Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (6)

Престилки

Ръководството на болницата реши да смени бялата униформа на сестрите с бледорозова, защото бялото започваше да прилича на пресечена сметана. Аз обаче държах на бялата си престилка, а и тя до ден-днешен изглежда чисто нова.

Таде забелязва това.

— Каква е тайната? — пита той, като докосва ръкава ми.

Облива ме топлина, сякаш е докоснал кожата ми. Подавам му картона на следващия пациент, мъчейки се да измисля как да продължа разговора, но истината е, че не можеш да изкараш чистенето секси, освен ако не миеш спортна кола по бикини.

— Гугъл знае всичко — отвръщам.

Той се засмива, поглежда картона и изпъшква.

— Пак госпожа Ротину ли?

— Мисля, че обича да ви вижда, докторе.

Той ме поглежда и се усмихва. Аз се опитвам да отвърна със същото, без да се издам, че от вниманието му устата ми пресъхва. На излизане от стаята поклащам бедра, както прави Айюла.

— Добре ли си? — чувам гласа му, когато посягам към дръжката на вратата. Обръщам се.

— Моля?

— Ходиш странно.

— О… да, разтегнала съм мускул.

Срам, срам, твойто име знам.

Отварям вратата и бързо излизам.

Госпожа Ротину седи на един от множеството кожени дивани в приемната. Заела го е целия, като е сложила до себе си чантата си и несесера си с гримове. Пациентите вдигат очи към мен, надявайки се, че е дошъл техният ред. Госпожа Ротину пудри лицето си, но когато се приближавам до нея, спира.

— Лекарят готов ли е да ме приеме? — пита тя. Аз кимвам и тя става, като щраква кутийката с пудрата. Давам й знак да ме последва, но тя слага ръка на рамото ми. — Знам пътя.

Госпожа Ротину има диабет тип 2, иначе казано, ако се храни правилно, поотслабне и си приема инсулина навреме, няма причина да я виждаме толкова често. Но ето я отново тук; едва не подскача по коридора към кабинета на Таде. Разбирам я. Той умее да гледа така, че да се чувстваш като единственото нещо, което има значение в момента, и не пести усмивката си. Погледът му не се отмества, не се плъзга по теб.

Пренасочвам се към регистратурата и тръсвам папката си достатъчно силно, за да събудя Инка, която е открила начин да спи с отворени очи. Бунми се намръщва, защото тъкмо записва час на пациент по телефона.

— По дяволите, Кореде! Не ме буди, ако няма пожар.

— Това е болница, не хотел.

Тя промърморва: „Кучка!“ зад гърба ми, но аз не й обръщам внимание. Изпускам дъха си през зъби и отивам да търся Мохамед. Преди час го пратих на третия етаж и естествено, намирам го още там, подпрян на стирката, да флиртува с Асиби — онази с дългата, боядисана червена коса и смайващо гъсти мигли, също чистачка. Щом ме вижда да се задавам по коридора, тя веднага хуква нанякъде, а Мохамед се обръща към мен.

— Ма^[1], аз само…

— Не ме интересува. Изми ли прозорците в приемната с гореща вода и една четвърт дестилиран оцет, както ти казах?

— Да, ма.

— Добре… покажи ми оцета.

Той пристъпва от крак на крак, забил поглед в пода, не знаейки как да се измъкне от лъжата, която току-що е казал. Не се учудвам, че не може да мие прозорци — подушвам го от десет крачки; гадна, задушлива смрад. За жалост, миризмата не е основание за уволнение.

— Не вижда къде купи иде.

Упътвам го към близкия магазин и той се затътря към стълбището, зарязвайки кофата по средата на коридора. Викам го обратно да почисти подире си.

Когато слизам долу, Инка отново спи. Очите й гледат в нищото, също като на Феми. Премигвам, за да прогоня образа му от главата си, и се обръщам към Бунми.

— Госпожа Ротину приключи ли?

— Не.

Въздъхвам. В чакалнята има хора, а като че ли всички лекари са заети с приказливи пациенти. Ако зависеше от мен, всеки пациент щеше да има фиксирано време за консултация.