Джон Сандфорд
Избрана жертва (8)

8.

Лукас пристигна в офиса в девет часа, изморен след дългата напрегната вечер. Марси говореше по телефона. Някакъв мъж с топчеста глава седеше на стол до бюрото й и я гледаше. Когато видя, че Лукас влиза, тя се тросна:

— Трябва да свършвам. — Затвори телефона и попита: — Къде си ходил?

— Трябваше да закарам Уедър вкъщи рано и после подремнах още два часа там. Какво става?

— Нали се сещаш за мъжа с късо подстриганата коса и дългото черно палто, когото видели с Аронсън пред „Чийзит“?

— Да? — Лукас отклони очи към мъжа до бюрото, който се бе обърнал, за да го погледне.

— Ето го — каза Марси. — Джим Уайз. Пристигна преди половин час.

Уайз се изправи и Лукас забеляза, че той държи черно палто, преметнато през ръката му.

— Видях рисунката във вестника и реших, че това трябва да съм аз — рече мъжът. — Ходил съм там с нея, имам такова палто и косата ми беше подстригана по-късо.

— Облечете си палтото — нареди Марси.

Уайз навлече палтото, закопча го, сви рамене и погледна полицая.

— По дяволите — измърмори Дейвънпорт. Зад гърба на посетителя Марси направи отчаяна гримаса. — Добре ли я познавахте?

— Не особено. Имам фирма за мебели — „Уайз Хамърсмит Америкън Лофт“. Може да сте я чували? — Когато Лукас поклати глава, мъжът продължи: — Продаваме старинни мебели и аксесоари — лампи, художествена керамика и така нататък. Както и да е, госпожица Аронсън изработи някои от рекламите ни. Работеше на свободна практика, а на нас ни трябваха хубави и евтини реклами, които да пуснем в специализираните издания… и точно във връзка с това се срещнах с нея.

— Значи тя изработи рекламите ви?

— Да. Три на брой. Още ги публикуваме. — Наведе се, вдигна кафявото си кожено куфарче и извади някакво списание със стол на корицата. Отвори го на една прегъната страница и показа на Лукас рекламата: снимка на дървени мебели в английски стил, стъклена лампа и артистично оформен рекламен надпис. — Всъщност изработването на една реклама е много по-сложно, отколкото би трябвало. Необходимо е да се приготви в определен формат и с всички компютърни обработки — изобщо не разбирам от това. Ние просто й платихме две хиляди долара, тя подреди мебелите, направи снимките с цифров фотоапарат, обработи ги в компютъра си и накрая ни даде готовите реклами на диск, точно според изискванията на списанието. И това беше всичко.

— Срещали ли сте я след онзи път? — попита Лукас.

— Да, когато донесе дисковете с рекламите. Магазинът ни е на Лейк Стрийт.

— Защо сте се срещнали в „Чийзит“? Тя е живеела в центъра.

— Работеше там. Не се срамуваше от това, казваше, че е временно там, докато си стъпи на краката, и предложи да се отбия, когато имам време, за да обсъдим нещата. После отидохме до едно кафене наблизо, за да й скицирам какво точно искаме. Вече бяхме използвали специален шрифт в рекламния си надпис и на визитните картички и държахме той да се запази и в рекламата.

Поговориха още две-три минути и Лукас се убеди, че мъжът казва истината. Той бе човекът, когото търсеха по описанието на Лап, но вероятно нямаше нищо общо с убийството.

— Бих искал да поговорите с един колега, ако имате още малко време. За да запише показанията ви — каза му Лукас.

— Тоест вече не се съмнявате в мен? Цялата история ме шокира. Да видиш образа си във вестниците…

— Ще изтеглим рисунката — отговори Дейвънпорт. — Ще обясним, че сте дошли доброволно и сте ни съдействали… Ще представим нещата добре за вас.

 

 

Лукас се обади на Слоун, който бе най-големият специалист по провеждане на разпити, дръпна го настрана и му обясни какво иска. Той покани Уайз да отиде с него, за да запише показанията му. Лукас погледна Марси и каза:

— И тази идея пропадна.

— Не е само това. Чакай да чуеш какво са ни изпратили федералните.

— Добри новини или лоши?

— Една добра и една лоша. Коя искаш да ти кажа първо?

— Лошата.

— Нали се сещаш за психологическия профил, базиран на рисунките? Пълна глупост. Все едно е преписан от някой учебник. Когато изчетох всичко, знаех по-малко, отколкото преди това. Сякаш някой беше отрязал с трион черепа ми и бе изсипал вътре стърготини.

— Нищичко ли не може да се използва?

— Той вероятно е между двайсет и пет и четирийсетгодишен и не е самоук художник.

— Аха. А каква е добрата новина?

— Холандските ченгета са открили сайта на Уеър. Компютърните спецове от ФБР са разгадали къде се намира, в Холандия вече било рано сутринта, така че се обадили и тамошните полицаи отишли на място и прибрали всичко. В момента по някакъв начин копират всички файлове, не знам точно как, но казват, че има огромни файлове, които би трябвало да са снимки. Стотици.

