Дмитрий Глуховски
Текст (12)

12

На площадката излезе да попуши автоматчик в сивкава униформа. Щракна със запалката, от скука се загледа в Иля. Иля усещаше погледа му на тила си, с периферното си зрение, но не можеше да откъсне поглед от екрана.

Докато идваше насам, у него нямаше и капчица съмнение, че трябва да се яви на проверка. А сега, застанал на мушката на сивкавото ченге, внезапно се замисли. Влезе в търсачката, набра: „параграф 228.1 освобождаване срещу подписка“. Прикри телефона от автоматчика, натисна „Търси“.

Веднага се изсипа: „Тежко престъпление“, „Осем години лишаване от свобода“, „Може да се вземе решение за поставяне под административен надзор“, „ограничения за излизане от страната в случай на административен надзор“, „по решение на компетентните органи“.

Ченгето присви очи.

Сега Иля ще влезе вътре — и може да се случи всичко. Да попадне на равнодушен тип — просто да му вземат справката и да препишат данните. Може да попадне на педантичен — ще започнат да го разпитват как се превъзпитава. Или да попадне на озлобен — ще го поставят под тоя проклет административен надзор, а заедно с това, твърди оракулът, ще му забранят да излиза от страната.

Днес е последният ден да се запише доброволно. Но докато не го направи сам — няма да го забележат. Ще забележат, когато ФСИН им каже, че е пуснал затворник. Кога? Днес? Утре? Вдругиден? ФСИН е бавен, съществува от векове, само се преименува. А Иля е еднодневка, при него времето тече ускорено. Може би все още има възможност да се измъкне от обраслите с мъх щипки.

Или може да го разсекат на две ведно с гръбнака и червата. Извади от джоба си бяла монета и я нарече така: ако се падне ези, значи трябва да капитулира. Ако е тура — обръща се и си тръгва. Подхвърли я, улови я и я захлупи с дясната длан върху лявата. Ези.

— Да ви помогна ли? — попита автоматчикът, допушил цигарата.

— Паспорта си загубих — каза Иля.

— А това с монетката какво беше? — попита ченгето. — Какво се решава?

Иля помълча, опитвайки се да намери нужните думи. Постовият оправи автомата си.

— Това е друга тема. Чудя се дали да направя предложение на приятелката ми, или не — промърмори най-накрая той.

— Ами може и да е за добро това с паспорта! — изхъмка ченгето. — Съдбата ти дава знак, а не там ези или тура.

Иля се усмихна с облекчение.

— Ако си за справка за загубата, не трябва при нас, а при участъковия. — Автоматчикът изплю фаса и хлопна вратата.

Иля се обърна и тръгна от двора към улицата преднамерено бавно, за да не се впусне в бяг. Щом се озова на нея, закрачи все по-бързо и по-бързо.

Така се беше паднало.

* * *

Прибра се вкъщи гладен, премръзнал. Провери пистолета: на мястото си беше. Сложи супата да се стопли. Повъртя в ръцете си Гулината визитка, прочете адреса на кантората, която може да му направи паспорт. Петдесет хиляди рубли и два дни.

Откъде да ги намери днес?

Излезе на стълбищната площадка, позвъни на вратата на леля Ира. Тя отвори: дънки, над прокъсаната тениска набръчкана шия, цигарка в жълтите зъби.

— Как си, Илюш?

— Лельо Ир, може ли малко пари назаем до петък?

— Майка си прибра ли?

— Не още. Ходих там… Видях.

— Кога ще я погребваш?

— Аз… не знам. През уикенда сигурно. Петдесет хиляди ми трябват.

— Оле, боже. Откъде! Сега работя на половин надница! Нали ти казах, че това погребение ще ти съдере кожата.

— А колко можете?

— Ами, почакай… Ето… Петстотин рубли имам. Ето: хиляда. На супа ли мирише у вас? Сам ли я сготви?

— Ще изкипи! Благодаря!

Взе хилядарката. Все някак ще я върне. Оставаше да намери още четирийсет и девет.

Супата наистина вреше, издигаше се на кълба от пара към тавана. Жалко за нея, Иля вдигна тенджерата от котлона, опари си ръцете. Незнайно защо му се стори, че мама му се сърди, че е излъгал съседката, че търси пари за погребението й.

