Дмитрий Глуховски
Текст (4)

4

Слънцето се навря през прозореца. Слабо и бледо се вмъкна под клепачите.

Иля веднага си спомни. Седна в леглото — в своето, някогашното. Облечен, само ботушите беше свалил. Главата му тежеше, беше препълнена с някаква гъста гадост — мазут ли, какво ли. Езикът залепваше за небцето. Клепачите му сякаш се бяха сраснали. Погледна дланите си. Бяха бели. Само под ноктите се виждаха тъмни ивици. От тях му се повдигаше. Без тях спокойно би могъл да се убеди, че всичко му се е присънило. Но той се събуди не от съня за Трехгорка, а от мазутна яма.

От коридора сякаш се чуваше някакво леко пищене, накъсано и неразбираемо. Телевизорът в кухнята разговаряше сам със себе си.

Иля отиде там предпазливо, все едно не се намираше у дома си.

На масата лежеше чуждият телефон. А до него — „Макаров“. На покривката имаше следи от пръсти. Седна, защото не го държаха краката. Започна да търка челото си. Обзе го тъга.

Налегна го махмурлук от убийството.

Вчерашният ден лежеше пред него в полароидни снимки — размазани, намачкани. Разбърка ги със затъпял поглед. Петя бълбукаше с дупка в шията. Падаше в шахтата. Мазна ивица на бетонния под. След това отново стоеше пред него жив, хитър. Питаше дали Иля е гледал някакъв филм. После му подаваше пистолета си с кашкавалени пръсти. Очите му. Безпомощен, изгубен. Земната ос, забита в гърлото на Петя, светът се върти като пумпал. Небостъргачи като фарове в мъглата. Всичко е в мъгла. Червени пари. Намръщен таксиджия.

Иля си наля вода от чешмата: течеше ръждива, на вкус беше такава, сякаш му бяха избили зъб. Отвори прозореца, защото въздухът беше вкиснал.

Защо? Какво ще промени това? Защо?!

Грешка. Грешка!

И не може по никакъв начин да се върне във вчерашния ден, да улови вчерашното си аз за ръката, да го задържи вкъщи.

Взе телефона от масата. Да прочете новините: дали са намерили вече Кучката? За това задължително ще напишат. Паролата се беше набила в главата му, не можеше да я забрави.

Хем искаше да прочете новините, хем се боеше — а при включването си телефонът показа разговора с майката на Петя. Едва сега си спомни, че вчера й беше писал. А какво беше написал? Какво си й написал, тъпанар?!

— Здрасти, мамо. Домъчняло ми е.

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Да. Просто се напих. Утре ще се чуем.

— Добре. Лека нощ.

Върна назад, погледна — няма пропуснати обаждания. Чакаше го да се наспи. Ще почакате още. Оставете ме да си събера мислите! Спя. Спя! Сега!

Потърси в Яндекс: Рочделска, убийство. Трехгорная манифактура, нападение. Всеки път, когато набираше, пръстите му трепереха. Ами ако ей сега излезе? Тогава какво? Тогава край.

Колко е сега часът? Единайсет. Нима дъждът за една нощ беше успял да измие асфалта както трябва? А входа? Във входа имаше кръв. Иля я беше размазал с мръсен сняг, но на дневна светлина тя ще пламне, ще пари очите. Днес е събота. Може пък в събота да не работят там?

Труп. Хазин. Клуб „Хулиган“. Полицай.

Няма, още не са го намерили. Или са го намерили, но още не са успели да съобщят на вестникарите. Но това не значи нищо. Щом роднините на Кучката разберат, че е изчезнал — веднага ще попаднат на Иля.

Не му се искаше да мисли за това; но и не биваше да се изплъзва от тези мисли.

Ще го намерят бързо. Ще вземат записите от охранителните камери. В Москва има сто и трийсет хиляди такива камери — докато Иля лежеше, ги бяха наслагали навсякъде. След новодошлите в колонията имаше много такива, които са били засечени от камерите и са били обвинени и осъдени. Всеки вход на блок в града се звери в теб с единственото си око, рови се в живота ти, по всички пътища окачени камери — следят, запомнят. Преди, казват, поне са виждали лошо, а сега са прогледнали. Какво беше мислил вчера?!

Нищо. За това как да се разправи с Хазин.