— Уеър вече излезе ли под гаранция?

— Изслушването в съда е в момента. Прокурорът иска запор на къщата му.

— Кой му е адвокат? — попита Лукас.

— Джеф Бакстър.

— Добре. Искам да говоря с него веднага щом излезе от изслушването. Всъщност ще отида направо там, за да не го изпусна.

— Лошо, че нищо не излезе от рисунките — каза Марси.

— Да… — Лукас прехапа устната си за момент. — Има един известен художник в Сейнт Пол. Казват, че бил прочут. Не знам нищо за него, освен че веднъж му се обаждах по телефона. Имахме някакъв въпрос, свързан с една картина, и той ми каза отговора, без изобщо да се замисля. Друг специалист от университета ми сподели, че бил истински гений. Може би ако го помолим да хвърли един поглед…

— Как се казва? — попита Марси.

Дейвънпорт се почеса по главата.

— Ъъъ, Кид. Не помня малкото му име, но би трябвало да е много известен.

— Ще го открия — кимна тя. — Ти какво ще правиш след това?

— Ще говоря с Бакстър и Уеър, ако успея. Ще изчета всички доклади. По дяволите, ще ми се Уайз да бе избягал зад граница, вместо да ни дойде на крака. Щяхме да го пипнем за нула време.

— Има два проблема. Не е бил там и не го е направил.

— Да, да. Но знаеш ли какво означава това? Онзи човек от Меномони — това връща неговата теория в сила. Слаб рус мъж, който прилича на някаква филмова звезда, но не Брус Уилис.

— Едуард Фокс. От „Денят на чакала“.

— Да. Ще трябва пак да се поровя в тази версия. Имам някакво предчувствие за този човек.

 

 

Джеф Бакстър, трийсет и няколко годишен адвокат по криминални дела, с рижа коса, бледа кожа и голям нос, стоеше, облегнал се на стената пред съдебната зала, и четеше някакви документи в зелена папка. Видя Дейвънпорт и му махна.

— Как е работата? — попита го Лукас.

— Слаб сезон. Заради дъжда е — обясни Бакстър. — Никой не обира денонощни магазини в такова време.

— Ясно. Кога за последен път си имал подобен случай?

— Говоря хипотетично. — Джеф се дръпна от стената. — Това случайна приятелска среща ли е, или дойде да ме търсиш?

— Ти ли защитаваш Морис Уеър?

— Да. Вашите хора тъкмо приключиха с обвиненията. Не съм сигурен, че имате достатъчно доказателства. — Бакстър бе добър адвокат и подушваше и най-малката възможност за споразумение.

— Всъщност станаха повече от достатъчно през последните няколко часа — съобщи му Лукас. — Полицията в Холандия е конфискувала сървъра на уебсайта на Уеър там. Предполагам, че е пълен със снимки на дечица, които си играят голи.

— По дяволите! Сигурен ли си, че става дума за деца?

— Още не. Федералните се занимават с компютърната част. Но Морис е голям боклук, каквото и да намерят.

— Ами… между нас казано, ако го видя близо до някое от моите деца, ще натикам пистолета си в ухото му. Но все пак има право на адвокат.

— Точно затова говоря с теб. Уеър евентуално може да ни помогне по един друг случай. Искаме някой да провери какво му е известно… и тогава ще забравим за проблема с кокаина.

— Кой е другият случай?

— Убийството на Аронсън.

— Мъжът с черното палто? — попита Джеф. — Видях снимката му.

— Не е бил той — поклати глава Лукас. — Този с черното палто сам дойде тази сутрин. Даже не му трябваше адвокат.

Бакстър изсумтя шумно.

Дейвънпорт се ухили.

— Да, да. Както и да е, трябва да попитаме Уеър какво знае за перверзниците в артистичната общност. Тъй като самият той е един от тях, решихме, че може би познава и други.

— Не мислите, че е замесен…

Лукас поклати глава.

— Нямаме никакво основание. Просто искаме да поговорим с него и вероятно ще се споразумеем за намерения кокаин.

— Искаме цялото обвинение за притежание на наркотици да отпадне. Напълно — каза Бакстър. — И бездруго е мижава работа.

Полицаят сви рамене.

— Мога да проверя, ала не обещавам. Но няма начин да сключим споразумение за детската порнография.

— Да, знам.

— Сега си наясно с положението. И кажи на Уеър, че ако се опита да ни преметне, ще му натикам историята с кокаина право в гърлото заедно с всичко останало. Ако бъдем малко по-настоятелни с момичето, което открихме при него, може да се сдобием с още имена. Мисля, че ще успеем да намерим още деца, които ще кажат, че Уеър им е давал кокаин в замяна на секс и снимки.

— Добре, ще говоря с Морис — обеща Бакстър. Погледна часовника си. — Свалиха го долу, за да му върнат дрехите.

