Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (53)

Спомени

Мухтар свъсва замислено вежди, после вдига рамене.

— Много е разпокъсано.

— Какво помните?

— Искате ли да седнете?

Той посочва стола и аз се подчинявам. Искам да говори. Разкрих почти всичките си тайни на този човек, убедена, че ще ги отнесе в гроба, а ето че сега той ми се усмихва смутено и се опитва да улови погледа ми.

— Защо го направихте?

— Кое? — питам аз и сама не мога да позная гласа си.

— Да стоите при мен. Не ме познавате, а оставам с впечатлението, че свижданията от близките ми са били сведени до минимум.

— Беше им трудно да ви гледат в това състояние.

— Няма нужда да им търсите оправдание.

Двамата замълчаваме, не знаейки как да продължим.

— Вече имам внучка.

— Честито.

— Бащата казва, че не е негова.

— О, интересно.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Хубаво. Бракът не е това, което казват.

— Споменахте, че си спомняте нещо?

— Да. Удивително, нали? Цялото тяло е в хибернация, а мозъкът продължава да работи и да събира информация. Наистина забележително.

Мухтар е доста по-приказлив, отколкото съм очаквала, и постоянно ръкомаха, докато говори. Представям си го как изнася лекция пред зала, пълна с младежи, на които изобщо не им пука, но го прави със страст и въодушевление.

— Значи помните много неща?

— Не, не много. Знам, че обичате пуканки със сироп. Казахте, че трябва да опитам някой ден.

Нещо ме стяга за гърлото. Никой тук не знае това, освен Таде, а той не е от хората, които обичат да си правят шеги.

— Това ли е всичко? — питам тихо.

— Изглеждате ми неспокойна. Добре ли сте?

— Да, добре съм.

— Тук имам вода, ако…

— Наистина, добре съм. Има ли и нещо друго?

Той ме поглежда и навежда глава на една страна.

— О, да. Помня, че казахте, че сестра ви е сериен убиец.