Джон Сандфорд
Избрана жертва (11)

11.

Лукас стана рано, целуна Уедър за довиждане и се хвана за телефона. Полицаят в Ню Ричмънд, на когото попадна, знаеше кой зъболекар е посещавала Нанси Вандерпост и предложи да претича през улицата до кабинета му и да провери дали той разполага с рентгенови снимки на зъбите й.

След това се обади на Марси, която тъкмо се бе събудила. Дел бе предположил, че в рисунките, залепени на моста, може да има нещо по-специално или особено в сравнение с другите, изпратени на жертвите по пощата. Лукас поръча на Марси да организира някой да научи повече за Бевърли Ууд. Може би убиецът бе неин познат.

Позвъни на Дел и се уговориха да мине да го вземе с колата, както предния ден. Докато говореше с него, чу сигнала за изчакващо обаждане. Полицаят от Ню Ричмънд звънеше от кабинета на зъболекаря. Имал рентгенови снимки и предлагаше веднага да ги сканира и изпрати по интернет.

Лукас продиктува на зъболекаря имейла си, записа неговия телефон, после се обади на мобилния на Лари Лейк. Отговори му след първото позвъняване.

— Снощи Макгрейди реши, че иска да направим още едно сканиране по най-ниската част на хълма. Май намерихме още един гроб. Седми. Така че сега проверяваме нов участък.

— Боже! Сигурен ли си за седмия? Откриха ли вече нещо?

— В момента разчистват листата. Вашите хора от криминологичната лаборатория са доста придирчиви за това как да се копае.

— Ясно. Ще се видим малко по-късно.

Отново позвъни на Дел и му съобщи за седмия гроб, после набра номера на Роузмари.

— Имаме седми гроб.

— О, боже! Слушай какво, губернаторът се обади рано сутринта. Иска заедно с вас по случая да работи и екип от федералните.

— И така се бавим достатъчно.

— Предложих му, като се организира екипът федерални, те да се заемат с криминологичните материали, които са най-много досега, и той да отговаря за координацията между местните агенции.

— Кажи ми какво значи всичко това.

— Значи, че ние ще си останем независими, но ще изпращаме ксерокопия от всичко на федералните, ако сформират специалния си екип. Но даже и да го направят, ще им трябват няколко дни, докато се организират, така че ако искаме да се представим особено добре…

— Трябва да заловим убиеца дотогава.

— Само предлагам — каза тя.

— Ще го имам предвид.

 

 

Лукас направи два литра кафе и го наля в термос, откачи дъждобрана си от пирона в гаража и го метна на задната седалка на колата. Без да се надява особено, включи компютъра си и провери електронната си поща. Имаше съобщение от доктор Джон. Отвори го — съдържаше сканираните рентгенови снимки. Разпечата ги на принтера си и след две минути разполагаше с осем рентгенови снимки в естествен размер.

Времето бе по-хубаво. Още бе навъсено, но не валеше. Дел го чакаше пред къщата. Жена му стоеше до него и когато видя, че пикапът се задава, му подаде хладилна чанта. Дел й каза нещо и щом Дейвънпорт спря на алеята, се качи покорно в колата.

— Повече никакви кюфтета — нареди Черил на Лукас.

— Ще запомня — обеща той. — Да не ми е пипнал кюфтетата.

— Лукас! — В гласа й прозвуча ясно доловима заплаха.

— Никакви кюфтета. Кълна се.

— Накарай Дел да ти обясни за холестерола си.

Лукас го погледна и той сякаш се сниши още повече на седалката си, после отново се обърна към жена си.

— Ще си поговорим за това — увери я.

Докато излизаха от града, Дейвънпорт попита:

— Какво има в чантата?

— Разни работи. Най-вече нарязани моркови. Диетични бисквити.

— Обичам моркови.

— Супер — измърмори Дел. — Радвам се за теб.

— Е, ще ми обясниш ли за холестерола си?

Дел сви рамене:

— Не мърда от двеста петдесет и пет. Докторът иска да го сваля под двеста и заяви, че ако не успея с диета, ще ми предпише лаповорин.

— Охо, това не беше ли същото…

— Да. Дето го пиел онзи, който свършвал наопаки.