Иля се взря в себе си, в мътилката. Там нямаше състрадание за Кучката. Разкаяние за убийството също нямаше. Грехът не му горчеше. Искаше му се поне да почувства възтържествуването на справедливостта: та нали за пръв път в живота му Бог се беше извърнал настрани и Иля бе успял да въздаде справедливост по свой начин. Разплата, мамо? Не, нищо не беше възтържествувало вчера. Просто гадината пукна. Иля изпитваше погнуса от Кучката заради това, че Петя беше умрял грозно; гнусеше се и от себе си — от това, че беше всмукал смъртта му през сламка, като клубен коктейл в „Макдак“. И го беше яд на Кучката, че заради пробитото гърло не беше успял да поговори както трябва с Иля.

Но най-важното бе, че имаше такова усещане: край с него.

Няма къде да се дене.

Ще отворят люка, ще разпитат таксиджиите и край, на следващия ден ще почукат на вратата. Той трябва и да се разписва в полицията, а ако не се появи — участъковият ще дойде. Дори да не беше убил той Кучката, на него щяха да го припишат. Излезлите от зоната първи попадат под подозрение, а тук има и мотив.

Ето — уж си е вкъщи. Но това е като поредната полароидна снимка. Уловен в тъмнината миг. А в следващия ще натикат муцуната му в пода, ще му тъпчат лицето, ще му чупят ръцете, ще го повлекат подпухнал към затвора. Свободата свърши, преди да е успяла да започне. Кофти се беше справил с нея Иля.

Може да си купи водка и да чака, докато пристигнат. Може и сам да отиде със самопризнание, чистосърдечно да си напише всичко.

Какво ще стане? В най-добрия случай — ще поеме обратно по железопътната линия. Безвъзвратно. За отмъщение срещу ченге ще му дадат доживотен. Докато срокът на присъдата е преброим, можеш да поддържаш човешкото в себе си, да му подухваш, за да тлее. Ако срокът е безкраен — скоро ще угасне. В зоната човешкото много пречи. Пазят го заради свободата. Ако няма свобода — най-добре да се угаси, докато пандизчиите не са го удавили в пикня.

Ако не е до живот, ами, да речем, двайсет години… Петнайсет! Кой тогава ще излезе вместо Иля от зоната? Къде ще излезе?

От прозореца миришеше на зима. След дъждовната нощ отново беше сковал студ. Иля се подаде през прозореца да вдъхне кислород. Навън бяха настъпили промени: бялото небе се беше повдигнало, светът се беше разтворил. Виждаше се, че над Лобня има и други етажи, че тук нищо не свършва. В света имаше неща за вършене за сто години напред.

Вече се виждаха релсите, виждаше се депото, а насред депото — тухлена водонапорна кула, за която в предучилищна възраст смяташе, че е останка от крепост. А зад нея сега — в дневната прозрачност — бяха изникнали непознати сгради на двайсет и пет етажа. Не, Лобня не беше същата. Не се беше вкаменила тогава, когато го бяха отвели. Движеше се, растеше. Чужд му беше вече този град. А след двайсет и пет години щеше да е направо извънземен.

Не е добре да няма къде да се върне.

Но най-важното е да не се връща в зоната.

Безумно, безумно страшно му се струваше внезапно да се озове затворен завинаги в мазно-решетъчния сандък, страхуваше се да се лиши от пространство, от въздух, от гледката с блоковете, от правото да се вози във влака, да ходи по улиците, да гледа в човешките лица, от правото да гледа момичетата, от правото отново да се озове у дома, да вдиша в себе си този домашен дух. Само навъсени мутри, сиви униформи, безпросветен мраз вместо ум и сърце, злите хитри правила на затворническия живот, опънати като мрежа във всяка една секунда: само дебнат да се закачиш, да се заплетеш, да започнеш да се дърпаш, за да те ограбят, да ти натъпчат в устата мръсни парцали и да те изнасилят, да те омажат с лайна и да ти се присмиват с гнилите си зъби. Само така човек може да се справи с унижението и унищожаването си: като предава унижението нататък, като омазва с лайна другите; иначе няма да го пусне.

Но за убийството на ченге се полагаше друга зона: до живот, със специален режим. Измислена така, че да докара човек до самоубийство — в килиите денонощно грее ослепителна светлина, половин час на ден излизане на въздух, непрекъснати обиски, не разрешават дори да свикнеш със съкилийниците — непрекъснато разместват, при излизането от килията — мутрата в пода, ръцете горе, винаги на бегом — и никога няма да ти позволят да се самоубиеш.

Вчера му се беше сторило, че му е все едно.

Днес само от мисълта за зоната го обхващаше такъв ужас, сякаш го душаха с найлонова кесия.