— Не съм й го казвал това, мамо! Тя сама си го помисли.

И като наказание му беше оставила по-малко от себе си.

Сега трябваше да чака да изстине. Докато чакаше, се сети да звънне на Серьога и едва не го набра от телефона на Петя, в последния момент се усети. Защото той може и да избяга в своята Колумбия, но после следователите ще ексхумират обажданията на Петя. И напразно ще въвлекат Серьога.

Отиде в спалнята на майка си, вдигна слушалката на стационарния телефон, чу сигнала, набра Серьога. Той не вдигна веднага, Иля дори реши, че въобще няма да се обади.

— Да, Тамара Павловна!

— Привет, Серьог. Кога ще бъдеш вкъщи? Не е за телефон.

По телефона се отказва по-лесно.

Разбраха се Иля да отиде веднага при него. Сам го повика. Не беше длъжен, а го повика. Може би си беше спомнил как пушеха заедно до Батареята. Или строителния изкоп.

До вечерта.

Въздухът в стаята на майка му беше някак по-застоял, по-спарен, отколкото в останалата част на апартамента. Може би заради завивките, а може и от скрина. Иля не тръгна да проверява, просто отвори малкото прозорче.

Отиде в кухнята, зарови се в телефона: започна да търси дали наистина може да се излезе от страната при освобождаване срещу подписка. Адвокатите от различни сайтове твърдяха различни неща, но мненията им си съвпадаха в едно — няма ли административен надзор, законът не забранява.

Ако Иля беше излязъл условно, тогава край.

Но не му бяха позволили. Почти го бяха одобрили, а после той все пак се пречупи, излезе от кожата си.

Лапна лъжица гореща супа. Майка му не искаше да изстива. Попари се от спомена. Помниш ли, че сама ме учеше да не лъжа.

Учеше ме да не търпя, когато ме бият, а да отвръщам на удара дори ако след това отнеса още по-силен бой.

Да не се крия от гадовете, които в четвърти клас ме издебваха в тоалетната и зад училището ме използваха за мишена.

Казваше ми, че не мога да чакам от другите справедливост, трябва сам да си я поискам.

Казваше ми, че е унизително да се лъже.

Че да се доносничи за другите, е позор. Оправдаваше ме пред оная гад, завуча, когато не издадох кой беше счупил стъклото в спортния салон.

Сама ме записа на тъпото карате, макар да не исках. Не ми свърши работа, не ме спаси. Маваши гери, нищо друго не остана. А когато Олег от първи блок ме накара да бия на уличния котарак инжекция с одеколон и котаракът, след като първо ми издра до кръв ръцете, после умираше мъчително и опищяваше целия двор — първо ми проми раните, после разбра каква е истината и ме наби с колана, затворила очи. Аз се извръщах и виждах, че жумиш, защото самата теб те беше страх. Но два пъти улучи — и тогава наистина болеше. Тогава. Казваше ми, че разплатата винаги идва, не бива да се мисли, че човек може да се измъкне. Запомних урока ти, виждаш ли?

Правеше го, защото беше учителка или може би искаше да ми бъдеш и баща? Да добавяш, да досвършваш вместо него онова, което той не правеше и не ми даваше. Искаше да порасна нормален мъж.

А какво знаех аз за живота? Реших, че така трябва. Повярвах ти. Докато човек е малък, той е направен от пластилин, оформяш си го така, както ти скимне.

А какво искаше от мен, когато ме прибраха? Когато съдийката каза седем години? Откъде се появиха тези думи в телефонните ти обаждания: „Само, за бога, не се опитвай да се правиш на герой, да си доказваш правотата“? Откъде: „Ще те пречупят“? Или „ще те убият“? „Може да се направиш незабележим и системата ще забрави за теб… Да изчакаш… Да изтърпиш… Имаш защитен слой.“

Какъв защитен слой? Никакъв защитен слой нямам.