Дълга пауза.

— По-добре, отколкото да ти правят байпас — каза Лукас. — Или да умреш внезапно от сърдечен удар.

— Да. Честно казано, малко се уплаших от тая работа с холестерола. Майка ми умря от удар, когато беше на петдесет и осем.

След минута Лукас рече:

— Тогава яж моркови.

Дел се ухили накриво:

— Страшно ще ми хареса да остарявам.

 

 

В района на гробовете сега бяха паркирани пет-шест микробуса на телевизионни станции, както и дълга редица автомобили от местното шерифство, полицейски и федерални коли, джипът на Маршъл, субаруто на Лейк и още няколко.

— Вчера бе просто полицейско събиране. Днес вече е истински панаир — каза Дел.

— В който никой не знае какво точно трябва да прави и с кого.

— Или дори защо.

Лейк чакаше на хълма, докато помощникът му пренасяше радара по жълтата лента. Лукас се отправи първо към него.

— Открихте ли още?

— Само този, за който ти казах сутринта, седмия. В момента вадят дрехи от него.

Дейвънпорт огледа хълма.

— Къде е седмият?

Лари го посочи.

— При онези двамата. А тези пък според мен разкопават дупка от дърво, но е достатъчно голяма и отговаря по форма, така че решихме все пак да я проверим.

— Още колко време ще трае?

— Това е последното минаване. Ще имаме резултати след половин час.

Двамата с Дел тръгнаха нагоре по хълма към палатката, която служеше за оперативен център. Макгрейди продължаваше да работи, но изглеждаше изтощен. Надникна над очилата си и каза на Лукас:

— Доста си свеж.

— Наспах се добре тази нощ, хапнах палачинки за закуска, поприказвах си с една красива жена.

— По-добре от това тук, а?

Лукас кимна.

— Значи има седем.

— Да. — Макгрейди направи крачка назад и се отпусна на сгъваемия платнен стол. — Знаете ли какво? Първите шест не ме притесниха чак толкова. Обаче като намерихме и седми… адски се ядосах.

— Нося ти разпечатки на рентгенови снимки. Може да поискаме и оригиналите, ако ви потрябват. Тези са на жената от Ню Ричмънд. Нанси Вандерпост.

Лукас му подаде разпечатките и Джак ги огледа, после заяви:

— Четири.

— Какво?

— Може да са на номер четири.

В другия край на палатката бяха наредени шест дълги картонени кутии. Във всяка имаше множество найлонови пликчета и съдържанието на всяко бе грижливо номерирано. Макгрейди порови из кутията с номер четири и извади един плик. Вътре Лукас видя няколко отделни кости, включително долна челюст. Джак я огледа, после се втренчи в разпечатката, сетне пак в челюстта и отново в разпечатката. След минута погледна Дейвънпорт и каза тихо:

— Здравей, Нанси.

— Сигурен ли си? — попита Дел.

— Деветдесет и девет процента. — Пусна обратно плика в кутията, свали очилата си и въздъхна: — По дяволите, направо съм скапан.

— Трябва да дремнеш час-два — каза Лукас.

— Може би довечера.

 

 

Лукас се обади на Марси и й съобщи за Нанси Вандерпост, после й поръча да започне да събира информация за нея заедно с полицията на Ню Ричмънд. Тя обеща веднага да се заеме и добави:

— Блек отиде в епархията и в момента проверяват за свещеник, който е изучавал изкуство в Меномони, но според някакъв монсиньор там, нямало вероятност да открият такъв. Казал, че по принцип е запознат с произхода на всички свещеници в областта и никой от тях не е учил в Меномони.

— И бездруго не бе особено убедително — рече Лукас.

— Да, но чуй това. След като Том говорил с онзи монсиньор, забелязал, че доста от тези жени са включили ходенето на църква сред социалните си занимания, така че се заел да ги провери по-внимателно. От седемнайсетте, които са получили рисунки досега, единайсет са католички. Това е твърде много. От трите мъртви жени, за които знаем, две са католички.

— И?

— Любопитно, а?

— Продължете в тази насока.

— Действаме.

Когато затвори телефона, той попита Макгрейди дали е виждал Маршъл.

