Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (11)

Регистратура

В болницата влиза мъж и се отправя към гишето на регистратурата. Нисък е, но обиколката му компенсира. Върви така напористо към нас, че аз се приготвям да посрещна сблъсъка.

— Имам записан час!

Инка стисва зъби и го дарява с най-лъчезарната си усмивка.

— Добро утро, господине, бихте ли ми казали името си?

Той подхвърля името си и тя се залавя да преглежда документите си, като бавно движи пръст по тях. Не можеш да пришпориш Инка, но ако си настойчив, става особено бавна. След малко мъжът започва да барабани с пръсти, после да потропва с крака. Тя вдига очи и го поглежда изпод миглите си, след което отново ги сваля и продължава търсенето. Мъжът издува бузи, на път е да експлодира. Чудя се дали да не се намеся, за да предотвратя ескалацията, но малко викове от изнервен пациент могат да се отразят добре на Инка, така че се облягам обратно назад и продължавам да наблюдавам.

Телефонът ми светва и го поглеждам. Айюла е. Звъни ми за трети път, но аз не съм в настроение да говоря с нея. Може би ме търси, защото е пратила още един мъж в гроба без време или пък защото иска да купя яйца на прибиране. И в двата случая няма да вдигна.

— Ето! — извиква Инка, въпреки че я видях как преглежда точно тази папка два пъти и продължава с други. Мъжът издиша през ноздри.

— Господине, закъснели сте с половин час.

— Ъ?

Неин ред е да издиша.

Тази сутрин е по-тихо от обикновено. От мястото, на което седим, виждаме всички в чакалнята. Тя е оформена като дъга, а регистратурата и диваните гледат към входа и големия телевизор. Ако намалим осветлението, ще се получи малко кино. Диваните са виненочервени, но всичко останало е лишено от цвят. (Декораторът не е имал за цел да разширява, чиито и да било хоризонти.) Ако болниците имаха знаме, то щеше да бъде бяло — универсалният знак за капитулация.

Едно дете дотичва при майка си от стаята за игри, после се връща обратно. Никой не чака да бъде приет, освен този мъж, който лази по нервите на Инка. Тя отмята една монровийска^[1] къдрица от очите си и го поглежда.

— Яли ли сте днес, господине?

— Не.

— Добре, чудесно. Според данните тук отдавна не сте изследвали кръвната си захар. Искате ли да пуснем един тест сега?

— Да, пишете го. Колко струва?

Тя му съобщава цената и той изсумтява.

— Много сте глупави. И за какво ми е това? Измисляте си цени, като че ли вие плащате сметките!

Инка поглежда към мен. Знам, че проверява дали още съм там, и я наблюдавам. Помни, че ако направи погрешна крачка, ще бъде принудена да изслуша добре отработената ми лекция за кодекса и културата на болница „Свети Петър“. Усмихва се през зъби.

— Значи няма да изследваме кръвната захар, господине. Моля, седнете, а аз ще ви повикам, когато лекарят се освободи.

— Искате да кажете, че няма да е веднага?

— Не. За съжаление, вече сте закъснели с… — тя поглежда часовника си — четиресет минути. Трябва да изчакате свободен час.

Клатейки яростно глава, мъжът сяда и вперва очи в телевизора. След минута ни моли да сменим канала. Инка избълва серия от ругатни под носа си, прикрити единствено от радостните викове на детето в слънчевия кът за игра и футболните коментари от екрана.