— Трябва да действаме бързо. Най-добре още тази сутрин. Веднага. Имаме големи проблеми със случая „Аронсън“.

— Може би нашата информация струва повече, отколкото предлагаш?

Лукас поклати глава.

— Не. Малко вероятно е да научим нещо от него. По-скоро е като изстрел напосоки. Ти се подготви за обсъждане на обвинението за кокаина.

Двамата поговориха още малко, после Дейвънпорт се отправи към офиса си и се замисли за слаби руси мъже, които убиват слаби руси жени.

— Говорих с художника — съобщи му Марси. — Звучи някак… ексцентричен. — За нея „ексцентричен“ бе необикновено привлекателно качество. — Каза, че ще се отбие днес следобед.

— Отлично.

— Ти какво ще правиш? Ще чакаш Уеър ли?

— Да, и ще прочета всичко от папката на заместник-шерифа от Меномони. Може там да открия нещо.

Докато четеше събраното в папката, той започна да си съставя списък. Трите изчезнали жени си приличаха по няколко неща с Аронсън. Всичките бяха руси, двадесет и няколко годишни, и трите имаха нещо общо с изкуството — и по-конкретно, реши той, с изобразителното. И трите бяха посещавали курсове по изобразително изкуство малко преди смъртта си. Това не се отнасяше за Аронсън, но тя също бе млада и се занимаваше с изкуство и несъмнено бе посещавала такива курсове. Всички те живееха или бяха живели в малки градчета. Но те бяха разпръснати във всички посоки и вероятно не означаваха нищо, освен че жените от малки градчета са малко по-уязвими от родените в големи градове. А може би не означаваше и това.

Ето какъв списък се оформи:

• Да се проверят преподавателите по изкуство в училищата, които са посещавали изчезналите жени; да се проверят за предишни сексуални престъпления.

• Ако не излезе нищо от проверката на преподавателите, да се вземат списъците на групите и да се проверят другите курсисти.

• Да се провери десет години назад за изчезнали дребни блондинки където и да е в Югоизточна Минесота или Западен Уисконсин.

Ами рисунките? Мъжът, убил Аронсън — ако е бил този, който ги е направил — явно страдаше от някаква мания да рисува жени. В папката от Меномони не се споменаваше за рисунки… но това не означаваше, че не е имало такива. Може убиецът да си ги е вземал, след като е убивал жените.

Все още изучаваше материалите в папката страница по страница, когато Марси подаде глава и съобщи:

— Обади се адвокатът на Уеър. Не искат да говорят, докато не видят споразумението черно на бяло и подписано от окръжния прокурор. В момента действаме по въпроса, така че ще дойдат веднага щом сме готови.

— Добре.

Лукас пак се съсредоточи върху папката и когато отново вдигна глава, видя през прозореца към общото помещение, че Марси говори с някакъв мъж в яркочервено скиорско яке и избелели дънки. Бе широкоплещест като спортист и имаше нос, който изглеждаше удрян по-често от обичайното. Беше няколко сантиметра по-нисък от Дейвънпорт, но вероятно имаше два-три килограма повече мускули от него.

Познаваше го отнякъде, спомняше си го смътно. Докато го наблюдаваше, мъжът приседна на бюрото на Марси, ухили се, наведе се и й каза нещо, а тя се засмя. Художникът? Лукас тръгна към вратата.

— Това е господин Кид — обясни Марси, когато колегата й подаде глава през вратата си. — Тъкмо щях да те извикам.

— Видях, че тичаш към стаята ми — каза Лукас сухо, ръкува се с Кид и продължи: — Познаваме се отнякъде, но много отдавна.

— Бяхме в университета по едно и също време. Ти беше хокейна звезда.

Дейвънпорт щракна с пръсти.

— А ти беше борец. Натика главата на Шийт през перилата на парапета и се наложи да викат пожарникарите, за да го измъкнат оттам.

— Той беше тъпанар.

— Какъв тъпанар по-точно? — попита Марси.

— Беше гей и обичаше да издевателства — обясни Кид. — Насилваше едно момче, което също беше гей, но не си падаше по него. Веднъж го предупредих. — После се обърна към Лукас: — Не мога да повярвам, че помниш тази история.

— Кой беше той? Този Шийт? — полюбопитства Марси. Лукас забеляза, че тя гледа художника необичайно настойчиво.

— Помощник-треньорът по борба — отвърнаха мъжете едновременно.

— Изключиха ли те? — попита Марси.

— Не веднага — отвърна Кид. — Наближаваха важни състезания. След това спряха стипендията ми и ми казаха да се оправям сам.

— Но преди това бе истински герой в очите на всички студенти — уточни Лукас.

— Славни дни бяха — кимна художникът.

— Благодаря ти, че дойде дотук — каза му Лукас.

— Марси ми разказа за рисунките. Тъкмо се канеше да ми ги покаже.

— Хайде да действаме.