— Мотае се по хълма — отвърна Джак. — Беше на върха последния път, като го видях. Седеше на един дънер.

Маршъл още седеше там, когато Лукас се изкатери горе. Като го забеляза, Тери каза:

— Още лоши новини. — Не прозвуча като въпрос.

— Според Макгрейди, номер четири е Нанси Вандерпост, от Ню Ричмънд.

— Боже господи!

— Свършил си страхотна работа, Маршъл.

— Заблуждавах се през всичките тези години. Това е истината. Все се надявах, че тя неочаквано ще се появи — нали си гледал по телевизията за случаите на амнезия. Знаех, че са глупости, че тя е мъртва.

— Ти си разкрил почерка на убиеца и това е…

— Какво, по дяволите, става? — Тери бе насочил поглед някъде надолу по хълма. Дел бързаше към тях.

— Какво? — попита го Лукас.

— Номер осем не е дупка от дърво — каза задъхано Дел.

 

 

Стояха около дупка номер осем и гледаха една обувка, от която стърчеше мръсна кост — заради пръстта и разлагащата се дъбова шума костите бяха с неравномерно кафеникав цвят, с тъмни линии и по-бели петна.

— Трябва да открием момиче, което е носело червени баскетболни маратонки — каза полицаят в ямата.

— Тази мода отшумя преди няколко години — отбеляза замислено Лукас.

— Ами… тя е престояла тук няколко години.

Долу още една федерална кола си проправяше бавно път през множеството полицейски автомобили. Когато паркира, от нея слязоха трима мъже.

— Бейли — измърмори Дел.

Лукас погледна натам. Бейли бе агентът от ФБР, който отговаряше за връзките с полицията на Минеаполис. Беше набит, строг на вид мъж.

— Най-добре иди го посрещни и го заведи в палатката — каза той на Дел. — Аз ще извикам Маршъл и Макгрейди.

Джак стоеше край дупка номер шест. Дейвънпорт му съобщи:

— Федералните пристигнаха. Дел ще доведе Бейли в палатката.

— Добре… Мислиш ли, че ще се намесят в разследването?

— Водата мокра ли е?

Маршъл бе станал от дънера на върха на хълма и се шляеше край гроб номер три, където в момента разкопаваха пръстта.

— Ела да говорим с ФБР — каза му Лукас.

Макгрейди и Бейли тъкмо се ръкуваха, когато двамата влязоха в палатката. Агентът се ръкува и с Дейвънпорт и рече:

— Осем.

— В момента ги изравят — кимна Лукас. — Това е Тери Маршъл, заместник-шериф от окръг Дън, Уисконсин. Той направи пробива.

Обясни подробно и когато приключи, Бейли кимна на Маршъл:

— Добра работа. Съжалявам за племенницата ви.

— Само се моля да пипнем убиеца — каза Тери. — Ако чете вестници, може вече да си е вдигнал чукалата.

— Няма къде да избяга — увери го Бейли. — Тъй като имаме доста жертви, би трябвало да открием общото между тях.

— Може и да не е толкова просто — обади се Лукас. — Проверяваме миналото на жените, които са получили рисунките, и досега не сме открили нищо. Има прилики, разбира се, но нищо не изглежда убедително.

— В момента организираме специален отряд на ФБР от Уисконсин и Минесота. Ще проверим всяка възможна версия. Разполагаме с необходимите ресурси — заяви Бейли. — Тази сутрин говорих с директора и той определи това разследване за номер едно в национален мащаб. Нищо не е по-важно.

— Страхотно. — Гласът на Дел прозвуча особено и когато всички го изгледаха, смотолеви: — Наистина. Точно това имах предвид.

 

 

Дейвънпорт и Дел потеглиха двайсет минути по-късно: нямаше с какво да помогнат, професионалистите си знаеха работата. Макгрейди обеща да ги информира своевременно по телефона, а Лукас уведоми Бейли, че ще говори с Роузмари да определят човек за връзка между техния екип и специалния отряд на ФБР.

— Вероятно ще бъде сержант Марси Шерил — каза той.

