Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (58)

Приятел

Докато вървя към регистратурата, Инка вдига очи от телефона.

— О, добре, че си ти. Боях се, че ще трябва да те търся.

— Какво искаш?

— Ще прощаваш, но аз нищо не искам. Коматозният обаче не спира да пита за теб.

— Казва се Мухтар.

— Все едно.

Инка се обляга назад и продължава да играе на „Канди Кръш“. Аз се завъртам на пети и се отправям към стая 313.

Седнал на един от фотьойлите, Мухтар смуче парче агбалумо^[1]. Някоя от сестрите вероятно го е сложила там, за да смени гледката. Когато влизам, той се усмихва.

— Здравейте!

— Здрасти.

— Моля ви, седнете, седнете.

— Не мога да остана дълго.

Не съм в настроение за приказки; разговорът с Таде още кънти в ушите ми.

— Седнете.

Сядам. Той изглежда много по-добре. Косата му е подстригана, като че ли е качил малко на тегло. И цветът му е по-добър. Казвам му всичко това.

— Благодаря. Цяло чудо е какво прави съзнанието за здравето! — Той се засмива, после спира. — Добре ли сте? Изглеждате малко пребледняла.

— Добре съм. Какво мога да направя за вас, господин Яутай?

— Моля ви, няма нужда от формалности. Наричайте ме Мухтар.

— Добре…

Той става, взима едно хартиено пликче от масичката и ми го подава. Пуканки със сироп. Изглеждат вкусно.

— Нямаше нужда.

— Исках. Това е най-малкото, което мога да направя, за да ви благодаря.

В болницата не е позволено да се приемат подаръци от пациентите, но не искам да го обидя, като откажа този опит за признателност. Благодаря му, взимам пликчето и го оставям отстрани.

— Мислех за спомените си и някои неща ми се поизясниха — подема той.

Честно казано, чувствам се прекалено уморена за това. Стига ми толкова за един ден. Може пък да си спомни всичко, което съм му казала, включително къде са телата, и всичко ще приключи.

— Да кажем, чисто хипотетично, че някой познава човек, извършил голямо престъпление, човек, който му е много близък. Какво би сторил?

Той замълчава. Аз се облягам на стола и се вглеждам внимателно в него. Трябва да подбирам внимателно думите си, защото от нехайство вече съм дала на този мъж достатъчно инструменти, за да вкара и мен, и сестра ми в затвора, а в момента нямам представа накъде бие.

— Би бил длъжен да съобщи за това.

— Да, но повечето от нас не биха постъпили така, нали?

— Така ли?

— Да, защото сме създадени да защитаваме и да бъдем верни на хората, които обичаме. Пък и никой на този свят не е невинен. Ако не вярвате, качете се в родилното отделение! Всички тези усмихнати родители и техните бебета? Убийци и жертви. Всички до един. „Когато хората настояват да бъдем такива, каквито им се иска, те ни принуждават да унищожим истинския си аз. Това е фино убийство, което най-любящите родители и роднини извършват с усмивка на лице“.

— Това е много…

Не мога да довърша изречението. Думите ме разтърсват.

— Това е цитат от Джим Морисън. Не мога да претендирам за такава мъдрост.

Той продължава да смуче агбалумо. Мълчи, очаква аз да кажа нещо.

— Ще кажете ли на някого за… това?

— Съмнявам се, че думите на един пациент с кома биха имали особена тежест там.

Той посочва с палец вратата, която ни дели от външния свят.

И двамата не казваме нищо. Аз се фокусирам върху усилието да забавя пулса си. Сълзите се стичат по лицето ми без мое позволение. Мухтар продължава да мълчи. Дава ми време да оценя факта, че има някой, който знае какво изживявам; някой на моя страна.

— Мухтар, вие знаете достатъчно, за да затворят и двете ни завинаги. Защо бихте го пазили в тайна? — питам аз, като избърсвам сълзите си.

Той взима ново парче агбалумо и потръпва от острия вкус.

— Не познавам сестра ви. От колегите ви чувам, че е прекрасна, но лично аз не съм я виждал и не ме интересува. Но вас познавам. — Той посочва към мен. — И държа на вас.

— Всъщност не ме познавате.

— Познавам ви. Благодарение на вас се събудих. Вашият глас ме викаше. Още ви чувам насън…

Звучи лирично. Чувствам се като в сън.

— Страхувам се — прошепвам едва чуто аз.

— От какво?

— Мъжът, с когото е в момента… може да…

— Спасете го тогава.