Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (63)

Съпруга

— Ако тези не ви харесват, имам и други. Ще ви пратя снимки.

Двете с Бунми гледаме лавината от обувки, които Чичи е изсипала на пода зад регистратурата. Смяната й е свършила преди поне половин час. Очевидно заедно със служебните дрехи е сменила и професията — превърнала се е от сестра в продавачка. Навежда се и рови в купчината, за да намери онзи чифт, който просто трябва да купим. Толкова се навежда, че над дънките й се вижда цепката на задника. Отмествам очи.

Вършех си работата — тъкмо приемах пациент, когато тя пъхна едни черни токчета под носа ми. Отпъдих я, но тя настоя да отида и да разгледам стоката й. Работата е там, че всички обувки, които продава, изглеждат евтинджос — от онези, които ще се разпаднат след месец. Дори не си е направила труда да ги лъсне, а сега ги е разпиляла по пода. Усмихвам се насила.

— Знаеш, че още нямаме заплати…

— А аз току-що си купих нови обувки… — присъединява се Бунми.

Чичи изпъва рамене и размахва чифт токчета с „диаманти“.

— Още един чифт никога не е излишен! А и моите цени са много разумни.

Тя се кани да се впусне в рекламна ода за едни двайсетсантиметрови платформи, но в този момент дотичва Инка и плясва с ръце на плота. Може да не е любимият ми човек на света, но съм й признателна, че ни прекъсна.

— Става нещо в стаята на коматозния!

— Така ли?

Чичи забравя за обувките и се подпира с рамо на гишето. Едва се сдържам да не я избутам.

— Да, отивах да нагледам пациента си и чух викове отвътре.

— Той ли крещеше? — питам аз.

— И жена му също. Спрях, за да… се уверя, че той е добре, и я чух как го нарича дявол и му казва, че нямало да отнесе парите си в гроба.

— Ей! Мразя мъжете скръндзи!

Чичи щрака с пръсти над главата си, за да се спаси от евентуалните скръндзи, които биха се изкушили да припарят до нея. Отварям уста да защитя Мухтар, да им кажа, че в него няма и капка скъперничество, че е добър и великодушен човек, но като виждам тъпия поглед на Бунми, жадните очи на Чичи и мрачните зеници на Инка, разбирам, че думите ми ще бъдат нарочно преиначени. Изправям се бързо и Чичи залита.

— Къде отиваш?

— Не можем да допуснем пациентите ни да бъдат тормозени от близките и приятелите си. Докато са тук, отговорността е наша — отвръщам през рамо аз.

— Трябва да си го напишеш на тениска! — извиква Инка.

Преструвам се, че не съм я чула, и се качвам по стълбите, като взимам по две стъпала наведнъж. На третия етаж има трийсет стаи: от 301 до 330. Виковете се чуват още от началото на коридора. Долавям носовия глас на съпругата, както и някакъв мъжки глас. Звучи хленчещо и увещателно; не е на Мухтар.

Почуквам на вратата и гласовете притихват.

— Влезте — обажда се уморено Мухтар.

Отварям и го виждам застанал до леглото си, облечен в сива джелабия^[1]. Стиска перилото с ръка и си личи, че се подпира на него. Напрежението в тялото е изписано на лицето му. Изглежда по-стар от последния път, когато го видях.

Жена му носи червено дантелено маяфи^[2], което покрива косата й и се спуска по дясното рамо. Роклята й е ушита от същата материя. Кожата й сияе, но лицето й е озъбено като на звяр. Братът на Мухтар, Абдул, стои до нея с наведени очи. Предполагам, че той е собственикът на хленчещия глас.

— Да? — излайва жената.

Аз не й обръщам внимание.

— Мухтар?

— Добре съм — уверява ме той.

— Искате ли да остана?

— Как така дали иска да останете? Вие сте обикновена сестра! Махайте се оттук!

Гласът й скърца като нокти по черна дъска.

— Не ме ли чухте?

Аз се приближавам до Мухтар и той немощно се усмихва.

— Мисля, че трябва да седнете — казвам внимателно.

Той отпуска ръката, с която е стиснал перилото, а аз му помагам да седне на най-близкия стол и завивам скута му с одеяло.

— Искате ли да останат? — питам шепнешком.

— Какво му говори? — дудне жена му зад гърба ми. — Тя е вещица! Използва жужу^[3], за да открадне силата на мъжа ми! Заради нея се държи като безумец. Абдул, направи нещо. Изкарай я оттук! — Тя сочи към мен. — Ще се оплача от вас. Не знам каква черна магия правите…

Мухтар поклаща глава. Повече не ми е нужно. Изправям се срещу нея.

— Госпожо, моля ви, напуснете или ще се наложи да повикам охраната.

Долната й устна трепери, очите й хвърлят искри.

— С кого си мислите, че говорите? Абдул!

Обръщам се към Абдул, но той не смее да ме погледне. По-млад е от Мухтар, може би и по-висок, но е трудно да се каже, защото се е навел толкова ниско, че главата заплашва да падне от шията му. Потрива ръката на жената, за да я успокои, но тя го отблъсва. Честно казано, и аз бих го отблъснала. Костюмът му е скъп, но кройката — калпава. Прекалено широк в раменете и гърдите. Спокойно би могъл да е чужд — като жената, чиято ръка потрива в момента.

Поглеждам я отново. Някога може да е била красива. Може би първия път, когато Мухтар я е видял.

— Не искам да прозвучи грубо, но за мен най-важно е пациентите ни да се чувстват добре, и в тази болница не допускаме никой да застрашава това.

— За каква се мислите? Да не се надявате да изкарате пари от него? Или вече ви ги е дал, аби? Мухтар, държиш се толкова надменно, а в същото време тичаш подир фустата на някаква сестра! Виж се само! Не можа ли поне да избереш по-хубава!

— Махайте се!

Заповедта идва от Мухтар. Всички подскачаме. Гласът му звучи властно, както никога досега. Абдул вдига глава, но бързо я навежда отново. Жената хвърля убийствен поглед към двама ни, след което се завърта на пети и излиза от стаята. Абдул се влачи подире й. Дръпвам си един стол и сядам до Мухтар. Очите му са натежали. Той потупва ръката ми.

— Благодаря ти.

— Ти ги изгони.

Той въздъхва.

— Оказва се, че бащата на Мириам иска да се кандидатира за губернатор на Кано.

— И жена ти иска да одобриш брака им.

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Ти би ли го направила?

Мисля си за Таде, който държеше пръстена в ръка и вперил поглед в мен, чакаше благословията ми.

— Влюбени ли са?

— Кои?

— Мириам и… синът ти.

— Любов. Каква интересна идея.

Той затваря очи.