Когато вече бяха в колата, погледна Дел и се заяде:

— Много убедително изрази радостта си пред Бейли, няма спор.

— Пфу! ФБР са като таралеж в гащите.

— Бейли не е толкова лош.

— Не, не е. Но го виждам как задейства голямата машина на ФБР, а аз никога не съм си падал по това да бъда винтче в някакъв механизъм.

— Не, ти си по-скоро като махало. Или въздушна спирачка.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че е най-добре да се заловим със сравняването на фактите, с които разполагаме. Не казвам, че това е състезание, но бих искал ние да заловим този негодник.

— А аз се моля да няма девети гроб.

 

 

Като се върна в полицията, Лукас поговори с Роузмари, информира я за развитието на нещата и й предложи Марси да бъде свръзката между тях и отряда на ФБР.

— Така ще се запознае с повече хора — каза той.

— Да не се окаже накрая, че ритат нейния задник — рече Роузмари.

— Явно не я познаваш достатъчно добре, за да допуснеш вероятността това да стане. Но ще ти кажа следното: аз със сигурност не искам да се занимавам с такива глупости. Ако ми остават още шест месеца на тази работа, искам да ги прекарам в преследване на престъпници, а не в ухажване на някаква голяма клечка.

Роузмари се обади на Марси по телефона и й нареди да се отбие при нея. Когато дойде, Роу каза:

— Ти беше единодушно избрана за наш представител в обединения специален отряд на федералните, който се сформира в момента. Трябва също така да координираш нещата от наша страна, но не мисля, че ще е проблем, тъй като и досега се занимаваше точно с това.

Марси кимна.

— Благодаря. Ще го направя. Нещо друго?

— Бог да е с теб — пожела й Роузмари.

 

 

Като излязоха в коридора, Марси се обърна към него:

— Ако ти си уредил това, оценявам жеста ти. — Лукас отвори уста да й отговори, ала тя вдигна пръст. — Ще се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал, но няма нужда. Благодаря ти. Точка по въпроса.

Той сви рамене.

— Добре тогава.

— Ако ще си губиш времето, като търчиш из града, защо не опиташ да разбереш защо сме затънали до шията с тези католици?

— Може и да го направя — каза Лукас.

 

 

Екипът, който разследваше убийството на Аронсън, продължаваше да събира имена и адреси и да ги сравнява с тези в останалите списъци.

— Проблемът е, че има само едно име, което се появява повече от веднъж, и то е на Хелън Катар, директорката на музея „Уелс“ в „Сейнт Патрик“. Нейното име се среща четири пъти.

— Католически колеж — каза Лукас.

— Хелън Катар е на шейсет и пет години и води доста заседнал живот — обясни Блек. — Не би могла да удуши и гущер. Даже и да успее да хване някой.

— Все пак католиците са доста на брой.

Блек снижи гласа си до шепот:

— Познай какво? Човекът, ръководещ разследването в Минеаполис, също е католик.

— Бивш католик — уточни Лукас. Докато гледаше групите сравнения, не виждаше нищо, което да напомня за някакъв модел. Накрая попита: — Кой говори с Хелън Катар?

— Аз.

— Показа ли й рисунките?

— Някои от тях, но не разпозна стила на художника. Тя е доста… стара. Не й показах прекалено анатомичните.

— Тя е свързана с изкуството и името й се появява четири пъти, освен това е католичка.

— Искаш ли пак да поговоря с нея?

Лукас се замисли за момент, после каза:

— Не, аз ще говоря с нея. Да се пораздвижа малко из града.

 

 

Университетът „Сейнт Патрик“ се намираше в южната част на Минеаполис, южно от моста на Лейк Стрийт, по протежението на Мисисипи, и точно от другата страна на реката срещу „Сейнт Томас“, неговия смъртен интелектуален, политически и спортен съперник. Двайсетина сгради, повечето от червени тухли, се простираха по западния бряг на реката под сенките на шестстотин дъба и хиляда явора, заменили брястовете, доминиращи в района, преди да ги покоси холандската болест.