Да бяга. Да се мята веднага на влака, докато още не са го пуснали за издирване. Да скочи някъде… Около Ярославъл или… Да се изгуби там из селата. В някоя изоставена къща. Или с кола е по-сигурно. Но ще му излезе по-скъпо, кой ще го качи без пари? Трябва… Трябва да се облече. Докато не е станало късно.

Видя отново омацаното си яке; с него не ставаше. Нещо друго, топло… Зима е все пак. И продукти ще вземе. В раница… Дали майка му има раница?!

Но докато ровеше в шкафа, се разколеба. Няма у кого да се скрие. На село всичко е като на длан, пришълците веднага се забелязват. В града без пари и два дни не може да се изкара. А парите вече свършват.

Погледна отново през прозореца: няма ли полицейски коли? Зарови се отново в интернет: „Рочделска“, Трехгорка, Хазин, убийство. А телефонът! Нали могат да го проследят по телефона? Могат, разбира се. За нула време ще го засекат. Да го изхвърли? Да го изключи, да го изхвърли. Идиот, как още вчера не се сети за това?!

Вчера му беше все тая. А днес имаше усещането, че е поднесъл по поледицата край парапета на Москва река зад волана на паянтов китайски автомобил, гмурнал се е в тъмната вода, електриката е блокирала, вратите са заключени, през решетките на климатика нахлува натрошен лед. Един вид си още жив, но и вече си мъртъв, задавен с лед. Няма измъкване. Не можеш да избягаш.

Внезапно телефонът в ръката му завибрира. Беззвучно; но това подейства още по-ужасно на оголените му нерви.

МАМА.

Иля се взираше в екрана. Искаше му се да тикне телефона в боклука или под вода, за да може да се задави и да млъкне. Да вдигне? Да прошепне нещо? Че е на заседание. На среща. При началството. Днес е събота, каква среща? Иля бързичко се опита да си спомни Петиния глас, Петиното произношение. Имаше ли в него нещо особено? Като че ли имаше френско „р“ и гласът му беше по-висок.

— Мамо… — пробва се Иля. — Сега не мога.

Фалшиво.

Телефонът продължаваше да вибрира точно като предсмъртните потрепервания на Петя предишната вечер, когато кръвоносните му съдове бяха започнали да се сбръчкват, останали без гориво. И Иля беше стоял точно по същия начин и го беше гледал, омагьосан и безсилен.

Продължи да звъни, докато не се включи секретарят, и млъкна.

Иля изтри лепкавата пот от челото си; пулсът му започна да се успокоява. Ако беше вдигнал, щеше да отговори с изтънял глас. Това беше страшното: да говориш с майката на мъртвец вместо него, като се прикриваш зад тънък глас. Как да не се пречупиш.

Чу се сигнал — имате гласова поща. Иля набра номера, който беше изписан. Намали телевизора.

— Петюш, спиш ли още? Обади се, моля. Искам да поговоря с теб. Да обсъдим рождения ден на татко ти. Чу ли?

Гласът й изобщо не приличаше на майчински. Дрезгав, подмилкващ се такъв; срам го беше да го слуша. Секретарят попита отчетливо дали Иля не желае да повтори съобщението. Иля му каза да повтори. В тези кратки думи пропукваха отломките от нещо огромно, разбито на сол. Отношенията между Кучката и майка му бяха съвсем различни от тези между Иля и неговата.

Иля най-накрая спря телефона. Край.

Само че защо да чака да дойдат за него? Протегна ръка, взе пистолета. Повъртя го, намери откъде се вади пълнителят. Зареден. Много добре. В главата му се скъса някаква струна, зазвънтя. Майната ви на всички. Чао.

Съблече се, отиде под душа. Пусна си по-гореща вода: вчера не му беше студено, а днес не можеше да се стопли. Някъде нагоре тръбите започнаха да вият. Под ваната дежуреше хлебарка, мустаците й стърчаха. Чакаше Иля да си пръсне мозъка, за да отведе душата му в ада.

Грижливо се изтърка с гъбата. Трябваше да изстърже две денонощия във влака, седем години в зоната, както и целия вчерашен ден. Водата течеше слабо, на тласъци, като от разрязана вена. Свидеше им се водата. Намекваха му нещо. Не искаха да си отиде чист.

Как се действа с тоя „Макаров“? Дръпна затвора, патронът влезе в патронника, сваля се предпазителят и това е. Интересно дали му е твърд спусъкът? Любопитството му беше някак отвлечено, сякаш това не го засягаше особено.

