Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (51)

Буден

Не съм ходила при Мухтар, откакто излезе от комата. Онази епоха приключи. Вече не мога да си говоря безнаказано с него, а и грижите са поверени на друга сестра.

— Кореде.

— Аха?

— Пациентът в стая 313 иска да те види.

— Мухтар ли? Защо?

Чичи свива рамене.

— По-добре иди и питай него.

Мисля си, че мога да пренебрегна молбата му, но той скоро ще започне да се разхожда по коридорите, така че е въпрос на време да се срещнем. Почуквам на вратата му.

— Влезте.

Той седи на леглото си с книга в ръце, която оставя до себе си и ме поглежда очаквателно. Очите му са хлътнали, но зениците му са фокусирани и проницателни. Изглежда остарял, откакто се събуди.

— Аз съм сестра Кореде.

Очите му се разширяват.

— Вие сте онази.

— Коя?

— Която идваше при мен.

— Казали са ви?

— Кой?

— Сестрите.

— Сестрите ли? Не, не. Аз помня.

— Какво помните?

В стаята е студено; ръцете ми изтръпват и бързо изстиват.

— Помня гласа ви. Вие ми говорехте.

Кожата ми е тъмна, но съм сигурна, че цялата кръв се стича в петите ми и аз побледнявам. Какво стана с всички проучвания, отричащи вероятността пациентите в кома да осъзнават заобикалящата ги среда? Да, Таде беше убеден, че има полза от посещенията ми, но никога не съм мислела, че Мухтар може наистина да ме чува.

— Помните, че съм ви говорила?

— Да.

— А помните ли какво казвах?