Лукас забеляза, че Кид оглежда рисунките внимателно, като истински творби на изкуството, и спря само за миг — колкото да потърка хартията между пръстите си. Поставяше ги една по една на масата пред себе си, бавно и внимателно оглеждайки всяка. На два пъти изхъмка и веднъж посочи едната рисунка, мърморейки нещо за несъразмерен крак.

— Какво? — попита Марси.

— Ходилото е нарисувано погрешно — отвърна Кид разсеяно.

Лукас гледаше как изучава рисунките и накрая нетърпеливо запита:

— Е, какво мислиш?

— Той иска да се върне в утробата — каза художникът.

— В някоя утроба — добави Марси. — Чух това в един филм.

Кид погледна Дейвънпорт.

— Марси ми каза за психологическия профил от ФБР, че авторът на рисунките е между двайсет и пет и четирийсетгодишен и не е самоук художник. Колко хиляди души включва това описание?

— Твърде много, за да се изброят. Но какво мислиш ти? — настоя Лукас.

Кид не отговори веднага, вместо това прелисти рисунките и отново огледа някои от тях. Накрая заяви:

— Възбужда се от порно.

— Много прозорливо — вметна Марси. — Ще си го запиша.

— Имам предвид снимки с порно — уточни Кид. — Повечето от тези тела са прерисувани от порнографски снимки, а главите са добавени впоследствие. Това не е проблем с някоя компютърна програма като Photoshop. Младежите го правят непрекъснато. Вземат главата на някоя филмова звезда и я залепят на някоя порноснимка, после се опитват да я представят за истинска.

Лукас и Марси се спогледаха и тя попита:

— Тоест казваш, че… как точно…

— Вижте тези рисунки — посочи художникът и ги прелисти една по една. — Кое е най-очевидното в тези тела?

— Рисунките са доста груби — каза Лукас. — Не са като истинско изкуство.

— Всъщност понякога истинското изкуство също е грубо. Но не за това ви питам. Говоря ви, че на никоя от жените не са нарисувани зърната на гърдите.

— Зърната? — възкликна Марси.

— Много ми хареса как произнесе тази дума — ухили й се Кид.

— Боже! — въздъхна Лукас, а Марси сръга Кид с лакът.

— Просто ни обясни.

— Ако човек е художник, по-специално художник, който рисува много голи тела… — започна Кид.

— Ти рисуваш ли много голи тела? — попита го Марси.

— Не, аз рисувам предимно пейзажи. Понякога правя изключения. — Отново й се ухили. — Както и да е, ако често рисуваш живи модели и имаш техническата подготовка, може да огледаш един човек и без проблем да го нарисуваш гол. — Погледна Марси. — Мога да те огледам, да видя раменете и формата на гърдите ти, широчината на ханша ти и като знам всичко това, мога да те нарисувам с доста голяма прилика. Но няма начин да знам как изглеждат ареолите около зърната на гърдите ти или…

— Или кое? — попита Марси. На Лукас му се стори, че тя се е изчервила леко и сдържа усмивката си.

— Кръговете. Няма да знам колко големи и изразени са. Няма да знам дали зърната ти са изпъкнали и колко са големи. Ако е мъж, няма да знам колко е дълъг пенисът му и дали е обрязан. Или колко са космати гърдите му… Вашият човек не е рисувал зърната на гърдите, защото ако ги нарисува изпъкнали, а жената няма такива, ще е очевидно, че рисунката е фалшива. Но пък не се е сетил за пръстите на краката. На две-три от рисунките те се виждат добре, нарисувани са доста ясно, макар че никой не ги гледа. Ако бях на ваше място, щях да извикам тези жени тук и да разгледам ходилата им.

— Аха… Разбирам какво ни обясняваш — кимна Лукас и прелисти рисунките. — Никоя от тези рисунки…

— Никоя от тях не притежава специфичните особености, които индивидуализират тялото. Това е особено очебийно, тъй като лицата са строго индивидуални — каза Кид. — Мисля, че той никога не е виждал тези жени голи.

— Значи е фотограф? И рисува от снимки? — попита Марси.

— Мисля, че е художник, но използва и снимки. Ако е само фотограф, няма да може да рисува толкова добре — обясни Кид.

— Това трудно ли е?

— Не много. Можеш да вземеш нечия снимка, да я сканираш, после да си избереш някоя порноснимка от интернет — има хиляди такива, с всякакви възрасти, размери, форми и пози — и да сложиш лицето на порноснимката. След това елиминираш фотографските подробности с филтър от Photoshop, за да произведеш нещо, което изглежда почти като рисунка. Сетне проектираш образа на лист хартия и рисуваш отгоре. Все пак трябва да имаш известни умения. ФБР са прави: мисля, че този човек не е самоук художник. Но не е учил и твърде много. Онзи крак…

Той запрелиства рисунките, докато не откри онази, за която бе казал, че ходилото е погрешно нарисувано.

