде! Никога!!!

После плюеше в лицето на Албина, крещеше и на нея, че всичко между тях е приключило, а Албина му се смееше с белите си вещерски зъби и му обещаваше, че пак ще допълзи при нея от своята сельодка.

Тресеше ги двамата с Нина, подмяташе ги: бяха попаднали в турбуленция. От съобщенията не можеше да се разбере какво друго освен изневерите разделяше Петя и Нина. Но имаше още нещо — мощно, непреодолимо.

Иля влезе в папката с клипове — да провери какво е останало в архива на Хазин от този период. И намери. Онова същото, в което двамата с Нина гледаха безцветно порно на дивана. Когато тя беше поискала от Хазин да признае, че тя е неговата кучка. Бе настоявала отчаяно.

Към трети юни Петя беше сломил съпротивата й и сам се беше пречупил.

— Аз изхвърчах, в хладилника има всичко необходимо. Взех ключа със себе си, заключих те, така че извинявай, ще се наложи да ме изчакаш!

— Защо ме събра Господ с милиционер…

— Да, и в шкафчето има неразпечатана четка за зъби. За теб. За да останеш.

— Колко мило! И за какъв срок?

— Пожизнено!

Настъпи мир като в старите времена. Тя отново му изпращаше пак себе си, едва прикрита — от неговия сутеньорски апартамент с кол за стриптийз. Събраха се все пак.

— Как ти се струва? Agent Provocateur. Тематично за теб! — и емотка, каквато вече почти не използваше: бански костюм.

— Не ми пращай такива неща, ФСБ е пламнало!

Това продължи един месец: после отново се появи параноята, той пак спря да се появява, макар Нина да живееше у тях.

— Петя, можеше поне да ми пишеш, че при теб всичко е наред.

— При мен всичко е ок! Работа!

— А кога да те чакам? Приблизително?

— Днес едва ли. Погледай филм. Или излез с приятелки. Сори!

Три седмици по-късно, в края на задушния московски юли, в жегата, когато тялото вечно е лепкаво, а труповете започват да вонят още на втория ден, Нина му пишеше полека:

— Знаеш ли, струва ми се, че ме разваляш. Ти и твоите вечни истории. От теб направо вони на развала. До когото и да се доближиш, веднага прихваща от теб тая гангрена. Аз, Гоша, Никитос. Ти просто ни използваш и ни захвърляш. Правиш хората около себе си нещастни. Чуваш ли ме, Петя? Нещастни.

— Пука ми, ясно ли е? — озъби й се Петя. — Можеш да си ходиш.

Иля се ровеше в Петиното бельо, бъркаше без ръкавици в коремната кухина, междувременно улавяше и разни други — пак Албина, Юлия някаква, Магда — които дори не си беше направил труда да скрие, мършави блондинки с детски ръчички и стъклени погледи, остригани по момчешки брюнетки с черни дупки под изписаните вежди, все за еднократна употреба, мимолетни, жени-обвивки-менте, празнота в опаковка.

Можеш да си ходиш, й разрешаваше Хазин.

И на следващия ден, двайсет и втори юли, Нина го послуша. Повече не можеше да го търпи. Тя не виждаше въртележката с надрусаните от Хазин момичета, не чуваше пискливите им гласове; но гама-вълните не могат да се видят, тях ги усещаш с плътта си.

— С две думи, тръгнах си. От теб се ръсят прахчетата ти. И телефонът цяла нощ жужа. Кажи им там на твоите нощем да не звънят. Пожар е направо. Довиждане. После ще дойда за нещата си.

— Поне отвори ли кутията?

Кутийката с какво? С накитите окови? Нина не я беше отворила, за да не си ги сложи.

— И какво си ти без мен?! Изчезвай в твоя Минск! Давай! Живей си в шибаната колиба! Виси на вашите на шията! Нека там твоите програмисти комплексари да те клатят! Пепеляшка смотана!

Но издържа само ден и половина: после проказата започна да го разяжда отвътре, измъкваше се на повърхността; а освен Нина като че ли никоя от другите нямаше лекарство за нея. На двайсет и трети, в два часа през нощта, Хазин вече удряше с юмруци по вратата.

— Нин! Отвори! Знам, че си вътре и всичко чуваш! Прости ми. Моля те. Всичко ще си призная, нищо няма да излъжа. Нямаш си представа какво дърво ям по всички фронтове. Ако сега си отидеш, просто ще се пръсна. Само за теб се държа. Нуждая се от теб. Ти си ми спасителният пояс, разбираш ли?! Отвори!!!

— Върви по дяволите, Петя. Махай се или ще повикам ченгетата.

— Аз съм ченгетата, ясно?! Нищо няма да ми направят! Отваряй!!

И въпреки това лятото отново ги събра — там, където не работеше магнитът, слепваше нощната пот; те се отблъскваха един от друг, но въпреки това нещо ги привличаше обратно. На петнайсети август Петя й призна:

— Направо се изгубих в теб!