Всички тези правила, на които ме учеше, те са подходящи само за детството, нали? Защо в затвора изведнъж трябваше да ги забравя? Животът на възрастните е по-дълбок от детския, да, но затворът е самото дъно. Там всичко е изградено от правила — безсмислени, садистични, но правила. Седнал си на масата до някакъв низвергнат, подал си му ръка, взел си му нещо — самият ти ставаш низвергнат. Що за правило е това? А никой не се опъва, не смее. Че не трябва да се вдигат предмети от пода? Чашата не бива да оставяш на пода. Заплашил си някого в яда си, че ще го убиеш — и трябва да го убиеш, защото трябва да отговаряш за думите си. В зоната не бива да се казва „аз случайно“, „аз нарочно“. Това правило ли е?

Ти какво, мислиш, че детските правила са за децата?

Не, ти просто си се страхувала за мен. Страхувала си се, че не си ме научила правилно, че твоето възпитание в зоната ще ме убие. Жалела си ме, мислела си, че ако не проявявам твърдост, ще ми е по-лесно да оцелея. Голият охлюв може да изпълзи отвсякъде, а на обикновения му пречи бронята. А аз вече изсъхнах, мамо, няма за какво да се залепя.

От нещата, които ми обясняваше в детството, на свобода поне някои вършат работа. Не бива да се доносничи. Ако те душат, остави ги, но последното нещо, което трябва да направиш, е да привлечеш администрацията. Това как да го разбирам? Че справедливостта трябва сам да си я изискаш, защото от другите ще я чакаш дълго. Че за лъжата винаги има разплата, че за всичко има разплата. Може и да не си го искала, но още от малък си ме готвила за затвора. А когато ме прибраха, започна да ме готвиш за нещо друго — да стана гнида, но да оцелея. Защото се страхуваше за мен. Има ситуации, в които не можеш да си седиш мирно и тихо.

Телефонът зазвъня.

Обаждаше се същият онзи човек, когото Иля очакваше. Денис Сергеевич.

Очакваше го, но така и не беше измислил какво да прави. Ако позвъняването се беше случило в метрото, може би щеше да се опита да използва същия номер, както при шефа на Петя. Но нали не става цял ден да се затвори долу в очакване на едно позвъняване?

Пропусна го.

А Денис Сергеевич веднага набра отново. И отново. Нямаше измъкване от него, той сякаш виждаше всичко, макар и смътно, през камера: ето, позвънява се, към телефона се протяга ръка, отхвърля разговора. Знаеше, че Иля нарочно не вдига. И настояваше незабавно да му се отговори.

При десетото позвъняване Иля откачи и му отвърна с предварително подготвен есемес: „Не мога да говоря, после ще звънна“.

Веднага получи: „Хазин! Защо не си на мястото?!“.

Какво да отговори? На какво място?!

Това са вашите игрички с ДС, му беше написал днес Игор, за да се издъня. Значи Денис Сергеевич плете интриги срещу Игор. И щом Игор се страхуваше да остави пакета в сметището, щом в пакета е същият товар, предназначен за абреците, ако е същият, който Синицин е отделял при операциите, оформяли са го в склада и заради който по-късно са арестували Синицин… Тогава какво?!

Какво може да иска той от Петя?

Да му предаде всичко, което е намерил на сметището? Или Петя е трябвало сам да предаде директно всичко на Магомед Портиера, както беше планирал Иля? Каква е тогава ролята на ДС в тази игра? Да излови Игор в кражба от склада, в търговия с вещества? Или може би Хазин е трябвало да подмами Игор и да го вкара във вълчата яма, която двамата с Денис Сергеевич са били подготвили предварително? А Иля не го знаеше и позволи на Игор сам да определи срещата на място, където се е чувствал по-спокойно?

Повече не трябваше да се прави на глупак. Налагаше се да рискува.

Да премести стрелката.

„Игор К. провали предаването, Денис Сергеевич! — написа Иля. — С празни ръце съм!“

Нека се оправят помежду си, само да му дадат малко време да осъзнае кое как е. До вечерта, до Серьога, до парите. Може би по-добре да му звънне, да помоли жена му да се бръкне? Тогава още днес би могъл да занесе парите за паспорт!

Но после какво? После трябва още три дни до четвъртък да върти и суче, да измисля витиевати фрази, за да не премине недоумението в съмнение, мнителността в подозрение и доброкачественото в злокачествено.

„И какво?“ — попита раздразнено ДС.

После си е за после, реши Иля. Още не се знае ще бъде ли, или не.

„Казва, че се страхува от провокация. Подозира вас.“ Прости, Игорьок. Секат гората, хвърчат трески.