— Какво се е случило всъщност тук — тялото се отдалечава, така че кракът на тази жена е относително по-голям от останалата част на тялото й. Това се нарича ракурс. Не съм сигурен, но смятам, че не само кракът е в ракурс, ами е и деформиран, така както се получава при снимане с широкоъгълен обектив. Ако използвате фотоапарат с такъв обектив, за да снимате отблизо, нещата по краищата на снимката са неестествено широки… Това тук ми прилича на фотографиран крак.

— Убитата жена се е занимавала с графичен дизайн на реклами и други от този род — обясни Марси. — Помислихме, че може би убиецът е някой, с когото се е запознала покрай работата си.

— Хм. — Кид погледна купчината рисунки и поклати глава: — Не мисля, че този човек се занимава с графичен дизайн на реклами. Даже и да е вземал уроци, те са били по изобразително изкуство.

— Каква е разликата?

— Трудно доловима е за неспециалист. Тези, които се занимават с графичен дизайн, използват много улеснения, бързи начини да се нарисува нещо: на тях им се плаща, за да създават лесно разпознаваеми образи, и то за кратко време. Не се опитват да създадат нещо уникално. А тези рисунки изглеждат, сякаш художникът се е старал много, и в тях не се усещат триковете на графичния дизайн. Като не може да нарисува някой нос добре, той не мами, рисувайки стандартен нос, а се мъчи да го изобрази както трябва, въпреки усилията.

— Значи е художник.

— Не много добър. Не познава достатъчно добре анатомията. Има няколко места, на които образът изглежда като взет от снимка. — Отново прелисти рисунките и отдели тази с жената, протегнала ръка над главата си. — Виждате ли това? Няма никакъв намек за раменна става. Само силует, който може да се вземе от снимка, но въпреки това изглежда странно.

Говориха още няколко минути, разглеждайки снимките, и Кид отдели още две със сравнително ясни големи пръсти на краката.

— Проверете тези жени. Готов съм да се обзаложа, че пръстите им не са такива.

Джеф Бакстър влезе в офиса. Морис Уеър се влачеше след него, изглеждаше озадачен. Лукас погледна през рамото на Кид и каза:

— Точно тук е мястото.

— Видя ли документа от окръжния прокурор? — попита Бакстър.

— Още не.

— Ако вие се съгласите, ще се откажат от обвинението в притежание на кокаин. Морис е готов да ви сътрудничи напълно за всичко, което знае относно сексуалните маниаци, стига показанията му да не са свързани с настоящия случай.

Дейвънпорт кимна.

— Нямам нищо против. Влезте в офиса ми, а аз ще доведа един колега да говорим с вас. — Посочи им вратата на кабинета си. — Ей там. Ще дойдем след минута.

Кид се канеше да облече якето си и Лукас се обърна към него:

— Благодаря ти, че дойде дотук. За десет минути ни каза за убиеца повече, отколкото федералните за два дни.

— Още една причина човек да се заяде с федералните — засмя се художникът. После се извърна към Марси: — Като говорим за ядене, няма ли тук нещо като кафене или закусвалня? Не познавам Минеаполис добре.

— Има, но храната не е особено вкусна.

— Все ще е по-добре, отколкото да умра от глад.

— Мога да ти покажа едно по-добро място — предложи тя.

На Лукас му се стори, че очите на Кид примигнаха многозначително, когато й кимна:

— Чудесна идея.

— Идва човекът да помогне за залавянето на убиец, а в крайна сметка започва да сваля подчинените ми. — Лукас изви глава, сякаш говореше на тавана.

— С такива подчинени…

— Добре, добре, добре.

 

 

Кид и Марси тръгнаха заедно. Художникът тъкмо я питаше:

— Може ли да пипна пистолета ти?

Лукас поклати глава, удивен от готовността за флирт на необвързаните, обади се на Слоун и го извика:

— Дойде онзи с порното, за когото ти разправях. Готов е да си поговорим.

— Ще донеса касетофона — каза Слоун.

Той имаше тясно лице и по правило се обличаше в различни нюанси на сиво и кафяво още от първия си ден като цивилен полицай. Беше един от най-добрите приятели на Дейвънпорт и сякаш от години не се променяше. Но през последните няколко месеца Лукас бе забелязал, че косата му бързо побелява. Както повечето полицаи, доскоро Слоун бе с прошарена коса, но през отиващата си зима видимо се бе състарил. Белотата сякаш подчертаваше бръчките на лицето му и го стесняваше още повече. При последния им разговор бе подхвърлил, че му остават две-три години до пенсия.

Остаряваше.

Лукас стоеше до вратата на кабинета си, бъбреше си с Бакстър, а Уеър седеше отпуснато на стола и гризеше кожичките около ноктите си. Изглеждаше някак състарен след тежката нощ в ареста. Предния ден сиво-черната му риза и сако изглеждаха шик, днес изглеждаха бозави. В този момент Слоун нахълта в кабинета и попита енергично:

— Всички ли са готови?