Лукас спря при един паркинг автомат на сто метра от музея „Уелс“, взе папката си от предната седалка, плати за двучасов престой и пресече улицата. Музеят също бе построен от червени тухли и изглеждаше малко по-нов от останалите. Вътре подовете бяха от дъбов, геометрично подреден паркет, но Лукас дочу скърцането под блестящия лак. Усещането бе точно каквото би трябвало да бъде в един колеж.

Кабинетът на Хелън Катар бе в далечния край на сградата, зад една врата от прозрачно стъкло със златен номер 1. Доста пълна секретарка четеше вестник, когато той влезе. Тя вдигна глава и попита:

— Ти Майк ли си?

— Не, аз съм Лукас.

— С Майк ли работиш?

— Не, от полицията съм. Надявах се да говоря с госпожица Катар.

— Тя е госпожа Катар — поправи го секретарката. Наведе се напред към старомодния интерком, натисна един бутон и съобщи: — Госпожо Катар, един полицай е дошъл да ви види.

— Симпатичен ли е? — прозвуча почти незабавно.

Секретарката огледа Лукас и каза:

— Изглежда доста добре, но в него има и някаква жестока жилка.

— Звучи интересно. Покани го да влезе.

Вътре Хелън Катар също четеше вестник. На младини сигурно е била красива блондинка, помисли си Лукас, но сега кожата й беше гъсто осеяна със ситни бръчки. Очите й бяха небесносини зад малките правоъгълни очила за четене.

— Затворете вратата — нареди тя. — Вие сте Лукас Дейвънпорт.

— Да — кимна той и затвори.

Катар остави вестника и обясни:

— Двете с Денис винаги четем пресата по едно и също време в различни стаи. Тя възприема новините много сериозно. — Лукас не знаеше как да реагира на това и се усмихна учтиво. Хелън свали очилата си и ги остави на бюрото. — Говорих с онзи приятен гей, когото изпратихте при мен по-рано. По същия въпрос ли идвате?

Той се намръщи.

— Блек ви е казал, че е гей?

— Не, не, аз се досетих. Все още се прикрива ли?

— Теоретично. Всички знаят, но никой не го коментира. Така е по-лесно.

— Имате ли много хомофоби в полицията?

— Вероятно не повече от обичайното.

— Хм. Добре. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всъщност не съм сигурен. Блек ви е обяснил за рисунките и ако сте чели вестника, знаете за онези гробове, които открихме в окръг Гудхю.

— Отвратителна история — отсече тя и вирна брадичка.

— Смятаме, че рисунките и убийствата са свързани. Мислим, че убиецът има някаква специална връзка с католиците. Разполагаме със свидетел, който може би го е срещал, и според него човекът, когото издирваме, е свещеник. Каза ни това, без да знае, че необичайно голям брой от жертвите са католички.

— Защо някой свещеник би убивал католички?

— Ами може обяснението да е съвсем просто: например, защото повечето хора, които познава, са католици. Но не сме сигурни, че убиецът е свещеник. Само един човек го твърди и той не е особено надежден източник. Има други фактори, които правят тази версия малко вероятна… Смятаме, че в определен период убиецът е бил свързан с държавен университет, което е необичайно за човек, малко по-късно станал свещеник.

— Освен ако вече не е бил свещеник и не е получавал допълнително образование.

— Не мислим, че случаят е такъв. Според нас, той е бил още съвсем млад. Както и да е, защо дойдох тук — в момента много интензивно разпитваме жените, които са получили рисунките, изучаваме миналото на всички убити. Проверяваме бележниците им с адреси и телефони, на кого са пращали картички за Коледа, всичко, което можем да открием. Натъкнахме се на вашето име четири пъти. Много други имена се срещат по два пъти, но само вашето се среща четири. Значи имате нещо… нещо общо с убиеца.

Последва минута мълчание, после Катар възкликна:

— Мили боже!

— Да. Съжалявам, че се изразих по този начин, но това са фактите.

— Но причината може да е съвсем проста, както казахте по повод свещеника и убийствата на католички. Аз съм католичка и познавам много католици покрай този колеж. Не всичките ми приятели са католици, но повечето от тях са, така че вероятно това е причината името ми да се появи четири пъти в списъците.