Между миналото и бъдещето има само миг. За него трябва да се държи. Точно той…

„Какви ги говориш? — прати му есемес Денис Сергеевич. Пишеше обикновени есемеси: нямаше от кого да се крие, вероятно дори в момента беше на задача. — Какво общо има тук твоят Игор?! Вашите работи с него изобщо не ме интересуват, Хазин!“

Какво тогава го интересува? Какво?!

Иля влезе в диктофонните записи: току-виж всичко, което беше казал Денис Сергеевич на Петя, е било отбелязано по някакъв специален начин? Как да поиска от самия Денис Сергеевич съвет за това как най-добре да излъже?

Не. Всичките файлове се наименуваха автоматично: „Нов запис 78“, „Нов запис 79“. Хазин отново отказваше да измъкне Иля.

„Защо, по дяволите, не идваш?!“ — продължаваше да го притиска ДС.

Иля мълчеше, ровеше в чуждите гласове, приглушени от телефонния говорител.

„Искаш да се измъкнеш? — притискаше го Денис Сергеевич. — Откачил си, Хазин! Тук хората вече са се заредили, само теб чакат! Сега клиентът ще започне да се дърпа!“

Не. Не-не-не.

„Днес няма да мога…“

„Днес няма да можеш, а кога?! Колко време го захранвахме! Той само от теб ще вземе, друг няма да приеме! Идвай по най-бързия начин!“

Тук имаше нещо друго, обля се в студена пот Иля. Тук ставаше нещо съвсем, съвсем друго, за което той не знаеше, за което Хазин, Кучката, не му беше казал. Нещо много по-важно от Игоровите пакети, от дребните заработки на Петя, от някакви си дроги. Това беше някаква голяма игра, твърде голяма за хазинския телефон, а може би изобщо не беше игра.

Умът му блокира.

Какво да каже сега? Дотук Денис Сергеевич сам си даваше обяснения, така беше по-просто. Трябва да мълчи, да кима утвърдително, без да си отваря устата. Всяка изпусната дума можеше да го насочи към главното, към опасното: че Хазин не е Хазин.

„Мислиш си, че може така, а? Не, щом си почнал нещо, доведи го докрай! — редеше думите ДС. — От какво се страхуваш? Нали на никого не си споменал? Мислиш, че Беляев ще те прикрие? Или кой? Коржавин? Поне схващаш ли, Хазин, че те всичките мятат кал по нас?! А ти си просто една храчка! Нали не си забравил, че си ни на кукичката, Хазин? Хайде, провали ми мероприятието, ще извадим папката от чекмеджето. Татенцата никога не ни се измъкват!“

Трябваше да действа спешно.

Да измисли нещо, да се защити. Но есемесите на Денис Сергеевич удряха като чук по главата на Иля: един, втори, трети, не му даваха възможност да се освести, не му оставяха време да измисли лъжата.

„Смяташ, че ще ти се размине заради работата?! Не, малкият, така няма да се получи. Я влез в Уотсап, ще ти пратя да чуеш нещо!“

Иля го послуша, отвори Уотсап.

След минутка пристигна звуков файл.

* * *

— Ето го. Ето, излезе от колата.

— Да, виждам. Вече всичко работи. Устройството в чинията активно ли е?

Прозвъня желязо — сребро върху порцелан.

— Казват, че всичко се записва. Ами ние тук се подсигуряваме. Това е. Давай, Макс, отдръпни се. С него трябва да сме тет-а-тет.

Хлопна врата, хостесата измяука нещо любезно, чуха се стъпки. Наоколо мърмореха хора — близко, но и далеч, ненужните им разговори не пречеха на записа на нужните думи.

— О, Пьотър! Здрасти! Как е швейцарският часовник!

— Здравейте, Денис Сергеевич.

— Гладен ли си? Тук съм поръчал всякакви мезета. За основното теб чаках.

— Ами аз водичка само, ако може. Вече обядвах.

— Ами ти си знаеш. А аз ще пийна. Танюша! На него водичка, на мен водчица. Имате много красиво клинче!

Хихикащата сервитьорка прие колоритната поръчка: много беше огладнял Денис Сергеевич. После се посмяха още малко за дреболии: Денис се заливаше от смях, а Петя се смееше предпазливо, със запъване. Но Иля не превъртя напред. В смеха има повече истина, отколкото в думите.