Лукас кимна и Слоун домъкна стол от съседното помещение, включи касетофона, провери касетата и изрецитира имената на всички присъстващи, датата, после погледна Уеър и подметна:

— Май си имал тежка нощ?

— Уффф — изсумтя Морис с отвращение.

— Винаги има проблем, когато някой пристигне късно — обясни Слоун. — Съдът няма никакво намерение да променя работното си време, за да разглежда молби за гаранция двайсет и четири часа в денонощието.

— Мисля, че това е абсурдно. А уж трябва да се отнасят с човек, сякаш е невинен до доказване на противното.

— Не — поправи го Слоун. — Всеки е невинен до доказване на противното.

— Така де.

Бакстър погледна Лукас и направи измъчена гримаса. И двамата знаеха какво цели Слоун: да застане на страната на Уеър.

— Защо не започнете с въпросите — предложи адвокатът. — Може да оставим церемонията с побратимяването за по-късно.

Морис Уеър изслуша историята за рисунките и ги разгледа.

— Хубави са — каза с отегчен тон, който звучеше съвсем искрено.

— Какво? — попита Дейвънпорт. — Не са по вкуса ти ли?

— Не, не са — отговори мъжът.

— Ти си падаш по по-младички — подметна Лукас.

— Не ме интересуват тела — каза Уеър. — Интересуват ме качества: невинност, свежест, усещане за разцъфтяване…

— Прескочи тия дивотии, Морис — прекъсна го Лукас. — Я виж този човек.

Уеър погледна разпечатаната снимка на актьора от „Денят на чакала“.

— Познаваш ли някого от сексуалните маниаци в града, който да изглежда по този начин, да се занимава с нещо, свързано с изкуство, да разбира от компютри и фотография и да се интересува от блондинки, които нямат нищо против да бъдат удушени?

Уеър вдигна поглед от снимката към полицая.

— Ако знаех отговора, щях да струвам много повече от някакво си тъпо обвинение в притежание на наркотици.

— От друга страна, ако го знаеш и не ни кажеш, а после научим за това, се превръщаш в съучастник в предумишлено убийство. Когато известен фотограф, занимаващ се с детска порнография, бъде обвинен в убийство, съдебните заседатели не са особено придирчиви към доказателствата — рече Дейвънпорт.

— Не съм… Майната ви!

Слоун се намеси спокойно — доброто ченге.

— По-кротко, Лукас. Искаме човекът да ни помогне.

— Този задник твърди, че не се занимава с порнография — сопна се Дейвънпорт.

Слоун вдигна ръка и погледна Морис.

— Да забравим за порнографията. Интересуваме се дали познаваш такъв човек. Това е въпросът.

Уеър погледна снимката, после отново полицая.

— Всъщност това е модна външност в артистичните среди — слаб, елегантен, възпитаник на частно училище.

— Значи познаваш такива хора?

— Мога да ви дам пет-шест имена от тези среди, които имат интерес към… хмм… неконвенционалната сексуалност.

— Супер — кимна Слоун.

— Но не мисля, че някой от тях е вашият човек.

— Защо не? — попита нетърпеливо ченгето.

Морис затвори очи и отпусна глава назад.

— Защото мисля, че съм срещал вашия човек. На една фотоизложба в Института.

— Художествения институт? — попита Слоун.

Уеър кимна, без да отваря очи.

— Но беше преди много време, може би преди десет години. Тогава онзи бе на около двайсет и пет и гледаше поредица от актови фотографии на Едуард Уестън. Понякога от начина, по който хората гледат… снимките… отгатвам, че те ги възбуждат. Той гледаше точно така — и между другото не прилича толкова на мъжа от снимката ви, по-скоро има същото излъчване.

— Говори ли с него?

— Той се възхищаваше как Уестън прави снимки, които са изчистени като изящни рисунки. Извади молив с гумичка от джоба си и показа как може да се проследи линията на тялото и да се получи съвсем ново творение. В гласа му определено имаше нещо трескаво.

Слоун погледна Лукас, после и Уеър.

— Интересно. Помниш ли името му, виждал ли си го след това, знаеш ли къде работи или с какво се занимава?

Морис отвори очи и погледна Дейвънпорт.

— Никога не съм знаел името му. Не помня да съм го виждал отново. Не знам къде работи. Беше прекалено отдавна… Но едно ми направи впечатление, може би заради ентусиазма му. Не знам какво точно каза той, но нещо в думите му ме накара да мисля, че е свещеник. Или че учи за свещеник, нещо такова.

— Наистина ли? — повдигна вежди Слоун.

— Нещо от казаното от него ме накара да мисля, че може да е свещеник — повтори Уеър.

— Свещеник?

— Това е единствената причина да си спомням тази история: свещеник, а възприемаше онези голи тела с голям ентусиазъм.

— Носеше ли якичка?

— Не, нищо подобно. Но ако си свещеник и отиваш на изложба на актова фотография… вероятно няма да си сложиш якичката.

