Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (45)

Рожден ден

Айюла има рожден ден. Позволявам й отново да започне да публикува в социалните медии. Новините за Феми вече са заглъхнали. Социалните мрежи са забравили за него.

— Отвори първо моя подарък! — настоява мама.

Айюла се съгласява. В нашия дом е традиция рожденикът да отвори подаръците от близките си сутринта, преди всичко останало. Доста време мислих какво да й взема. Не бях в особено щедро настроение.

Подаръкът от мама е сервиз за бъдещия дом на Айюла.

— Знам, че Таде скоро ще те пита — заявява тя.

— Какво ще ме пита? — не разбира Айюла, чието внимание вече е привлечено от моя подарък: нова шевна машина.

Тя грейва насреща ми, но аз не съм в състояние да отвърна на усмивката й. От думите на майка ми стомахът ми се преобръща.

— Ще поиска ръката ти! — Айюла сбърчва нос. — Време ви е на двете да се установите.

— ’Щото при теб се получи чудесно…

— Какво каза?

— Нищо — промърморвам аз.

Майка ми ме поглежда, но понеже не ме е чула, принудена е да подмине репликата ми. Айюла става, за да се облече за празненството, а аз продължавам да надувам балони. Избрали сме сиви и бели от уважение към Феми.

По-рано прочетох едно стихотворение в неговия блог:

Африканското слънце грее ярко.

Пари върху гърбовете,

главите,

ума ни.

Нашият гняв причина няма,

ако не е слънцето причина.

Неудовлетворението ни корен няма,

ако корен слънцето не е.

Оставям анонимен коментар, в който предлагам да се издаде сборник със стиховете му. Надявам се сестра му или някой приятел да го прочете.

Двете с Айюла нямаме приятели в традиционния смисъл на думата. Мисля, че за да можеш да наречеш някого приятел, трябва да го приемеш в своя кръг на доверие и обратното. Сестра ми си има поклонници, аз си имам Мухтар. Поклонниците започват да се стичат към 4 следобед; домашната помощница ги посреща, аз ги насочвам към храната, струпана на масата в дневната. Някой пуска музика, гостите дъвчат наред. А аз мисля само за това дали Таде ще използва възможността да грабне Айюла завинаги. Ако вярвах, че тя го обича, мисля, че бих могла да се радвам за тях. Струва ми се, че бих могла. Но тя не го обича, а той по някаква причина остава сляп за това. Или не му пука.

Вече е пет часа, а тя още не е слязла. Аз съм облечена с незаменимата черна рокля. Къса, с разкроена пола. Айюла каза, че също ще носи черно, но съм почти сигурна, че междувременно е променила решението си поне дузина пъти. Устоявам на желанието да се кача и да видя какво прави, въпреки че чувам въпроса къде е около стотина пъти.

Мразя домашните празненства. Хората забравят етикета, който биха спазвали при обичайно гостуване. Оставят картонените си чинийки, където сварят, разливат напитки и просто отминават, бъркат дълбоко в купите с храна, взимат и връщат, търсят удобни места, където да се натискат. Вдигам картонените чашки, които някой е зарязал на табуретката, и ги хвърлям в чувала с боклук. Каня се да отида за почистващ препарат, когато на вратата се позвънява: Таде.

Изглежда… носи дънки и бяла тениска, прегърнала тялото му, отгоре — сив блейзър. Не мога да откъсна очи от него.

— Изглеждаш добре — казва той.

Комплиментът сигурно трябва да има силата на маслинова клонка. Не бива да ми въздейства. Отдръпнала съм се от пътя му, навела съм глава. Не искам небрежните му думи да ме докосват, но въпреки това усещам особена лекота. Стягам мускулите на лицето си, за да възпра усмивката, която се кани да избухне върху него.

— Виж, Кореде, съжа…

— Здрасти.

„Здрастито“ идва иззад гърба ми и аз се обръщам. Айюла е облечена с прилепнала дълга рокля, толкова близка до цвета на тялото й, че изглежда почти гола. Носи златни обеци, златисти токчета и на всичко отгоре, гривната, която й подари Таде. Забелязвам лек златист бронзант по кожата й.

Таде ме заобикаля и я целува нежно по устните. Любов или не, двамата са много привлекателна двойка, поне външно. Той й подава подаръка и аз се промъквам по-близо, за да видя какъв е: малка кутийка, но прекалено дълга и тясна, за да бъде пръстен. Таде поглежда към мен и аз веднага се престорвам на заета като пчеличка. Връщам се в центъра на празненството и отново се заемам да събирам картонени чинийки.

Цяла вечер зървам Таде и Айюла тук и там: смеят се заедно до купата с пунш, целуват се на стълбите, подават си торта на дансинга, докато накрая не издържам повече. Грабвам един шал от шкафа и излизам навън. Още е топло, но увивам тялото си с ръце. Трябва да поговоря с някого, и не с Мухтар. По едно време мислех за психотерапевт, но благодарение на Холивуд разбрах, че те са длъжни да нарушат тайната на клиента, ако застрашава нечий живот. Усещам, че ако разкажа на някого за Айюла, това ще се случи в рамките на следващите пет минути. Няма ли вариант, в който никой не умира и Айюла не отива в затвора? А дали да не поговоря с някого, без да споменавам за убийствата? Мога да запълня множество сеанси с темата за Таде и Айюла и как всичко ми се обръща, когато ги видя заедно.

„Харесваш ли го?“, беше попитала тя. Не, Айюла. Обичам го.