— И какво, Пьотър? С какво си дошъл? Какви дарове ни носиш?

— Донесох главата на баща ми — нервно се изхили Хазин.

— А ние я очаквахме! Давай, вади, ето и чиния се освободи! — Отново звън на сребро върху мрамор.

— Ама аз в преносен смисъл — хихикна отново Петя.

— Е, то и аз в преносен! — разсмя се Денис Сергеевич. — Добре, не се измъчвай!

— Накратко, имам адресче — зашумоля хартия. — Ето, препишете си го. Това е баня. Собственик е бивш съкурсник на баща ми. Там си правят събирания веднъж на две седмици. С проститутки. Баща ми също ходи. Редовно. Както и други хора от управлението.

— Науменко? — с очевиден интерес попита Денис Сергеевич.

— Понякога.

— Е, Пьотър… А ти откъде знаеш за това? През ключалката ли наднича?

— Има ли значение? — поколеба се Хазин.

— Всичко е важно! Щрихи към портрета!

— Води ме няколко пъти със себе си — промърмори Петя.

— Ето това е възпитание! Браво на баща ти! Предавал е опита си на подрастващото поколение? — добродушно изхъмка Денис Сергеевич.

— Може и така да се каже. Имахме разговор с него… За женитба. Така реши да ми покаже, че сватбата не означава край на света. Както и… Да ми покаже, че двамата си приличаме. Вероятно. Дявол го знае.

— А това е известен способ за завоюване на доверието — съгласи се Денис Сергеевич. — Тук, в нашата страна, всички важни сделки се сключват по този начин. Младите, разбира се, се дърпат, но те са слабаци, само на подписите вярват, а и едва ли вече използват живи жени, само на порно карат. А баща ти е от старата гвардия, разбира кое какво е. Нищо не ни обединява по-добре от съвместното грехопадение. В сауната с курвите е най-добрият тиймбилдинг! — Той отново се разсмя.

— Ами горе-долу е това. Оборудвайте го с наблюдателна апаратура и всичко необходимо.

— Благодаря за съвета, Пьотър! Но! — Денис Сергеевич цъкна с език. — Самият ти не си за първа година в тази професия. Със своите какво, не се ли напарвате така? На началството този филм едва ли ще направи някакво впечатление. Това или на някой „Лайф“ да го подхвърлят, или… Всъщност в целия свят има само един човек, който може наистина да се изненада от тази хроника. Майка ти. А мислиш ли, че тя не знае за бащините ти сбирки?

— Със сигурност не! Не би му простила!

— Ако знае, че той знае, че тя знае, няма да прости. А ако той не знае, че тя знае, то няма какво да се прощава. В такава възраст на жените им е трудно да започват нов живот. Но добре. Добре, Пьотър. Да опитаме. Не е зле това. Повече от нула. Това е една такава мъничка кукичка, на която ще закачим Юрий Андреевич. А ако ни провърви, и други стъпили накриво граждани.

— А вие ще закриете ли делото ми? — след кратка пауза промърмори Хазин.

— Ще го закрием, Пьотър. А ако с баща ти всичко се получи както трябва, тогава ще го изтрием от архива. Ако се види в този запис и реши, че той не е за семейно ползване, тогава да. Всичко зависи от това доколко е здраво и задружно семейството ви.

— Стар козел. На мен ми чете морал, а сам кисне по гол задник в басейна с разни курветини.

— Пикантни подробности — отбеляза Денис Сергеевич. — Надявам се поне да са бежанки от Донбас, на които помага да си изкарат хляба. Шегувам се. Добре, Пьотър. В интерес на истината, се надявах на повече, като се има предвид тежестта на простъпката ти. Но ако баща ти не се противи, а ни освободи длъжността, то твоята първа бойна разузнавателна мисия ще бъде зачетена. Кажи ми, а той ще се разстрои ли, че губи работата си? Как ти се струва?

— Как, как. Той така или иначе ще си ходи, остана по-малко от година. А е готов да ме изблъска само и само да продължи още да топли стола. Как да го разбирам? А при мен всичко тепърва започва.

— Точно така, Пьотър. При теб тепърва всичко започва. Между другото, имам един сувенир за теб.