Все пак по-бързо е да се застреля, отколкото да се обеси или да скочи. При бесенето — докато се задушиш, ще напълниш гащите и ще се измъчиш, ще размислиш, че и ще успееш да разкажеш на някого. Скачането — от третия етаж? Само ще развесели ченгетата.

Веднъж, през втората година в зоната, Иля го бяха сгащили в ъгъла. Тогава той изтърси на майка си по телефона — край, слагам край на живота си. А тя му беше отвърнала строго — да не е посмял. Самоубийците винаги отиват в ада, двамата с теб повече няма да се видим. Та претръпна, не можа да не послуша майка си. А ние така или иначе няма да се видим, мамо.

Търкаше ребрата си, погледът му се плъзгаше безсмислено по разчертаната на квадратчета стена. Беше му все едно. Вече беше решил, оставаше само да го направи.

Фугите между плочките бяха на места мухлясали, другаде бели.

Странно. Сякаш майка му се беше хванала да ги мие, но се беше отказала. Може и наистина да е било така? Може би точно в банята се беше претоварила. Чистила по случай завръщането му, приготвяла се е и…

Иля се спря.

Мама.

Ако се застреля сега, какво ще стане с нея? Кой ще я прибере? Кой ще я погребе? Къде? Какво изобщо правят с мъртвите, които си нямат свои живи? Заравят ги на някакво общинско гробище? Изгарят ги за икономия? А какво слагат вместо надгробен камък? Някаква табелка, закована на дървена пръчка? Нищо?

Засили горещата вода. Не му помогна. Не, не бива така. Не бива да постъпва така с нея.

Излезе мокър — беше забравил кърпата. Хлебарката отстъпи, скри се в дупката си. Иля дошляпа до стаята, намери чиста кърпа при нещата на майка си, избърса се. Първо ще я погребе като хората, а после каквото ще да става.

В коридора нещо продължаваше да пулсира и пищи задавено. Сигурно нещо при съседите, зад стената.

Но с какво да я погребе, щом всичко е похарчено?

Върна се в кухнята. Затвори прозореца. Махна пистолета от очите си. Направи си чай от три пакетчета. Седна. Та ти си тук, Кучко! Пронизах ти гърлото, но ти си тук, душата ти стои в това черно огледало, направил си си бекъп и ми се присмиваш! Гледаш ме през окото на камерата, чакаш, докато дотичат от твоята кучешка корпорация, за да ме смачкат! Тук си!

Иля стисна телефона в ръката си, за да го задуши. Не. Не бива да го души и не бива да го изхвърля! Първо трябва да успокои Петината майка. Трябваше да й напише нещо… Да й напише повече да не звъни! За да го остави да помисли. Но как да поиска това?

Говори, Кучко! Отговаряй! Успях да ти видя паролата: едно-две-три! Седем-осем-девет! Детска, идиотска парола! Сега ти си при мен в килията! Няма да те оставя на мира, докато не ме научиш да лъжа! Докато не ме измъкнеш от тая каша, копеле! Длъжник си ми! Ти! На мен! Длъжник! И с воднистата си кръв нищо не ми даде!

Иля влезе в кореспонденцията на Кучката с майка му.

— Да. Просто се напих. Утре ще се чуем.

— Добре. Лека нощ.

Започна да превърта разговора нагоре — там, където вместо Иля беше писал самият Петя. За какво си бяха писали? За какво може да се закачи?

— Ще дойдеш ли през почивните дни?

— Майко! Нямам почивни дни! Колко пъти да ти обяснявам?! Да. Да. Продължавай да си говориш.

— Колко време не си идвал!

— Много добре знаеш на кого трябва да благодариш за това.

Превъртя още малко, още по-назад в миналото. Петината майка пишеше старателно, слагаше всички препинателни знаци и често му пишеше коя е, сякаш не разбираше, че телефонният й номер се изписва.

— Петя, аз съм, мама. Приключи ли вече? Мога ли да ти се обадя?

— Майко! Сам ще ти звънна, когато мога! Засега ще си пишем.

— Добре. Поне пиши на Нина. Тя не може да си намери място.

— Ще се оправя сам!

Какво е приключило? Иля се порови още малко в миналото, но не намери там никакви отговори. Но очевидно Петя не си е вдигал телефона и не е можел да се обажда. Събрание? Или спецоперация? Та той е оперативен работник, а не кабинетен плъх, нали? Трябва да намери разговорите му с други ченгета. Там ще му подскажат правилните думи.

Излезе в списъка с контакти. Празни чужди имена, няма снимки, няма звания, няма как да види какви хора се крият зад номерата. Започна да преглежда по-внимателно. Може пък да открие началството: към началника трябва да се обръщаш по име и бащино.

