Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (37)

Мага

— Лелче, търси те един мъж.

Айюла гледа филм на лаптопа си в моята стая. Би могла да го прави и в своята, но някак си все намира начин да се озове при мен. Тя вдига очи към домашната помощница. Аз веднага се изправям. Сигурно е полицията. Ръцете ми изстиват.

— Кой е?

— Не знам, ма.

Айюла ме поглежда тревожно и се надига от леглото ми; аз излизам след нея. Господинът седи на дивана. Не е нито полицай, нито Таде. В ръцете си държи букет от рози.

— Боега!

Айюла се втурва надолу по стълбите, а той я улавя с една ръка и я завърта. Двамата се целуват.

Боега е висок мъж с изпъкнало шкембе. Има кръгло брадато лице, малки остри очи и поне петнайсет години по-голям жизнен опит от нея. Ако присвия очи, може и да видя нещо привлекателно у него. Преди това обаче забелязвам часовника „Булгари“ на китката му и обувките „Ферагамо“ на краката. Той ме поглежда.

— Здравейте.

— Боега, това е Кореде, по-голямата ми сестра.

— Приятно ми е, Кореде. Айюла ми е разказвала как се грижите за нея.

— Явно изоставам. Не съм чувала нищичко за вас.

Айюла се разсмива, като че ли се шегувам, и махва небрежно с ръка.

— Бое, трябваше да се обадиш.

— Знам, че обичаш изненадите, пък и току-що пристигнах в града.

Той се навежда и пак я целува. Сдържам се да не повърна. Подава й цветята и тя ахка, както се полага за случая, въпреки че розите бледнеят в сравнение с онези, които й изпрати Таде.

— Нека те изведа.

— Добре, само да се преоблека. Кореде, ще правиш ли компания на Бое? — пита тя и хуква по стълбите, без да дочака отговор. Въпреки това не смятам да удовлетворя молбата й и също тръгвам нагоре към стаята си.

— Значи сте сестра? — казва той зад гърба ми.

Спирам и въздишам.

— А вие сте женен.

— Моля?

— На безименния си пръст имате светла следа от халка.

Той поклаща глава и се усмихва.

— Айюла знае.

— Да. Сигурна съм.

— Аз държа на нея. Искам да има най-доброто от всичко. Дадох капитала за модния й бизнес и платих курса й.

Това е изненада. Беше ми казала, че е платила сама с парите от клиповете си в „Ютуб“. Дори ми беше изнесла назидателна лекция относно липсата ми на усет към бизнеса. Колкото повече говори този човек, толкова по-ясно осъзнавам, че съм мага — глупачка, от която някой се е възползвал. Проблемът не е в Боега; той е просто поредният мъж, поредният човек, използван от Айюла. Ако заслужава нещо, то е съжаление. Иска ми се да му кажа колко много общо имаме помежду си, въпреки че той се хвали с нещата, които е направил за нея, а аз започвам да се ядосвам за моите. От солидарност, пък и за да го накарам да млъкне, му предлагам кейк.

— Благодаря, много обичам сладкиши. Имате ли чай?

Кимвам. Когато минавам покрай него, той ми намигва:

— Кореде… — замълчава за кратко — e jo o^[1], недей да плюеш в чашата ми.

Давам указания на помощницата и се качвам горе, за да разпитам Айюла. Тя тъкмо слага очна линия на долните си клепачи.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Затова не ти казах. Вечно ме критикуваш.

— Така ли? Той ми каза, че е платил за модния ти курс. А ти ме излъга, че сама си събрала парите.

— Намерих си спонсор. Същата работа.

— Ами… ами Таде?

— Ако не знае нещо, няма да се засегне. И можеш ли да ме виниш, че искам малко вълнения в живота си? Таде е много скучен понякога. И иска цялото ми внимание. Abeg^[2], трябва ми почивка.

— Какво ти става? Кога ще престанеш?

— Кое?

— Айюла, прати този човек да си върви по пътя, защото иначе, кълна се, ще…

— Какво ще?

Тя вирва брадичка и ме поглежда в очите.

Не правя нищо. Искам да я заплаша, да й кажа, че ако не ме послуша, ще трябва сама да понесе последствията от действията си. Искам да викам и крещя, но знам, че насреща ми има стена. Отивам в стаята си. Половин час по-късно тя излиза с Боега.

Прибира се чак в един през нощта.

Аз още не съм заспала.