Слоун изброи на пръстите си:

— Значи е бил ентусиазиран, у него е имало нещо трескаво, сравнявал е снимките с рисунки…

— Още нещо. Ентусиазмът му бе толкова очевиден — може би и той е доловил същото у мен — че двамата известно време обикаляхме залата заедно и си говорехме. Казах нещо от рода, че жените са безкрайно очарователни. Той поклати глава и възрази: „Не безкрайно. Не безкрайно“. Погледна ме и аз чак малко се изплаших. Наистина се изплаших.

— Хм. Посред бял ден и насред музея ти си се изплашил? — попита заинтригувано Лукас.

— Да — кимна Уеър. — Преди години, през осемдесетте, имаше слухове за мексикански порнофилми с убийства. Завличат някоя жена в някакъв склад, изнасилват я, пребиват я и после я убиват пред камерата. Дори се предлагаха няколко за колекционери, така да се каже. Повечето бяха доста нескопосани симулации, но от време на време се намираше някой да потърси такъв филм. Понякога се оказваха ченгета, друг път репортери или просто търсачи на сензации. Но някои от тях можеха здравата да те уплашат. Хора, които наистина искаха да гледат подобни филми. Онзи свещеник ми се стори точно такъв.

— Но ти не знаеш със сигурност, че е свещеник — каза Слоун. — Нещо в думите му…

После смени темата:

— Виждал ли си подобни рисунки в интернет?

— Не. Тези, които си падат по порното, търсят снимки. Падат си по подробностите: покажи им клитор с големината на люта чушка и ще поискат да им го уголемиш, докато стане колкото тиквичка. И все искат по-добри цветове и по-висока разделителна способност… Направо са побъркани.

— Виждал ли си снимки, които приличат на телата в тези рисунки?

— Ами естествено, рисунките са… съвсем стандартни пози — каза той.

— Имам предвид конкретни снимки, които може да са използвани за тези рисунки.

Морис поклати глава.

— Не мога да кажа със сигурност. Не ровя из интернет толкова много. Трябва да питате Тони Кар.

Кар бе компютърният специалист, на когото бяха попаднали в офиса на Уеър.

— Защо него? — запита Слоун.

— Той знае всички такива сайтове. Прониква в тях, източва образите, после ги записва на дискове и ги продава. Всъщност го вълнуват парите, не порното, но знае всички порносайтове в мрежата.

— Ами Хенри? — попита Лукас.

— Той е просто наемник. Няма кой знае какво въображение и не го бива с осветлението — не е достатъчно добър за хардпорно или неща от този род. Но с будоарната фотография се справя.

— Значи не е интересен.

Уеър поклати глава.

— Той е глупак.

 

 

Марси се беше върнала и седеше на бюрото си, когато Лукас и Слоун приключиха разговора с Уеър. Дейвънпорт предупреди Бакстър, че може да се наложи да се срещнат отново с клиента му. Адвокатът се съгласи и придружи Уеър навън. Слоун обеща да се върне с разпечатка на записа, потърка главата на Марси с кокалчетата на ръката си и излезе.

— Научихте ли нещо? — попита тя.

— Трябва пак да говорим с Антъни Кар. Ще откриеш номера му в досието на Уеър. Обади му се и му кажи да дойде.

— Добре… Утре ли?

— Да, ще трябва да го оставим за утре. Днес няма да ни стигне времето. Как мина обядът с Кид?

Марси го погледна замислено, после очите й се отместиха към празната стена зад гърба му. След няколко секунди кимна:

— Изглежда добър човек. Но е безкомпромисен. Той е от тези, които, като си наумят нещо, го правят, без да се интересуват от мнението на околните. Много по-безкомпромисен е от теб.

— Мислех, че е добър художник.

— Обадих се на една позната в Института. Тя каза, че Кид рисува по шест до осем картини на година и получава към петдесет хиляди за всяка. Всичките му творби са в големи музеи. Попита ме дали ходя с него и аз й обясних, че сме излизали да обядваме. Гласът й прозвуча така, като че иска да изпълзи по телефона и да ме удуши. В тези среди той явно е доста желан.

— Хмм. Ще се виждате ли пак?

— Нищо чудно. Сякаш си падна по мен.

— Даде ли му да пипне оръжието ти?

— Още не.

 

 

Лукас взе папката с материалите от Меномони вкъщи с намерението да я прегледа вечерта. Уедър се появи няколко минути по-късно и двамата излязоха да се разходят край реката, радвайки се на свежия студен въздух. Върнаха се в къщата, хапнаха доматена супа и малки триъгълни сандвичи със сирене, лук и сардини на масата в трапезарията. Лукас й разказа за Джим Уайз, мъжа с топчестата глава, който не бе търсеният от тях убиец, за Уеър и неговия свещеник, за Кид.

— Мислиш ли, че Марси и Кид…

— Тя си пада по този тип мъже — каза Лукас. После попита: — Как може сандвич, който вони така ужасно, да е толкова вкусен?