Такива сложно съставни хора в списъка на Кучката имаше доста. Но очевидно те обичаха да говорят със своите гласове, да ги слушат внимателно, а не да се затормозяват с азбуката. Алексеевци Алексеевичови, Робертовци Арамовичови, Михаиловци Марковичови, Антоновци Константиновичови — всичките като че ли бяха неграмотни.

Намери само някакъв си „Игор К. Работа“.

Работа. А сега какво да прави? Някои такава работа имат, други размахват кандила. Надзирателите в зоната нали също работят: закусват със семействата си, сандвичи правят, целуват децата по главичките, сядат в „Нива“-та и отиват недалеч от дома да охраняват вампирите; а новодошлите граждани превръщат във вампири, защото знаят само вампирския език и не искат да учат други. Връщат се у дома увредени, докопват водката, пъдят жените и бият децата: призвание. Ето на, и Кучката сигурно изцяло се е посвещавал на работата си.

Игор К. пишеше в телеграфен стил: сякаш беше диктувал на радист от блиндажа. Но диктуваше така, че ако врагът прихване предаването, да не разбере нищо: „Хазин пълнежа ок?“, „Хазин! ДС казват внедр след седм“, „Хазин викат в упр“. Петя му отговаряше също така кратко: „Ясно“, „Прието“.

Иля потърка слепоочието си.

Трябваше да се опита, докато тя не беше вдигнала тревога.

Започна да пише: „Мамо, не се тревожи…“, но се спря. Погледна с какъв тон се обръщаше към нея Кучката; поправи „мамо“ на „майко“. Прочете отново Петините крясъци, опита като него.

— Майко! Работа. Спешно ме извикаха в управлението. Проблем някакъв. Не мога да говоря!

Неловко му беше да праща на майката удивителни, но Петя правеше точно така. Трябваше да го копира, за да не заподозре тя нещо. Изпрати съобщението и замря. Включи звука. „Упр“ нали значи управление? Дали е разбрал всичките писанки на Игор К. както трябва? Или нещо е объркал? Всъщност доколко е запозната майката с работата на Петя?

След една продължителна минута телефонът изпиука.

— Нали помниш за юбилея на баща ти?

А така. Гласа нямаше да признае, но на текста се върза. Текстът не диша.

— Всичко помня.

— Чакам да се обадиш!

Съобщенията й не пристигаха веднага, сякаш преминаваха по меден кабел от Америка. Пишеше бавно. Майката на Иля също набираше съобщенията трудно, неуверено, натискаше полусляпо бутоните. Бащиният юбилей. А защо той сам не позвъни? Изненада ли му готвят, какво? Иля потърси в контактите „Татко. Нямаше татко там. Потърси «Баща ми»“. И баща нямаше. Че как така?

Може да е умрял? Може да не е юбилей, а годишнина?

Щеше ли Иля да изтрие номера на починалия си баща? Или щеше да го остави в телефонния указател? Глупаво е да го оставя: нали ще дадат номера на някой друг човек, който се ядосва на обажданията до покойния, ще ругае и бившия собственик, и звънящите. То нали след петдесет години и гробовете дават за нови мъртъвци, а пък телефона…

Да го изтрие? Някак си е жестоко. Майчиния номер със сигурност нямаше да може да изтрие, дори и да имаше откъде. Но за бащата — не е ясно. Бащата на Иля не можеше да умре, защото никога не беше живял.

Така. Сега Петината майка ще почака малко, докато Кучката е на събрание. В управлението. Разполага с час, два може би. За тези два часа трябва да намери начин да си спечели още поне един ден от нея.

Целият Уотсап беше задръстен с клюки и доноси от хванати на местопрестъплението и вързани на синджирче наркомани, които, за да не попаднат самите те в затвора, се надпреварваха един през друг да докладват своите, приятели, дилъри, роднини. Тук можеше да се изгуби човек.

Над всичките имена имаше празен ред с лупа. Търсачка. Иля започна да пише на този ред: „Управ…“ — за да разбере за какво може да са говорили там.

Попадна на някакъв си Синицин.

Синицин пишеше: „Имай предвид, че по този въпрос и в управлението трябва да се пита“. Хазин отвръщаше: „Не учи ученото“. Значи имаше някакъв въпрос. Но това не касаеше Иля. Какво пишеше още при Игор?

„Внедр.“

Това му изрови още няколко разговора. Хора инициали изпращаха на Хазин своите шифрограми. Но Иля не търсеше тях.