— Това вече то разбрах, Петя.

— Ти си нереална!

— Много съм си реална даже, Петя. И искам да знам какво ще правим по-нататък.

— Нищо няма да правим. Всичко си върви, както върви.

После лятото свърши. Все още живееха заедно, като пресовани заедно, сякаш са се напаснали, и проказата на Петя като че ли отстъпи. Иля попрехвърли поредица от еднакви „Кога ще се прибереш?“, „Какво да готвя?“, „Къде ще ходим?“. Сякаш тя се беше примирила с него. В кореспонденцията им нямаше нищо странно до двайсет и трети септември.

— Трябва да поговорим. Ела, моля те. Важно е. Петя, звънни.

— На операция съм, ще се обадя при първа възможност.

Сигурно се беше обадил — и бяха разговаряли на глас, защото от този разговор не бяха останали букви. Буквите са твърде еднакви, не може да им бъде доверено най-важното.

Две седмици по-надолу Иля намери онази същата снимка с палтото като платно от пробната.

— Харесва ли ти палтото? Не е ли твърде пролетно?

— Нормално.

— Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет. С две думи, купих си го!

Тук изглеждаше умиротворена. Сякаш бяха изключили тока, с който я бяха мушкали или шибали. Но не задълго. После отново започнаха да въртят регулатора на напрежението и към двайсет и първи октомври — до освобождаването на Иля оставаше по-малко от месец — и двамата вече се тресяха.

— И как смяташ да им го съобщиш? И по-важното е кога?

— Нин, не ме притискай така, наясно си, че там всичко е сложно! Дай ми време! Трябва да избера правилния момент! А с баща ми изобщо е пълен крах!

— Аз бих ти дала време, но сам разбираш…

— С две думи! И да ме притискаш, няма да помогне!

За какво говорят? Решили са да се женят? Нима ще свържеш живота си с Хазин, Нин? Нали сама виждаш каква е змия. Виждаш го как се гъне. Как съска. Не бива да се събираш с него! Чуваш ли, Нин? Не чуваше.

— Как ти се струва такава рокля? Като че ли не подчертава твърде. Добре, че сега е модата на робите — след седмица му прати снимка тя.

— Роклята ок.

— Нищо ли не си личи? — и някаква емотка, картинка с момиче; Нина вече ги използваше съвсем рядко и всъщност тази бе единствената в писмата им.

— Слушай, гостито се отменя. Не мога да общувам с него! — й написа след двайсет минути Петя.

— Тогава може ние да поканим майка ти?

— Дай да не е тая седмица.

С „него“ — с баща му? Хазин-баща какво, да не е против брака им? Щом майката може да бъде поканена, а с бащата дори не може да се разговаря. И какво изобщо се случва между тях? Краят вече почти наближаваше, а за болестта на Нина не се споменава нищо. Защо я бяха взели в болница? И къде?

Иля се върна нагоре, препрочете съобщенията, написани от Петя в болницата. „Умирам от скука!“. „Нищо няма да ти донеса“, отвръщаше Нина. Нищо какво? Прашец. „Не ми и трябва нищо, поел съм твърдо по пътя на поправянето!“

Какво имаше още там? През лепкавото, задушно лято. Когато Нина пишеше в мрежата: „Ти и твоите вечни истории. От теб направо вони на развала“.

Ведомствената клиника беше през януари. Бяха закарали Хазин там може би на лечение. От зависимостта му. Бащата? Принудително. Сега може би същото се е случило и с Нина?

Запълзя надолу по веригата.

И видя как развалата поглъща и двамата. А всичките сили вече са изчерпани, няма с какво да се бори човек. Каквото и да ги слепваше там, вече беше изсъхнало окончателно. Махалото, което беше яхнал Хазин, го бе отнесло в тъмния мрак. И се беше върнало оттам празно.

Миналия петък, седмица преди срещата с Иля, Хазин беше получил следното от Нина:

— Отлична нощ, съдейки по твоя Инстаграм, Петя. Пет бала.

— Сринах се, ясно ли е? В службата е ад! Прости ми! Ти къде си?!

— Повече не мога така. Вече реших. Прости.

— Да не си помислила да си причиниш нещо!

— Това вече не те касае.

— Да не си посмяла!!! Вдигни си телефона!

С какво го заплашва? Със самоубийство?! Иля плъзна екрана надолу. Може ли да се е опитала да се самоубие?… И след това — в болницата? Какво става с Нина, мамо?! Как да попита по-деликатно? А и дали майка му знае? Кой ще й каже истината?

И най-важното — щом първия път не се е получило, дали ще опита отново?

Разговорът продължаваше, пулсираше. Иля се прехвърли на шестнайсети ноември. Сряда.

— Късмет, Петя. Само гледай да чукаш дъщери поне на генерал-лейтенанти, иначе татко няма да одобри.

— Кучка такава! Всичко това е заради теб! Всичко с него се получи заради теб!