— Това е неизяснена загадка — отвърна Уедър. — И привлекателен ли е този Кид?

— Не колкото мен.

— Е, едва ли може да се очаква — рече тя.

— Но… не знам. Не е грозен. В него има нещо диво. Сякаш може да те метне на рамо и да те отнесе в гнездото си на дървото. Предполагам, че жените много му се натискат.

— Охо. И аз се чувствам заинтригувана — каза Уедър.

— Марси със сигурност беше — отбеляза Лукас. Погледна празната си чиния и после нейната. — Ще ядеш ли онзи сандвич?

 

 

Уедър му помогна с миенето на чиниите, после двамата отидоха до антикварната книжарница и се върнаха, натоварени с десетина книги. Докато Уедър прелистваше някакво томче за човешката остеология, Лукас се върна към материалите от Меномони. Най-отзад имаше ксерокопия на трийсет-четирийсет снимки. Повечето бяха полицейски, направени от техниците от Лабораторията по криминология в апартамента на Лора Уинтън или във фургона на Нанси Вандерпост. Имаше поредица от снимки на млада жена, идентифицирана в бележките като Уинтън, племенницата на Маршъл. На някои снимки вървеше през гора, на други стоеше на някакъв тротоар. Дърветата зад нея не бяха много нагъсто и Лукас си помисли, че мястото му прилича на долината на Мисисипи между Минеаполис и Сейнт Пол, но нямаше нищо, което да му послужи за ориентир, освен малка, леко заоблена каменна стена.

Подаде снимката на Уедър.

— Мислиш ли, че това е някъде по тези места?

Тя дълго се взира, после каза:

— Възможно е. Кой е на снимката?

Обясни й и тя продължи:

— Тогава може да е в Меномони. Там има река и голямо езеро, доста дълбока долина… Може да е там.

— Имам чувството, че е тук.

Прелисти папката, за да открие мястото, от което бе извадил снимката, и се загледа в тези, направени в гората. Дали бе някъде наоколо? Може би бяха направени едновременно със снимката край стената. Може би той самият бе минавал по тези места и затова му се струваха познати…

Отново ги разгледа внимателно.

— Боже господи! — възкликна стреснато.

Уедър вдигна глава, доловила особения му тон.

— Какво?

— Тези снимки… приличат на мястото, където бе открито тялото на Аронсън. Ходих там онзи ден. — Отново ги разгледа. — Дяволите да го вземат, Уедър, мисля, че е същото място.

 

 

Може би Маршъл знаеше нещо.

Лукас погледна часовника си — единайсет без двайсет. Не беше твърде късно. Отново прелисти папката и намери визитката на Маршъл, на гърба на която бе написан домашният му телефон. Той бе настоял Дейвънпорт да му звъни по всяко време.

Набра и телефонът звънна четири пъти, преди един дрезгав мъжки глас да отговори. Звучеше сънено.

— Ало?

— Тери Маршъл?

— Да… Кой се обажда?

— Тери, извинявай, че ти звъня толкова късно. Обажда се Лукас Дейвънпорт, говорихме вчера.

— Да, помня те.

— Четях материалите в папката и разгледах снимките отзад. Тези на племенницата ти в гората, те откъде се взеха?

— Чакай секунда да се изправя… Ъъъ, снимките… Мислим, че… Мисля, че може би са направени от убиеца. Когато тя изчезна и във вестниците писаха за това, собственикът на някаква местна дрогерия се обади, че била оставила някакъв филм за проявяване. Взехме го и тези снимки са от него. Съквартирантите й казаха, че ходила на излет в гората с някакъв мъж. Какво става?

— Знаеш ли къде по-точно е мястото? — попита Лукас.

— Не, вижда се просто гора.

— Ще ти кажа нещо, Тери, може да полудявам, но мисля, че снимките са направени на същото място, където бе открито тялото на Аронсън. В тях има нещо. Нещо в очертанието на хълма, дърветата. Може и да съм се заблудил…

Последва дълго мълчание, после:

— О, боже! Така и не отидох там. Ходих в Ню Ричмънд, но не и на останалите места.

— Помисли за това — продължи Дейвънпорт. — Ако си убиец и намериш подходящо място, където да заравяш труповете на жертвите си, ще тръгнеш ли да търсиш друго?

— Гробище — каза Маршъл.

— Точно това си мисля — съгласи се Лукас.

— Ще отидете ли да проверите? — попита заместник-шерифът.

— Ще задвижа нещата още утре сутринта.

— И аз ще дойда — каза Тери.

— Няма смисъл да идваш утре. Ще говоря с шерифа в Гудхю и ще събера технически екип. Не вярвам да успеем да се заловим за работа там, на място, преди вдругиден в най-добрия случай.

— Ще бъда там. Боже. Боже! Защо не отидох да огледам мястото. Проверих всичко друго…

— Това са твоите материали, Маршъл. Нямаше да се сетя без тях.