Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец (23)

Недостатък

— Значи имате едни и същи родители?

— Казах ти, че сме сестри.

— Ама истински сестри ли? Тя изглежда с малко смесена кръв.

Инка започва сериозно да ме вбесява. Тъжното е, че въпросите й не са нито най-противните, нито най-редките, които съм получавала. В края на краищата Айюла е нисичка — единственият й недостатък, ако може да се нарече такъв, докато аз съм почти метър и осемдесет; кожата й е нещо средно между мляко и карамел, а аз имам цвета на необелен бразилски орех; тя има прелестни извивки, а аз съм цялата в ръбове.

— Информира ли д-р Имо, че рентгеновата снимка е готова? — сопвам се аз.

— Не, аз…

— Значи те съветвам да го направиш.

Отдалечавам се, преди да е успяла да довърши оправданието си. Асиби оправя леглата на втория етаж, а Мохамед флиртува с Гимпе пред очите ми. Стоят един до друг и той се навежда към нея, подпрял ръка на стената. После ще трябва да избърше това петно. И двамата не ме виждат — той е обърнат с гръб към мен, а тя е свела очи и пърха с клепки на захаросаните комплименти, с които вероятно я обсипва в момента. Не усеща ли вонята му? Сигурно не, тя също смърди: на пот, на немита коса, на почистващи препарати, на разложени тела под моста…

— Сестра Кореде!

Премигвам. Двамата са изчезнали. Явно съм стояла дълго време там, потънала в мисли. Бунми ме гледа въпросително. Колко ли пъти ме е викала? Трудно е да се каже. Във фоайето изглежда спокойно.

— Какво има?

— Сестра ти е долу.

— Моля?

Не чакам нито тя да повтори, нито асансьорът да дойде, а хуквам надолу по стълбите. Когато стигам долу при регистратурата, Айюла не се вижда никъде, а аз не мога да си поема дъх. Може би колежките ми са усетили колко ме дразни присъствието й, и се шегуват с мен.

— Инка, къде е сестра ми? — питам задъхано аз.

— Айюла ли?

— Да. Друга сестра нямам.

— Откъде да знам? Преди не знаех и за тази. Може и десет да сте.

— Добре де, хубаво, къде е тя?

— В кабинета на д-р Отуму.

Взимам стъпалата по две наведнъж. Кабинетът на Таде е точно срещу асансьора и всеки път, когато се кача на етажа, се изкушавам да почукам на вратата му. Смехът на Айюла звънти в коридора: силен, дълбок и несдържан, като на човек, който няма никакви грижи на този свят. Този път дори не си правя труда да почукам.

— О! Здрасти, Кореде. Извинявай, че откраднах сестра ти. Разбрах, че имате уговорка за обяд.

Оглеждам се. Той не седи зад бюрото си, а на един от двата стола отпред. На другия се е намърдала Айюла. Таде е завъртял своя стол така, че да гледа към нея, и като че ли това не стига, ами се е привел напред, подпрял лакти на коленете си.

Айюла носи бял потник без гръб и яркорозов клин. Растите, събрани на главата й, изглеждат прекалено тежки за нея, но стойката й е изправена. В ръце държи неговия телефон и несъмнено въвежда собствения си номер.

Двамата ме поглеждат без сянка от вина.

— Айюла, казах ти, че не можем да обядваме заедно.

Учуден от тона ми, Таде се намръщва, но не казва нищо. Прекалено учтив е, за да прекъсне зараждащата се кавга между две сестри.

— Няма проблем. Говорих с онова мило момиче, Инка, и тя каза, че ще те замести.

Има си хас.

— Не е трябвало да го казва. Имам много работа.

Айюла се нацупва. Таде се покашля.

— Знаеш ли, аз още не съм обядвал. Ако искаш, знам едно готино местенце зад ъгъла.

Има предвид „Саратоби“. Там правят нелоши стекове. Заведох Таде още следващия ден, след като го открих. Инка също се домъкна с нас, но дори тя не можа да съсипе обяда ни. Тогава научих, че Таде е фен на „Арсенал“ и някога дори се е пробвал в професионалния футбол. Че е единствено дете и е огромен почитател на зеленчуците. Надявах се някой ден да повторим преживяването, без Инка, и да науча още неща за него.

Айюла грейва от радост.

— Звучи чудесно. Мразя да се храня сама.