Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (71)

Екран

Следващия път, когато виждам съпругата на Мухтар, тя стои облегната на стената в коридора. Раменете й треперят, но от устните й не излиза и звук. Никой ли не й е казвал, че е болезнено да се плаче безмълвно?

Усеща, че не е сама; раменете й се сковават и тя вдига поглед. Свива очи и изкривява устни, но не избърсва сопола, който се стича от носа й. Неволно отстъпвам назад. Мъката може да бъде заразна, а аз си имам достатъчно проблеми.

Тя хваща полите си и профучава покрай мен с вихрушка от дантели и облак от парфюм „Джими Чу Льо“. Внимава да не ме закачи с острия връх на костеливото си рамо. Чудя се къде е деверът й и защо не е при нея. Влизам в стая 313, като се опитвам да не вдишвам острата миризма на парфюм и тъга.

Мухтар седи на леглото си, насочил дистанционното към телевизора. Щом ме вижда, го оставя и ме озарява с топла усмивка, въпреки че очите му са уморени.

— Видях жена ти отвън.

— О?

— Плачеше.

— О.

Чакам да добави още нещо, но вместо това той взима дистанционното и продължава да сменя каналите. Не изглежда учуден или притеснен от думите ми. Нито особено заинтересуван. Със същата сила можех да кажа, че съм видяла гекон на път за работа.

— Обичал ли си я някога?

— Някога…

— Може би тя още те обича.

— Тя не плаче за мен — казва хладно той. — Плаче за изгубената си младост, за пропуснатите възможности, за ограничените си шансове. Не плаче за мен, а за себе си.

Той се спира на канал НТА. Все едно гледа телевизия от деветдесетте: образът на репортера има сиво-зеленикави оттенъци, а картината постоянно мига и подскача. И двамата зяпаме екрана, жълтите бусчета и минувачите, които извиват шии, за да видят какво се снима. Махнал е звука, така че нямам представа какво се случва.

— Чух какво е станало със сестра ти.

— Тук новините се разнасят бързо.

— Съжалявам.

Аз му се усмихвам.

— Предполагам, че беше въпрос на време.

— Пак се е опитала да нарани някого.

Не отговарям нищо, но и това не беше въпрос. Жената на екрана е спряла минувач и го интервюира, а той постоянно мести поглед от нея към камерата, като че ли не знае на кого трябва да говори.

— Можеш да го направиш.

— Кое?

— Да се освободиш. Да кажеш истината.

Сега усещам погледа му върху себе си. Екранът се размазва. Премигвам, после премигвам отново и преглъщам. От устата ми не излизат думи. Истината. Истината е, че сестра ми беше ранена, докато аз трябваше да я пазя, заради нещо, което аз съм казала. И сега се разкайвам за това.

Той долавя смущението ми и сменя темата.

— Утре ме изписват.

Поглеждам го. Няма как да стои тук завинаги. Той не е стол, легло или стетоскоп; той е пациент, а пациентите си тръгват — живи или мъртви. Въпреки това изпитвам нещо като изненада, нещо като страх.

— О?

— Не искам да губим връзка. Ти наистина ме докосна — добавя той.

Докосвала съм го само когато се налагаше да местя тялото му вместо него, докато беше на прага между живота и смъртта. Сега сам завърта глава към екрана.

— Може да ми дадеш телефона си и да те намеря в „УотсАп“?

Не знам какво да кажа. Нима Мухтар съществува извън тези стени? Кой е той? Освен човек, който знае най-дълбоките ми тайни. И тези на Айюла. Има необичайно европейски нос, този пазител на изповеди. Остър и дълъг. Чудя се какви са неговите тайни. Но аз не знам дори какви са хобитата му, какви са оковите му, къде е положил глава вечерта, преди да го докарат на носилка.

— А може аз да ти дам номера си и ти да ми се обадиш, когато ти се прииска да си поговориш с мен.

Кимвам. Не съм сигурна, че той вижда. Очите му са приковани към екрана. Решавам да си тръгна. На вратата се обръщам.

— Може би жена ти още те обича.

Той въздъхва.

— Веднъж изречени, тези думи не могат да се вземат назад.

— Кои думи?

— Развеждам се с теб. Развеждам се с теб. Развеждам се с теб.