— Какво е това? — попита предпазливо Хазин.

— Отваряй, отваряй, не се страхувай.

— Какво е това, риболовни такъми?

— Това са кукички, Хазин. Колекционерски. Кукички. Ако не ходиш за риба, можеш просто да ги сложиш на рафта и да им се любуваш. Не съм упълномощен да ти сложа нашите пагони, но това — заповядай. Да даде бог, ще поработим още заедно! Ти както искаш, но аз ще пийна. Искаш ли?

— С колата съм, Денис Сергеевич.

Чу се бълбукане.

— За ваше здраве.

Клипът свърши.

Иля въздъхна.

Сега може би вече всичко е ясно. И защо го наричаше Юда, и как Петя бе успял да запази работата си, а татко му бе изгубил своята. Тук няма кого да съжалиш, няма на чия страна да застанеш. Все тая и все пак някак…

Някак неразрешимо. Какъв ти „юбилей“, мамо. Никога.

„Това заради татко ти го записахме, но може и на майка ти да дадем да го чуе — дойде съобщение от Денис Сергеевич. — Ей така, в добавка към останалото.“

„Недейте“ — помоли Петя.

„Тогава излизай от сумрака и по най-бързия начин се довличай тук!“ — изкомандва му Денис Сергеевич.

„Сега не мога. Всичко ще направя. Имам голям проблем. Личен, не в работата. До края на седмицата няма да мога! После — да!“

„Ти изобщо в Москва ли си?!“ — най-после съобрази ДС.

„Не. Точно това е проблемът“.

„Хазин, майка ти мръсна! Какво ти говорих там за чашата и звездичките? Забрави за всичко!“ — и той изчезна, а Иля се сепна уплашено.

Какво, нима дресьорът се беше отказал от глупавия Хазин?

Иля закрачи напред-назад из апартамента.

Мислиш ли, че щеше да ти даде срок до края на седмицата, както молеше? Нали видя що за човек е този. Нали от него се научи да записваш разговорите на диктофон. Не, той няма да те остави на мира. Ти се срина, ти сбърка, не разбра правилно. Случайно стана така, но и тук, както в зоната, случайности няма, за всичко трябва да се отговаря.

Каза, че не си в Москва. Той сам го подхвърли и така се оказа удобно да се откачиш от него. Не можа ли да помислиш една крачка напред? Та нали сега ще попита — щом не е в Москва, къде е? И мрежовият оператор ще му докладва. Денят още не е приключил. Не е известно колко време ще му е необходимо да проследи движението му през последните дни. Най-важното е да не разбира къде се намира сега Хазин.

Изключи телефона. Съвсем. В дома си повече не биваше да го използва. Само на път. В метрото. В таксито. Ходом.

Или е рано?

Може би Хазин и преди ги е творил такива — със своите гуляи, запои, със своя кокаин. Та вие, Денис Сергеевич, когато взимахте този човек при себе си, вече знаехте, че е червив? Може би точно такива номера очаквате от него. Ако Петя Хазин нямаше меки места, къде щяхте да забивате кукичките си? Може пък още да не е започнал да го търси?

Но Иля повече не включи телефона у дома си.

Докато вечерта настъпваше, Иля пиеше чай със захар, със захар, със захар.

Мислеше за Петя.

Колкото и да те е мъчил той, кучко мръсна, как можа да постъпиш така с него? Със своя баща! Може и в сауната да си го записвал за всеки случай? Записа ли го? Искаше му се да включи телефона, да прослуша цялото архивче. Какво още не си ми казал?

Какво да правя сега с него? Той, естествено, не иска шибаните ми извинения, празните ми приказки, работата не е в нечия дъщеря, не е в някаква си дрога, работата е там, че той се е осмелил да ти покаже гнилата си същност, за да не се чувстваш като боклук край него, за да разбереш, че и двамата сте замесени от една кал, така се е отнесъл с теб като възрастен с възрастен, а пък ти — за ухото, и гол-голеничък — под следователската лампа.

Не си искал да му бъдеш задължен за нещо? Не си искал да бъдеш длъжник на тлъстия Коржавин? Ами ето ти на: с тоя рибар определено няма да можеш да се оправиш. Цял живот ще му висиш на кукичката и ще му се отчиташ.