— Възможно е. Но може да има и някаква друга връзка. Не съм достатъчно умен, за да се сетя да ви задам подходящия въпрос, на който вие да ми дадете нужния отговор, така че се надявах да поразмишлявате, може пък да ви хрумне нещо.

— Мислите ли, че е свързан с този университет?

— Нямам представа. Никоя от убитите жени — от тези, които вече сме идентифицирали — не е учила тук.

— Хм.

— Тъй като попаднахме на името ви четири пъти, вие работите в музей, а убиецът е художник, очевидно… макар че може да е и фотограф.

— Ние всъщност не сме точно музей за живопис — обясни тя. — Тоест нямаме много картини или скулптури.

— Така ли? Никога преди не съм идвал тук. По името предположих, че…

— Имаме трийсет хиляди стъклени преспапиета и керамика от периода на маите, която струва около десет милиона долара.

— О! — възкликна Лукас, озадачен. — Необичайна колекция.

Хелън Катар се усмихна и обясни:

— Първият ни студент, който стана епископ, отиде да се грижи за индианците в Мексико. Когато почина, колежът наследи парите му, които бяха доста значителна сума, тъй като бе от богато мелничарско семейство, и керамичните му съдове. Не можехме да вземем едното и да изхвърлим останалото. В края на краищата хората осъзнаха, че притежаваме най-добрата колекция от автентично документирани керамични съдове на маите, така че ги извадихме от мазето и сега учени от всички краища на света идват да ги разглеждат.

— А преспапиетата?

— Същата история. Джемайма Уелс, чийто син завърши този колеж, ни остави в наследство един милион долара в брой през 1948-а и допълнителна сума, с която да построим тази сграда. В завещанието й имаше условие, че ако искаме да получим парите и сградата, трябва да съхраняваме за вечни времена нейната колекция от преспапиета. Взехме парите. Както може да се очаква, преспапиетата бяха голям майтап, когато ги получихме — спукаха ни от подигравки в „Сейнт Томас“. Но сега нещата се обърнаха и трийсетте хиляди преспапиета струват повече от керамичните съдове на маите. Учени…

— … от всички краища на света идват да ги изучават.

— Да. Точно така. Разклащат ги и гледат снежинките, които падат върху миниатюрните селца.

Лукас се изправи, извади своя визитка и я подаде на Хелън Катар.

— Ще помислите ли върху въпроса ми?

— Непременно.

Той се обърна към вратата, после каза:

— Знам, че Блек ви е показал рисунките. Показа ли ви тази на Аронсън? Тя не е била католичка, но е оттук, от Минеаполис. Изчезнала е преди година и половина.

— Не. Видях само две или три рисунки. Не най-хубавите, ако мога да съдя по написаното във вестниците.

Лукас прелисти папката си, намери снимка на Аронсън и й я подаде през бюрото.

— Това е последната, с която разполагаме.

Катар сложи очилата си и се взря в снимката. След малко каза:

— На мен повечето млади момичета ми изглеждат еднакви напоследък. Много си приличат… но не мисля, че я познавам. — Върна му фотографията.

— Е, не хранех големи надежди — рече Лукас. Прибираше снимката, когато видя ксерокопията на снимките на Лора Уинтън. Извади две от тях. — Ами тези? Възможно е да са направени от убиеца.

— Убиецът ли ги е направил? — възкликна изненадано Хелън. Присви очи, огледа едната фотография, а после и другата. — Не, не я познавам. Не помня да съм я виждала… но… хм…

— Какво?

— Мястото… мястото, където е направена тази снимка…

Лукас заобиколи бюрото и надникна над рамото й. Тя сочеше каменната стена на последната снимка.

— Помислих, че сякаш е някъде край реката — каза той. — Някъде тук, в града.

— Мисля, че е точно така. Знаете ли голямата бронзова статуя на свети Патрик, който размазва един футболист от „Сейнт Томас“?

— Мислех, че размазва змия.

— Възможно е — човек лесно може да ги сбърка. Както и да е, смятам, че тази стена… — Потупа снимката. — Мисля, че краят на тази стена тук е началото на полукръга, който обгражда статуята. Откъм южната страна, ако се изкачвате по алеята за велосипеди.

Лукас погледна снимката.

— Наистина ли? Така ли мислите?