Нина.

„Нали ти обясних, че имам внедряване, няма да успея…“ Коя е тази Нина? Онази цинична мацка от Трехгорка?

Той отвори разговора: безкраен. Ако не беше малкият екран на телефона, сигурно щеше да се простре от небето до земята.

Появи се снимка: момиче с протегната ръка се снимаше само. Не, не беше онази с джуките, която Петя придърпваше към себе си. Момиче с изваяна фигура, кестеняви коси, подстригани на дръзко каре, кръгли очилца вместо лещи, палто, което нарочно е по-голямо — като платно, веещо се на вятъра. Красива, млада. Като че ли неразвалена; какво прави с човек като Петя Хазин?

В добавка към удивителните знаци във всяко съобщение на Нина имаше кръгли картинки, човечета. Приличаха на детски, сякаш нарисувани с цветни моливи. Като картичките, които Иля беше правил за мама в детската градина за всички държавни празници.

Майката на Кучката използваше телефона наивно, неуверено. Колегите му изплюваха в него думите като по радиостанция. Но Нина беше в стихията си тук.

— Харесва ли ти палтото? Не е ли твърде пролетно?

— Нормално.

— Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет. С две думи, купих си го!

В разговорите с нея Петя също си позволяваше ту жълто кръгче с усмивка, ту някоя възглупава пиктограма. Иля почти усети бодеж в ребрата. Странно беше това усещане: сякаш скришом наблюдаваш целуващи се.

Почакай, Нина. Стига с приказките.

Там имаше нещо за внедряване.

— Тоест пак ще изчезнеш? Дори няма да можеш да говориш?

— Ще ти пиша. Около мен ще има хора. Нали ти обясних за какво става дума! През цялото време ще са там. Ще мога да пиша. Ако се отвори възможност, може и да се обадя.

Внедряване. Оперативникът се преструва на дилър или влиза в някоя група с легенда. Ще се представя под чуждо име. Започва разработка, за да проследи всички нишки в мицела, за да не скъса случайно някоя. Известна схема: онези, които реално излежаваха присъда по двеста двайсет и осми, му бяха разказали.

Кога се беше случило това? Преди половин година. Родината може пак да го прати там.

А другите какво казваха за това? Нещо по-конкретно, не с женски приказки.

Но Иля не се прехвърли веднага на мъжете, макар да бързаше. Не издържа. Плъзна лентата нагоре: дали там няма?… Имаше. Нина беше снимала огледалото, а в него се оглеждаше самата тя — загоряла, слабичка, коремът под ребрата хлътнал на буквата Л, пъпчето като копче, ръката й обгърнала гърдите, прикрива ги, но не е достатъчна — китката твърде тънка, а там сок, там всичко е узряло, там всичко е напъпило и между пръстите любопитно наднича кафяво зърно като в дупката на ключалка; ключиците изпъкнали, а там, където се събират, вместо колие — татуиран в черно някакъв квадратен баркод. Стои полуизвърната: слаба, но нежно източена, без ъгли; не можеш очи да отвърнеш от нея и нито една линия не можеш да начертаеш по-добре.

Красива е, кучката.

Пратила му е тая гадост, за да усеща по-силно липсата й.

Прииска му се да потърси още, да се полюбува. Пулсът му се ускори. Преряза го идиотска ревност към Хазин. Докато прегръщаше гаровите курви, се търпеше. Но тая как му е паднала?

Едва се отрезви. Издърпа се за ушите от ключалката. Смешно си беше това, разбира се: утрешният мъртвец ревнува живата жена на вчерашния мъртвец. Още съвсем млада жена, още дълго ще живее: дори когато и от Петя, и от Иля вече ще е останала само едната гнилоч.

Майната му. Така. Времето свършва.

Внедряване и… Отново се прехвърли на Синицин.

— Внедряването приключи. Събирай! — крещеше онзи.

— Пращам група — отвръщаше след секунда Хазин.

Продължаваха след няколко часа — спокойно, отмерено, правейки паузи.

— Приехме двайсет товара, пет може настрани — докладваше Синицин.

— Това го криптирай, пич — прекъсваше го Хазин.

— Не съм го инсталирал.

— Ами сложи си го, глупако!

— Нали Уотсап е кодиран.

— Дръжки кодиран, всички ключове отдавна са в Лубянка.

След това само за срещи разговаряха: Петя закъсняваше, Синицин откачаше. Но за товара повече не споменаха.

Може пет настрани. Приели двайсет. Конфискували ли са ги, какво? Какви ли тайни имат тези?