— При теб всичко се получи заради него. Довиждане, Петя. Животът си е твой. Чукай когото ти харесва.

Тук е жива; а здрава? Хазин не я пита нищо нито за болницата, нито за здравето. Значи във вторник все още не е имало никакви произшествие. А кога се е стоварило?

На седемнайсети ноември, четвъртък, Нина наруши принципите си и писа първа — след двудневно мълчание. Говореше тихо, без злоба, невесело. Изговаряше думите много отчетливо.

— Знаеш ли, оказва се, че на човек му е много трудно да се раздели с миналото. Всичките тези дни заедно — те няма къде да изчезнат. Остават с теб завинаги. Не става съвсем да ги забравиш. Вероятно точно в това е проблемът. Жал ти е за себе си, за това каква си била. Жал ти е за нас — такива, каквито бяхме ние. Не ти се иска това да остане изцяло в миналото. Иска ти се още малко да продължи. Иска ти се да повярваш в човека. И пак не се получава. Нищо не ми се получава както трябва.

Хазин мълчеше. Слушаше: съобщението бе доставено и прочетено. Не спореше, не се оплакваше, не се съгласяваше. Просто се извърна и остави Нина да бъде погълната от тъгата. В този ден тя повече не писа.

Писа на следващия. В последния ден от живота на Кучката Нина му беше писала сутринта. В същото онова утро, когато Иля се возеше на потракващите железопътни колела към задънената Москва, когато слезе на Ярославската гара, когато с цветната електричка бе отишъл да се сбогува с мъртвата си майка. В онова утро Нина беше писала на Петя:

— Кога за последен път си изпитвал страх? Истински страх?

— Случвало ми се е два пъти. При теб всичко ли е ок?

— При мен всичко е просто супер.

— Тогава ще държим връзка — сбогува се завинаги Петя.

След това прекъсваше. После чак в събота през нощта Иля се беше опитал да съедини скъсаното, захвърленото. „При мен всичко е наред. Ти как си?“

Нина не беше никак.

Ще държим връзка, беше казал Петя. И окачи пред всички снимката си с друга. Демонстрираше през фотоапарата как собственически прегръща тая, другата, парадираше с вулгарността й, хвалеше се колко евтино я е взел. Не, не беше забравил да я изтрие, просто я тикаше в лицето на Нина. Искаше да я вбеси; може би отмъщаваше за онова, което не беше влязло в преписката? Може би просто я измъчваше, защото се беше родил мъчител.

Това всъщност беше последната му дума в разговора. На̀ ти сега!

Иля препрочиташе съобщенията им: защо ли го търпеше Нина? Какво ги свързваше, ако не магнит? Какво ли го пазеше, ако не нейното въображаемо силово поле?

Като че ли Кучката беше целият изпепелен вътрешно от своя прашец. Демоните влизаха в празната Кучка, нанизваха го като парцалена кукла върху кривите си пръсти и в своя куклен театър го караха да върши всякакви гадости.

Кога беше искрен? Кога лъжеше? Къде беше истински — когато дърпаше за косата Нина или когато пълзеше пред нея на колене?

Нина беше права, в него имаше развала. Гнилоч. Необяснима.

В този миг се досети. Върна се нагоре по Нинините букви.

„Нищо ли не си личи?“ — надписът към роклята роба. Картинката емотка: момиче. Когато го беше чел първия път, погледът му просто се беше плъзнал по нея, бързаше. А сега се задържа, увеличи я. Отвори каталога с емотки, прелисти го. Разгледа го добре.

Анимационното момиче се държеше за закръгления корем.

Започна да съставя мозайка от случайни откъси: „Как ти се струва такава рокля? Като че ли не подчертава твърде… Трябва да поговорим. Ела, моля те. Важно е… Много съм си реална даже, Петя. И искам да знам какво ще правим по-нататък… И как смяташ да им го съобщиш? А по-важното е кога?… Аз бих ти дала време, но сам разбираш…“.

И широкото като платно палто: „Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет…“. Пролет? И какво ще става през пролетта?

Палтото ще й стане точно по мярка. А после ще се появи детето.

И ето че тя беше решила да зачеркне всичко това, разбра Иля. Не ставаше дума за самоубийство. Нито за лечение от някаква зависимост.

Нина беше в болницата, защото беше легнала под упойка да изстърже от себе си тяхното с Петя бъдеще. Защото съвсем бе изгубила вяра в него. И той знаеше всичко.

— Кога за последен път си изпитвал страх? Истински страх?

Не можеше да се реши. Искаше да й отговори. Чакаше от него реакция, правилните думи. А той? Не можеше да ги произнесе.

— При теб всичко ли е ок?

— При мен всичко е просто супер.

В петък му беше писала. Може и в събота сутринта още да е чакала. Само че Иля не знаеше какво да отговори. А в събота вечерта вече е нямало за какво да се пише. И смисълът да се отговаря се е изгубил.

Окончателно.