Идиот. Неразрешимо.

Как да разплета всичко, което си заплел, Петя Хазин? Как да се оправя с майка ти? Ами с Нина?

Ужасно му се искаше да включи отново телефона, да провели дали не му е писала нещо. Та нали всичко това се беше случило сутринта — болничният коридор, екотът на испанската песен в стаите, реакцията на Нина. Не биваше да я оставя толкова дълго сама, трябваше да продължи да я наглежда: уж всичко е решила правилно, но как да знае. Пък и просто да я погледа, да прехвърли всичките й снимки още сега, когато има свободно време — ужасно му се искаше.

Всичко отекваше в апартамента. Навсякъде светеха лампи, Иля ги беше запалил. Искаше му се отново да включи телефона.

Защото сега това беше животът му.

* * *

Излезе от входа напрегнат, озъртайки се. Под оскъдното улично осветление се шляеха тъмни хора, които сигурно щяха да се чувстват по-добре у дома, на топло. Облаците пак налазиха Лобня, за да не могат местните да гледат звездите.

Серьога се беше преместил с жена си в новия блок на Батарейна — на десет минути от тях. И през всичките тези десет минути Иля вървеше и мислеше: дали може вече да го включи? Сигурно се тревожат. Нина, майката.

На средата на пътя се спря, натисна бутона. Дяволската машинка се включи.

Помълча и звънна — ето! Някой го търсеше. Включи екрана — пулс! — но се обаждаше ненужен човек: приятелят Гоша.

„Педро! Как е настроението? Аз тук…“ — Иля дори не си направи труда да влиза в Уотсап, за да прочете цялото съобщение. Ти си неуморим клоун, Гоша. Върви на майната си, дори няма да ти отговарям, но ще го преживееш: и без това не те глезя.

Нямаше нищо друго от никого.

Отново го изключи, за да не насочва фесебейците към Серьога. Спомни си къде и защо.

Когато позвъни по домофона, вече се беше изнервил, а от другата страна му казаха също толкова нервно: „Привет! Влизай!“.

Във входа растяха цветенца, плакати поздравяваха с Деня на народното единство. Тук всичко беше образцово, както в зоната, когато идваше комисия от Москва. Дори асансьорът все още не беше освинен, а бутоните бяха облечени в броня — срещу такива като Иля.

На етажа имаше цял лабиринт от апартаменти, бяха натъпкали плътно щастливите млади семейства. Серьога го посрещна на площадката, придържаше усмивката си като панталони без колан, обути на голо.

— Ако ти създавам проблеми, кажи… — помоли го Иля.

— Ти пък! Всичко е наред. Ти си ми приятел и това е.

— Можем и тук да поговорим, не е задължително, ако там, нали…

— Стига, де! Стася там вече чай някакъв направи, пу-ер, като в най-добрите домове на Шанхай. Влизай. Само се събуй в коридора, плийз, че у дома живее човек прахосмукачка, всичко от земята отива в устата. Днес втори ден без температура, пу-пу, да не му е уроки, че не ми се иска втори дубъл. Нали не кашляш?

— Като че ли не.

— Привет! Тьома, това е Иля. Иля, това е Тьома. А това е Стася.

Стася беше модерна, късо подстригана, огледа внимателно Иля, не му предложи буза за целувка. Вдигна на ръце сериозното пълничко момченце, кимна и се изнесе в детската. Детска и хол — две стаи имаха.

В кухничката димеше пу-ер — сякаш горяха катран. Приветливостта не миришеше по този начин. Иля се почувства така, както приятелят Гоша: сякаш още с влизането им беше досадил. В гърдите му се трупаше лошо предчувствие. Стася разля катрана, каза, че няма да пречи на старите приятели, и се скри в детската; оттам пискливо мърмореха анимационни филмчета, а нейният глас не се чуваше. Значи слушаше.

Иля не я обвиняваше: не че веднага би я определил като кучка, просто си пазеше дома.

— Е, как си? — попита Серьога. — Как са първите дни на свобода?

— Наситени — отвърна Иля. — С всичко. Виж какво… Дойдох с цел. Заем ми трябва. Извинявай, че така директно. Просто ми е спешно.

— Така. — Серьога примигна. — Колко?