Сигнал. Иля влезе в менюто, прегледа иконките. Телефонът на Петя беше невъобразимо задръстен, претрупан с пълни кой знае с какво папки. Тапетът му беше офроуд „Мазерати“ на морски бряг. Едва успя да открие някакъв Signal в тайник, заврян между аркадните игри.

Влезе в него. Тук не беше толкова тясно, както в Уотсап, тук не канеха кого да е.

— Твоят абрек^[1] какво каза? Ще взима ли?

— Не припирай, пич! Той е сериозен човек, не бива да го притискаме. Аз ще ти кажа кога.

— Не мога да чакам дълго. А ако ФСР се появи?

— Не се шашкай.

Иля заряза Синицин. Правилно ли беше разбрал всичко за Петя? Заделял от конфискуваната стока? Правилно. Остави телефона настрани. Отпи от преварения черен чай. Сложи си три лъжички захар, разбърка. В студения чай захарта кръжеше като виелица в Полярния кръг. Не искаше да се топи.

Кучката не беше разочаровал Иля.

Точно това беше отишъл да търси на Трехгорка. И го беше намерил.

Няма нищо чудно в това, че ченгетата конфискуват стоката на едни, а на други сами я продават. В зоната и за това разказваха. Иля винаги слушаше внимателно, защото това лично го касаеше. И тия хорица трябваше да си имат бизнес, как ще карат само на една заплата. Тъкмо бяха предали контрола над наркооборота на ченгетата. Преди това си имаше отделна служба: ФСКН. А преди да я преименуват на ФСКН, се казваше ГНК. Госнаркоконтрол. Но още тогава се шегуваха: Госнаркокартел. Смешно.

Не е Иля човекът, който трябва да съди Петя.

Както и да е, делата му приключиха. И на Иля не му оставаше много, за да приключи своите. Трябваше да се освободят един от друг, имаше ли някакво значение кой какви тайни от предишния си живот все още крие?

Или може би имаше.

Помисли, завъртя захарния вихър в противоположна на часовниковата стрелка посока. Разговорът се беше провел съвсем скоро. Преди два дни. Едва ли вече всичко се беше случило. Значи товарът е някъде у тоя Синицин. А парите са у абрека. Всички чакат размяната. Но без Кучката нищо няма да им се получи. А Кучката лежи по лице в каналната вода.

Иля потърси в съобщенията други „товари“. Наизскачаха някакви стари караници, изкопа всякакви утайки от дъното на Петиния телефон. Очевидно беше, че абрекът няма да бъде записан по този начин в контактите. Затова Иля се захвана да преравя по азбучен ред всичко мюсюлманско. Много нещо откри, но в съобщенията нямаше нищо подходящо. Прегледа Уотсап, потърси и в Сигнал.

Набутал се в някакви търкания с чеченци, помогнал за освобождаването на азербайджанци, пуснати в клуба с прахчета. Но всичко това бяха стари истории, оставени или случайно, или за да се пази архив. А ново, след като бяха конфискували двайсетте, нямаше.

Да опита ли?!

В него се зароди, започна да набира сокове идиотска, дръзка надежда. Какво имаше да губи? Нищо. Който ще живее дълго, за него залогът е висок, а на Иля му оставаха най-много ден-два. И толкова.

Ще се договори вместо Кучката с абрека. Ще прибере парите — колкото там се полагат за двайсетте неизвестно какво. За товара да пита Синицин. Ще ги свърже, все някак ще се разберат. Или ще си прережат взаимно гърлата.

За какво са им на тях тия пари? За някое „Мазерати“. Да подклаждат с тях огнищата на любовниците си, че да не угасва любовта. На море да отидат. Да добавят още един етаж към къщата си. Дреболии. А на Иля му трябваха да погребе майка си.

Току-виж успял. Да купи нормално място, приличен ковчег, каквото там още е нужно, ще попита леля Ира, тя има опит. Венка. Ще поиска прошка за всичко. Ще я разцелува. И ще изчезне. Ако има пари, всичко е възможно. В тоя свят остана само едно вълшебство — парите.

Пружината почти се беше развила, но ключът в гърба на Иля се завъртя още няколко пъти, даде му още малко кураж. Ако преди седмица някой му беше казал, че подобна идея ще го вдъхнови, той сигурно щеше да забие зъби в тялото му. А ето го сега: обикаля с широки крачки апартамента, увил кърпа около хълбоците си, потрива ръце, опитва се да измисли как да нареди мозайката. Искаше му се да измъкне мама.