— Петдесетачка, ако може. Петдесет хиляди.

— Аз… Охо. Сега, чакай да ида при Стася… Да се посъветвам.

— До петък.

Апартаментът беше мъничък.

— Аха, до петък! — отвърна през стената Стася още преди Серьога да е излязъл от кухнята. — Че откъде ще ги вземе до петък?

— Ще дойдат. Ще изпратят — директно се обърна към нея Иля. — Ужасно ми трябват.

— Ние току-що от Шри Ланка… — засуети се между тях Серьога. — Тоест малко се оръшкахме.

— Ипотеката! — напомни Стася.

— Ама аз само до петък! — настоя Иля.

Той вече знаеше, че ей сега ще го изпъдят, че пари тук няма да му дадат, това вече беше унижение, а не дружески разговор, но Колумбия упорито се мержелееше, не искаше да бъде мираж, настояваше Иля да се бори за нея.

— Ами Тамара Павловна? — предпазливо подметна Серьога. — Не може ли…

— Не може.

Изобщо не искаше да му казва, че тези петдесет хиляди са спасение за него. Как да проси от Серьога, та дори и живот да е? И така го беше срам. Замина същият като него, а се върна… Не приятел, а авер. Излезе аверът от зоната, мутрата смачкана, като кучешка паничка, вони на алкохол, очите пламтят, иска едномесечна заплата, кълне се, че ще я върне. В какво се превърна, Иля.

— Тук имам… — Серьога отвори портфейла си.

— Нищо! — желязно отсече Стася. — В петък е падежът по кредита. Кой си взе кола на кредит? Аз? Тьома?

— Хайде, не пред хората, Стас. Това всъщност е доста дълъг разговор кой…

— Добре, това… Заради това дойдох… Ще си тръгвам тогава.

— Ама не, остани — Стася влезе в кухнята. — Приятел си все пак. На свобода си излязъл. Сто години не сте се виждали.

Ама пък куражлийка.

— Довиждане, Серьог — каза му Иля. — Не ме помни с лошо.

* * *

На какво се беше надявал? На приятелството? На старите спомени? На това, че му беше длъжен заради строителния изкоп?

Стоеше в двора, главата му звънтеше като камбана. Колумбия се топеше в лобнянската нула, Гондвана се пукаше по шевовете, небето от кварц и гранит се спускаше отново и разстоянието от земята до него вече беше не повече от шестнайсет етажа, а космосът беше недоказана измислица.

Невъзможно е да се измъкне, невъзможно е да се изплъзне. Ще го намерят, ще го изкопаят, ще го обесят. Няма измъкване от разплатата. Ще го настигне тя.

А моите седем години, извика наум той: това що за разплата беше?! Лъжа е всичко, никой за нищо не плаща и никаква награда няма. Господ винаги гледа да излъже, а справедливостта хората сами са си я измислили, за да не се изядат един друг до последния човек.

Включи телефона, за да се успокои. Вече има ли нещо за губене?

Пак примигваше съобщението от Гоша: „Педро! Как е настроението? Аз тук…“ — Иля притисна пръст към него, плъзна го надолу — добре, дай да видим какъв ти е проблемът, нещастнико.

„Получих бонус за заслуги пред Отечеството, искам да го похарча за благото дело! Среща?“

Първоначално на Иля му се прииска да го натика обратно в Уотсап, да го остави без отговор. Но после се сепна.

В Москва сега беше нощ — също тъй мъглива като петъчната, само че пуста, без много народ. На Трехгорка сега сигурно беше безлюдно.

Петя нали носеше стока със себе си — със сигурност е имал поне за себе си и за приятелката си, може и повече. Един грам е двеста долара. Четири грама — паспорт.

Трябваше само да се върне там, на Трехгорка, в задния двор, до изпотрошения вход. Трябваше просто да отвори капака, да слезе при Петя под земята и просто да прибере от джоба му пакетчето с прашеца. И да го продаде на приятеля Гоша, който беше направил от Петя наркоман, клоун и нищожество.

Всичко е толкова просто.

Трябваше просто да се срещнат още веднъж.

Иля събра малко сив сняг от колите, изтърка с него челото и очите си.

След което съобщи на Гоша: „Може би. Ще пиша по-късно. Не спи, братле!“.