— Хайде, Кучко, подскажи ми! На кого си искал да стовариш дрогата си?

Мълчи.

Иля разбърка упоритата захар, пресуши чашата; и захарта размърда закостенелия му ум. Измисли как да накара Петя да говори.

— Падна ми. На телефона се записва всичко.

Прерови приложенията: намери диктофона. Ако Хазин беше записал Иля просто защото му беше попаднал подръка — да не отива зян петъчната вечер, то своите партньори би трябвало отдавна да е архивирал в диктофона. За застраховка.

Последният файл наистина беше посветен на Иля. Пусна го. Изчака.

— Помниш ли ме? — попита го Иля. — Веднъж, преди седем години, пак бяхме двамата.

Петя шепнеше нещо в отговор, но сега пак не беше момент да се опитва да го разбере. Записът продължи четири минути. Свърши, когато Кучката налучка паролата и искаше да се обади на някого за помощ; но времето изтече.

Точно така: тук имаше дълга поредица от файлове. Започна да ги прослушва един след друг.

— О, Хазин. Затвори вратата. Готово ли е всичко?

— Да, Денис Сергеевич. Но засега чакаме. Чудят се още.

— Добре, като стане готово, не протакай. Вече почти съм се договорил за твоята сметка. Можеш да си приготвиш красива чаша. По-дълбочка. За да почувстваш момента.

— Тъй вярно!

— Искат още и малко в натура.

— Ясно. Ще се заема.

— Най-добре ги носи със себе си. Там шишчета се правят. Доскоро. И не протакай, ясно?

— Всичко добро, Денис Сергеевич.

Прекъсна се. Иля пусна следващия файл — всичките бяха номерирани, нямаха заглавия.

— Ти, гадино, не знаеш ли какво е това? Даже аз знам! Това е оборудване, шибаняко! Оборудване за отглеждане! Ти какво, да не би да отглеждаш тук холандски домати?! Цял парник си направил! Дявол да те вземе! Светлина… Ей, Костомаров! Вкарвай бързо оперативната група!

— Другарю милиционер… Чуйте… Дайте тука… Това… Аз тук ментата… Към чая… За какво групата… Дайте да се разберем…

— Сега ще изядеш всичката мента, задник такъв! Луд ли си?! Какво, подкуп ли ми буташ?! Да не си откачил?! И за даването на подкуп ще го отнесеш… Костомаров! Прибираме тия дроги и всичко запечатваме! Докарай и ония от НТВ, нека снимат улова!

После имаше още един час мърморене, сополи, мучене — но нямаше смисъл да го слуша: не му трябваше това. По-бързо, какво има още?! Още, още — разпити, очни ставки, разговори по време на обяд.

— Мага, ти ли си?

— Салам, другарю милицанер.

— Кога ще свършиш работата?

— А? Пиши в Телеграм. Кой говори по телефона такива неща! Сам знаеш, всички слушат. Или искаш да ме изгориш?

— Добре, спокойно. Ще ти пиша в твоя Телеграм.

Още един месидж. Потърси тъй, иначе. Накрая успя да намери в Телеграм Магомед Портиера: „Накратко, момчетата казват, че мангизите пристигат след седмица, да поговорим, старото вече не важи“. Съобщението беше от вчера. Седмица.

Това устройваше Хазин. Но не и Иля.

Можеше ли цяла седмица да играе тая комедия, да се преструва на Кучката, на Петя Хазин?

Иля стана, разходи се: две крачки до единия край на коридора, две крачки до другия.

Ново писукане. Направо стържеше по изопнатите му нерви. Взе внимателно телефона, написа на Петината майка: „Спешно ме пращат на задача. Внедряване. Една седмица без връзка“.

Тя се опита да позвъни, но той не вдигна. Майка му прекъсна връзката посред звъненето — може би се притесняваше да го търси, докато е при началника си. После написа:

— Не можеш ли да откажеш?

— Не, майко! Не мога! Това ми е работата! — Не му се удаваше лесно.

— Поне есемеси ще можеш ли да пишеш?!

Иля въздъхна. Не бива да изпада в крайности. Тя усеща нещо, абе всичко усеща; нека поне си мисли, че тази тревога е заради онова, което следва, а не заради онова, което вече се е случило. Предпазливо, от страх да не я уплаши, той въведе на екрана: „смс — да“.

— Дяволите да я вземат службата ти!

Това — с удоволствие.

За пръв път тази сутрин си пое дълбоко въздух.

Изми се със студена вода. Постави супата на печката.